Международно двойно данъчно облагане /МДДО/

Произходът на МДДО се свързва с действието на данъчните норми в пространството и по отношение на лицата. Държавите изграждат данъчните си системи въз основа на два принципа. От една страна, това е принципа на облагане на световния доход, или универсалния принцип, при който се обхващат за облагане всички доходи на лицата, които са местни, независимо от това дали са получени в страната или в чужбина. От друга страна, това е териториалният принцип, при който се обхващат за облагане доходите с източник от съответната държава или имущество намиращо се в нея, като така се обхващат субекти на данъчно облагане чуждестранните лица. От гледна точка на тези принципи е възможно едно лице да бъде обложено с подобни данъци в две или повече държави. От юридическа гледна точка МДДО ще възникне, когато един и същ субект на облагане по повод на един и същ обект на облагане, за един и същ период на облагане, е данъчно задължен в две или повече държави за подобни по вид данъци. От икономическа гледна точка обаче двойно данъчно облагане ще възникне едва тогава, когато общият размер на платения от лицето данък в двете държави ще привиши по размер по-високия данък, установен в държавата с по-високо ниво на данъчно облагане. Това е така защото механизмът за предотвратяване на МДДО не цели лицето да плати само в едната държава, а по възможност данъкът да се разпредели между двете държави, но да не се допусне двойно данъчно облагане в икономически смисъл. Проблемът се отнася до преките данъци, данъците за доходите и имуществата. При косвените данъци чрез възприемането на принципа, че облагането е там където стоката се потребява се счита, че не се стига до това.

Възможни са и държавите предприемат два вида мерки за избягване на МДДО. От една страна това са мерки на национално ниво чрез разпоредби съдържащи се в националното данъчно законодателство, за случаите при които нямаме спогодба за избягване на ДДО. Такива мерки са предвидени в чл. 13-14 на ЗКПО вр. § 1, т. 12 от ДР на ЗКПО и чл. 75-76 от ЗДДФЛ вр. § 1, т. 5. Най-общо е предвидено, че когато няма спогодба за избягване на двойното данъчно облагане се прилага т.нар. кредитен метод. Предвижда се, че местните лица ползват данъчен кредит за всеки идентичен или подобен данък наложен в чужбина от съответните компетентни органи. Данъчният кредит се определя за всяка държава поотделно и се ограничава до размера на българския корпоративен данък или ДОД, който .... за доходите от чужбина. Казано по друг начин доходите от чужбина се събират с доходите от страната и се определя дължимия данък по местното законодателство. Следва да се извадят платените в чужбина данъци, но не се изважда целия размер на платения в чужбина данък, а само частта според българския данък. Министърът на финансите има правомощия във връзка с установяване на платените в чужбина данъци.

Другият способ е сключването на международни СИДДО. Това са международни договори по см. на чл. 5, ал. 4 от КРБ и спрямо тях се прилагат правилата на Виенската конвенция за правото на договорите. Това са договори, които подлежат на ратификация от Народното събрание, защото с тях се засяга фискалния суверенитет на държавата. От гледна точка на съдържанието им те следват два модела:

1. 
   Модел на Организацията на икономическо сътрудничество и развитие
   
2. 
   Модел на ООН
   

Договорите съдържат няколко групи от норми. На първо място, се определят адресатите на договорите. Това са лица, които са местни за едната или двете договарящи се държави. Тук се има предвид данъчната правосубектност, предвидена в националните законодателства. Ако лицето се окаже местно и за двете държави, тогава има специална разпоредба, в която се съдържат критерии, за да се квалифицира лицето като местно само на едната държава. изхожда се от критериите за местно лице на националните законодателства, а като допълнителни критерии се сочат обичайното пребиваване, центърът на жизнени интереси и евентуално гражданството или регистрацията, или мястото на действително управление на ЮЛ.

След това се определя предметния обхват на договорите, а именно данъците които са действащи по времето на сключването й. За да не се стигне за изменение на договорите и промяна на законодателството се предвижда че те имат действие и за подобни по вид данъци, въведени в последствие.

Относно тълкуването на договорите се следват принципите на Виенската конвенция за правото на договорите, като специална разпоредба преповтаря тези принципи. Разпоредбите се тълкуват като самостоятелен правен кръг и едва когато се изчерпят възможностите се прибягва към националното законодателство.

Самостоятелни разпоредби определят териториалния обхват на договорите, като се дава определение за държавите-страни по договора в политико-икономически и географски смисъл. Така се определя държавата източник на дохода. Следва голяма група от норми, т.нар. разпределителни, чието предназначение е да определят правомощията на държавите относно облагането на различните категории изброени доходи, а това са доходите от стопанска дейност, от недвижимо имущество, лихви, дивиденти, авторски, трудови възнаграждения и др. доходи.

Принципно правомощията по облагане се предоставят на държавата, за която получателят на дохода е местно лице. за държавата източник на дохода остават няколко възможности. Тя също да обложи този доход, на второ място да е предвидена редуцирана данъчна ставка, в сравнение с тази по националното законодателство, да изключи съответния доход или имущество от данъчно си облагане. При първите две хипотези ще възникне ДДО, но държавата, за която получателят е местно лице, ще приложи съответния метод за избягването. С оглед на това дали доходите ще се облагат само в едната държава се използват различни изразни средства, когато в спогодбата се говори, че доходът се облага в една от държавите, за която то е местно лице, се запазва правото да се обложи и в държавата източник. За да се подчертае изричното право на облагане само на едната държава, това изрично се посочва, а именно, че доходът се облага само в държавата, където лицето е местно. от особено значение е тълкуването на понятията употребени в разпределителните норми. За тях може да има определяния в самите договори или да се препраща към националното право, което означава че държавите са се съгласили с това съдържание на използваните понятия. Така в различните договори подходът е различен. Твърде често за авторски лицензионни възнаграждения се съдържат изрични определения, докато за лихвите и дивидентите да има определения в договора или да се препраща към национално законодателство.