Или каква е библейската истина за управлението и функционирането на църквата? Необходимостта от богословски анализ на книгата „Директно към пастирите”
Изтегляне 388.02 Kb.
|
За тяхното съдържание обаче авторът на „Директно към пастирите” нищичко не споменава. Как иначе, та нали поддържаната от него теза, че новозаветните книги били отправени само към всички вярващи, защото те имали властта да се самоуправляват, а не към поставените сред тях епископи, увисва изцяло! В Откр. 1:11 Христос казва, че това послание е към седемте църкви. Когато ап. Йоан се обръща да види Този, който му говори ( 1:12-20 ), вижда седем светилника (седемте църкви) и сред тях Исус, който държи в ръцете си седем звезди (ангелите на седемте църкви). Във втора и трета глава Господ изговаря самите послания, като ги адресира изрично до ангелите на седемте църкви. Гр. дума angelos - 32 означава пратеник, вестител, посланик. Важно е да се знае, че това значение на думата се отнася, както за небесните същества, така и за хората, натоварени с такава отговорност. Например думата angelos е използвана за хора в следните случаи: - Матей 11:10 – за Йоан Кръстител, в качеството му на вестител, който да приготви пътя пред Христос. - Лука 7:24 – за пратениците, които Йоан Кръстител изпрати до Исус, за да Го попитат дали той е Месията. - Яков 2:25 – за пратениците, които Исус Навин беше изпратил, за да разузнават в Йерихон. От текста на 2 и 3 глави на Откровение на Йоан става пределно ясно, че обръщайки се към ангелите на седемте църкви Господ изобщо няма предвид небесни същества, а хора. Би било наистина абсурдно – Господ Исус, Който има директна връзка с небесните Си ангели, да използва човек – Йоан, за да им предаде послание и то в писмен вид! Това също не могат да бъдат други вярващи освен водачите, поставени да отговарят за седемте църкви. Назованите в този текст ангели (пратеници, вестители, посланици) са хора, които Господ държи отговорни за конкретното състояние, появилите се лъжеучения или моралното падение в поверената им църква. Също така Той ги насърчава за добре свършената работа или ги предупреждава за предстоящи действия на Сатана. Такива именно са функциите на епископа/пастира като Божий настойник сред поверените му християни. Самите думи, които Христос използва, ясно ни показват, че изобщо не става въпрос за небесни ангели: 2:1,4,5 „До ангела на ефеската църква пиши: ....но имам това против тебе, че си оставил първата си любов... И така спомни си откъде си паднал и се покай, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе скоро и ще вдигна светилника ти от мястото му, ако не се покаеш.” 2:18,20 „До ангела на тиатирската църква пиши: ... Но имам против тебе това, че търпиш (позволяваш, гр. дума eas – 1439) жената Йезавел, която нарича себе си пророчица и която учи и подмамва Моите слуги да блудстват и да ядат идоложертвено.” 3:1,2,3 „До ангела на сардиската църква пиши: ... Зная твоите дела, че на име си жив, но всъщност си мъртъв. Бъди буден и укрепвай останалото, което е било близо до умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Затова помни как си приел и си чул и го пази, и се покай. И така, ако не бодърстваш, ще дойда като крадец и няма да знаеш в кой час ще дойда върху тебе.” При внимателен прочит ще открием още няколко текста, които могат да се отнасят само до поставените в позиция на отговорност и власт църковни водачи. Неизменно всяко послание на Господ до тях завършва с думите „Който има ухо, нека слуша какво говори Духът към църквите“ Какво можем да разберем от тези важни пасажи относно позицията на управителите и настойниците в църквата? Първо, че Бог изисква от тях отговорност за всичко, което става в местните църкви. Второ, че Исус ги държи в ръцете Си и ги използва, за да предава словото Си до поверените им вярващи (така става и „пасенето на стадото”). След като водачите носят толкова голяма отговорност за състоянието на църквите, съвсем сигурно е, че на тях са им дадени необходимите власт и авторитет за изпълнението на техните задължения. В тази връзка ап. Павел пише до вярващите: „И ви молим, братя, да признавате тези, които се трудят между вас като ваши настойници в Господа и ваши увещатели, и да ги почитате твърде много с любов поради делото им.” - 1 Сол. 5:12, 13 В книгата си Виола изтъква един друг аргумент, за да докаже становището си относно липсата на определени позиции на делегирана власт в църквата. Той пише: „Ако старейшините в църквата от първи век са хора, които водят църквата, взимат решения за църквата, отговорни са за нейното здраве и представят църквата, защо Павел не ги споменава!? Отговорът е очевиден. Тези старейшини нямаха този вид власт. Църквата беше в ръцете на хората и Павел пише до братята и сестрите. Той адресира проблема до братята и сестрите. Защото това беше техен проблем. Така че те – църквата, да се погрижат за него ... Знаете ли защо Павел адресира писмата си до църквите, а не до старейшините? Знаете ли защо той споменава „братята” много повече, отколкото пасторите и старейшините? Знаете ли защо той никога не адресира църковен проблем към пастор-старейшина? Защото цялата власт е дадена на Исус Христос! А църквата е корпоративния Христос! Така че цялата власт е в църквата! Тя не е дадена на определен човек. Дадена е на църквата.” Въпросът, който Франк Виола задава – „Защо апостолите адресирали своите послания, засягащи различни проблеми, до всички християни в църквата, а не конкретно до поставените им надзорници и стареи” може да получи следните съвсем логични отговори. Първо, по-голямата част от посланията, които апостолите адресират до всички вярващи, не се занимават с възникналите в църквите проблеми, а имат за основна цел да завършат учението на Господ Исус Христос, чиято основна част е представена в Евангелията. Самият Той каза на учениците Си: „Имам още много неща да ви кажа, но не можете да ги понесете сега. А когато дойде онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина... и ще ви извести за идните неща.” - Йоан 16:12,13. Едва след новорождението и кръщението на апостолите със Светия Дух те станали способни да разбират и поучават по-дълбоките духовни истини. За да може откритото им чрез Духа знание да достигне до всички вярващи, включително и до нас, били написани повечето новозаветни послания. Така боговдъхновените апостолски послания се явяват последната и завършваща част на християнското учение, изложено в Евангелията. Тяхното най-важно предназначение било да дадат по-подробно доктринално обяснение на християнската вяра, както и да разкрият в максимална степен нейното практическо приложение. Затова в техните послания апостолите отправят поучението си директно към всички вярващи. В Новия завет съществуват и няколко послания, предимно на апостол Павел, които са съсредоточени в по-голяма степен върху разрешаването на възникнали в църквите проблеми – Първо и Второ Коринтяни и Галатяни. Те също са адресирани до всички вярващи, а не до местните водачи и тук вече стигаме до втората причина, която е предизвикала този подход. Това била недостатъчната подготовка и незрялото духовно състояние на местните епископи и презвитери в новооснованите църкви. Както вече разбрахме в самото начало, при основаването на църквата необходимата власт за нейното изграждане притежавал само Христос. По-късно, след края на интензивното обучение на 12-те апостоли, тази власт Той делегирал и върху тях. В процеса на развитие на църквата, апостолите заедно с проповядванeто на Евангелието имали и важната задача да обучат ученици, които да станат техни приемници. Това в Йерусалим и Юдея ставало много по-лесно, защото апостолите и учениците били почти винаги заедно. Там са били и седемдесетте, обучавани от самия Исус. Съвсем различно е било положението в основаните от Павел и Варнава църкви, намиращи се далеч сред езичниците. За интензивно и задълбочено обучение на новоповярвалите, които по необходимост са били поставени от тях за презвитери и дума не е можело да става. Тежките гонения принуждавали Павел и Варнава бързо да се местят от място на място. При тези ненормални условия - липсата на близки взаимоотношения и достатъчно време прекарано с апостолите, както и липсата на новозаветните книги през онзи период - тамошните презвитери за дълго не са могли да достигнат необходимото ниво на духовна зрялост.
На по-късен етап обаче, с израстването на местните презвитери и епископи, тази власт най-после им е била делегирана, с предупреждението да не я използват за господаруване над вярващите. Апостол Петър ръководел пряко Йерусалимската църква през първия и най-важен период на нейното основаване и изграждане. След гонението описано в Деяния 12 глава, той напуска Йерусалим като за известно време се установява в Кесария и продължава служението си като апостол на обрязаните в цяла Юдея, достигайки накрая и до Рим. Правомощията за грижата и управлението на църквата в Йерусалим поема Яков, братът Господен. Неговото име и позиция ясно изпъкват в Деяния 15:13-21 и 21:18. Водачеството на Яков в Йерусалимската църква е потвърдено и от достигналите до нас най-ранни исторически сведения извън Новия завет. Подобен е бил процесът на предаването на отговорността и властта от първоапостолите на следващото поколение водачи. Към последните Господ Исус вече се обръща съвсем персонално, изисквайки сметка за състоянието на църквите - Откр. 1-3 глави. Още Игнатий Богоносец, епископ на Антиохия в края на I-ви и началото II-ри век, пише за функцията на водещия епископ във всяка местна църква. Юстин Мъченик описва богослужението от средата на II-ри век. То било от синагогален тип и включвало прочит от „спомените на апостолите”, проповед от онзи, който е начело, както и отслужване на Господна трапеза.
Този автор се опитва да защити становището си, като дава за пример описания в Деяния 15 гл. събор, правейки следния коментар: „Там имаше дебат относно закона на Мойсей. Когато Ерусалимският съвет се събрал, са присъствали всички светии. Това е било събрание на цялата църква с апостолите и старейшините. И Писанията ни казват, че църквата взела решение с апостолите и старейшините. Старейшините не са взели решение и да кажат: „Добре, църква, това трябва да правите”! Апостолите дори не са взели решението. Не, всички братя и сестри – „цялата църква” – с апостолите и старейшините - взели заедно решението.” В друга своя книга - „Преосмисляне на църквата” - Франк Виола пише следното: „Понякога църквата е трябвало да се събере, за да вземе важно решение. Подобно събиране е описано в Деяния 15 глава. Отличителна черта е, че всеки е участвал в процеса на вземане на решения. Апостолите и презвитерите са играели спомагателна роля.” Случаят, който Виола се опитва да приведе като пример как всички в църквата, равнопоставено, а не с водещата роля на апостолите и презвитерите, разрешавали проблемите, при внимателно изследване изцяло опровергава неговото становище! Нека сами да разгледаме дадения пример. Какъв беше проблемът? В Антиохийската църква, съставена от повярвали езичници, избухват спорове и противоречия относно най-важния въпрос, този за спасението: „А някои слязоха от Юдея и учеха братята, като казваха: Ако не се обрежете според Моисеевия обряд, не можете да се спасите” - Деяния 15:1.
При внимателно изследване на текста в Деяния 15 глава установяваме не едно, а няколко събрания или поне няколко различни негови формата. 1. Първоначално цялата църква, апостолите и презвитерите приемат Павел и Варнава и изслушват техните свидетелства – ст 4. След като приключват свидетелствата им, изведнъж положението става напечено и възниква опасност да избухне същият спор, както в Антиохия, защото: „някои от повярвалите сред фарисейската секта (те са били част от църквата в Йерусалим, затова и са присъствали на това събрание) станаха и казаха: „Нужно е да се обрязват езичниците и да им се заръча да пазят Моисеевия закон.” – ст. 5. Апостолите обаче постъпват много мъдро в тази ситуация като слагат край на това общо събрание, просто като решават, че трябва да се съберат отделно от останалите. С това приключва първото събрание. 2. Започва второ събрание, на което присъстват само апостолите и презвитерите и на което са взети всички решения по доктриналните въпроси - „Тогава апостолите и презвитерите се събраха, за да разискват този въпрос.” - ст. 6. Точно тук обаче нека да поспрем за малко и да се замислим какво ли би станало, ако вярващите в Йерусалимската църква бяха учени, че решенията се вземат заедно от всички, а апостолите имат само спомагателни функции, както твърди Виола. Ами още в следващия миг щеше да настане истинско брожение и да се чуят виковете: „Стойте! Къде отивате?! И ние трябва да участваме в разискването, и нашето мнение трябва да се вземе предвид! Нищо подобно обаче не се е случило. Йерусалимските християни осъзнавали, че апостолите и презвитерите са техните водачи и те имат правото да преценят по какви въпроси да включат всички останали във вземането на решения. Текстът продължава: „И след много разисквания...”– ст. 7 Неслучайно от многото изказвания на апостолите и презвитерите са ни дадени само решаващите становища на Петър, главният от апостолите, и на Яков, братът Господен, по онова време водач на църквата в Йерусалим. Едва след като апостолите и презвитерите взели окончателното решение, идва ред и на третото събрание, включващо вече и останалите вярващи. 3. Третото събрание - „Тогава апостолите и презвитерите с цялата църква намериха за добре да изберат помежду си мъже и да ги пратят в Антиохия с Павел и Варнава, а именно: Юда, наречен Варсава, и Сила, изтъкнати между братята” – ст 22. Това последно събрание на цялата църква имало за цел да избере представители, които да бъдат изпратени заедно с Павел и Варнава, за да потвърдят и разяснят взетото решение на антиохийските вярващи. Също така на това събрание е повторено и потвърдено решението на апостолите и презвитерите. Църквата се присъединява единодушно към взетото от водачите й решение (под водителството на Светия Дух) и от това следва, че нейните членове трябва да прекратят претенциите си към християните с езически произход. Ако някой все още се затруднява да намери отговора на въпроса: „Кой взе решението по възникналия спор - водачите или всички вярващи в църквата?” - нека прочете какво казва боговдъхновеният разказ на Лука в следващата глава: „...и като ходиха по градовете, предаваха им наредбите, определени от апостолите и презвитерите в Йерусалим, за да ги пазят.” - Деяния 16:4. По отношение на вземането на решения Виола твърди, че те винаги трябвало да се вземат с единодушие от всички християни, давайки за пример решението на събора в Деяния 15 гл. За жалост, в аргументацията си авторът, освен вече разгледаната, допуска и друга голяма грешка. Той премълчава факта, че същата 15 глава на Деяния описва и сериозното разногласие, което ескалирало в разпра не между кой да е, а между самите апостоли Павел и Варнава. Разпрата между тях довела в крайна сметка и до тяхното разделяне - ст. 39. Този пример ни показва, че до пълен консенсус, винаги и във всичко, не могат да достигнат дори и зрелите християни. Категоричното настояване на Франк Виола решенията в църквата да се вземат само с пълно единодушие от всички нейни членове, произхожда от неговата представа, че църквата е организъм, който носи ДНК на Триединството. Според него, както личностите в Божеството са равни и взаимодействат в пълно съгласие помежду си, така и всички християни трябвало да живеят по същия начин (повече относно взаимодействието в Светата Троица можете да прочетете в Приложение 1). Франк и подръжниците на неговата теза обаче отиват в опасна крайност, като преувеличават една метафора за Църквата – Тялото Христово - за сметка на други. Така те пренебрегват цялостното учение на Господ Исус относно естеството на църквата. Нека видим това: „Небесното царство прилича още на мрежа, хвърлена в езерото, в която са събрани риби от всякакъв вид, и като се напълни, изтеглиха я на брега, седнаха и прибраха добрите в съдове, а лошите изхвърлиха. Така ще бъде и при свършека на века; ангелите ще излязат и ще отлъчат нечестивите измежду праведните, и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби.” - Матей 13:47-50. С тази притча, още при основаването на църквата, Христос ни предупреждава, че нейният състав ще бъде разнороден (мрежа, в която са събрани риби от всякакъв вид, добри и лоши) и ще остане такъв, чак до деня на пришествието Му, когато ще бъдат отделени добрите от лошите! Дали е реалистично и безопасно в такова състояние да се изисква решенията да се вземат винаги и от всички с единодушие, преценете сами! В друга притча - за сеяча, семето и видовете почва – Лука 8:4-15, Исус ни предупреждава за сериозното текучество в църквата. През нея ще преминат много хора, които няма да могат да устоят във вярата си и ще отпаднат. Хилядолетният опит показва, че в процеса на отпадането на тези вярващи, които временно са повярвали и са били част от църквата (каменистата и трънливата почви), могат да бъдат предизвикани не просто разногласия, а какви ли не бъркотии, бунтове, ереси, разцепления и предателства (Юда Искариотски, Симон – магьосника, Димас, отстъпниците - еретици Именей и Филет, Езавел от Тиатир, както и небезизвестният Маркион от Римската църква, съставил първия канон на Новия завет, но за съжаление фалшив и мн. др.). Всички те за известно време са били част от църквата и едва на по-късен етап са отпаднали, в някои случаи завличайки със себе си и много други.
Тежко и горко на Църквата, ако е трябвало да се чака всички вярващи да стигнат до пълно единодушие, за да бъде взето отношение към пагубни и еретични учения, като арианството, духоборството и др. Тези съдбоносни за бъдещето на християнството решения са били взети на най-важните от Вселенските събори от епископите на църквата, но не с единодушие, а с мнозинство. Интересен факт е, че векове наред след тези решения, изпадналите в ерес все още продължавали да държат непреклонно на заблудените си позиции и предавали на поколенията след тях своите лъжеучения. В тези и много други случаи, да бъде постигнато единодушие било невъзможно. За да бъде разрешено подобно противоречие, при което никоя от страните не отстъпва от своята позиция, съществува властта, делегирана на водачите, настойниците или епископите. Когато тези водачи са поставени по правилен начин, според Божието призвание, те ще имат и специалната благодат, предназначена за ръководство в подобни ситуации - „А на всеки от нас се даде благодат според мярката на това, което Христос ни е дал” (като призвание и функция в Неговото тяло) - Ефесяни 4:7. IV. ВОДАЧИТЕ И ТЯХНАТА ОТГОВОРНОСТ ПРЕД ЦЪРКВАТА От приведените по-горе библейски текстове можем да направим извода, че Божият ред и управление в новозаветната църква функционира чрез поставени в позиция на власт водачи, настойници, презвитери, епископи, отговорни да познават максимално добре и изпълняват Божията воля (чрез Св. Писание и водителството на Светия Дух). На тях категорично им е забранено да господаруват над вярващите. Те трябва да се грижат за стадото, като се стараят да бъдат добър пример – 1 Петр. 5:1-3. От настойниците се очаква да управляват в съгласие, съвместно с църквата. Но в случаи на сериозни разногласия водачите имат власт да вземат решения и да управляват местната църква, съобразно изискванията на Свещеното писание и техните убеждения относно конкретното Божие водителство и воля. В такива ситуации те поемат особено голяма отговорност и ще дават сметка за решенията си. Вярващите имат отговорността да се включват най-активно в дейността и служението на църквата, но също така и да признават позицията на своите водачи, да им се покоряват и да ги почитат. В случай, че даден пастир се самозабрави и започне недопустимо да господарува над вярващите или явно да ги води в противоречие на изявената Божия воля, е необходимо да му бъде потърсена отговорност от църквата. При такава ситуация стареите, духовният съвет или църковното настоятелство трябва да предупредят техния пастир за онова, което са констатирали и ако той не вземе това под внимание и не се поправи, са длъжни да се отнесат към водачите поставени в по-високо ниво на отговорност и власт. Ако и тогава, след взетите мерки и минаване на нужното време, ситуацията и състоянието на водача им не се променят и възниква сериозна опасност от изпадане в ерес или морално разложение, членовете на църквата могат да се считат за свободни да се присъединят към друга местна църква или да останат още, за да съдействат за разрешаването на проблема, ако вярват, че Господ ги води за това. Участието на вярващите от местната църква в процеса на вземане на решения и дисциплинарни мерки в случай на злоупотреба на техния пастир, не може да се дефинира лесно. Причината за това е, че съществуват много различни ситуации и част от тях налагат решението да бъде взето от по-зрели и квалифицирани служители, а не от всички вярващи. Ето и някои красноречиви примери: Даден пастир е възприел лъжливо учение и е започнал да го проповядва в църквата. Да си представим, че отгоре на това служението на този пастир продължава да бъде съпътствано от действието на дарби, чудеса и знамения (случаят с Бранхам). В редица подобни ситуации вярващите могат да се намират под силното влияние, а понякога и под контрола и манипулацията на техния водач. В такова състояние повечето от тях изобщо не разпознават дълбочината на проблема и духовната опасност и биха продължили ентусиазирано да подкрепят "новите откровения или учения" на своя пастир. Църковната история е пълна с такива примери, един от които е този с късната форма на монтанизма. За да бъде ограничена тази ерес е трябвало другите водачи да вземат решението, а не местните вярващи, които докрай са си мислели, че всичко е наред. Ами какво да кажем за арианството, намерило изключително силна и масова поддръжка от християните в Източната църква? Добре, че са били действията на другите епископи, довели до решенията, които в крайна сметка с Божията помощ са успели да ограничат и премахнат тази ерес. В някои други случаи, например при злоупотреби с морала, също е необходимо да се вземе решение от духовно по-зрели хора. Една от причините за това е голямата опасност някои от новоповярвалите да се съблазнят и да се върнат в света. В случай, че по-голямата част от църквата още не знае за падението на техния пастир, духовният съвет и водачите, които са отговорни за него, могат да го изолират от служението му (ако се е стигнало до там), без вярващите да бъдат подложени на опасни и мъчителни разочарования и сътресения. В други случаи от този род (примера с Давид и Авесалом), мнозинството, уж основателно, може да премине на неправилната страна. При посочения пример по-голямата част от съслужителите останаха с Давид, защото го познаваха по-добре от останалите и вярваха в искреността на покаянието му. Народът обаче беше подмамен от Авесалом и неговите хора и се вдигна на бунт срещу Давид, искайки неговата смяна, нещо, което Бог не искаше. От тези и много други примери можем да заключим, че участието на местните вярващи в процеса на дисциплинирането на провинил се водач, зависи от особеностите на специфичната ситуация, както и от това как тя би се отразила на тяхното духовно състояние.
Каталог: knigi knigi -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога” knigi -> Ако животните можеха да говорят knigi -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България» knigi -> Ние искаме само твоята душа knigi -> Книга първа: древни легенди I. Седемте велики тайни на Космоса Пролог: Легенда за космическата мисъл knigi -> Без граници д-р Стоун Един друг свят само чака да натиснете вярното копче knigi -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие knigi -> Божиите генерали knigi -> Приятелство с бога нийл Доналд Уолш Изтегляне 388.02 Kb. Сподели с приятели:
|