СЕВАСТ, НИКОН (XVII век) - съществува предание, че под това име едно време на Морава, в Овчарска клисура на Балканите, живял Сатаната. Бил необикновено кротък, всички хора наричал със собственото си име и работел като протокалиграф в манастира "Николе". Където седнел, оставял отпечатък от две лица, а вместо опашка имал нос. Твърдял, че в миналия си живот бил дявол в еврейския пъкъл и служел на Белиал и Гебура, пазел големите по таваните на синагогите и една есен, когато птиците имали отровни курешки и изгаряли тревата и листата, по които падали, наел човек да го убие. Това бил начинът да прекрачи от еврейския в християнския пъкъл и сега в новия живот служи като Сатана.
Според други разкази той съвсем не бил умирал, а дал на едно куче да лизне малко от кръвта му, влязъл в гроба на някакъв турчин, хванал го за ушите, одрал му кожата и я облякъл. Затова от хубавите му турски очи надничали кози очи. Бягал от огниво, вечерял след другите и на година крадял по буца сол. Смята се, че нощем яхал манастирските и селските коне - и те наистина осъмвали в пяна, кални и с оплетени гриви. Казват, че вършел това, за да си охлади сърцето, защото сърцето му било варено в кипящо вино. Затова в гривите на конете оплитали Соломоновия знак, от който той бягал - и така ги пазели от него и неговите ботуши, винаги нагризани от кучешки зъби. Обличал се богато, бил добър стенописец и според преданието този дар му бил от архангел Гавриил. В черквите из Овчарска клисура по неговите фрески са останали бележки, които, ако се четат в определен ред от рисунка на рисунка и от манастир на манастир, образуват едно послание. То може да се съставя, докато съществуват стенописите. Никон бил оставил това послание за самия себе си, като се върне след триста години отново сред живите, защото демоните, казвал той, не помнят нищо от предишния си живот и това бил начинът да се оправят. В началото не бил кой знае колко добър стенописец. Работел с лявата ръка, рисунките му били доста хубави, но някак не можели да се запомнят; щом никой не ги гледал, те като че изчезвали от стената. Една сутрин Севаст седял отчаян пред боите си и усетил как отломка от тишина влязла в неговото мълчание и го разбила. Още някой стоял там и мълчал. Но не на Никоновия език. Тогава Никон почнал да моли архангел Гавриил да го удостои с милостта на боите. В това време из клисурата по манастирите "Йоване", "Благовещение", "Николе" или "Сретение Господне" имало винаги млади монаси иконописци и зографи, които зографисвали стените и се състезавали като в няма молитва и в хор кой по-добре ще нарисува своя светец. Затова никому и през ум не минавало, че тъкмо молитвата на Никон Севаст може да бъде чута. А в действителност така се случило.
През август 1670 година срещу Светите седем ефески мъченици, когато почва да се яде сърнешко месо, Никон Севаст казал:
- Един от сигурните пътища в истинското бъдеще (защото има и лъжливи видове бъдеще) е да вървиш в посоката, в която расте твоят страх.
И тръгнал на лов. Повел със себе си някакъв монах на име Теоктист НиколскиА, който му помагал в манастира при преписването на книги. Този лов е влязъл в разказа вероятно благодарение на записките на монаха. Според разказа Севаст качил хрътката на седлото зад себе си и тръгнали на лов за елени. В един миг хрътката скочила от конската задница, но Теоктист не видял никакъв елен пред тях. А хрътката джафкала, като че наистина подкарвала дивеч и полека гонела пред ловците нещо невидимо, но тежко. Чуло се как пука шубракът. Севаст се държал като кучето. Държал се, сякаш пред него имало елен; съвсем наблизо наистина се чул еленов рев и Теоктист тогава заключил, че архангел Гавриил най-сетне се е явил на Никон в образа на елен, тоест преобразен в душата на Никон Севаст. По-точно казано, архангелът поднесъл на Никон в дар душа. Така ловувал Никон в това утро, уловил собствената си душа и подхванал разговор с нея.
- Дълбината голяма зове дълбина голяма в широкия твой глас, помогни ми теб самия да славя с боите! - викнал Севаст на архангела, или на елена, или на своята душа, каквото там е било. - Искам да нарисувам нощта между събота и неделя, най-хубавата ти икона на нея, да ти се молят и по други места, без да я виждат!
Тогава архангел Гавриил проговорил и рекъл:
- Преобидев поташта се озлобити...5
И монахът разбрал, че архангелът говори, като изпуска съществителните. Защото съществителните са за Бога, а глаголите за човека. А иконописецът отвърнал:
- Как ще работя с дясната, като съм левак?
Но еленът вече не бил пред него и монахът запитал Никон:
- Какво стана?
Никон отговорил съвсем спокойно:
- Нищо особено, всичко това е временно, аз съм тук само на път за Цариград...
Но после добавил:
- Поместиш човек от леглото, а в леглото червеи, буболечки, прозрачни като скъпоценни камъни, и плесен...
И го обзела радост като болест, преместил от лявата ръка в дясната четките си и започнал да рисува. От него потекли бои като мляко и той едва успявал да ги положи. Отведнъж знаел всичко: и как да смеси туш със секрет от мускусен бик, и че жълтата боя е най-бърза, а черната най-бавна и че й трябва най-дълго време да изсъхне, за да добие истинското си лице. Най-добре му се удавали "бялото на свети Иван" и "драконова-та кръв", а картините намазвал вместо с лак с четчица, натопена в оцет, да получат цвета на светлия въздух. Рисувал, като хранел и лекувал с боите навред около себе си: по страничните греди на вратите и огледалата, по кошниците и тиквите, по жълтиците и цървулите. На копитата на своя кон нарисувал четиримата евангелисти: Матей, Марко, Лука и Йоан, на ноктите на ръцете си десетте Божии заповеди, на кладенчовата кофа Мария Египетска, върху капаците на прозорците двете Еви - първата Ева (Лилит) и другата (Адамовата) Ева. Рисувал по оглозгани кости, на зъбите, свои и чужди, по обърнатите джобове, по шапките и таваните, върху живи костенурки нарисувал 12-те апостоли и ги пуснал да се разпълзят из гората. Нощем били тихи като стаи, той си избирал която искал, влизал, оставял светлината зад дъската и рисувал двуделна икона. На тази икона нарисувал как архангелите Гавриил и Михаил си предават през нощта от един ден в друг душата на някаква грешница, като Михаил стоял във вторника, а Гавриил в срядата. Крачели по изписаните имена на тези дни и от краката им шуртяла кръв от ходене по остриетата на буквите. Картините на Никон Севаст били по-хубави зиме, при отблясъка на снежната белота, отколкото лете на слънце. В тях имало някаква горчивина, като че били рисувани на тъмно, някакви усмивки имало на лицата, които угасвали през април и изчезвали до първия сняг. А тогава той отново сядал да рисува и само от време на време намествал с лакът между краката огромния си член, да не му пречи при работата.
Неговите нови картини се помнели за цял живот; монасите от клисурата и живописците от нейните манастири се трупали като по изсвирване в "Николе" да видят Никоновите бои. Манастирите започнали да се надпреварват за него, негова икона донасяла колкото лозе, а фреската на стената била бърза колкото най-бързия кон. За това, как е работил зографът Никон, е останала бележка в някакъв осмогласник и тази бележка от 1674 година гласи:
"Преди две години, в деня на преподобния Андрей Стратилат, тъкмо когато се почва да се ядат яребици, седя аз - отбелязва непознатият монах в тази записка - и в своята николска килия чета книгата с новойерусалимски псалми от Киев, а в съседната килия ядат трима монаси и едно куче: двамата идиоритмици вече бяха вечеряли, а рисувачът Севаст Никон според обичая си се храни след тях. По Дъвченето през тишината на псалмите, които чета, може да се познае, че Никон яде говежди език, който, преди да го сготвят, е бил здраво удрян в сливата пред вратата, за да омекне. Като похапна, Никон излезе и седна да рисува, а аз, гледайки как приготвя боите, го запитах какво работи.
- Боите смесвам не аз, а твоят поглед - отговори ми той, - аз само ги поставям на стената една до друга в естествено състояние, а онзи, който гледа, смесва в окото си боите като каша. Тук е тайната. Който по-добре свари кашата, ще има по-добра картина, но добра каша от лоша елда не става. Прочее по-важна е вярата на гледането, слушането и четенето от вярата на рисуването, пеенето или писането.
Той взе синя и червена боя, сложи ги една до друга, рисувайки очите на един ангел. И аз видях как ангелът доби теме-нужни очи.
- Аз работя с нещо, което е като речник на боите - добави Никон, - а самият зрител съставя от този речник изречения и книги, което ще рече картини. Така можеш да правиш и ти, пишейки. Защо някой да не направи речник на думите, които съчиняват една книга, и да остави читателя сам да подреди тези думи в едно цяло?
После Никон Севаст се обърна към прозореца и показа с четка през него нивата пред "Николе", като рече:
- Виждаш ли онази бразда? Нея не я е изорал плуг. Това е бразда от кучи лай...
После сякаш се замисли малко и добави за себе си:
- Като рисувам тъй с дясната ръка, а съм левак, как ли пък бих рисувал с лявата? - и премести четката от дясната в лявата ръка.
Това се разчу тутакси по манастирите и всички се ужасиха, уверени, че Никон Севаст отново се е върнал към Сатаната и че ще бъде наказан. Наистина ушите му отново станаха остри като бръснач и се говореше, че може да отреже парче хляб с ухото си. Но неговото умение си остана същото, с лявата ръка рисуваше също тъй добре както с дясната, и нищо не се промени, архангелската клетва не се сбъдна. Една утрин Никон Севаст чакаше да дойде игуменът от манастира "Благовещение" и да се спогодят около изписването на някакви двери. Но от "Благовещение" не дойде никой нито този, нито на другия ден. Тогава Севаст сякаш се сети нещо, прочете петата молитва, която се казва за упокой на душите на самоубийците, и сам отиде в упоменатия манастир. Там завари игумена пред черквата и се обърна към него според обичая си да нарича другите със своето име:
- Севасте, Севасте, какво стана?
Старецът го въведе в килията, без да продума, и му показа млад като глад живописец, кой-
то вече рисуваше дверите. Никон се загледа в рисунката и се смая. Младежът махаше с вежди като с крила и рисуваше толкова добре, колкото и Никон. Не беше по-добър, но не беше и по-лош от него. И тогава Никон разбра на какво наказание е подложен. Чу се, че и в пърняворската черква друг младеж работи също така добре като Никон Севаст, и това излезе вярно. Много бързо и останалите по-стари живописци и зографи един по един, сякаш се отвързваха от пристанището и навлизаха в открити води, започнаха да рисуват все по-добре и по-до-бре и да настигат Никон Севаст, който дотогава им служеше като недостижим образец. Така се озариха и обновиха стените на всички манастири в клисурата и Никон се върна на мястото, от което беше тръгнал, от лявата към дясната ръка. Като не издържа така, той каза:
- Защо ми трябва да съм иконописец като всички останали? Сега всеки може да рисува това, което мога и аз...
И тогава захвърли завинаги своите четки и никога повече не нарисува нито една картина. Нито дори на яйце. Изплака всички бои от очите си в манастирския хаван и с помощника си Теоктист напусна "Николе", оставяйки след себе си следа от пето копито. На тръгване рече: - Знам в Цариград един голям господар, чийто перчем е гъст като конска опашка, той ще ни наеме за писари.
И спомена едно име. Името гласеше: кир Аврам Бранкович†."
СКИЛА, АВЕРКИЙ (XVII-началото на XVIII век) - по произход копт, учител по бой с меч, един от най-известните майстори на сабята в Цариград в края на XVII столетие. Скила бил нает като слуга при някакъв цариградски дипломат - Аврам Бранкович†, и упражнявал с господаря си умението на боя със сабя в пълен мрак, вързан за противника с дълъг кожен каиш. Умеел да лекува рани и винаги носел със себе си снопче китайски игли от сребро и едно огледало, на което с червени точки били отбелязани очертанията на главата му, а със зелени точки - посоките, в които се Разпространяват бръчките по лицето. Когато бил ранен и имал болки, Скила заставал пред огледалото и на мястото, където имало зелени точки, си забождал в лицето китайски игли. Болките минавали, а раните заздравявали, оставяйки след себе си само по някоя китайска буква върху кожата. Това огледало не можело да излекува никого освен него.
И където духал, и където сърбал, винаги обичал веселяците и плащал добре да го разсмеят. Но всяка шега оценявал различно. Смехът може да бъде обикновен - смятал той, - когато човек се смее само на едно нещо. Такъв смях е най-евтин. Най-скъпият смях е, когато човек се засмее на две или три неща едновременно. Но такъв смях намирал рядко, както и другите скъпи неща.
Аверкий Скила десетки години събирал много внимателно по бойните полета и предградията на малоазийските градове най-изкусните хватки със сабя, изучавал ги, проверявал ги на живо месо и най-накрая описвал начина на прилагането им в нарочен опис, пълен с диаграми и схематични указания за движенията на това древно изкуство. Можел да убие със сабя риба във водата или нощем да окачи фенер на забоден в земята меч и когато противникът тръгне към светлината, да го нападне от тъмното с нож. Всеки от тези ходове отбелязвал с различен зодиакален знак и всяка звезда от тези съзвездия означавала по една смърт. Знае се, че в 1689 година Скила вече бил овладял съзвездията Водолей, Стрелец и Телец и се намирал в съзвездието Овен. В това съзвездие му липсвала само проверката на последната хватка със сабя на практика, за да приключи и с него. Тази хватка била змиевиден разрез и оставяла след себе си страшна криволичеща цепнатина, която се разтваряла и изпускала от раната като от уста гласове, подобни на вопли на освободена кръв. Някъде във Влашко, на австро-турското бойно поле, Скила, както сам пише, в 1689 година проверил и тази, последна своя хватка, а след това се оттеглил във Венеция, където в 1702 година описал изкуството на майсторите на меча и сабята в книга със заглавие Най-хубавите подписи със сабя. Към книгата имало карти със схеми на саблените удари и Аверкий Скила бил представен на тези карти, сякаш стои между звездите, или още по-добре казано, в кафеза или мрежата на неговите бойни движения. На непосветените изглеждало, че е затворен в някаква красива прозрачна беседка, която е нарисувал и създал във въздуха около себе си със свистенето на сабята и разрезите с острието. Но този кафез бил с толкова разкошни форми, толкова лек и въздушен, целият в съвършени извивки, плаващи куполи, мостове, сводове и стройни кули по ъглите, че отпървом това действало така, сякаш Аверкий Скила е затворен в летежа на някакъв бръмбар, чийто безкраен подпис във въздуха отведнъж е станал четлив. Лицето на Аверкий Скила зад тези решени задачи или решетки на затвор е спокойно, само дето има двойни устни и винаги изглежда тъй, сякаш някой в него иска да проговори вместо него. Той твърдял, че всяка рана е ново сърце, което бие отделно, та прекръствал раните със сабя, и имал космат нос, по който го познавали и бягали от него.
Интересна бележка за Аверкий Скила е оставил музикантът и четец на сънища Юсуф Масуди. Той работел заедно с Аверкий Скила като слуга у споменатия дипломат при Високата порта в Цариград и се занимавал с лов на образи, които пътуват из сънищата на хората. Записал е, че ако двама души се сънуват взаимно и сънят на единия създава действителността на другия, винаги остава малко от съня и от едната, и от другата страна. Това са "децата на съня". Сънят, разбира се, трае по-кратко от действителността на сънувания, но затова пък винаги е несравнимо по-дълбок от всяка действителност и поради това всякога остават малко отпадъци, "излишък на материал", който не може да се побере без остатък в действителността на сънуващия, а се прелива и прилепва към действителността на някое трето лице и поради това то търпи големи затруднения и промени. Този трети по правило е в по-сложно положение от първите двама, неговата свобода на волята е двойно повече ограничавана от подсъзнанието, отколкото при двамата сънуващи, защото излишъците от енергия и материал в сънищата на единия и на другия последователно се преливат в духовния живот на третия и така той става своего рода двуполюсов и се прекланя ту на единия, ту на другия сънуващ.
Според твърдението на Масуди Аверкий Скила страдал от подобно ограничаване на волята и водел безмълвно състезание с двамата сънуващи, чиито имена Масуди също е посочил. Това били работодателят на Аверкий, Аврам Бранкович, и някой си Коен, когото Аверкий Скила изобщо не познавал. Било, каквото било, обаче Скила, подобно на инструмент с дълбок глас и най-дебели струни, можел да оформи само скелета на мелодията, само основното звучене на своя живот, най-грубото. Всичко останало му се изплъзвало и било по мярката на Другите и за другите. Най-болният му стон и най-големите постижения били някъде, където другите се задържат без мъка и по средата на своите възможности.
Според версията на Масуди за случая Аверкий Скила не е създавал своята колекция от ходове със сабя от някакви професионални войнишки съображения, за да усъвършенства владеенето на бойното изкуство, а в отчаяно издирване на онази фигура, която ще го спаси от омагьосания кръг, в който се движел, чакайки своите мъчители да попаднат в обсега на сабята му. Последните години имал големи и непонятни надежди да разреши своя случай с помощта на един ход, който бил - както твърдял сам - под знака на Овена. А понякога се събуждал от сън с очи, пълни с изсъхнали сълзи; когато ги разтьрквал, сълзите се трошели и ронели под пръстите му като парчета стъкло или пясък и по тези отломки коптът можел да разбере, че това не са негови, а чужди сълзи.
Било, каквото било, във венецианското издание на Аверкиевата книга Най-хубавите подписи със сабя последната схема показва Аверкий Скила в кафеза на неговите хватки, начертани с накъсани линии, но един криволичещ ход под знака на Овена е даден на този чертеж като проход, който оставя възможност да се излезе от кафеза или мрежата. Така Аверкий Скила на последната схема в книгата му е нарисуван как напуска кафеза на своето бойно изкуство през отвора на този необикновен криволичещ ход и прекрачва като през врата към свободата. През този разрез той излиза като през рана, сякаш възкръсва от звездния си затвор за света и за новия живот. А в неговите неми външни устни се смеят радостно другите, вътрешните устни.
СТЪЛПНИК (БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР) (1676-1701) - самата дума "стълпник" в източното православие означава отшелник, дал обет да прекара живота си на стълб (кула) в молитви. Впрочем в случая с Гъргур Бранкович названието "стълпник" е дошло като прякор и по съвсем особен начин. Гъргур Бранкович всъщност бил войвода от рода на трансилванските Бранковичи, най-големият син на наемния дипломат и пълководец от XVII век - Аврам Бранкович†. Надживял баща си само с дванайсет години. Отбелязано е, че бил петнист като леопард и твърде умел в нощните нападения. Носел скъпоценна сабя от 70 метални листа, които били изковани, докато ковачът прочете девет пъти подред "Отче наш". Прякора Стълпник не чул никога, защото го получил допълнително поради необикновената смърт, която го настигнала в турски плен. Леярят на топове Хасан Агрибирди младши е описал смъртта му и тя е влязла и в народна песен, а самият Гъргур Бранкович поради своя прякор е сякаш изравнен и със светите отшелници на християнската църква.
Според споменатото описание Бранкович с няколко конници случайно връхлетял край Дунава на силен турски отряд. Турците тъкмо били дошли, седели на конете си и от седлата пикаели в реката. Щом ги съзрял, Бранкович хукнал да бяга. Турският военачалник го видял, но не си прекъснал пикаенето. Чак когато съвсем се облекчил, отърсил се, подгонил Бранкович и го пленил. Довели го вързан в лагера, като удряли с копия по барабаните. Турците вързали пленения Бранкович на един гръцки стълб и трима стрелци се целели в него със стрели. Преди да започнат, му казали, че ако преживее петата стрела, ще му бъде подарен животът и ще му дадат лък със стрели той да цели онези трима, които трябвало да стрелят в него. Тогава той помолил да не пускат едновременно по две стрели, защото "не може да брои болките, а попаденията". И така, онези тримата го целели, а той броял. Първата стрела го улучила в токата на пояса, влязла в корема му и пробудила там всички болки, които вече били родени през живота му. Втората стрела успял да хване с ръка, третата му пробила ухото и останала като обица в него, а той броял. Четвъртата не улучила, петата го уцелила в коляното, извила се и пробила другия крак, а той все броял; шестата отново не улучила, деветата му приковала китката за бедрото, единайсетата му откъснала лакътя, дванайсетата го изкилила, а той броял. Изброил до седемнайсет и тогава паднал мъртъв от стълба. На това място поникнала ягорида - диво грозде, което никога не се продава и купува, защото е грехота.
СУК, д-р ИСАЙЛО (15.III. 1930-2.Х. 1982) - археолог, арабист, професор в университета в Нови Сад, се събуди една априлска утрин на 1982 година с коса под възглавницата и лека болка в устата. Убиваше го нещо твърдо и назъбено. Той пъхна два пръста, като че вади гребен от джоба, и измъкна от устата си един ключ. Малък ключ със златна дръжка. "Човешките мисли и сънища имат вкостеняла, неповторима външна обвивка, която пази като черупка меката ядка - размишляваше д-р Сук, както си беше в леглото, с ключа пред очите. - А тези мисли пък в досег с думите също така бързо се гасят, както и думите в допир с мислите. На нас ни остава само онова, което преживее това взаимно унищожение." Накратко, д-р Сук премигваше с очи, мъхнати като мъдета, и не можеше да разбере нищо. Не се чудеше толкова откъде се е взел този ключ в устата му. Какво ли не пъха човек през живота си в тази една-единствена уста, която има (ако не беше единствена, може би щеше да подбира!). Така веднъж след един гуляй той измъкна от гърлото си цяла свинска глава с все зурлата. Друго обаче го учудваше. Според неговата преценка този ключ беше отпреди най-малко хиляда години, а преценките на професор Сук в археологията обикновено се приемаха без уговорки. Професионалният престиж на професор Сук бе ненакърним. Той сложи ключето в джоба на панталона и захапа мустака си - така веднага се сещаше какво бе вечерял снощи. Например този път разбра, че бе ял хайвер с дробчета в чесън. Разбира се, понякога в такива случаи мустаците съвсем неочаквано замирисват на стриди с лимон или на нещо такова, което д-р Сук никога не би сложил в уста. Тогава обикновено д-р Исайло си спомня с кого е разменял нощеска в кревата впечатления за вечерята - и така тази сутрин той стигна до Джелсомина Мохоровичич. На нея й бяха необходими три петъка до Шабат, тя имаше привлекателна усмивка, малко скосени очи, така че, като трепкаше с клепачи, докосваше носа си. Нейните ръчици бяха толкова мързеливи и топли, та в тях можеш да си свариш яйце. Косата й бе свилена, д-р Сук връзваше с нея новогодишните подаръци, а жените познаваха чия е косата дори когато бе отрязана.
С такива мисли, свежо обръснати уши и изострен поглед д-р Сук се готвеше да излезе. В момента се намираше в столицата, където все още посещаваше бащиния си дом. В тази къща преди трийсет години професор Сук бе започнал проучванията си и оттогава те го отвеждаха все по-надалеч и по-надалеч от нея и той предчувстваше, че пътят му ще свърши някъде в някой далечен край, където хълмовете са като разрязан хляб, с черна кора, по която никне бор. И въпреки това с тази къща оставаха свързани археологическите му издирвания и открития в областта на арабистиката, особено студиите за ха-зарите, един древен народ, отдавна изчезнал от сцената на световните събития, който е оставил поговорката, че и душата има скелет, а това са спомените, свързани с къщата. Някога къщата беше собственост на баба му, която ставаше все с левия крак, на нея той се бе метнал левак. Сега тук, в дома на майка му, госпожа Анастасия Сук, книгите на д-р Сук бяха наредени на почетни места в библиотеката, подвързани с кожа от стари кожени палта, които миришеха на френско грозде и се четяха през специални очила, използвани от госпожа Анастасия само в тържествени случаи. Луничава като пъстърва, госпожа Анастасия носеше в устата си своето име като паричка, която убива; никога и за никого не се бе отзовала на него и не го преметна през езика чак до смъртта си. Имаше хубави сини бадемови очи и синът й редовно я заварваше с някоя от неговите книги в скута и с парче от нечие име (по всяка вероятност на баща му), което се подаваше от устните й окъпано в малко кръв. Годините, гъсти като каша и непроходими, през които се промъкваше д-р Сук, събирайки архивни извадки, снимки на стари монети и отломки на стомни от сол, за да гради от тях стълб на истината, в последно време все по-ясно му даваха да разбере, че майка му се приближава от голяма далечина и се връща в живота. Връщаше се през неговата старост и през неговите бръчки и колкото по-зрял ставаше той, толкова повече място превземаше тя на лицето и тялото му, превземаше чертите и особеностите, които носеха следи от покойния му баща. Той очевидно се превръщаше в нея и сега, когато беше принуден да живее сам и да се занимава с женски работи, в ръцете му оставаше все по-малко от бащината сръчност и все по-често в мудността и непохватността на собствените си пръсти разпознаваше майчините движения. Посещенията му в бащината къща, редки и обикновено свързани с рождени дни (какъвто беше случаят и сега), също започнаха да се променят. Сега майка му го посреща на входа, целува го по косата, отвежда го в ъгъла, където по-рано бе стояла неговата проходилка и където сега стои кресло, вързано с канап за Дръжката на бравата, като че е прасе.
- Сашенка, винаги си бил немарлив към мене - казва тя на сина си, - най-хубавите и най-щастливите часове в живота ми бяха свързани с такова напрежение, че още си спомням за тях. Спомням си за тях, а това значи и за тебе, не като за щастие, а като за радостно напрежение, което е почти непоносимо. Защо беше така изтощително тежко да бъдеш щастлив? Но всичко отдавна мина като вятър през върби. Усмирих се, откакто вече не съм щастлива. И все пак виж, има някой, който все още ме обича, който още се сеща за мен!
И изважда връзка негови писма, писани до нея.
- Представи си, Сашенка, от професор Сук!
Майка му привързва тези писма с коси от Джелсомина Мохоровичич, целува ги и му ги чете на глас, победоносно, като някакви войнишки песни, та направо забравя да го изпрати, когато той тръгне към своя хотел да спи. Или го целува, сбогувайки се бързешком, така че под роклята й той неволно докосва гърдите й и те му заприличват на компот от круши.
В момента, когато професор Сук влиза в третото десетилетие от своята изследователска работа, когато очите му са станали по-бързи, а устата- по-мудна от ушните раковини, когато неговите книги започват все по-често да се използват в археологията и ориенталистиката, се явява още една причина по-често да идва в столицата. Там, в голямата сграда с форма на солен кравай, една сутрин за пръв път слагат името на д-р Исайло Сук в шапката за изтегляне на билетчета. Разбира се, то не бива изтеглено нито този, нито следващите няколко пъти, но д-р Сук сега редовно получава покани за срещи в споменатата сграда. Той отива на тези заседания, носейки вчерашната си усмивка, разпъната през устните като паяжина, и се губи из коридорите на хубавата сграда, които са кръгообразни, но вървейки по тях, никога не можеш да попаднеш на мястото, откъдето си тръгнал. Мислеше си, че тази сграда напомня книга, писана на непознат език, който още не е овладял, коридорите -на изречения от чужд език, а стаите - на чужди думи, които никога не е чувал. И никак не беше изненадан, когато един ден му казаха, че в една от стаите на първия етаж, които миришеха на ръждясали брави, трябва да бъде подложен на обичайния изпит. На втория етаж, където се изтегляха билетчетата, авторитетът на неговите книги беше безспорен, но етаж по-долу в същата тази сграда той се чувстваше късокрак, като че крачолите му растяха непрекъснато. Тук се мотаеха хора, подчинени на онези горе от втория етаж, но тук книгите му не се вземаха предвид и той всяка година беше подлаган на изпит, след като предварително внимателно биваше проверено кой е. На Исайло Сук му олекна, когато, пристъпвайки за първи път в изпитната зала, забеляза, че председателстващият е един асистент от неговия факултет; Сук бе председател на комисията за докторската му дисертация и често го бе виждал през прозореца в кръчмата "При третия ботуш". След изпита д-р Сук всъщност не узна оценката, която положително бе нанесена някъде, но председателят на изпитната комисия се изказа твърде похвално за професионалните възможности на кандидата. Така този ден след изпита д-р Сук отиде при майка си с чувство на облекчение. Тя го отведе както обикновено в трапезарията и тук със затворени очи му показа притиснат до гърдите й най-новия научен труд на д-р Исайло Сук със собственоръчно посвещение от автора. Той погледна от учтивост книгата си и своя подпис, а после майка му го сложи да седне на една табуретка в ъгъла на стаята с обичайното подканване, което д-р Сук помнеше още от детинството си - "Чучни малко тук!", - и му обясни същността на научното изследване, изложено в студията. Докато говореше, радостта й приличаше не толкова на тъгата на комик, колкото на веселостта на герой от трагедия. С доста голяма точност обясни на сина си как професор Сук е установил, че ключовете, намерени в една делва на полуостров Крим, вместо дръжки имали сребърни, медни или златни варварски имитации на монети. Общо били открити 135 ключа (д-р Сук смяташе, че е имало десет хиляди в една делва) и на всеки той открил по един малък знак или буква. Отначало мислел, че това е знак на леяря или нещо подобно, после обаче забелязал, че на други образци от същите монети, малко по-големи по стойност, е отпечатана друга буква. На сребърните пари имало трета буква, а на златните, предполагал - четвърта, защото не бил открил нито един ключ със златна дръжка. И после стигнал до гениалната идея (на това важно място тя го помоли да не се върти и да не я прекъсва с въпроси): наредил монетите по стойност и прочел скрития надпис или послание, което се открива на тях, когато буквите от всички монети се съединят в едно цяло. Този надпис гласял Ате и липсвала само една буква (онази от жълтицата, която не била открита). Д-р Сук предполага, че липсващата буква би могла да бъде някоя от сведените букви в еврейската азбука може би буквата хе, четвъртата буква от Божието име... А ключът, който я носи, предвещава смърт.
- Представи си каква находчивост! - извика тя на това място и като видя, че чашата му е празна, добави: - Една чаша е много, две са малко!
Междувременно всяка втора пролет името на д-р Сук отново биваше хвърляно в онази шапка зад вратата, която миришеше на ръждясала брава. Не го известяваха и той не знаеше резултата. Тогава кашляше с усещането, че из корен дърпа сплитка жили, която така дълбоко се е врязала и враснала в плещите и врата му, та едва ли би могла да се изскубне. Сега изпитите бяха по-начесто и като председател винаги седеше различен човек. Д-р Сук имаше една студентка, която рано бе оплешивяла, но нощем куче я лижеше по темето, така че на главата й никнеше гъста пъстра козина. Беше дебела и не можеше да си свали пръстените, имаше вежди във формата на малки рибешки скелети и вълнен чорап вместо шапка. Спеше на своите огледала и гребени и свиркаше, търсейки из сънищата своя малък син, който лежеше до нея, така че детето не можеше да спи. Сега тя изпитваше д-р Сук, а това дете седеше до нея, недоспало и плешиво. За да помогне да се свърши работата по-бързо, д-р Сук по време на изпита отговаряше и на въпросите на детето. Когато най-сетне след всичко отиде в бащината си къща и седна да яде, беше толкова разстроен, че майка му го погледна загрижено и каза:
- Внимавай, Саша, твоето бъдеще ще унищожи миналото ти! Не изглеждаш добре. Трябва да намерим някое дете да ти погази малко плешките.
Наистина в последно време в него покълнваха и разцъфтяваха непознати видове глад и подобно на плод бързо узряваше лепкава, безпричинна надежда, която умираше заедно с глада след първия погълнат залък.
-Знаеш ли колко устни отвора имат евреите? - попита го този ден майка му, докато той ядеше. - Сигурно не знаеш... За това е писал някой, когото неотдавна четох, май д-р Сук. Това е по времето, когато се е занимавал с разпространението на библейските схващания из степите на Евразия. Въз основа на изследванията, които е правил още през 1959 година на ареала Челарево край Дунава, установява, че там е обитавало население от съвсем непознато за нас племе, значително по-примитивно и в антропологично отношение с по-стари характеристики от аварите. Смята, че там са погребвали хазари, които са слезли от Черно море на Дунав още през VIII век. Сега е късно, но ме подсети утре, като дойдеш на Джелсомининия рожден ден, да ти прочета една вълнуваща страница, на която е описано това нещо. Изключително интересно е...
С това обещание се събуди д-р Исайло Сук и откри онзи ключ в устата си.
Когато излезе на улицата, беше болно пладне, някаква светлинна чума разяждаше слънчевото сияние, пришките и циреите на въздуха се ширеха и се пукаха по небето в епидемия, която обхващаше облаците, така че те гниеха и се разлагаха във все по-бавен летеж.
Седмицата бе получила своето месечно пране, а нейната неделя още отнапред намирисваше и изпускаше газове като сакат човек, който е на оздравяване. А там, в дъното на ошугавелия хоризонт, синееха похарчените дни на Сук, малки и здрави-здравенички в далечината, лишени от календарни имена, в стадо, което се отдалечава весело, освободено от него и неговите грижи, оставяйки след себе си прахоляк...
Един от хлапаците, които ей играеха, като си разменяха панталоните, застана тъкмо тогава при будката, където д-р Сук си купуваше вестници, и му препика крачола. Д-р Сук се обърна с израза на човек, който вечерта е забелязал, че копчетата на панталона му цял ден са били разкопчани, но в това време един съвсем непознат мъж му удари шамар с все сила. Тъй като времето беше хладно, д-р Сук усети през плесницата, че ръката на нападателя е твърде топла, и в болката това му се стори донякъде приятно. Той се обърна към нахалника, готов да се разправя, но тозчас усети, че крачолът залепна мокър на глезена му. В това време го удари и втори човек, който чакаше до първия за ресто от вестника. И тогава д-р Сук съобрази, че е по-добре да се отдалечи, което и стори, без да разбира абсолютно нищо, освен че вторият шамар миришеше на кромид. Но време за губене нямаше, тъй като след него се скупчиха още няколко минувачи; ударите почнаха да плющят като нещо съвсем естествено и сега д-р Сук започна да усеща, че ръцете на някои от онези, които му удряха шамари, са хладни - и това му беше особено приятно въпреки цялата обида. Вече се беше стоплил. В тази бъркотия имаше още едно благоприятно обстоятелство. Той, разбира се, нямаше възможност да мисли, защото между два шамара човек твърде малко може да мисли, но все пак забеляза, че дланите понякога са потни и че го гонят по посока от черквата "Свети Марко" към площада, тоест към пътя, който той самият имаше намерение да извърви, път, водещ право до магазина, където искаше да пазарува. И той се предаде на шамарите, които го приближаваха към целта.
При това мина край една ограда, от която никога нищо не се виждаше и чуваше. Тъй като сега, под дъжда от неотслабващи удари, беше принуден да тича, пролуките в оградата се съединиха в очите му и той видя за пръв път (въпреки че бе минавал оттук и по-рано), че зад оградата има къща, а на прозореца стои младеж и свири на цигулка. Съгледа и стойката за ноти и за миг позна Концерта за цигулка и оркестър в си минор на Брух, но не чу нито звук, въпреки че прозорецът беше отворен и младежът свиреше усърдно. Учуден и под дъжд от удари, д-р Сук най-сетне влетя в магазина, който беше целта на излизането му тази сутрин, и тръшна с облекчение вратата след себе си. Беше тихо като в буркан с краставици и само миришеше на царевица. Магазинът беше празен, а в единия ъгъл в някаква шапка лежеше кокошка. Тя погледна д-р Сук с едното око и видя по него всичко, което можеше да се яде. После погледна с другото и видя всички несмилаеми части по него. Замисли се за миг и най-сетне д-р Сук се появи в нейния ум изцяло, съставен от смилаеми и несмилаеми части, и накрая й стана ясно с кого има работа. Как продължиха нещата нататък, нека разкаже той сам.
Сподели с приятели: |