Разказ за яйцето и лъка
Стоя в приятната хладина и усещам лака - казва той. - Цигулките откликват една на друга, цяла полонеза може да се състави от техните тихи въздишки, така както се съставя партия шах. Стига малко да се разместят звуците и редът. Най-сетне излиза унгарецът, собственик на магазина за инструменти. Очите му са с цвят на суроватка. Червен, като че ще снася яйце, има брада с форма на малък корем с пъпче. Вади джобен пепелник, изтърсва пепелта, затваря го внимателно и ме пита не съм ли сбъркал магазина. Кожухарят е до него. Винаги влизат по погрешка. При него вече седем дни освен по погрешка никой, не е влизал. Всъщност той няма врата на магазина, по-скоро би могло да се каже, че има скърцане на врата, но врата няма, а малка витрина с брава, която се отваря цялата навътре при влизане и така пропуска купувача в тясната стая. Питам го има ли малка цигулка за една малка госпожица или някое мъничко чело, ако не са прекалено скъпи.
Унгарецът се обръща и понечва да се върне, откъдето е дошъл и откъдето лъха на паприкаш. В това време кокошката се надига от шапката и кудкудякайки, обръща внимание на току-що снесеното яйце. унгарецът взима грижливо яйцето, слага го в едно чекмедже, след като предварително е отбелязал с молив нещо на него. Някаква дата - 2.Х. 1982, и аз заключавам с учудване, че тази дата ще дойде едва след няколко месеца.
- За какво ви е цигулка или виолончело? - пита ме, обръщайки се на влизане в стаичката си зад магазина. - Имате плочи, радио, телевизия. А цигулката, знаете ли какво е цигулка? От тук до Суботица да изорете, да посеете и ожънете, всяка година, толкова трябва да орете една малка цигулка, ето с това, господине! - и той ми показва инструмент, който носи на колана си като сабя. Вади го, натяга струните с пръсти, които имат пръстени около ноктите, сякаш пръстените държат ноктите да не се разпилеят и да опадат. После се отказва от разговора, махва с ръка и пак се обръща да си тръгне. - Кому е потребно това? - пита ме на излизане. - Купете нещо друго, купете й мотопед или куче.
Аз стоя упорито в магазина, не разбирам добре тази негова категоричност, изразена с нека-тегоричен, треперещ език, използван като храна, която засища, но не е приятна. Всъщност унгарецът доста добре владее моя език, но след всяко изречение добавя на края като сладкиш и някаква напълно неразбираема за мен унгарска дума. Така прави и сега, съветвайки ме:
- Вървете, господине, потърсете някоя друга радост за вашето малко момиченце. Тази радост е твърде тежка за него. И твърде закъсняла. Закъсняла - Добавя той сред миризмата на паприкаш. - Колко е годишна? ~ пита ме след това делово.
Изчезва и аз чувам, че се преоблича и се готви да излиза. Казвам му годините на Джелсомина Мохоровичич. Седем. Той се стресва от тази цифра като докоснат с магическа пръчка. Превежда я в себе си на унгарски, очевидно може да смята само на унгарски, някаква странна миризма се разнася из стаята, мирише на череши и аз виждам, че тази миризма съпровожда промяната на неговото настроение . В устата му сега се появява стъклена лула, от която той смуче черешова ракия. Прекосява магазина и сякаш случайно ме настъпва, докато измъква едно малко детско виолончело и подавайки го, продължава да стои на крака ми, за да покаже същевременно колко тясно е при него. Стоя и се правя на луд като него, само че той за моя сметка, а аз в свой ущърб.
- Вземете това - казва, - дървото е по-старо от вас и мене, взети заедно. И лакът е добър... Прочее слушайте!
И прокарва пръсти по струните. Челото изпуска четиригласен звук и той слиза от крака ми, сякаш акордът може да облекчи всички тегла на този свят.
- Чувате ли? - пита. - Всяка струна съдържа всички останали. Но за да се чуе това, трябва да се слушат едновременно четири различни пиеси, а нас ни мързи за такова нещо. Чувате ли? Или не чувате? Четиристотин и петдесет хиляди - превежда той цената от унгарски. Аз съм като улучен с камък от приведената сума. Сякаш е надникнал в джоба ми. Тъкмо толкова имам. Отдавна са приготвени за Джелсомина. Това не е кой знае каква сума, знам, но едва смогнах да събера и толкова за три години. Казвам радостен, че го взимам.
- Как го взимате? - пита унгарецът и клати укорно глава. -Е, господине мой, нима така се купува инструмент? Няма ли да го проверите?
Смутено търся из магазина нещо друго освен онази шапка, на което да седна, сякаш наистина искам да проверя инструмента.
- Не можете без стол? - пита ме. - Патицата седи на водата, а вие и на сухо не знаете къде да седнете? Не знаете? - взима с презрение малкото чело, вдига го и го слага на рамото си като цигулка.
- Така! - добавя и ми подава инструмента.
Поемам го и за пръв път в живота си свиря на виолончело като на цигулка. Де Файя не звучи много лошо в дълбоките квинти, струва ми се даже, че по-добре чувам звуците през дървото, допряно до ухото ми, а унгарецът ненадейно сменя отново миризмата. Този път се усеща дъх на остра мъжка пот; свалил си е сакото, сега е по фланелка и две побелели бради, сплетени като плитки, висят под мишниците му. Дръпна едно чекмедже, седна на ъгъла му, взе челото от мен и засвири. Бях очарован от блестящата импровизация.
- Отлично свирите - казах.
- Аз изобщо не свиря на чело. Аз съм чембалист и обичам цигулката. Но на чело не умея да свиря. А това, което чухте, изобщо не е музика, макар че вие не разбирате от тези неща. Това са само всички звуци, от най-ниските до най-високите, подредени така, за да се преценят обемността и другите качества на инструмента... Да го увия ли?
- Да - казах и посегнах към портфейла си.
- Петстотин хиляди, моля -каза унгарецът.
Ледени тръпки ме побиха.
- Не казахте ли четиристотин и петдесет хиляди?
- Казах, но това е за челото. Останалото е за лъка. Или няма да вземете лъка? Не ви ли трябва лък?
- А аз мислех, че с челото върви и лъкът...
Извади лъка от опаковката и го върна на витрината.
Стоях и не знаех какво да кажа. Вкаменен. Най-сетне благодарение на унгареца се съвзех от онези шамари като от някаква болест, махмурлук или сънливост, събудих се, станах сериозен, отказах се най-после да играя в тази комедия, в която унгарецът си чешеше езика. Всъщност бях забравил за лъка. И нямах пари да купя и него. И му го казах.
Той си навлече сакото, изведнъж замириса на нафталин и ми рече:
-Господине, аз нямам време да чакам, докато спечелите за инструмент. Още повече че сте станали на повече от петдесет години, а не сте ги спечелили. По-добре е вие да чакате, а не аз.
Тръгна да излиза от магазина, оставяйки ме сам. На вратата спря, върна се и додаде:
- Да се спогодим! Лъка ще вземете на изплащане.
- Шегувате ли се? - отвърнах, без да се поддавам повече на игрите му, и понечих да изляза.
- Не, не се шегувам. Предлагам ви спогодба. Не сте длъжен да я приемете, но я чуйте.
Унгарецът си палеше така гордо лулата, явно бе окадил вече Пеща с нея.
- Да чуя - казах.
- Ще купите от мен заедно с лъка и яйцето.
- Яйцето?
- Да, преди малко видяхте яййцето, което снесе кокошката. За него става дума - добави, вадейки от чекмеджето яйцето, и ми го тикна под носа.
На яйцето бе написана с молив датата 2 октомври 1982 година.
- Дайте ми за него колкото и за лъка със срок за изплащане две години...
- Какво казахте? - попитах, не вярвайки на ушите си.
От унгареца отново замириса на череши.
- Да не би вашата кокошка да снася златни яйца?
- Моята кокошка не снася златни яйца, но снася нещо, което вие и аз, господине, не можем да снесем. Снася дни, седмици и години. Всяка сутрин снася по някой петък или вторник. Това, днешното яйце например съдържа един четвъртък вместо жълтък. Утрешното ще съдържа сряда. От него вместо пиле ще се излюпи един ден от живота на неговия притежател! Какъв живот! Не са прочее златни, но са отколешни. Даже евтино ви го предлагам. В това яйце, господине, е един ден от вашия живот. Затворен е като пиле и от вас зависи ще се излюпи ли, или не.
- Дори и да повярвам на приказките ви, защо да купувам ден, който вече имам?
- Как не умеете, господине, да мислите! Как не умеете да мислите! С ушите си ли мислите? Ами че всички наши проблеми на този свят произлизат от обстоятелството, че трябва да употребим дните си такива, каквито са. От обстоятелството, че не можем да прескочим най-лошите. Там е работата. С моето яйце в джоба вие сте осигурен срещу беда. Когато забележите, че денят, който настъпва, е прекалено черен, счупете вашето яйце и ще избегнете всички нериятности. Накрая наистина ще имате един ден от живота по-малко, но затова пък ще можете да изпържите от този лош ден хубави бъркани яйца.
- Ако вашето яйце наистина има такова свойство, защо не го задържите за себе си? - казах, погледнах го в очите и нищо не разбрах в тях. Гледаше ме на чист унгарски език.
- Господинът шегува ли се? Как мислите, колко яйца имам вече от тази кокошка? Как мислите, колко дни може да счупи човек, за да бъде щастлив? Хиляда? Две хиляди, пет хиляди? Аз имам колкото щете яйца, но не и дни. Впрочем, както на всички яйца, трайността и на това е ограничена. И то след известно време ще стане мъток и ще е негодно за употреба. Затова ги продавам, преди да са изгубили свойството си, господине. А вие нямате възможност да избирате. Ще ми дадете разписка за заема - добави накрая, надраска нещо набързо на една бележка и ми я подаде да я подпиша.
- А може ли вашето яйце -попитах - да похарчи или спести дни за някакъв предмет, да речем, за книга?
- Разбира се, че може, трябва само да счупите яйцето откъм тъпата страна. Но в такъв случай пропускате възможността да го използвате за себе си.
Подписах на коляно, платих, получих сметката, още веднъж чух кокошката да кудкудяка в другата стая, а той ми опакова челото с лъка и уви яйцето грижливо, така че най-накрая напуснах магазина. Той излезе след мен, поиска добре да дръпна бравата, докато заключваше вратата витрина, и така отново бях въвлечен в някаква негова игра. Без да каже нито дума| тръгна в своята посока и чак на ъгъла се обърна и подхвърли:
- Имайте предвид, датата, написана на яйцето, е крайният срок за употребата му. След този ден яйцето вече не струва...
Връщайки се от магазина, известно време д-р Сук тръпнеше да не изникнат нови неприятности по улицата, но това не се случи. В тия мисли го завари дъждът. Намираше се тъкмо пред оградата, зад която сутринта свиреше младежът. Докато тичаше, пролуките в оградата се съединяваха в погледа му, а зад нея отново видя прозореца и на него младежа – как свири. И отново не чу нищо, въпреки че прозорецът беше отворен. За едни звуци беше глух, а за други не. Тичайки така, наближи къщата на майка си. Пътем ръцете му опипваха кожата, както слепец напипва пътя. Пръстите разпознаваха посоката и добре утъпканата пътека. В джоба му лежеше ключът, който предсказва смърт, и яйцето, което може да го спаси от смъртоносния ден... Яйцето, белязано с дата, и ключът с малката златна дръжка.
Майка му беше още сама, винаги обичаше да си подремва надвечер и беше сънлива.
- Подай ми, моля те, очилата - обърна се тя към сина си - и позволи да ти прочета само онази подробност за хазарското гробище. Слушай какво пише доктор Сук за хазарите в Челарево: "Лежат в семейни гробове, разхвърляни безредно на брега на Дунава, но във всеки гроб главата е обърната към Йерусалим. Лежат в двойни гробове заедно с конете си, склопили очи към посоката на света, срещуположна на животното; лежат под жените си, които са свити на кълбо на коремите им така, че не им виждат лицата, а бедрата. Понякога ги погребват прави и страшно състарени, почти разложени от непрекъснато взиране в небето, носят със себе си плочки с издълбаното име Иехуда или с думата "шахор" - черно. В ъглите на гробовете палят огньове, при краката им е сложена храна, на пояса - ножове. Край тях във всеки гроб лежат различни животни: тук овца, говедо или коза, там кокошка, свиня или елен, а в детските гробове слагат яйца. Понякога до тях са положени сечивата им - сърпове или леярско-златарски клещи. На очите, ушите и устата са поставени като похлупаци глинени парчета с рисунки на еврейския седмо-свещник, при което глиненият отломък е от римски произход, от III или IV век, а рисунката на него е от VII, VIII или IX век. Рисунките на свещника (на менората) и на другите еврейски символи вдълбават с остри сечива в глинените парчета, твърде неумело, като че много набързо, може би крадешком, сякаш не бива да бъдат нарисувани хубаво. Или като че не са си спомняли добре предмета, който издълбават, като че не са виждали никога свещник, лопатка за пепел, лимон, овнешки рог или палма, а са ги рисували по чуждо описание. Тези изрисувани капаци за очите, устата и ушите не позволяват на демоните и "шедините" да влязат в гробовете им, но парчетата са пръснати по цялото гробище така, като че някаква огромна сила, приливът на земното притегляне, ги е разпръснала от местата им на вси страни и нито едно не е вече там, където трябва да стои на пост. Може дори да се предположи, че някаква неизвестна, допълнителна и трескава необходимост е донесла тези похлупаци за очи, уши и уста от други гробове в тези, отваряйки път за едни демони и затваряйки го за други..."
В този миг всички звънци на вратата зазвъняха и в къщата нахълтаха поканените. Джелсомина Мохоровичич влезе с чудни ботушки и красиви неподвижни очи като скъпоценни камъни от пръстени. Майката на професор Сук й връчи виолончелото пред всички, целуна я между очите, оставяйки й там още едно око, нарисувано с червило за устни, и каза:
- Какво мислиш, Джелсомина, от кого е този подарък? Познай! От професор Сук! Трябва да му напишеш хубаво писмо и да му благодариш. Той е млад и красив господин. И аз винаги пазя за него най-хубавия стол начело на трапезата!
Унесена и с тежка сянка, която може да настъпи като с ботуш, госпожа Сук настани гостите край трапезата, оставяйки празно централното място, сякаш все още очакваше най-важния гост, и разсеяно и бързешком настани д-р Сук до Джелсомина и другите младежи край обилно полетия фикус, който се потеше зад гърба им и листата му така сълзяха, че се чуваше как капе по пода.
Тази вечер по време на вечерята Джелсомина се обърна към д-р Сук, докосвайки ръката му с жаркото си пръстче, и каза:
- Постъпките в човешкия живот са подобни на ястие, а мислите и чувствата са като подправки. Тежко на онзи, който посоли черешите или залее сладкиша с оцет...
Д-р Сук режеше хляб, докато Джелсомина произнасяше това, и си мислеше, че тя е на едни години с него, а на други - с останалите хора.
Когато след празненството влезе в хотелската си стая, професор Сук измъкна ключа от джоба си, взе лупа и започна да го разглежда. Върху жълтицата, която служеше за дръжка, прочете еврейската буква хе. Усмихна се и остави ключа, извади от чантата Хазарски речник, издаден от Даубманус през 1691 година, и преди да заспи, прочете от него статията Дойки. Беше уверен, че притежава онзи отровен екземпляр, при който читателят умира на деветата страница, затова никога не четеше повече от 4 страници и така не се излагаше на опасност. Мислеше си: няма защо без необходимост да се върви по пътя, по който идва дъждът. Статията, която беше избрал за тази вечер, също не беше дълга:
"При хазарите съществували - пишеше в Даубманусовия речник - дойки, които можели да превръщат в отровно собственото си мляко. Те били много ценени. Смята се, че произхождали от едно от двете арабски племена, които Мохамед прогонил от Медина, защото почитали древноарабската богиня Манат. Вероятно са били от племето хазрай или от племето ауз. Наемали ги да кърмят (достатъчно било само веднъж) някой нежелан принц или богат наследник, когото неговите сънаследници искали да премахнат. Поради това имало и "опитвачи на отровно мляко" - младежи, които спели с дойките и сучели от гърдите им непосредствено преди да бъдат допуснати да кърмят детето, което им било поверено. Само ако на техните любовници им нямало нищо, можели да влязат в стаята на кърмачето..."
Доктор Сук заспа призори, мислейки, че никога няма да узнае какво му каза Джелсомина тази вечер. Той беше напълно глух за нейния глас.
Х
ХАЗАРИV - за произхода на хазарите Теофан е написал следните думи: "Появи се големият народ на хазарите от най-отдалечения край на Берзилия, първата Сарматия, та завладя цялата земя, която се простира от Черно море..." В V век хазарите, както мисли Приск, принадлежали към хунското царство и носели името акатцира. Свети Кирил† изтъква, че хазарите спадали към онези народи, които славят бога на свой, хазарски език, а не на гръцки, еврейски или латински. Гръцките източници наричат хазарите , както и . Хазарската държава се простирала значително на запад от линията Крим-Кавказ-Волга. Сянката на хазарските планини през юни падала на дванайсет дена ходене навътре в Сарматия, а през декември тази сянка падала на цял месец ходене на север. Още около 700 година хазарски представители действали на Босфора и във Фанагория. Християнски (руски) източници, като Несторовата хроника, твърдят, че племената на юг от средното течение на Днепър плащали през IX век данък на хазарите на глава от населението, и то в кожи от бели катерици или в мечове. В X век данъкът бил в пари.
Гръцките източници за хазарския въпрос са подкрепени от един важен документ, който Даубманусовото издание споменава като "Големият пергамент". Според този източник до византийския император Теофил била изпратена мисия от Хазария и на тялото на един от пратениците били татуирани хазарската история и топография, отбелязани на хазарски език, но със староеврейски букви. По времето, когато пратеникът бил татуиран, хазарите всъщност вече използвали като писменост за своя език както гръцката азбука, така и еврейската или арабската равноправно, но когато някой от хазарите сменял вярата си, започвал да използва само една от трите азбуки - онази, към чиято вяра се бил присъединил. По същия начин хазарите, които приемали гръцката вяра, исляма или юдаизма, започвали да изопачават своя език така, че колкото се може по-малко да прилича на езика на хазарите, запазили все още първоначалната си вяра. Някои източници не приемат твърдението за татуирания пратеник, цитирано от Даубманус, а смятат, че става дума за богато украсена съдина от сол, изпратена в дар на византийския император, за да може от нея да прочете хазарската история, и че целият разказ за "Големият пергамент" всъщност представлява само погрешен прочит на исторически източник. Това разумно възражение има един недостатък. Ако се приеме, че става дума за съдина от сол, не може да се разбере краят на разказа за "Големият пергамент", който гласи:
"На "Големият пергамент" годините били пресметнати според хазарските големи години, които взимали предвид само времето на войните, и трябвало да се превръщат в малки гръцки години. Началото на пергамента е изгубено, и то понеже по някакъв повод на пратеника за наказание била отсечена част от тялото, на която били изписани първата и втората голяма хазарска година. Така хазарската история в запазената си част започва от третата голяма година, в която през VII век (по днешно летоброене)византийският цар Ираклий предприел поход срещу Персия с помощта на хазарите, които участвали под пред водителството на своя крал Зиебел в обсадата на Тифлис и през 627 година се оттеглили, оставяйки гръцките войскови части сами пред неприятеля. Твърдели, че за всяка работа, докато тя расте, е от полза едно устройство, а друго - когато започне да се смалява; тръгването и връщането не попадат под едни и същи закони, преди и след успеха не важат еднакви договори. След земетръс и растенията растат винаги по нов начин, не така, както преди. Четвъртата голяма година описвала хазарската победа над българския съюз, когато една част от това хунско-оногурско племе била подчинена от хазарите, а друга част, начело с Аспарух, потеглила на запад към река Дунав, между племената, които бичуват вятъра, на чиито глави вместо коса расте трева и чиято мисъл е ледена. Петата и шестата голяма година (изписани на гърдите на пратеника) съдържали историята на войните на хазарското царство по времето на византийския цар Юстиниан II. След свалянето му от престола прокуденият и осакатен Юстиниан бил заточен в Херсон, откъдето побягнал съвсем гол при хазарите и по пътя спял под тежък камък, за да не замръзне. В двореца на хазарския Karaнv бил посрещнат добре, оженил се за сестрата на кагана, която приела гръцката вяра и взела името Теодора (по името на жената на Юстиниан I), но продължила да вярва по хазарския обичай, че бог се явил явил насън на Дева Мария и я оплодил със сънувана дума. Така се спасил първия път Юстиниан II при хазарите. На втория път обаче той щял да завърши живота си при тях, защото при хазарите можело да се избяга, но от тях не можело да се побегне. Когато в хазарския дворец пристигнали пратеници на цар Тиберий с искане Юстиниан да бъде предаден на гърците, той побягнал още веднъж и потеглил към столицата. Като станал отново владетел, Юстиниан забравил гостоприемството на хазарите и през 711 година изпратил наказателна експедиция в Херсон, мястото, където някога бил прогонен и което било под хазарско влияние. Този път нахлуването в хазарското царство му струвало главата. Хазарите подкрепили разбунтувалите се царски военни части (Крим по това време вече бил техен) и в тези бунтове били убити Юстиниан II и неговият малък син Тиберий, дете на хазарската принцеса и последна издънка от Ираклиевата династия във Византия. Накратко, хазарите помогнали на преследвания, а унищожили преследвача в лицето на един и същи човек. Седмата и последна голяма хазарска година, записана в "Големият пергамент", отбелязва върху корема на хазарския пратеник, че освен хазарите в света съществувало още едно друго племе със същото име, че този двойник на хазарите живеел далеч от истинското хазарско племе, че често го бъркали с истинските хазари и че от време на време пътници установявали връзка между двата народа. Тези други хазари опитвали да извлекат полза от сходството между имената и на бедрата на първия пратеник имало предупреждение, че понякога в дворците на халифите и василевсите се явявали татуирани по същия начин пратеници, които не носели със себе си хазарската история, а историята на онзи друг народ със същото име. Онези други хазари знаели дори да говорят хазарски, но това знание не траело повече от 3-4 години, колкото трае една коса. Знанието им понякога се прекъсвало насред изречението и повече не можели дума да обелят. Пратеникът уверявал устно и с тази татуирана препоръка, че той е представител на истинския каган и на истинските хазари. Напомнял също така, че в един момент гърците се били вързали за този народ двойник вместо за истинските хазари, и то през периода, който отговаря на седмата голяма хазарска година. В годината 733 (според сегашното летоброене), в споменатата хазарска година, цар Лъв III Исаврийски Иконобореца оженил своя син Константин за дъщерята на хазарския каган, Ирина. От този брак по-късно се родил гръцкият цар Лъв IV Хазарин (775-780). Цар Лъв III в същото време бил помолен да изпрати в хазарския дворец мисия, която да тълкува християнската вяра. Това желание ще бъде подновено стотина години по-късно, по времето на гръцкия цар Теофил (829-842), когато руските нормани и маджарите застрашавали Крим, гръцкото царство и хазарската държава. По искане на хазарския каган гръцки инженери издигнали тогава крепостта Саркел и на лявото ухо на пратеника добре се виждало как на устието на Дон се издига една крепост. Върху единия му палец било изобразено хазарското нападение срещу Киев през 862 година, но тъй като този палец непрекъснато гноял от рана, получена при същата тази обсада, картината била размазана и останала като трайна загадка, защото по времето, когато пратеникът се отправил към Цариград, тази обсада още не била осъществена и за нея трябвало да се чака още две десетилетия."
На това място свършва бележката за "Големият пергамент" и може веднага да се каже, че онзи, който е правил "извлечение" от хазарското изложение, е взел само данните, свързани с гръцко-хазарските отношения, а останалите, които положително също са били татуирани по кожата на хазарския дипломат, е пренебрегнал, оставяйки по този начин "текста, който ходи" да продължи своята мисия в друга някоя страна. За това, изглежда, говори съобщението, че хазарският пратеник завършил живота си в двореца на някакъв халиф, като обърнал душата си откъм хастара, показвайки я така като обърната ръкавица. Неговата одрана кожа, ощавена и подвързана като голям атлас, стояла на почетно място в двореца на халифа в Самара. Според други източници пратеникът бил изложен на големи неприятности. Най-първо още в Цариград трябвало да му отсекат ръката, защото един от влиятелните хора в гръцкия Дворец платил чисто злато за втората хазарска година, изписана по лявата ръка на пратеника. Според трети източници пратеникът трябвало два или три пъти да се връща в хазарската столица и там да бъде подлаган на поправки на историческите и другите данни, които носел, или че дори бил сменен от друг пратеник, на чиято кожа била татуирана поправената и пълнена версия на историята. Той живеел - както отбелязва Хазарският речник - като жива енциклопедия за хазарите, и то от парите, получени, задето е стоял мирно в течение на дълги нощи. Бдял, загледан в сребърните корони на дърветата на Босфора, подобни на кълба дим. В това време гръцки и други писари преписвали от гърба и бедрата му хазарската история в своите книги. Казват, че по хазарски обичай носел стъклен меч и твърдял, че буквите от хазарската азбука са получили наименования по ястията, а цифрите - според имената на седемте вида сол, които хазарите различавали. Запазена е негова поговорка, която гласи: "На хазарите им е добре в Итил (хазарската столица), а ще им бъде още по-добре в Цариград." Общо взето, говорел много неща обратно на онези, които били изписани по кожата му.
Той или някой негов приемник обяснил така хазарската полемикаV, състояла се в двореца на хазарския каган. Веднъж каганът сънувал ангел, който му рекъл: "Твоите дела не са угодни Богу, но твоите намерения са." Веднага извикал един от най-изтъкнатите хазарски свещеници от сектата на ловците на сънища и поискал да му разтълкува съня. Ловецът се засмял и казал на кагана: "Бог няма и понятие за тебе: той не вижда нито твоите намерения, нито мислите, нито делата ти. Това, дето в съня ти е дошъл ангел и е бълнувал, значи само, че не е имал къде да пренощува, а навън сигурно е валял дъжд. А това, че е останал кратко, е по всяка вероятност, защото в твоя сън много му е миришело. Друг път си измий сънищата..." При тези думи каганът се разгневил страшно и повикал чужденци да му разтълкуват съня. "Да, хорските сънища ужасно вонят", коментирал този разказ хазарският пратеник. Той умрял поради това, че кожата, по която била изписана хазарската история, започнала много да го сърби. Сърбежът бил непоносим и той се поминал с облекчение и щастлив, че най-накрая ще се очисти от историята.
Сподели с приятели: |