Guns, germs, and steel

351 Репортажи за разкопките се излъчват почти ежедневно по местните телевизии и попадат на първите страници на най-големите вестници. В стремежа си да докажат, че предците им са дошли в Япония още в най-дълбока древност, местните археолози непрекъснато подчертават, че тези праисторически хора са се различавали от всички останали народи на Земята, но затова пък страшно много са приличали на днешните японци. Когато изнася лекция за някое селище отпреди две хилядолетия, един японски археолог никога няма да пропусне да отбележи и помийните ями, в които жителите на това селище са изхвърляли боклуците си. Според неготова е доказателство, че още в онези далечни времена японците са издигали в култ чистотата – нещо, с което техните потомци справедливо се гордеят и днес. Обективният подход към японското културно-историческо наследство е особено затруднен от факта, че интерпретациите, които самите японци дават на своето минало, се отразяват и на тяхното сегашно битие, включително и на отношението им към другите народи в Далечния изток. Тук не стихват споровете кой на кого е дал култура, кой е бил по-цивили- зовани кой – не, и кой към чии земи би могъл да има исторически претенции. Например има предостатъчно археологически данни, че е съществувал обменна хора и материални обекти между Япония и Корея в периода между IV и VIII вот нашата ера. Според японците това означава, че по онова време Япония е владеела Корея и оттам е докарвала корейски робии занаятчии според корейците това подсказва тъкмо обратното – че Корея е владеела тогавашна Япония, а от това следва, че предците на японските императори са били корейци. Затова и през 1910 г, когато Япония анексира Корея, японските военни и политически лидери обявяват този акт за напълно легитимен, защото според тях така е възтържествувала историческата правда. През следващите трийсет и пет години японските окупатори всячески се стремят да унищожат корейската култура. Стига се дотам, че в корейските училища японският измества корейския език. Корейските семейства, живеещи от цели поколения в Япония, и до ден-днешен трудно получават японско гражданство. В Япония все още могат да се видят онези специални гробници, съхраняващи отрязаните носове наблизо двайсет хиляди корейци, които са били донесени в Япония като трофеи от една изключително кървава завоевателна кампания срещу Корея в края на XVI в.
41
Затова и не бива да се учудваме, че омразата към японците е пуснала толкова дълбоки корени в Корея, а самите японци не крият презрението си към корейците. За да разберем какви обществени страсти може да разпали един уж строго академичен спор, ще дам още един пример, този път с най-известната находка от предимперска Япония знаменитият меч от Ета-Фунаяма (V в. необявен за национално съкровище и днес съхраняван в Токийския музей. Желязното острие е украсено със сребърни инкрустации, сред които личи и надпис (с китайски йероглифи, в който се споменава за някакъв Велик цар, негов сановник и един корейски писар, на име Чоан. Някои от йероглифите са недовършени, други – полуизтрити или просто липсващи, затова и точният им смисъл е въпросна догадки. Традиционният възглед, отстояван от японските учени, гласи, че на мястото на Става дума за т.нар. Имджимска война, протекла в две фази – 1592–1593 и 1597–1598 г, на която според японските историографи) слага край преждевременната смъртна тогавашния фактически властелин на Япония, Тойотоми Хидейоши, а според корейските, китайските и руските им колеги решаваща е била героичната съпротива на корейския народ. – Б.пр.

352 липсващите знаци е стояло името на император Мидзуха-ваке, известени като Този с прекрасните зъби (или поне така се твърди в една хроника от VIII в. През 1966 г. обаче корейският историк Ким Шок-йонг шокира своите японски колеги с твърдението, че въпросното име всъщност е на корейския цар Каеро, а сановникът пък е негов васали естествено също кореец, който по онова време бил окупирал част от Япония. Ето как въпросът за възтържествувалата историческа правда излезе отново на дневен ред Днес Япония и Корея са две икономически свръхсили, взиращи се една в друга през водите на протока Цушима
42
, ала онова, което виждате пречупено през призмите на илюзорните митове и на реалните кръвопролития от недалечното минало. И това вещае злокобно бъдеще за цяла Източна Азия, ако тези два велики народа не намерят допирни точки. А за да бъдат намерени допирните точки, е изключително важно да бъде изяснен веднъж завинаги и този въпрос кои всъщност са японците и как са се отделили от тясно свързаните с тях корейци За да разберем в какво се състои уникалността на японската култура, би трябвало да започнем с уникалното разположение на Япония и нейната околна среда. Първото, което се набива в очи е, че географски погледнато Япония доста напомняна Британия, тъй като и двете са големи архипелази, явяващи се съответно източният и западният фланг на евразийския континент. Но има и някои важни различия, които не се открояват толкова на пръв поглед Япония е някак по-внушителна, а и поотдалечена от материка. Площта ѝ (146 000 кв. мили) е наполовина по-голяма от тази на Британия и почти равна на калифорнийската. Британия е само на двайсет и две мили от френския бряг, докато Япония отстои настои десет от най-близката точка на азиатския материк (Корейския полуостровна стои осемдесет от континентална Русия и на четиристотин и шейсет от континентален Китай. Може би поради тази причина британската история винаги е била много по-тясно свързана със случващото сена европейския подконтинент, отколкото японската с тази на континентална Азия. Например от началото на нашата ера досега са били осъществени четири успешни инвазии в Британия, но пък нито една в Япония (освен ако не се окаже, че Корея наистина я е владяла в предимперската епоха. На свой ред след норманското нашествие от 1066 г. британците най-редовно са гастролирали на континента, без да пропуснат нито един век, докато в континентална Азия до края на XIX внеса стъпвали японски войски, ако не броим набезите срещу Корея в предимперската епоха и вече споменатата кампания от последното десетилетие на XVI в. Ако продължим сравнението с Британия, ще видим, че тези чисто географски детайли са допринесли за по-голямата изолираност на Япония и съответно за нейната по-специфична култура. Колкото до климатичните условия, количеството на валежите, надхвърлящо 400 куб.см годишно, прави Япония страната с най-влажен умерен климат в света. Нещо повече, ако в Европа валежите са по-обилни през зимата, то в Япония теса концентрирани в летните месеци, когато денят расте. Благодарение на тази комбинация Япония разполага и с най- бързо възпроизвеждащата се флора в цялата умерена зона. Половината ѝ земеделски площи са заделени за оризища, чието напояване се улеснява и от многобройните пълноводни реки, спускащи се от планините в ниските закътани долини. Близо 80% от почвите Или, ако предпочитате, Корейския пролив, както е отбелязан на нашите карти – Б.пр.

353 в Япония са планински и неподходящи за земеделие, а дялът на обработваемата земя е само
14%, което налага и осем пъти по-голяма гъстота на населението в сравнение с Британия. В този смисъл Япония е и най-пренаселена от водещите страни в света. Обилните валежи в Япония саи гаранция, че горите ѝ се възраждат бързо след изсичане. Въпреки че тук от хилядолетия присъстват гъсти човешки популации, първото впечатление на всеки, посетил Япония, е именно нейната зеленина, тъй като повече от 70% от територията е покрита сгори (за сравнение тези проценти в Британия са само десет. Но цялото това изобилие отгори предполага оскъдни поля и пасища. Затова и единственият бозайник, отглеждан традиционно в по-големи количества в Япония, е свинята овцете и козите тук никога не са играли значима роля, а едрият добитък е бил развъждан, за да тегли плугове и каруци, но не и като важен хранителен ресурс. Говеждото е било лукс, достъпен само за привилегированото малцинство, тъй като цената му е достигала сто долара на фунт. Видът нагорите също варира в зависимост от географското разположение в южната частна по-ниските ширини, преобладават вечнозелените дървета, в централната – широколистните, а в най-северната, на по-високите ширини – иглолистните. За праисторическите хора най-продуктивна сее оказала средата на широколистните, тъй като теса предлагали и най-много ядивни плодове като орехи, кестени и жълъди. Същото важи и завод- ните запаси. Езерата, реките, Вътрешното море плюс Японско на запад и Тихият океан на изток гъмжат от сьомга, пъстърва, риба-тон, сардина, херинга, треска, скумрия и др. Днес Япония има най-мащабно развития промишлен риболовна земното кълбо тя е и най-го- лемият износители консуматор на риба в света. Водите ѝ изобилстват също така с миди, стриди, раци и скариди, като и ядивни водорасли. И както сами ще се убедим, плодородната земя, обилните запаси от прясна вода и околните морета ни дават и ключа към японската праистория. Преди да се насочим към данните от археологията, нека разгледаме това, което знаем за японците от биологията, лингвистиката, най-ранните им изображения и историческите паметници. Именно противоречията между тези четири типа данни правят въпроса за произхода им толкова спорен. Четирите главни японски острова, разположени от югозападна североизток, са Кюшю,
Шикоку, Хоншю (който е и най-големият) и Хокайдо. До масовата имиграция в края на
XIX в. последният, както и северната частна Хоншю са били населени през историческата епоха главно с айни, които са живели като ловци-събирачи със слаби наченки на земеделие, докато останалите три са били заемани от японци. Ако говорим за гени, костна структура и външен облик, японците доста приличат на останалите източноазиатци, в това число северокитайците, източносибирските народи и най-вече корейците. Дори моите японски и корейски познати си признават, че понякога име трудно да познаят кой какъв е от пръв поглед. Колкото до айните, техният доста специфичен външен вид е станал причина произходът и родствените им връзки да бъдат обсъждани много по-често, отколкото тези на всеки друг народна земята. Например мъжете имат пищни бради и може би най-щедрото окосмяване в света. Този факт, както и още някои наследствени черти като дактилоскопичните линии и формата на ушната мида често е служел за основание да ги обявяват за представители на кавказката, или т.нар. бяла раса, които по някакъв начин са пребродили Евразия и са се

354 озовали чак в Япония. Само че айните са генетично сродни с такива източноазиатски народи като японците, корейците и жителите на Окинава. И по-необичайната им окосменост се дължи вероятно на някои гени, появили се входа на половия подборно след като са напуснали азиатския континенти са се изолирали на японския архипелаг. Много често, когато са сравнявали характерният външен види ловно-събираческият бит на айните с типичните черти на японците и тяхното интензивно земеделие, учените са стигали като чели малко прибързано до заключението, че едните са потомци на първоначалното население от ловци-събирачи на Япония, а другите са нахлули там в по-ново време, идвайки от азиатския материк. Този извод обаче никак не се съгласува със спецификата на японския език, тъй като никой учен не може да оспори факта, че той не демонстрира никакви тесни прилики с който ида е друг език в света (под тясна прилика разбирам примерно отношението между френския и испанския. Ако може да се говори за някаква родственост, то немалко учени са склонни да приемат, че японският е един по-изолиран представителна алтайското езиково семейство, към което спадат тюркските, монголския и тунгуските езици от Източен Сибир. Нерядко и корейският се определя като изолиран представителна същото семейство и в този контекст е по-близък до японския, отколкото до другите алтайски езици. Дано приликите между японския и корейския се ограничават само с някои по-общи граматически особености и около 15% от основния им речников запас – тоест теса доста по- скромни, отколкото съответните граматически и лексикални особености, свързващи френския и испанския. Но ако все пак приемем, че съществува някаква връзка между японския и корейския (макари доста далечна, то тези 15% подсказват, чете са поели по самостоятелни пътища още преди пет хилядолетия, а не преди две, както сее случило с френския и испанския. Колкото до айнския език, там всичко е забулено в мистерия и ако нещо се знае, то е, че няма нищо общо с японския. Третият тип данни за японския генезис (след биологичните и езиковите) идват от творбите на древните художници. Най-старите запазени изображения на японци, с които разполагаме, са статуите ханива, които са били поставяни пред гробниците отпреди 1500 години. Ако съдим по формата на очите, тези изваяния със сигурност сана източноазиатци, подобни на днешните японци и корейци, но не и на брадатите айни. Това означава, че ако японците действително са изместили айните на юг от Хокайдо, тази размяна трябва да е станала още преди V вот нашата ера. Знаем, че когато са установили търговски пунктове или фактории) в Хокайдо през 1615 г, японците са продължили да се отнасят към айните по същия начин, както белите американци към заварените индианци. Айните са били победени и натикани в резервати, след което са били принудени да се трудят за факториите. Изземали са им земите (към които са проявявали интерес японските фермери, а когато са се вдигали на въстания, саги избивали поголовно. И когато Япония анексира Хокайдо през
1869 г, японските педагози са правили всичко възможно, за да заличат културата и езика на айните. Днес самият език на практика е изчезнала и най-вероятно не е останал нито един чистокръвен айну. Нашата най-рано документирана информация за Япония е от китайските хроники, тъй като Китай е развил своята писмености книжнина) много преди тя да се пренесе и в Корея и Япония. От 108 г. пр.Хр. дог. Китай е имал представителство в Северна Корея и е разменял пратеници с Япония. В по-късните описания на различните народи, попадащи

355 под общия знаменател източни варвари, Япония фигурира като страната Уа“, за чиито жители се казва, че били разделени на стотици държавици, непрестанно воюващи помежду си. От съхранилите се надписи в Япония отпреди VIII в. само някои са корейски, но затова пък първите по-обширни японски хроники са съставени през 712 и 720 г, докато корейските се появяват по-късно. И японските, и корейските летописи съдържат разкази за отдавна отминали времена, носа еднакво пълни с очевидни измислици, целящи прославянето и легитимирането на владетелските домове – вече стана дума, че според японските хронисти техният императоре потомък на богинята на слънцето Аматерасу. Въпреки тези напълно разбираеми пристрастия, хрониките свидетелстват достатъчно ясно, че върху островите е било упражнявано масирано влияние отстрана на Корея (или от Китай през Корея, което е довело и до налагането на будизма, писмеността, металообработването и още редица занаяти, както и бюрократични методи в самата Япония. В хрониките често се споменава за корейци, пребиваващи в Япония, както и за японци в Корея – за японските историци това е доказателство, че техните деди са владеели Корея, а корейските пък твърдят тъкмо обратното Итака, какво разбрахме от горното Едно поне е сигурно дедите на японците са дошли в Япония още преди да са имали писменост. Но ако биологичните данни подсказват, че това е станало сравнително скоро, то езиковите дават основания да смятаме, чете са се настанили на днешните си земи още преди пет хилядолетия. Нека сега видим дали археологията няма да ни помогне да разрешим тази главоблъсканица. А ако не успеем, поне ще се убедим, че древните японци са били едно от най-забележителните общества в целия свят. Днес по-голямата част от Япония и Източна Азия е заобиколена от плитки морета. Това предполага, че тези протоци са се превърнали в провлаци през Ледниковата епоха, когато една част от морската вода е замръзнала в ледници, а моретата са спаднали с 500 фута под сегашното си равнище. В онези времена най-северният японски остров, Хокайдо, е бил свързан с азиатския материк с ивица суша, на мястото на днешния остров Сахалин, а най- южният, Кюшю, е бил свързан по същия начин с Корея – там, където сега е Корейският проток (или Цушима за японците. И четирите главни острова са били свързани по суша, а една немалка част от днешното Жълто и Източнокитайско море са били част от континентален Китай. Затова не бива да ни изненадва фактът, че бозайниците, преминали по тези мостове в Япония, включват не само предците на днешните японски мечки и маймуни, но и праисторическите хора – говорим все пак за времена, когато лодките още не са били изобретени. Ако съдим по каменните сечива, човешкият крак е стъпил тук поне преди половин милион години. Най-старите каменни сечива от Северна Япония напомнят тези от Сибир и Северен Китай, но тези от южните ѝ части напомнят намерените в Корея и Южен Китай, което подсказва, чеса били използвани и двата околни маршрута, северния и южния. През Ледниковата епоха Япония явно не е била най-доброто място за живеене. Макари да си е спестила ледниците, сковали навремето Британия и Канада, Япония е била една доста мразовита и суха земя, покрита с иглолистни и брезови гори, и не е била особено благосклонна към своите човешки обитатели. На фона на тези препятствия още повече изпъкват постиженията на японските прадеди. Например още преди 30 000 години тези

356 хора са боравели с действително остри, а не просто нащърбени сечива (да не говорим пък за шлифованите правоъгълни топори от периода Джомон), тоест теса едни от първите в света, които са усвоили тези тънкости. За сравнение британските археолози определят появата на такива сечива на техните острови като огромна крачка напреди едно от най- съществените различия между неолита и палеолита. Проблемът ечете са се появили на британските острови едва преди седем хилядолетия, тоест след въвеждането на земеделието. Преди тринайсет хилядолетия, когато ледниците са се разтопили по целия свят, условията в Япония рязко са се подобрили – поне от човешка гледна точка. Температурите и влажността са се повишили, с което възпроизводството на флората е достигнало днешните си високи нива, отличаващи Япония от останалите страни в умерената зона. Широколистните гори, пълни с черупчести плодове, каквито през Ледниковата епоха е имало само в Южна Япония, са плъзнали и на север, за сметка на иглолистните, с което и хората са се сдобили с далеч по-продуктивна околна среда. С повишаването на морското равнище са изчезнали провлаците, вследствие на което Япония сее откъснала от азиатския материк и сее превърнала в огромен архипелаг. Някогашните степи са били залети от плитки морета, при което сее получила и интересно начупената брегова линия с безбройните ѝ островчета, заливи, фиорди и естуарии, предполагащи изобилие от морски храни. Краят на Ледниковата епоха е съвпаднали с първата от двете най-важни еволюционни промени в японската история появата на грънчарството. За първи път в човешката история хората са се сдобили с удобни съдове завода, и то с желаната от самите тях форма (в началото просто конусовидна. Тази новооткрила се възможност – да подгряваш, вариш и сготвяш храната си – име осигурила достъп до изобилни ресурси, които дотогава са били доста трудни за усвояване например зеленчуците, които се обезводняват или направо изгарят, ако ги поставиш на открит огън ракообразните, чиито коруби след сваряване лесно се чупят както и някои отровни или горчиви, но така или иначе хранителни неща от рода на жълъдите и кестените, чиито токсини вече могат да бъдат неутрализирани. С такива варива е можело да се хранят малките деца, което е позволявало на майките да ги отбиват по-рано ида раждат бебетата си през по-къси интервали. Но същото е важало и за беззъбите старци, традиционните носители на информация в безписмените общества, което пък име позволявало да живеят по-дълго. Всички тези непосредствени последствия от появата на грънчарството са довели и до същински демографски взрив, тъй като населението на японските острови е скочило от няколко хиляди на четвърт милион. Разбира се, японците не са били единствените грънчари в древността – грънчарството е възниквало самостоятелно по различно време и на различни места из целия свят. Просто най-старата известна ни керамика е била създадена именно в Япония преди 12 700 години. Когато тези данни от радиовъглеродния анализ бяха оповестени през 1960 г, в първия момент дори и японските учени не можеха да повярват на очите си. В тогавашната археология битуваше мнението, че всички по-важни нововъведения са се движели от континентите към островите и по-периферните общества не са имали съществен принос към общото развитие на света. По-специално в случая с Япония учените смятаха, че Китай е бил единственият източник на културни нововъведения в цяла Източна Азия – говорим за такива неща като земеделие, писменост, металообработване и т.н. И днес, близо 40 години след оповестяването на тези открития, учените още не могат да се отърсят от въглеродния

357 шок, както те го наричат в своите среди. Междувременно бяха открити и някои много- много древни керамични изделия в Китай, както и в Североизточен Сибир, край днешния Владивосток. (Имам чувството, че азиатските археолози просто са се наговорили да бият японския рекорда доколкото разбирам, китайците и руснаците вече са съвсем близо до целта) Но световният рекорд засега си остава притежание на японците, защото техните находки водят с цели хилядолетия на тези от Плодородния полумесец и Европа. Разбира се, тази закостеняла представа, че островитяните винаги се учат от превъзхождащите ги в културно отношение континентални народи, далеч не е единствената причина, поради която рекордно старата (пра)японска керамика предизвика такъв потрес в научните среди. Имаше и още нещо оказа сече първите японски грънчари са били и ловци-съби- рачи, което също бе във въпиещо противоречие с утвърдените научни представи, според които керамиката е признак за уседналост. Така де, кой номад ще вземе да мъкне и грънци, ако е тръгнал да се мести, като чели са му малко оръжията и бебетата Ето защо учените смятаха, че за разлика от уседналите общества ловците-събирачи не са имали грънци и тези изделия са се появили чак след преминаването към земеделие. Но както казахме, околната среда в Япония е изключително продуктивна и затова сее оказала едно от малкото места в света, където хората са можели да се занимават и с грънчарство, без да престават да са ловци-събирачи. И тези новопридобити умения са им позволили да експлоатират още по-ефикасно богатите местни ресурси в продължение на десет хилядолетия, преди да се захванати с интензивно земеделие. За сравнение керамиката сее появила в Плодородния полумесец цяло хилядолетие след въвеждането на земеделието. Не можем да отречем, че тази праисторическа керамика е и доста семпла като технология, поне по днешните стандарти. Съдовете не са гланцирани и са били моделирани на ръка а не на грънчарски колела. Освен това саги изпичали на открит огъна не в пещи, и тона сравнително ниски температури. Стечение навремето обаче сее появило и едно изумително разнообразие от форми, което, трябва да признаем, си е признак нависоко изкуство по стандартите на абсолютно всяка епоха. В повечето случаи тези изделия са били и украсявани, като по повърхността им са прокарвали или притискали връв, докато са още меки (или по-скоро топли, при което са се получавали и някои интересни спираловидни линии. И тъй като японската дума за следа от връв е джомон, с този термин се определяне само въпросния тип керамика и нейните първи ваятели, но и целия период в японската праистория, започнал с появата на грънчарството и продължил десет хилядолетия
43
Най-ранната джомонска керамика датира отпреди 12 700 години и е открита на най-юж- ният японски остров Кюшю. Впоследствие сее разпространила и на север, за да достигне преди 9 500 години района на днешно Токио, а след още хилядолетие и половина Хокайдо. Този маршрут съвпада и с разпространението на широколистните (листопадни) гори на север. С други думи, след края на Ледниковата епоха сее оказало, че тогавашните обитатели на японските острови всъщност разполагат с невероятно изобилие отхрани. Именно Някои други учени определят с името Джомон периода от V до средата на I хилядолетие пр.Хр. иго разделят напет подпериода: протоджомон, ранен, среден, късен и краен. Между другото, Даймънд пропуска да спомене за глинените човешки фигурки догу, характерни за последните фази на периода Джомон. Археолозите виждат в тях олицетворения насилите на плодородието и ги свързват именно с наченките на земеделие. – Б.пр.

358 то име позволило да преминат към уседнал бити съответно да се развихрят в грънчарството. Това, че грънчарските практики са възникнали в най-южните части на архипелага и после са се разпространили на север, се потвърждава и от факта, че най-ранната джомонска керамика е от един и същ тип в цяла Япония. С времето са се развили и регионални стилове, няколко десетки наброй, по цялото протежение отмили на японския архипелаг. Как са се препитавали тези джомонски хора Разполагаме с достатъчно красноречиви свидетелства – сметищата, които са оставили след себе сив стотиците хиляди археологически обекти, както и огромните купове раковини, срещащи се в цяла Япония. Оказва сече тези ловци-събирачи (и рибари) са се хранели по един доста разнообразени същевременно балансиран начин, за който днешните диетолози могат само да мечтаят. Едно от основните им ястия са били черупчестите
44
плодове, най-вече обикновените кестени и орехите, към които са добавяли конските кестени и жълъдите, прочистени от горчиви токсини. Беряли саги наесен, и то в огромни количества, които през зимата са съхранявали в подземни хамбари, дълбоки шести широки също шест стъпки. Сред останалите растителни храни са боровинките, ягодите и подобните има също така и най-различни плодове, семена, листа, кълнове, луковици, грудки и коренчета. Достатъчно е да кажем, че археолозите, които са си направили труда да се поровят в джомонските боклуци, са идентифицирали вида ядивни растения. И тогава, както и сега обитателите на Японските острови са били едни от най-големите консуматори на риба в света. Ловели са с костени харпуни риба-тон в открития океан или са издебвали морските костенурки в плитчините, където саги довършвали с тояги и копия както впрочем постъпват и днешните им потомци подобна е била процедурата и с тюлените по плажовете, а в реките са биели сьомга. В мрежите и язовете им са се хващали и най-различни други твари, понякога и на въдичарските куки, издялани от еленски рога. Гмуркали са се в морето, за да ловят раци, скариди и водорасли, но най-вероятно са предпочитали да изчакат отлива, за да ги съберат направо от брега. Между другото, по джо- монските скелети често се среща и една аномалия, наричана от патолозите аудиторна ек- зостоза – костен израстък в ушната област, с какъвто понякога се сдобиват и съвременните водолази.
Джомонските хора са редували гмурканията с лов в горите. Най-често тяхна плячка са ставали глиганите и елените, след които са се нареждали планинските кози и мечките. Примамвали саги в специално изкопани ями, отстрелвали саги с лъкове и стрели или пък саги преследвали с кучета. От същата ранна епоха датират и свинските кости, откривани на някои крайбрежни островчета, където никога не е имало диви свине, което кара някои учени да предположат, че джомонците може биса експериментирали и в сферата насви- невъдството.
Най-спорният въпрос за поминъка на тези хора е свързан със земеделието. Техните поселения често съдържат остатъци от ядивни растения, характерни за японската флора и днес повсеместно отглеждани като земеделски култури – например адзуки, мунг и някои разновидности на просото. Те обаче не демонстрират онези морфологически особености, които отличават посевите от дивите им предци, затова не може да се каже със сигурност Или с вдървеняла обвивка, както биха се изразили някои специалисти – Б.пр.

359 дали саги събирали в горите или вече саги били култивирали. Наред с тях се откриват и остатъци от други ядивни или просто полезни растения, които обаче не са характерни за местната флора и най-вероятно са били донесени от азиатския материк – например елда, пъпеш, кратуна, конопи шисо (днес използвано като подправка за бифтеци. След 1200 г. пр.Хр., те. когато настъпва залезът на джомонската епоха, са започнали да се мяркат и някои от основните житни растения на Източна Азия – оризът, ечемикът, класицата и мет- лицата. Този факт ни навеждана мисълта, че по това време джомонските хора са били пристъпили към някакъв ранен тип земеделие (вероятно „подпално“), но то по всяка вероятност не е било обичайна практика и не сее отразявало съществено на тяхното меню. Дано читателят не е останал с впечатлението, че всяка от изброените храни е била консумирана повсеместно в тогавашна Япония. Да, в гъстите гори в северните ѝ части запасяването с плодове е било не по-малко важно за оцеляването от лова на тюлени и морския риболов. В победния на такива ресурси югозапад обаче по-съществена роля са играели раците и скаридите. Но дори и при това положение джомонската диета (включително и индивидуалната) навсякъде е била доста разнообразна. Например, ако съдим по остатъците отхрани в сметищата, джомонските домакини са замесвали брашно от кестени и орехи и са готвели висококалорични манджи от глиганско и еленско месо, кръв и птичи яйца, а когато техните съпрузи са ходели на лов в горите, са похапвали накрак по някой праисторически „бургер“ с високо съдържание на протеини. На огнищата на айнските ловци от по-ново време винаги са къкрели гърнета, в които теса пускали всичко съестно, на което са попадали. Най-вероятно това са правели и техните джомонски предци, живели по същите земи и имали достъп до същите храни. Както вече споменах, джомонските керамични изделия (някои от които са достигали и един метър на височина) ни дават основания да смятаме, че тези хора са били по-скоро уседнали, отколкото номади. Това предположение се потвърждава от доста тежките им каменни сечива, както и от факта, чеса живеели в землянки (които дори са закърпвали от времена време, а в някои селища броят име стигал до сто, край които са оформяли и некрополи. Всичко това доста рязко ги отличава от типичните ловци-събирачи, които се местят през няколко седмици и взимат със себе си само най-необходимото (и най-лесно преносимото. А преминаването към уседнал бит е станало възможно покрай изобилието от ресурси в сравнително малки региони, обхващащи гори, многобройни реки и удобни заливи по крайбрежието. Освен това тези хора са били и сравнително много наброй една от най-гъстите популации, отчитани някога при ловци-събирачи, особено в Централна и Северна Япония с техните обширни гори, пълни със сьомга реки и морета, гъмжащи от най-различни твари. Според оценките общият им брой е стигал до 250 000, което е скромна цифра на фона на днешната японска пренаселеност, но изключително впечатляваща като за ловци-събирачи. С такова постижение в по-ново време са можели да се похвалят само индианците от днешните Северозападни щати и Калифорния, които впрочем са се препитавали по същия начин ето ви и един впечатляващ пример за конвергентна еволюция на различни човешки общества. Дотук показахме с какво са разполагали джомонските хора. Ред е да видими от какво са били лишени. Ами не са имали интензивно земеделие и все още се спори дали изобщо са се занимавали с подобни дейности. Ако изключим кучетата (и може бис някои уговорки –

360 прасетата, те не са имали и домашни животни. Не са имали метални сечива и писменост, както не са умеели ида тъкат. В джомонските селища не е имало по-внушителни землянки, изпъкващи на общия фона в некрополите им са липсвали гробове с по-богати дарове. Всичките изглеждат някак унифицирани, което подсказва, че социалното разслоение на вождове и редови поданици тепърва е започвало. С тезиси липси джомонската култура рязко се отличава от обществата, развили се по същото време и само на неколкостотин мили оттам в континентален Китай и Корея, а също и от тези, възникнали в самата Япония след V в. пр.Хр. Макари да сее отличавала дори от тогавашната Източна Азия, джомонска Япония съвсем не е била някаква херметично затворена микровселена. Разпределението на керамиката и обсидиана (една твърда вулканична скала, подходяща за каменни сечива) показва, че джомонските мореплаватели редовно са посещавали островната верига Идзу, простираща сена мили южно от днешно Токио. Подобни находки, наред с характерните рибарски куки, показват също, че джомонците са имали и известни контакти с тогавашните жители на Корея, Сибир и Окинава. За същото свидетелства и появата на онези пет-шест азиатски културни растения, за които вече споменах. Но до този момент археолозите, изследващи джомонската култура, са открили съвсем малко свидетелства за някакъв директен внос от Китай – което рязко контрастира с мащабното китайско влияние през по-късната японска история. И по-впечатляващ е не фактът, че джомонските хора са имали все пак контакти с външния свят, колкото това, че тези контакти са им оказали много слабо влияние. Джо- монска Япония всъщност е била една не толкова херметична, колкото консервативна мик- ровселена, държаща на своята изолация и почти не сее променила през тези десет хилядолетия истински островна стабилността в един крехък и непрекъснато променящ се свят. За да разберем в какво сее състояла спецификата на тогавашна Япония, ще трябва да си припомним как са изглеждали човешките общества на азиатския материк (тена някол- костотин мили западно от нея) през V в. пр.Хр., когато джомонската култура бавно е отшумявала. По това време в Китай вече е имало отделни царства с богати елити и мизерстващи поданици, които са живеели в укрепени градове. Страната е била пред прага на своята политическа унификация, която е щяла да я превърне в най-голямата световна империя. Още от 7500 г. пр.Хр. там сее развивало интензивно земеделие, базирано в северната частна просото, а в южната – на ориза, а също и животновъдството (свине, кокошки и биволи. От поне девет века е имало писмености поне от 1500 години – метални сечива, и тъкмо е започвало, за първи път в света, и производството на чугун. Всички тези китайски постижения са станали достояние и на Корея, където също от хилядолетия вече е имало земеделие (а след 2200 г. пр.Хр. – и оризища с напоителни системи, както и металообработване (след 1000 г. пр.Хр.). Всичко това е ставало в продължение на хилядолетия не някъде другаде, а на отсрещния
бряг на протока Цушима и в Източен Китай, така че е най-малкото странно, че през V в. пр.Хр. Япония все още е била населявана от ловци-събирачи, не познаващи писмеността и боравещи с каменни сечива. През цялата човешка история централизираните държави с железни оръжия и армии, издържани от труда на гъсти земеделски популации, рано или късно са помитали разпилените общности на ловци-събирачи с каменни сечива. Как тогава джомонска Япония е оцеляла толкова дълго

361 За да си обясним този парадокс, трябва да отчетем и това, че през същия този V в. пр.Хр. географската граница Цушима е разделяла не благоденстващи земеделци от мизерстващи ловци-събирачи, а по-скоро мизерстващи земеделци от благоденстващи ловци-събирачи. На практика Китай и джомонска Япония не са имали пряка връзка. Просто търговските контакти на джомонците (колкото и оскъдни ида са били) са включвали не Китай, а Корея. Оризът е бил култивиран сравнително рано в Китай, но доста бавно сее разпространили на север, към доста по-хладната Корея, защото е трябвало да се създават нови, студоустойчиви сортове. И тъй като първите оризари в Корея са били принудени да използват безири- гационни методи, тяхната реколта не е била особено впечатляваща. Затова и ранното корейско земеделие не е изглеждало кой знае колко интригуващо в сравнение слова и съби- рачеството, с които са се препитавали техните японски съседи. Явно джомонците не са били особено мотивирани да усвояват корейския опит, макар да са били запознати с него, а и мизерията, в която са тънели корейските земеделци, едва ли е можела да ги подтикне към такава радикална стъпка. Но както сами ще видим, в един момент ситуацията коренно сее променила Вече споменах, че появата на грънчарството в Кюшю преди 12 700 години и последвалият я демографски взрив са били първата от двете най-важни промени в японската история. Другата промяна, предизвикала втори демографски взрив, е започнала към V в. пр.Хр. с пристигането на един нов поминък (и народ) от Южна Корея. Този втори преход поставя особено остро и въпроса за самите японци – да, кои всъщност са те И дали този преход не бележи и края на джомонската култура, изместена от новодошлите имигранти от Корея, които саи предци на съвременните японци Или пък чисто и просто означава, че дотогавашните обитатели на Япония са продължили да си живеят там, носа научили и някои полезни нови трикове Въпросният нов начин на живот сее появил за първи пътна северните брегове на най- южния японски остров Кюшю, който е разположени най-близо до Южна Корея. Най-важ- ните нови елементи са първите метални сечива в цяла Япония (изработени от желязо) и първите безспорни следи от същинско земеделие. И това земеделие сее появило под формата на оризища с всичките им напоителни канали, вади, бари и прочее, които ни разкриват археологическите разкопки. Археолозите са нарекли тази култура яйойска – от Яйой, един квартална Токио, където за първи път е намерена характерната за нея керамика. Яйойските керамични съдове доста напомнят по форма тези, които по същото време са били извайвани и в Южна Корея. Сред многобройните други елементи на тази култура – безспорно

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: