Глава V. „Да имаш ида нямаш като исторически фактори

73 в Източна Австралия. Но да вземем регионите, в които то е било внесено още през праисторическата епоха. Защо и там варират датите на появата му Например в Югозападна Европа сее появило с цели хилядолетия по-рано, отколкото в Източните щати. А защо в някои региони (като днешните Югозападни щати) местните ловци-събирачи са усвоили някои култивирани растения и дори домашни животни от своите съседи и са оцелели именно като земеделци, докато в други (като Индонезия и по-голямата част от субеквато- риална Африка) появата на подобно производство е довело до истински катаклизъм, в рамките на който ловците-събирачи са били изместени от нахлулите в земите им земеделци Всички тези въпроси касаят историческото развитие, входа на което някои народи са се озовали в категорията на имащите, а други – в тази на нямащите. Но ако все пак храним някакви надежди, че ще намерим и отговорите на тези въпроси, най-напред трябва да уточним начините, по които ще идентифицираме регионите, в които е възникнало производство нахрани, датите на появата му, както и местата и моментите, в които някое растение или животно е било одомашнено за първи път. Най-сигурните данни се получават чрез идентифициране на фосилите, открити при археологически разкопки. Повечето култивирани растителни и животински видове се различават морфологи-
чески от своите диви предци например домашният добитък и овцете са с по-малки размери за разлика от домашните птици и ябълките, култивираният грах е с по-тънка и по-гладка обвивка, а рогата на домашните кози приличат вече на тирбушони, а не на ятагани. Затова и фосилите, на които се натъкват археолозите, могат лесно да се идентифицират и показват ясно нивото, което производството нахрани е било достигнало на определено място и в определен момент. Но когато останките са само от диви животни, това определено не ни дава основания да твърдим, че е имало такова производство, камо ли да го свързваме с тогавашните ловци-събирачи. На свой ред производителите нахрани, особено най-ран- ните, са продължавали да събират диви растения ида ловуват, така че останките отхрани в техните поселища често включат и диви, наред с култивираните видове. Археолозите датират производството нахрани, като подлагат на радиовъглероден анализ намерените хранителни останки. Този метод се базирана бавното разпадане на радиоактивния въглерод 14, един съвсем незначителен компонентна елемента въглерод – безспорния носител на искрицата живот – в нерадиоактивния изотоп, азот 14. Този въглерод
14 постоянно се генерира в атмосферата от космическите лъчи. Растенията поемат в себе си атмосферния въглерод, който съдържа известени относително постоянен дял от въглерод, чието съотношение към преобладаващия изотоп, въглерод 12, е едно към един милион. На свой ред растителният въглерод започва да оформя телата не само на животните- вегетарианци, но и на месоядните, които пък консумират своите тревопасни събратя. Когато обаче някое от тези растения (или животни) умре, половината от съдържащия се в него въглерод 14 се разпада и превръща във въглерода този процес се повтаряна всеки
5700 години. Това означава, че след около 40 000 години съдържанието на въглерод 14 в техните останки ще е съвсем ниско и толкова трудно измеримо, че на практика ще е неразличимо от примесените с него материали от по-късно време, които също съдържат въглерод. В такъв случай, ако искаме да изчислим възрастта на даден археологически обект, ще трябва да отчетем и съотношението на съдържащите се в него съставки – въглероди въглерод 12.

74
Радиовъглеродният анализ е свързан с многобройни чисто технически проблеми, поне два от които си заслужават да бъдат споменати тук. Единият е, чедо те години на XX в. този метод се нуждаеше от сравнително големи количества въглерод (от порядъка на няколко грама, надвишаващи онези, които по принцип се съдържат в семената или костите. По тази причина учените се въздържаха да датират материалите, открити в близост до проучвания от тях обекти приемаха, чете така или иначе са свързани с хранителните останки – тоест, чеса оставени по същото време и от същите хора, които са ни оставили и мостри от своята храна. Типичен пример в това отношение бяха въглените от огньовете на праисторическите хора. Уви, археологическите обекти не са някакви плътно запечатани капсули, които съхраняват материали, поставени в тях в един и същ ден. Работата е там, че материалите, оставени по различно време, може ида се смесят помежду си, докато червеите, гризачите и други подобни проравят тунели в земята. Затова и въглените могат в един момент да се озоват съвсем близо до останките от някое растение или животно, увехнало или пък изядено в съвсем друг момент, отстоящ на хилядолетия от този, в който е бил накладен самият огън. Напоследък археолозите като чели успяват да заобиколят този проблем с помощта на една нова техника, наричана „спектрометрия на акселераторната маса, която позволява радиовъглеродното датиране и на най-микроскопични мостри. По този начин може да бъде определена директно възрастта на малките семенца, костиците и други подобни хранителни остатъци. В някои случаи обаче се получиха и драстични разминавания между резултатите от най-новите методи за радиовъглеродно датиране (които също създават проблеми) и от по-старите. И тези несъответствия все още не са получили удовлетворително обяснение. От тях може би най-важни за целите на нашата книга са тези, свързани сопи- тите да бъде определен моментът, в който производството нахрани е възникнало в двете
Америки. Ако резултатите от по-старите, недиректни методи от те и те години показваха, че това е станало около 7000 г. пр.Хр., то последните изследвания ни дават основания да смятаме, че то не е могло да се случи по-рано от 3500 г. преди Христа. Вторият проблем, свързан с радиовъглеродното датиране, е в това, че съотношението на въглероди въглерод 12 в атмосферата всъщност не е константна величина, аварира леко с времето, така че всяко датиране, основано на предположението, че това съотношение е неизменно, по неизбежност допуска и някои малки систематични грешки. Параметрите на тези допустими грешки по принцип също могат да бъдат определени – например, с помощта на дърветата-дълголетници, които всяка година образуват нови пръстени в столовете си. Ние можем да преброим тези пръстени ида получим една абсолютна календарна дата отминалото, а след това да проверим въглеродната проба, взета от същото дърво, за съотношението на въглероди въглерод 12. По този начин радиовъглеродните датировки могат да се калибрирани, за да се отчетат и промените в съдържанието на въглерод в атмосферата. В какво се изразява ефектът от тази корекция Ако видимата (те. „некалиб- рирана“) възрастна даден материал се колебае между 6000 и 1000 г. пр.Хр., то след калибрирането тази дата най-вероятно ще се измести по-назад във времето (от няколко века до едно хилядолетие. Напоследък по-старите мостри се калибрират с помощта на един алтернативен метод, базиран на един друг процес на разпадане на радиоактивните съставки, при който се оказва, че някои материали, досега датирани от 9000 г. пр.Хр., всъщност са от 11 000 г. пр.Хр.

75 Археолозите правят разграничение между калибрирани и „некалибрирани“ дати, като добавят към първите главни, а към вторите – малки букви (примерно 3000 BC – 3000 bc). В случая обаче археологическата литература може да бъде и доста подвеждаща, тъй като в повечето книги и статии калибрираните дати също са пояснени със съкращението
„пр.Хр.“ (а не „Пр.Хр.“), а авторите пропускат да обяснят каква е разликата. Например датите от последните 15 000 години, приведени в тази книга, са калибрирани. Да се надяваме, че това ще обясни и несъответствията, които читателите може би ще открият между посочените от мен дати и тези в някои стандартни справочници, свързани с производството нахрани в праисторическата епоха. Но дори да е идентифицирали датирал – древните останки от домашни животни или растения, как археологът ще разбере дали въпросното растение или животно е било наистина култивирано в района на находката, а не някъде другаде и чак след това внесено там Единият метод се състои в следното да проучи някоя карта, представяща естествената среда и разселението на дивите предци на това растение (или животно) ида прецени дали самото му култивиране не е станало най-напред там, където се срещат и неговите предци. Например нахут се отглеждана най-различни ширини – от Средиземноморието и Етиопия до Индия (където днес се реализират 80% от добивите му в света. Някой лесно би могъл да направи погрешния извод, че нахутът е бил култивиран за първи път в Индия. Само че неговият див предшественик – белият нахут – се среща само в Югоизточна Турция. Логичният извод, че нахутът е култивиран именно по тези места, се подкрепя и от факта, че най- старите свидетелства за култивиране на нахут през неолита са открити не другаде, а в Югоизточна Турция и съседна Сирия и датират от 8000 г. пр.Хр. Пак според археологическите данни нахутът сее появил на индийския субконтинент чак след пет хилядолетия. Вторият метод, с който може да се идентифицира мястото на култивацията на дадено растение или животно, е да се отбележат на карта датите и местата, където са били открити негови култивирани форми и след това да се съпоставят. Мястото, където то се появява най-напред, би могло да е и мястото на неговата най-ранна култивация – особено ако там се среща и неговият див предшественик и ако датите на първите му появи на други места се изместват прогресивно във времето, като прогресивно нараства и разстоянието между тях и предполагаемото място на най-ранната култивация, което подсказва и как сее разпространявало. Например най-ранните следи от култивирани житни растения са открити в т.нар. Плодороден полумесец (в Близкия изток) и датират от 8500 г. пр.Хр. Скоро след това тази култура е започнала да се разпространява постъпателно на запад, за да достигне Гърция около 6500 г. пр.Хр. и Германия около 5000 г. пр.Хр. От тези данни можем да направим извода, че житото е култивирано първо в Плодородния полумесец, което се подкрепя и от факта, че дивият му предшественик се среща само в областта между Израел, Западен Иран и Турция. Но както ще видим, често възникват и усложнения, например когато дадено растение или животно) е било култивирано самостоятелно на няколко различни места. Тези случаи могат да се проследят, като се анализират настъпилите морфологични, генетични или хро- мозомни изменения в самото растение (или животно) на различните места. Например зе- буто, превърнато в домашно животно в Индия, има гърбица, липсваща при западноевра- зийските говеда, а генетичният анализ показва, че предците на днешния домашен добитък в Индия и Западна Евразия са се различавали помежду си още преди стотици хилядолетия,

76 много преди да бъдат опитомени от когото ида било. Тоест одомашняването им в тези два ареала – Индия и Западна Евразия е протекло независимо едно от друго в рамките на последните десет хилядолетия, но и в двата случая е започнало с видове, които вече са се различавали от стотици хиляди години. Нека сега се върнем към предишните въпроси, свързани с производството нахрани.

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: