Истории за личности и буболечки Книга 1
Изтегляне 4.78 Mb. Pdf просмотр
|
| КОШНИЦА Татяна Лолова Обичайно се очаква телевизионното слово да има далеч по-могъща акустика от писаното, но вече отдавна това е съмнително. Винаги съм твърдял, че телевизия се прави заради словото, а не заради приским- бичванията от всякакво естество; че тя живее и оцелява заради словото, което успява да изтръгне от малкото оцелели истински смислени събеседници; дори съм имал глупостта да смятам, че всички ние, които се навъртаме в това проклето място, пишем и продължаваме едно и също безкрайно изречение. Вятър. От доста време това изобщо не е вярно – крясъците взеха връх, умното слово се е свило като безпризорно псе в един ъгъл и гледа да не го млатнат с някоя поредна глупост; словесното виене е на мода – по правило предизвикано от някоя прелестна нелепост. Наясно сте с тази олелия, наясно сте и защо се поощрява тя – защото онова „псе“ трябва да бъде натирено колкото се може по надалеч – ако го приберат в някой кучешки приют и му изтръгнат езика, още по-добре. А след това да го пуснат по улиците, накичено с някоя червена марка, която ни съобщава, че клетото куче е обезпаразитено, също и скопено, а за радост на мнозина са му отрязали и езика. Както и да е – ясно е, че онова дълго изре- чение, дето уж го допълваме всички главанаци от телевизията, всъщност го драскаме върху вода, минава и заминава... Заради всичко това си струва понякога да се опишат някои случки, представени по телевизията – например онази, която сподели веднъж във „Всяка неделя“ (2012 г.) Татяна Лолова. Тя разказва извънредно цветисто, залива те с думи, които играе по един неподражаем начин; мисля, че дори и на най-беззащитната буква може да ѝ вдъхне живот – например на „ь“, да я изиграе по сто начина – „ь“ така, „ь“ иначе, и пр. Обаче ако се заплеснеш, може да пропуснеш нещо далеч по-важно, което ти казва тя. За 250-ото представление на „Дуенде“ в Театър 199 Татяна получила заедно с останалите букети и една кошница с бледорозови рози, хуманно аранжирани – както тя се изрази, а не просто наблъскани една в друга. Татяна затърсила някакъв знак, за да види кой е поклонникът ѝ. И открила един представителен плик – охо! – а в него един лист; Татяна го разтворила нетърпеливо и видяла, че на него са принтирани 3 думи: „От Народното събрание“. Брех, мама му стара на това Народно събрание – бих казал аз, обаче добре, че не ми пращат такива кошници. Що за неуважение е това, що за 133 дежурно отношение, все едно че сънлив и леко пийнал фелдшер ти мери кръвното; щях да се увлека в размишления за свещената същност на бюро- крацията и пр. А какво си казала Татяна? Тя около онова клето „ь“ може да направи цял роман, какво остава за една кошница с хуманно наредени рози, а отгоре на всичко украсени и с едно писмо. Те са искали да ми дадат знак, че тази прекрасна кошница е от цялото Народно събрание – си рекла тя, – не от един отделен депутат, дори да е председател на парламента, не дори от цяла една парламентарна група – не, ами от всичките 240 депутати; всички заедно, всички прегърнати в една „Заедност“, както обичаше да казва Ахмед Доган преди години, когато го събрах в едно интервю с балканския гений Горан Брегович – а онзи го гледаше очаквателно, за да схване какво точно означава тази тайнствена „Заедност“ в ебаните ни ширини, какво се крие зад нея; „Заедност“ – но за какво точно; или просто „Заедност“ като една фантазия, което би било по- разбираемо за нашите нрави, които от рождение превръщат всеки във враг на другия: поемаш първата си глътка въздух и започваш да се оглеждаш за врагове. „О, не!“ „О, три пъти не!!!“ – би казала Татяна. Тя пък си мисли, че кошницата е израз на нещо съвсем друго, предпочита да вярва в това, колкото и невъзможно да е то – представя си, че Цветанов и Местан примерно са редили розичките в една и съща кошница, пренебрегвайки правилото да не си държат всичките яйца в една кошница – това е казано по друг повод, обаче и тук може да се използва, нали. Възможно ли е Татяна да е права, а ние да си останем роби на вечното си недоверие? А може би и наистина да са започнали да пращат заедно кошници; може наистина парламентът да е схванал най-после онзи девиз, който препикава от дълги години („Съединението прави силата“), защо пък да не се случи това някой ден. Е, би било странно този импулс да е породен от обичта към една велика актриса, а не толкова от грижата за здравеопазването примерно или за образованието. Обаче всичко по реда си – нека отначало да пратим заедно рози на Татяна, пък после ще дойде ред и на другото, важното е да сме в „Заедността“. Хайде, стига глупости. Никога няма да се случи това, няма да го доживеем – но нека поне се утешим за малко с фантазиите на Татяна. Иначе и тя е съвсем наясно, че „Дуенде“ изобщо не е възможно в нашата политика. Божествената искра, или Добрият Дух, или каквото друго решите, че е „Дуенде“ – никога няма да ги сполети нашите политици, колкото и да са 134 оплетени в тяхната си кошница. Чух и един друг господин, пак в същото предаване: той пък е започнал да разнася своята си кошница, нарекъл я е „За единението на българския народ“ – нищо, че е пълна с пачите яйца на „помашката идея“. Обичам да наблюдавам подобни хора и не мога да се начудя какво дава непрекъснато енергия на фантазното в българската политика. Слушах го и се сетих за един фрагмент от великолепната книга на Любиша Георгиевски „Речник на балканските предразсъдъци“: „Без да имаме собствена вертикала (на ценностите) като стълба към небето, ние учим нашите деца да се катерят по стълба от дим, която като улична танцьорка кърши снага под диктата на случайните ветрове, дето духат от още по-случайните центрове на силата...“ Онзи господин с „помашката“ идея никога няма да изпраща цветя от българския парламент, но все пак ще даде своя малък принос за българския хаос. Не е малко. Татяна е стълба към Небето – обаче понякога ѝ отреждат странни роли. Веднъж в олелията около фалита на КТБ тя трябваше по телевизията да внуши на хората да си държат парите в банките. Татяна е винаги приповдигната, нейната възторженост е неизчерпаема, обаче в случая не можа да достигне висотите, които в други случаи с лекота преодолява. Не е известна като милионерка в артистичното съсловие – и сигурно се е питала защо са опрели до нея. Нейната задача далеч по-заслужено можеше да изпъл- ни Лили, нашето Лили, обаче бяха награбили Лолова. Всъщност не знам кой шегобиец е дал идеята. Но пак стана ясно, че ние сме царе на шаржирането, нищо друго да не можем, това винаги ще го правим – комедийни актьори ще ни мотивират, докато някой тръска дървото, и пр. Тя може да се забавлява с всичко, което можете да си представите, а е и невероятно заразителна. Веднъж ми разказа следната история. Попаднала на представянето в София на новоизлязла книга на Умберто Еко, той също присъствал на премиерата. И сега вижте какво следва: Татяна била харесала много предишната книга на Еко, затова става и дръпва една страхотна реч, а после надълго разговаря с писателя, без да знае дори дума на италиански. Публиката се смаяла от презентацията ѝ, а един от най-сериозните ни учени мъже едва успял да попита: „Всъщност в какъв контекст беше това появяване на Лолова?“ Какъв контекст бре, човече! Татяна е фурия, тя може да се обяснява всякак. Но тази случка показва, че контекстът вече отдавна е погребан и вероятно на надгробния му камък е нямало никаква предупредителна епитафия – и гробарите отдавна са изхвърлили незнайно къде костите му. Всичко живее вече само за себе си – много удобно за мнозина, обаче също така и фатално за тях. 135 Днес всеки е принуден да се самооценява, поне през последните трийсетина години това е така. А не е възможно сериозните автори да нямат нужда от някоя искрена дума – не състрадателна или шумно рекламна. Ако все още са си с целия, те знаят и помнят, че не са нещо като парфюма „Рефан“. За жалост, най-често получават жадуваните оценки, когато вече са в ковчега – а и те са банално лъжовни. И след това всички ги забравят набързо. |