ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА - събитието, което християнските източници поставят в 861 година, според житието на Константин Солунски, свети Кирил†, писано през IX век, а запазено в така наречения Московски препис, собственост на Московската духовна академия, и преписа на Владислав Граматик от 1469 година. В споменатата 861 година при византийския цар дошли пратеници от хазаритеV и казали: "От памтивека ние знаем само едного бога, който е над всички, и нему се кланяме на изток, ала като пазим и други наши езически обичаи. Обаче евреите ни подучват да възприемем тяхната вяра и обред, а сарацините, от друга страна, ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир и много дарове, казвайки: "От верите на всичките народи нашата вяра е най-добра." Поради това, тачейки старата дружба и обич, изпращаме пратеници при вас, понеже вие (гърците) сте велик народ и царската ви власт е от Бога. И като искаме вашия съвет, молим да изпратите учен мъж измежду вас, та и ние да възприемем вашата вяра, ако обори евреите и сарацините."6
Когато гръцкият цар попитал Кирил би ли отишъл при хазарите, той отговорил, че на такъв път би тръгнал пеш и бос. Даубманус смята, че с това Кирил искал да каже, че за да се приготви за този път, му е потребно толкова време, колкото е нужно да се отиде пеша от Цариград до Крим, защото по това време той бил все още неграмотен в сънищата и не знаел как се отключва сънят отвътре, тоест не можел да се събуди, когато пожелае. Все пак приел задачата, пътем научил еврейски в Херсон и превел еврейската граматика на гръцки, готвейки се за полемиката, обявена в двореца на хазарския каган. Той и неговият брат Методий† минали езерото Меотида и Каспийската врата на Кавказките планини и тук ги пресрещнал пратеник на кагана. Попитал Константин Философ защо, като говори, винаги държи книга пред себе си, докато хазарите изваждат цялата мъдрост от гърдите си, сякаш предварително са я погълнали. Константин му отвърнал, че се чувства гол без книгата, а на гол човек кой ще повярва, че има много дрехи? Този хазарски пратеник дошъл от хазарската столица Итил в Саркел на Дон, откъдето пристигнал в Херсон, за да посрещне Константин и Методий. После отвел византийските пратеници в Семендер на Каспийско море, лятната резиденция на кагана, и тук се състояла полемиката. Когато в двореца, където вече се намирали еврейският и сарацинският представител, бил поставен въпрос, какъв ранг да му отредят на вечерята, Константин отвърнал: "Имах велик и много славен дядо, който беше приближен на царя, но понеже се отказа по своя воля от дадената му слава, беше прогонен и като отиде в чужбина, обедня и там ме създаде. А аз, търсейки старата чест на дядо си, не успях да я придобия; прочее Адамов внук съм."
- Вие почитате Троицата - казал каганът на вечерята при една наздравица, - а ние единосъщния бог, както е в книгите. Защо е така?
А Философа му отвърнал:
- Книгите проповядват Слово и Дух. Ако някой ти оказва почест, но не уважава твоята дума и дух, а друг пък почита всичките три, кой от двамата ти оказва по-голяма чест?
Тогава еврейските представители запитали:
- Кажи прочее как може жена да помести в утробата си бога, когото не може дори да види, та камо ли да го роди?
А Философа, като посочил кагана и неговия пръв съветник, рекъл:
-Ако някой каже, че първият съветник не може да ласкае кагана, и добави още, че последният негов служител може да го ласкае и да му окаже почест, кажете ми как трябва да го назовем: луд или разумен?
Тогава в полемиката се намесили сарацините и Константин Философ бил запитан за един обичай, който му бил станал известен още при сарацинския халиф в Самара. А именно: сарацините слагали изображението на дявола отвън на християнските къщи. На всяка християнска врата имало по едно изображение на дявола. И сарацините, които отдавна правели опити да отровят Константин, попитали:
- Можеш ли, Философе, да разбереш какво означава това?
А той казал:
- Виждам изображения на дявола и си мисля, че вътре живеят християни, а понеже дяволите не могат да живеят заедно с тях, бягат от тях навън. А там, където няма такива изображения отвън, те са вътре заедно с обитателите на къщата...
Вторият християнски източник за хазарската полемика е стигнал до нас много осакатен, във вид на легенда за покръстването на киевчани през X век. В тази легенда, в която между участниците в киевската полемика за трите религии се явява Константин-Кирил Философ (въпреки че той е живял сто години по-рано), може да се прозре документ, който първоначално е разказвал за хазарската полемика. Като се отстранят наносите и допълнителните редакции от X и по-късните векове, сведението за хазарската полемика от този източник би изглеждало приблизително така:
Един от хазарските кагани, който имал големи успехи във войните срещу печенегите и гърците, от които превзел Херсон (Керч на Крим), след военните успехи се отдал на лек живот. Искал да има толкова жени, колкото войници загубил във войните. "Имал много жени -казва една версия на тази легенда, издадена във Венеция през 1772 година на сръбски език -и като искал да има жени от всички вери, не само се кланял на различни идоли, ами поради слабостта си към жените и наложниците искал и самият той да изповядва различни вери." Това дало повод на разни чужденци (гърци, араби, евреи) да побързат със своите пратеници при кагана в желанието си колкото се може по-бързо да го обърнат в своята вяра. Малко по-голям успех от евреина и сарацина в полемиката, която се повдигнала в двореца на хазарския каган - казва този източник, - имал Константин Философ, когото изпратили гръцките царе. Но каганът не могъл все пак да вземе окончателно решение, колебаел се и най-сетне взела превес намесата на една негова сродница, в която може да се познае ролята на хазарската принцеса Arexv, известна ни от третия източник. Нейни хора убедили кагана да ги изпрати сред евреите, гърците и сарацините, за да се осведомят на място какво е тяхното учение. И когато това "женско" посланичество се върнало, християнството било предложено като най-подходяща вяра, а пратениците открили на кагана, че неговата сродница, чиито хора били те, отдавна била приела християнството.
Третият източник, който се занимава с християнските извори за хазарската полемика -Даубманус, - намира, че тази вест уплашила кагана. Така успехът минал на страната на еврейския представител в мига, в който каганът установил, че и християните почитат Стария завет както евреите. След като и Константин потвърдил това, каганът застанал изцяло на страната на някой си Романьот, който избягал от гърците при хазарите и ожесточено защитавал юдаизма.
- От нас, тримата тълкуватели на сънища - казал този Романьот на кагана, - вие, хазарите, Нямате причина да се боите единствено от мен, равина. Защото зад евреите не стои нито халифът със зелените платна на своята флота, нито гръцкият ваеилевс с кръста над войските. Зад Константин Солунски идват копия и конници, а зад мен, еврейския равин - молитвени наметала...
Така говорел равинът и каганът се бил обърнал изцяло към него и към неговите доводи, когато в полемиката се намесила принцеса АтехV и още веднъж преобърнала изхода на разговора. Тази решаваща реч в хазарската полемика, която произнесла Атех, обръщайки се към еврейския участник, гласяла:
- Казваш: който иска богатство, да се обърне на север, който иска мъдрост - на юг! Но защо тези сладки и мъдри думи ги говориш на мен, тук, на север, вместо на Мъдростта, която те чака в земята на твоите отци? Защо не си отишъл там, където светлината полага своите яйца, където векове се трият във вековете, да пиеш киселия дъжд на Мъртво море, да целуваш пясъка, който тече вместо вода от йерусалимските чешми в полегата струя като опънат златен конец? А ми казваш, че сънувам тъмна нощ и само в твоята действителност има малко месечина. Защо именно на мен казваш тия неща?
Още една седмица обедня и изтъня. Изхаби своя най-тържествен ден, за който ти казваш, че започва в Палестина, деня, който е пазила ревниво до днес, но сега е дошъл и неговият ред. Дава го неохотно, част по част. Вземи своя пай, вземи си съботата и след туй си върви. Иди при Мъдростта и й кажи всичко, което си искал да кажеш на мен. По-щастлив ще бъдеш. Само внимавай -който иска да завладее крепост, трябва по-напред да завладее своята душа...
Но напразно ти говоря всичко това, защото очите ти са на устата и виждаш едва когато проговориш. Заключението ми е следното: или не ти струва пословицата, или на юг не те чака никой, защото чака някого другиго. Как иначе да си обясня защо си тук, на север, и с мен?
При тези думи на принцеса Атех хазарският каган се сепнал и казал на равина, че бил чул евреите сами да признават как техният Бог се е отвърнал от тях и ги е пръснал по света.
- Да не искате да ни присъедините към вашата вяра, за да имате другари в своята беда, та и ние, хазарите, да бъдем наказани като вас от Бога и пръснати по целия свят?
Така каганът се отвърнал от евреина и отново решил, че доводите на Константин Философ са най-убедителни. Той със своите приближени приел християнството, а на гръцкия цар изпратил писмо, което се цитира в Кириловото житие и гласи:
"Ти, господарю, ни изпрати такъв мъж, който ни обясни със слово и с примери светлината на християнската вяра. Като се убедихме, че тя е истинската вяра, ние заповядахме всички да се покръстят доброволно... "7
Според друг източник тогава каганът, приемайки Константи-новите доводи, съвсем неочаквано решил да обяви война на гърците, вместо да приеме тяхната вяра. Казал: "Вярата не се проси, а се получава с меч." Нападнал ги от Херсон и когато завършил похода с успех, поискал от гръцкия цар една гръцка принцеса за жена. Царят поставил едно-единствено условие - хазарският каган да приеме християнството. За голямо учудване на Цариград каганът приел това и така били покръстени хазарите.
Ч
ЧЕЛАРЕВО (VII-IХ век) - археологически обект със средновековно гробище близо до Дунав, в Югославия. Не е открито селището, което е съхранявало гробището. Не се знае със сигурност кой
е погребван в челаревското гробище, но е сигурно» че там може да се открие влиянието на авари и перси по предметите, намерени в гробовете, и че в него са открити менори (образци от еврейския обреден седмосвещник) с други еврейски символи и ценни староеврейски текстове. Находищата в Керч на Крим пазят плочи със същия тип менори като в Челарево. Всичко това е довело специалистите до следното заключение: че в околностите на Нови Сад (където се намира Челарево) има находки, които се разливат от обичайните аварски предмети и показват, че може би трябва да се мисли за някакъв друг субстрат, който се е заселил в Панонската низина преди идването на маджарите. За това има и писмени следи. Анонимният нотариус на крал Бела, Абдул Хамид от Андалусия, и Кинам са на мнение, че в този край на Дунава са се заселили жители от тюркски произход (исмаилтяни), които се смятали за потомци и преселници от Хорезъм. Всичко това може би показва, че некрополът в Челарево е принадлежал отчасти на хазари, приели юдаизма. Д-р Исайло Сук†, археолог и арабист от този край, който между първите е работил на разкопките в Челарево, е оставил бележка, намерена след неговата смърт. Тази бележка не се отнася за самото Челарево, а за изводите за него. Тя гласи: "За тези, които са заровени в Челарево, маджарите биха искали те да са били маджари или авари, евреите - да са били евреи, мюсюлманите - да са били монголи, никой не желае те да са били хазари. А те са били най-вероятно хазари... Гробището е пълно с изпочупени грънчарски съдове с издълбани менори. Тъй като при евреите счупеният глинен съд означава пропаднал, изчезнал човек, и това гробище е на изчезнали и изгубени хора, каквито именно са били хазарите на това място и може би по това време."
ЗЕЛЕНА КНИГА
Ислямски източници за хазарския въпрос
А
АКШАНИ, ЯБИР ИБН (XVII век) - според вярванията на анадолските леутари8 (свирачи на тамбура или шаргия9) това име носел известно време дяволът и под него се явил на един от прочутите майстори на тамбурина през XVII век - Юсуф Масуди. Ибн Акшани сам бил твърде изкусен свирач. Записана е негова пръстовка на една песен и от нея се разбира, че при свиренето е използвал повече от десет пръста. Бил личен човек и нямал сянка и очите му били плитки като две изтъпкани локвички. Не искал да открие схващанията си за смъртта, но ги предавал на хората косвено, като им разказвал притчи, напътвал ги да четат сънища или чрез ловците на сънища да стигнат до съзнанието за смъртта. Нему се приписват две поговорки: 1) смъртта е презимето на съня, само че това презиме на нас не ни е познато; 2) сънят е всекидневен край на живота, малко упражнение за смъртта, която е негова сестра, но всеки брат не е еднакво близък със сестра си. Веднъж поискал на дело да покаже на хората как действа смъртта, и го направил, като взел за пример някакъв християнски пълководец, чието име се е запазило: наричал се Аврам Бранкович† и воювал във Влашко, където, както твърдял дяволът, всеки човек се ражда като поет, живее като крадец и умира като вампир. Известно време Ябир Ибн Акшани бил пазач на гробницата на султан Мурад и там някакъв непознат посетител записал някои приказки на Акшани:
"Пазачът забравя гробницата - записал непознатият, - като пуска в нейния мрак да падне тежкия звук на бравата, сякаш оставя вътре името на ключа. Навъсен е като мен, сяда на камъка и затваря очи. Когато мисля, че вече е заспал в своята половина от сянката, пазачът вдига ръка и ми показва молеца, който се рее някъде в трема на гробницата, излязъл от нашите дрехи или от персийските килими в сградата.
- Виждаш ли - обръща се равнодушно към мене, - насекомото е високо горе, под бялата стена на трема, и се забелязва само защото се движи. Оттук човек може да си помисли, че е птица високо в небето, ако приеме стената за небе. Вероятно молецът така и възприема тази стена и само ние знаем, че не е прав. А той не знае дори, че ние го знаем. Не знае и че съществуваме. Е, опитай се сега да общуваш с него, ако можеш. Можеш ли да му кажеш нещо, каквото и да е, но така, че да те разбере и ти да си сигурен, че те е разбрал докрай?
- Не зная - отговорих, - а ти можеш ли?
- Мога - отвърна кротко старецът, пляскайки с длани, уби молеца и ми го показа смачкан на дланта си.
- Мислиш ли, че не разбра какво му казах?
- Така можеш да покажеш, че съществуваш, и на свещта, гасейки я с два пръста - възразих аз.
- Разбира се, ако свещта е в състояние да умре... Представи си сега - продължи, - че има някой, който знае за нас това, което ние знаем за молеца. Някой, комуто е известно по какъв начин, с какво и защо е ограничено нашето пространство, това, което ние мислим за небе и приемаме за безгранично - някой, който не може да се приближи до нас и да ни внуши, че съществуваме, освен по един-единствен начин - като ни убие.
- Някой, с чиято дреха се храним, някой, който носи нашата смърт в ръката си като език, като средство за общуване с нас. Убивайки ни, този непознат ни известява за себе си. И ние през нашите смърти, които са може би само урок за някой скитник, който седи до убиеца, ние, казвам, през нашите смърти като през открехната врата съзираме в последния миг някои нови поля и някакви други граници. Това шесто и най-високо стъпало на страха от смъртта (за който няма спомен) ни държи заедно в играта и ни свързва всички нас, непознатите участници. Йерархията на смъртта всъщност е единственото, което прави възможна системата на допир между различните нива на действителността в едно иначе необгледно пространство, в което смъртта като отзвук в отзвуците се повтаря безкрайно...
Докато пазачът говори, аз заключавам: "Ако това, което той ми казва, е въпрос на мъдрост, опит или начетеност, тогава то не заслужава внимание. Ами ако той просто се е озовал в този миг на една такава плоскост, от която има по-голяма видимост и по-широк кръгозор, отколкото ние останалите или той самият ден по-рано?..."
Ябир Ибн Акшани после още някое време водел живот на скитник, носейки своя музикален инструмент, изработен от корубата на бяла костенурка.
Бродел из селата на Мала Азия, свирел и пускал гадателски стрели, крадейки и просейки по две сита брашно на седмица. Загинал през 1699 година по Иса10 по необикновен начин. По това време обикалял четвъртковищата (местата, където става панаир в четвъртък) и където седнел, където станел, закачал хората. Плювал им в лулите, връзвал едно за друго колелата на колите им или тюрбаните им на възел, така че те взаимно си размотавали чалмите, и прочие. Когато се случвало така да предизвика минаващите, че да се нахвърлят върху него, докато го биели, той им режел кесиите и им изпразвал джобовете. Като че чакал да му мине времето. Един ден, като преценил, че е минало, потърсил някакъв селянин, който имал жълта крава, и му платил да я докара на определено място в уречен час. Мястото било цяла година невинно по отношение на всякакъв звук. Селянинът се съгласил, докарал кравата, а тя пробола Ибн Акшани и го убила на място. Умрял леко и бързо, като че бил заспал, и тозчас под него се появила сянка, може би само за да дочака тялото му. След него останал музикалният инструмент от корубата на бяла костенурка, който в този ден проходил, превърнал се отново в животно и отплувал в Черно море. Музикантите вярват, че когато Ибн Акшани се върне в света, неговата костенурка отново ще се превърне в бял инструмент, който ще му замени сянката.
Погребан бил в Търнов, близо до Неретва, на мястото, което и сега се нарича "дяволски гроб". Година след това един християнин от Неретва, който добре познавал Акшани приживе, отишъл в Солун по работа. Влязъл в някакъв дюкян да купи вила - двурога вилица, с която отведнъж се поставят в устата два вида месо - свинско и говеждо. Когато стопанинът на дюкяна излязъл да му услужи, човекът веднага познал в него Акшани и го попитал как така е в Солун, когато е погребан от година време в Търнов.
- Приятелю - отговорил му Акшани, - аз съм мъртъв и съм осъден от Аллах во веки веков, а тук търгувам и имам всичко. Само кантар не ми искай, защото повече не мога да меря. Затова продавам саби, ножове, вилици и сечива, които се броят, а не се мерят. Тук съм винаги, само на единайсетия петък всяка година трябва да съм си в гроба. Виж какво, на теб ще ти дам стока на вересия колкото искаш, ако ми напишеш писмо, че ще си върнеш дълга, когато се уговорим...
Неретвенецът склонил, въпреки че било ден, когато лулите скимтят и не теглят, стъкмил писмо със срок след 11-ия петък, който се падал в месец раби-ал-ауал11, наострил черната си тояга на елдово зърно и се върнал у дома, като взел колкото поискал стока. По пътя досами Неретва го нападнал огромен глиган и едва се преборил с него с тоягата си, но животното все пак му откъснало парче от синия пояс. Когато дошъл месец раби-ал-ауал, в навечерието на 11-ия петък взел пищов и онази вилица, купена в Солун, разкопал "дяволския гроб" и намерил в него да лежат двоица. Единият лежал по гръб и пушел с дълъг чибук, а другият - на една страна и мълчал. Като насочил пищова срещу тях, онзи, който пушел, му духнал дим в лицето и рекъл:
- Аз съм Никон Севаст†, нищо не можеш да ми направиш, защото съм погребан край Дунава.
И тозчас изчезнал; след него останал само чибукът в разровения гроб. Тогава и онзи другият се обърнал и неретвенецът познал в него Акшани, който му казал с укор:
- Е, приятелю мой, аз можех да те погубя в Тесалоники, но не го сторих, а ти помогнах. Сега ти ме погуби, твоята вяра...
При тези думи Акшани се засмял и неретвенецът видял в устата му парчето от своя син пояс... Тогава се сепнал, вдигнал нагоре спусъка на пищова и стрелял в Акшани. Акшани понечил да го хване с ръка, но вече било късно, само го одраскал, защото пищовът гръмнал и улучил. Акшани изревал като вол и напълнил гроба с кръв.
Вкъщи неретвенецът оставил оръжието и потърсил двурогата вилица, но нея я нямало никаква. Докато стрелял в Акшани, той му бил откраднал вилицата...
Според друго предание Ябир Ибн Акшани изобщо не бил умрял. Една сутрин през 1699 година в Цариград той хвърлил един лавров лист в чебър с вода и мушнал глава във водата да си измие перчема. Останал така не повече от няколко минути. Като вдигнал глава и поел въздух около него вече го нямало нито Цариград, нито царството, в което започнал да се мие. Намирал се в истанбулския хотел категория А "Кингстоун", било 1982 година по Иса, той имал жена, дете и белгийски паспорт, говорел френски и само пред него, на дъното на умивалника, марка F. Primavesi & son, Corel-la Cardiff, плувал все още един лавров лист.
АЛ-БАКРИ, СПАНЯРД (XI век) - главен арабски хронист на хазарската полемикаV. Неговият текст е публикуван едва неотдавна (Kunik and Rosen, 44), от арабски го е превел Marquart (Osteuropaische und ost-asiatische Streifziige, Leipzig, 1903,7-8). Освен на Ал-Бакри, запазени са още две съобщения за хазарската полемика, тоест за минаването в друга вяра, но не са пълни и не е известно дали се отнасят за преминаването на хазарите в юдаизма, християнството или исляма. Освен сведението на Ищакхри, което е изгубено в тази му част, са запазени текстове на Масуди Стария, автора на съчинението "Златни пасища", който смята, че хазаритеV са се отказали от своята вяра през владичеството на Харун Ал-Рашид (786-809) по времето, когато много евреи от Византия и от Халифата били изгонени в Хазария, където ги приели без съпротива. Вторият хронист на полемиката би следвало да бъде Ибн Ал-Атир, но неговото свидетелство не е запазено в първоначалния му вид, а го привежда Димашки. Всъщност най-сигурен и най-изчерпателен източник е хронистът на хазарската полемика Ал-Бакри, който твърди, че хазарите след 731 година и войната с халифите приели от арабите заедно с мира и исляма. Наистина арабските хронисти Ибн Рустах и Ибн Фадлан споменават за много ислямски храмове в хазарското царство. Те говорят и за "двойно царство", което ще рече, че по някое време в хазарската държава ислямът е бил възприеман равноправно с някакво друго вероизповедание и така каганът изповядвал Мохамедовата вяра, а хазарският цар - юдаизма. Според твърдението на Ал-Бакри след това хазарите приели християнството и най-накрая, след полемиката, при кагана Савриел-Овадия в 763 година приели юдаизма, понеже ислямският представител в полемиката отпаднал предварително, тъй като бил отровен още по пътя. Ал-Бакри приемал (според мнението на Даубманус), че първият отказ от вярата по времето, когато хазарите приели исляма, е най-важен и решаващ. Божията книга е на пластове - пише той - и за това свидетелства първият имам, като казва: "Нито една дума от тази книга, пратена чрез ангелите, не е слязла от небето, без той да ми я е казал в перото, нито една не е написана, без да съм я повторил на глас. И всяка ми обясни осем пъти: дословното значение и духовния смисъл, реда, който се променя от предходния ред, и реда, който променя следващия, тайната и двусмислието, отделното и общото." Следвайки някои указания на медика Захария Рази, Ал-Бакри смятал, че трите религии - ислямът, християнството и юдаизмът - могат да се приемат като три степени в Божията книга. Всъщност всеки народ усвоява тези пластове от Божията книга по онзи ред, който най-много му подхожда, и с това показва своята най-дълбока същност. Първия пласт на значението той изобщо не взема предвид, защото това е дословният, който се нарича ауам и е достъпен за всеки човек независимо от религията му. Вторият пласт- пластът на алюзиите, на преносните значения, който се нарича кауас и който разбира елитът, представлява християнската църква, той покрива сегашния миг и звука (гласа) на Книгата. Третият пласт, наречен аулия, който обхваща окултните значения,представлява еврейския пласт в Божията книга, пласта на мистичната дълбочина и на числата, пласта на писмената на Книгата. А четвъртият, анбия - пластът на пророческите сияния и на бъдещето, представлява ислямското учение в неговото най-съществено значение, духа на Книгата, или седмата дълбочина на дълбочината. Така хазарите, приемайки най-напред най-висшия пласт (анбия) и чак след това останалите пластове на Божията книга, и то не подред, показали, че най-много им подхожда ислямското учение. Така че след това те никога не се отрекли от исляма в действителност, въпреки че междувременно преминавали от християнството към юдаизма. Доказателство за това е обстоятелството, че последният хазарски каган, преди да погине хазарското царство, преминал отново в първоначално приетата вяра и приел исляма, както ясно отбелязва Ибн Ал-Атир.
Сведението на Спанярд Ал-Бакри било написано на изискан арабски език, същия, на който говорели ангелите, но в последните години на живота му, в дълбока старост, стилът на Бакри се променил. Това станало, когато започнал да натрупва шейсет и седмата си година, бил плешив, леворък и деснокрак и носел все още само чифт хубави големи очи като две сини риби. Една нощ сънувал, че някаква жена тропа на вратата му. От леглото си добре виждал нейното лице, напудрено с рибе брашно, както правят девиците, защото вратата имала отвор към месечината. Когато отишъл да я пусне вкъщи, видял, че тя, чукайки, изобщо не стояла пред вратата, а седяла на земята. Седнала така, била висока колкото Ал-Бакри. Но като започнала да става, това траяло толкова дълго и тя ставала толкова висока, че Ал-Бакри се уплашил и се събудил вместо в леглото си, където сънувал споменатия сън, в някакъв кафез, закачен над вода. Бил двайсетгодишен младеж, левокрак, с дълга къдрава коса и брада, за която бил вързан един съвсем неразбираем спомен - топи брадата си във вино и мие с нея гърдите на някаква девица. Не знаел нито дума арабски и с тъмничаря, който му печал хляб, омесен от брашно от смлени мушици, говорел гладко на език, който тъмничарят разбирал, а той не. Така всъщност вече не знаел нито един език и това било единствената следа от него предишния, отпреди събуждането. Кафезът висял над водата и когато идвал прилив, само главата му стърчала над вълните, а по време на отлив с ръка под себе си можел да хване рак или костенурка, защото тогава водата на морето се оттегляла и прииждала вода от река и той се миел от солената вода със сладка. В този кафез пишел, дълбаейки със зъби букви върху черупката на рака или костенурката, но не можел да прочете написаното и пускал животинките във водата, без да знае какви послания праща по света. При други случаи, хващайки костенурки по време на отлив, върху техните коруби получавал послания, четял ги, без да разбира нито дума от прочетеното. Умрял, сънувайки солени женски гърди, потопени в смес от плюнка и слуз от зъбобол, учейки отново езика на Божията книга от дървото, на което бил закачен.
Сподели с приятели: |