Истории за личности и буболечки Книга 1

113
Уредихме всичко. Разговорът започна и изведнъж Лили каза, че иска 100 хиляди долара, за да продължи участието си в предаването заедно със Слави.
После стана и избяга от собствената си дневна. И вероятно и досега си мисли, че е излязла победителка. Вятър, само домашната ѝ прислужница може да ѝ казва това, за да ѝ се докарва.
Не мисля, че Лили спечели нещо от цялата разправия. За 100 хиляди долара да не говорим. А и едно от най-непоносимите неща по телевизията е да се говори за пари.
Този разговор притежава абсолютния рекорд по гледаемост.
Едно от вестникарските интервюта на Лили след скандала бе озаглавено
„Кеворк мъж ли е?“.
Моят коментар пък беше: „Като знам някои от мъжете на Лили, не се съмнявам, че съм мъж.“
Писал съм неведнъж за Лили – понякога неособено ласкаво, но и тя нерядко губи мярката. Например беше абсолютна дивотия, че прие да я произведат полковник от армията. По тази логика Мадона би трябвало да я произведат в маршал на Космоса. Лили няма наяждане със слава, а това често ѝ прави лоша услуга.
Но най-дразнещо е друго. Тя с лекота се обвързва с всякакви хора, а сетне, след като ги изхвърли на боклука, винаги е недоволна от тях. Някои от тях, разбира се, го заслужават, без всякакво съмнение. Но пък и Лили очевидно няма вкус, а и усет за хората, с които се сближава по някакъв начин или дори работи с години. Но все те да са виновни? Това ми си вижда невъзможно.
Понякога сякаш на пияна глава допуска някои до себе си – или дори ги прибира от улицата, откъдето онези са я ругали. Може би си мисли, че по този начин ги унижава.
А може и да иска да им се доказва по този начин: ти ме ругаеш, наричаш ме социалистически боклук – аз пък ще те завъртя около себе си и ще те превърна в поредния си ординарец: хем ще ми слугуваш, хем ще се видиш колко струваш.
Такъв беше случаят с Карбовски. Мартин беше хвърлял една вечер вилици и ножове по Лили, сам го е разказал – несъвсем по нея, защото една плътна завеса ги деляла – него, простосмъртния, от компанията на гранддамата, в столичен ресторант. Онези слушали някакви соц парчета, това вбесило Мартин и той започнал да хвърля прибори по завесата, която го държала настрани от елита – той ги презира, обаче и да стоиш настрани е доста дразнещо. Затова да приемем, че е бил прав.
Е, не мина много време и не е ясно какво направи нашата Лили или някоя от преданите ѝ врачки, но Мартин се превърна в поредния ѝ шерп, дори написа книгата ѝ – макар че и досега не е ясно той ли е записвал Лилините

114 размисли, или тя се е съгласявала с неговите брожения около великата ѝ особа. Както и да е.
Хората край нея винаги са я набутвали в някаква психологическа центрофуга – хем ненавиждаш някого, хем внезапно го заобикваш, и какво копеле се пръква от тази невъзможна връзка, направо не е по силите ни да си представим.
„Коварство и любов“ – вариант от Североизточна България.
Казвам го със симпатия към Лили – не е лесно непрекъснато да опитомяваш хора, някои от тях и тиквеници, които са враждували с теб – а накрая и да ги търпиш, когато те вече се държат с теб като влюбени глухари.
Тази изменчивост на отношенията ѝ не само я поставя под похлупака на едно непрестанно напрежение, но обърква в пределна степен и анализаторите на героичния ѝ живот – те все едно го гледат през запотено стъкло.
Понякога драмата протича в обратен ред, но и тогава резултатът е пак същият: тя има истинска, промислена, дори интимно-приятелска връзка с някого, работят години наред заедно, създават взаимно общата си слава – а накрая се разправят като делиормански цигани.
Тогава Лили тръгва по съдилищата, за да доказва, че изобщо може да различава нотите, което си е живо изпитание за една примадона, която отдавна не държи на такива дреболии.
Съди се с този или онзи, накрая я осъждат. Опасявам се, че някой ден дори ще запорират гласа ѝ, ако вече не са го направили. А това дори за една соц прима, по която самият Карбовски е хвърлял ножове, е прекалено.
Да се скараш с Тончо Русев или пък с Митко Щерев, великолепни композитори, истински майстори в занаята си, хора, които не само не са хвърляли ножове по теб, ами направо са те изстреляли с всичките ти фльонги и панделки към небесата на успеха!
Да се караш по цигански с тях! Не го разбирам това.
Митко ми изглежда леко проклет, обаче е голям майстор – а и проклет започна да ми се струва едва след като взе да разхожда Лили като панаирджийска мечка по съдилищата.
Тончо пък си беше кротък човек, доколкото един толкова талантлив човек може да е кротък. Е, добре, как понасяш разлъките си с тези хора, това е голямо изпитание?
И не са само тия двамата, мога да изредя още имена.
Ами авторите на книгите за нея – как не се намери човек, който да е достоен за това Килманджаро на естрадата на проваления социализъм – все я описваха и все не ги харесваше – та опря до Карбовски, който пък доскоро се препитаваше с това да опикава точно същия провален соц.
Това са метаморфози, които трудно могат да се издържат – поне не и от

115 човек с физиката на полковник Лили. И Лучано Павароти със своите габарити също не би ги издържал.
И какво следва от всичко това?
Лили вечно остава в мрачината освен на уличните сплетни, още и на битките с бивши приятели, чийто брой непрестанно се увеличава.
А когато хора като Тончо и Митко минават от другата страна на улицата, се случва и най-неприятното. И ето какво е то.
Например започват да дрънкат наляво-надясно за концерта ѝ в зала
„Армеец“, 15 хиляди души пели и плакали, и пр. Хубаво е да се плаче от време на време.
Обаче ако Митко Пайнера реши да направи концерта на фолкфуриите си там, Бойко трябва спешно да отпусне пари на „Главболгарстрой“, за да разширят двойно или дори тройно залата. Така че да забравим сълзите в зала
„Армеец“.
Онези пък, които не харесват Лили – то и не е много лесно да харесваш нещо, когато то е в обхвата на моя приятел Карбовски – имат друг аргумент.
И той е, че полковникът не успя навремето да напълни дори и половината от парижката зала „Олимпия“, а пък пак фолкфуриите щяха да я спукат по шевовете, понеже нашите цигани вече са повече в Париж, отколкото в
София. Но какво от това, че „Олимпия“ била полупразна – онова си е било едно получастно соаре, защото всеки си има някаква мечта и гледа по някое време да я изпълни. При това мечтата на Лили далеч не бе от най- екзотичните. Разбира се, тя можеше да излезе и доста по-евтино на парижките си меценати: правиш си няколко снимки на сцената на
„Олимпия“, за сто евро портиерът ще ти отключи залата по всяко време – и ето, в биографията си вече можеш да споменаваш и тази Мека, макар и бивша, на естрадата, какво толкова.
Феновете от пълната „Армеец“, зложелателите от празната „Олимпия“ – а от трета страна са ония, които непрекъснато броят бръчките на Лили, не се наброиха толкова години. И не разбраха, че на Лили изобщо не ѝ дреме от това. Но може и да не съм прав – защото се сещам за фотосесията ѝ за
„Плейбой“, която беше абсолютното тържество на съвременната дигитална фотография, тя и на мумията на Тутанкамон може да придаде свежестта на гимназистка.
Добре – тия така, ония – иначе, а останалите са любителите на бръчките.
И ето го проблема: а как пее всъщност Лили?
Добре, средно или зле?
И кой вече ще ви го каже в тази наша смотана действителност, в която непрекъснато произвеждат някакви звезди, а останалите леваци пък се самовъзпроизвеждат в знаменитости. И няма кьорав критик, който да може да оцени напъните и на едните, и на другите.

116
Актрисите са известни с любовниците си, а най-известни стават ония, чиито мъже са сводници.
Фолкциците се возят непрекъснато на някакво виенско колело, където ги менкат някакви тъпанари. Това е българският арт свят и неговият неописуем живот. Няма вече кой да ви каже, че някой е плагиат, макар че повечето ни знаменитости са се разтекли отвсякъде от преписване, преиначаване и кражби.
Ами художниците на кого са оставени? Ами поетите?
Ами артистите – тези будали най-много страдат, те ще си отидат от този свят, без изобщо да са разбрали защо са дошли на него.
Ами на Лили кой да ѝ каже – дали все още е полковник, или отдавна пее като старшина-артелчик. Артелчиците, естествено, винаги са най-добре охранени, но това не означава, че са и най-кадърни.
Ето къде изниква същинският ѝ проблем – и ето защо са ѝ нужни Митко или Тончо.
Карбовски, дори да пуши три цигари марихуана едновременно, изобщо няма как да ти каже какво правиш и как го правиш.
„Ветрове“ вече може да я изпее всеки идиот. Има дори един имитатор на
Лили, за който все ме врънка Даниела Тренчева – Стефан не знам кой си, да съм го покажел във „Всяка неделя“. Веднъж дори ми го пусна по телефона и аз наистина се уплаших, че Лили ми е простила шегичките и ми се обажда, при това с песничка. Оказа се обаче онзи Стефан – никой не може да го различи от Лили, особено ако и двамата са с полковнишки униформи и фуражки.
В наши дни единствената сфера, в която все пак съществува някаква оценъчна дейност, си остана спортът – в смисъл, че там здраво ни налагат кой откъдето ни подхване. Както се случи на Олимпиадата в Лондон – макар че ако съдим по екзалтациите на президента Плевнелиев, сякаш бяхме спечелили хиляда медала.
Ами как е в науката – вижте програмите на „Фонда за научни изследвания“ към БАН и ще се почувствате така, сякаш Кубрат Пулев ви е налагал 20 рунда. Просветният министър Игнатов упорито си го бранеше този фонд – но в последната сесия беше спечелил и един наистина фамозен проект: дали се посещават музеите ни. Отговорът, разбира се, е много сложен, макар че се изчерпва с краткото – „Не“. Но това „Не“ е оценено на близо 300 хиляди лева. Идиотско е, нали.
Ами не е ли също толкова идиотско да ви държат фактически със запушени уши, докато слушате Лили?
Кой ви казва всъщност каква е съдбата на великия ѝ глас днес? Кой да ви го каже това?
Ами в чалгата не е ли същото – и къде всъщност не е така.

117
Затова всичко се превръща постепенно в чалга – чалга и нищо повече.
Бабите от Кубратския „Клуб Лили Иванова“ може да ми се разсърдят и дори масово да се самоубият – като несправедливо наскърбени китове, но това е истината.
И това е проблемът с Лили – а не дали е пълна или празна една или друга зала.
Ето къде са ти нужни Тончо Русев и Митко Щерев, защото техният слух не лъже, той е част от историята на твоя глас.
Всъщност Лили е лесна, тя приживе си е направила мавзолея.
Ами другите – новите навлеци, които нямат чет и брой, все прииждат и прииждат като ордите на Сюлейман паша и няма кой да заварди клетите останки на българското изкуство и култура. Няма – няма и да има – кой да спре тази паплач.
За нея обаче е важно и към Лили да се отнасят като с безпризорна, едни да я хвалят, други да ругаят – но никой да не обелва дори дума за онова, което днес е останало от качествата ѝ.
Ние сме безподобна държава, всичко у нас е объркано и омагьосано.
Великата Райна Кабаиванска – за нея това определение дори е прекалено свенливо, отдавна съвсем пестеливо ни допуска до гласа си, а е нейде около възрастта на Лили. Райна е била четири пъти „Личност на Италия“, покорила е всички световни сцени, а и изобщо всичко в изкуството, и то от най-висш порядък.
Тя е Божието наказание за нашите измислени местни примадони – но тук не спряха да мелят за Лили. Защото тя пък е тяхното упование.
Около Лили винаги са се навъртали използвачи. Навъртат се и сега. И ще продължават да го правят. Но това винаги е зависело до голяма степен и от нея. Сякаш има някакво предразположение към такива хора. Сякаш ѝ е по- удобно с тях, отколкото с други. Мъжете ѝ са като домашни прислужници.
Ако беше посмела, щях да я посъветвам да напише книгата „Моите мъже“ или „Истината за моите мъже“, ако тази истина изобщо може да се артикулира някак.
Внимавайте да не се задавите от това, което ще ви кажа сега: Янчо Таков може би беше най-свестният между тях. Наричал съм го временен квартирант, обаче, от друга страна, не мога да не призная, че той не е казал досега – толкова години вече, нито една дума срещу нея. А би могъл, и още как. Това е може би единствената ѝ връзка, за която тя трудно би могла да каже – както винаги го казва – че е била използвана. Все пак Янчо беше син на член на Политбюро и днешните ѝ „биографи“ трудно могат да си представят какви облаги даваше това. Тя обаче си спомня как е била използвана от Янчо – за обратното няма памет. Да ти разрешат да строиш апартамент на „Оборище“ над една номенклатурна кооперация – Пеко Таков

118 също живееше там – каква по-голяма привилегия! А отгоре на всичко след развода да ти оставят този апартамент лошите комунисти.
„Лошите комунисти“ е отделна тема. Няма да забравя как, в еуфорията около 10 ноември Лили дойде да си върне една „златна“ плоча, издадена от
„Балкантон“ – понеже други си връщаха златните медали. Лили Игнатова и
Диляна Георгиева го направиха във „Всяка неделя“, защото някакъв беше нарекъл гимнастичките „държанките на Политбюро“. Да, но държанките бяха донесли около триста медала от световни и европейски първенства. И
Лили се опита да се изкара потърпевша. Тогава всички имаха тоя нагон.
През 1989-а и особено през 1990 година всеки се бунтуваше – за нещо, срещу някого, срещу всичко.
Пишеха се песни – „Развод ми дай“ и други, мнозина бяха убедени, че комунистите си отиват. Ала-бала. Всеки се адаптираше както може, натискаше се за място на първия ред, за да бъде забелязан от Историята.
Българският разум никога не е вниквал както трябва в миналото, не го е осъзнавал достоверно, за да може да види и нещо в бъдещето. И досега е така.
На 4 февруари 1990 година във „Всяка неделя“ дойдоха по собствена инициатива Лили Игнатова и Диляна Георгиева – две от най-знаменитите шампионки на Нешка Робева. Тогава беше така – бях превърнал предаването си в нещо като хан, страноприемница за всякакви особи, закъсали, недооценени, мачкани в миналото, и пр.
Но тези две момичета бяха от по-специална категория – те наистина бяха световни звезди, изключителни личности, макар и твърде млади – и бяха също тъй изключително брутално обидени. Дойдоха и започнаха да изсипват от две големи найлонови торби медали от световни и европейски първенства.
Две седмици след тяхното гостуване се обади Лили Иванова – и също поиска думата. Оказа се, че и тя иска да връща нещо – само че не златен медал, а златна плоча. Бунтарското настроение беше обхванало и Лили.
Не ми стана съвсем ясно защо го прави, но и много не се замислих, нямах и време за всеки революционен акт от онова време.
Сега обаче имам предостатъчно време – и жестът на Лили ми се вижда малко смешен – тя сякаш под индиго повтаря стореното от двете гимнастички, без обаче някой да я е обидил така коварно, както бяха сторили с тях.
Всъщност Лили щеше да дочака неоправдано грубиянските обиди петнайсетина години по-късно. Те не спират и досега.
Но какво да връща днес?
Никак не може да ѝ се угоди. Веднъж казва, че много харесала Будинова, която направи филм за нея. Аз също съм поощрявал това момиче. После обаче вече не харесва филма ѝ – понеже не искала той да бъде „риалити“, а документален. Дали в представата ѝ документален не означава напудрен – и

119 то от някакъв личен неин гримьор, който ще я нагласява два часа? Защо е против „риалитито“? И какво толкова има да крие? Нека да го покаже. Когато отиде в Париж – това също бе част от провинциалната игра, която ѝ налагат, тя си заведе специален човек, който да направи „документа“ по нейния вкус.
Всеки разумен човек щеше да остави медиите спокойно да снимат каквото са си решили, да видят залата, да разпитат публиката, включително и служи- телите от залата, и пр.
Концертът ѝ в парижката „Олимпия“ не ѝ донесе нищо особено. И това пак се дължи на комплексарите около нея – с тъпата им теза за „виновните бащи“ и прочие, знаете го този сополив хленч. Ако те бяха наясно с истинската история на българското певческо изкуство, никога нямаше да позволят Лили да се запъти към „Олимпия“. Достатъчно бе да видят библиографията за Гяуров, Кабаиванска, Ана Томова-Синтова, Гена
Димитрова и пр. Но те не се интересуват от това. А за „Олимпия“ не се появи нито един отзив във френска медия. Какво означава това? Не ми е удобно да го кажа на глас.
Карбовски трябваше да се сети за това – обаче не се сети. Защото бе зает да прави „истинската книга“ за Лили. Вероятно по същия начин, както и всичко друго, което е направил досега. Той е силен, когато запише купища материал, и сетне го нагласи както си иска. Натъкмяването е неговата стихия.
Той си решава предварително каква е тезата и започва да натъкмява.
Книгата се казва „Истината за Лили“. Хубаво. Само че не им ли минава през ум, че истината за Лили далеч не е в устата на Лили или дори, с извинение, в главата ѝ. Преди години излезе книгата на Антон Стефанов
„Истината за „Всяка неделя“. Да не мислите, че това са моите халюцинации или тези на анкетьора. Нищо подобно – това са свидетелства на 77 най- известни български личности, знаменити хора, между които и самата Лили – надлежно записани на лента, сетне дешифрирани и представени в книгата.
Фразата ѝ – „Истината за мен не е в чуждите биографии, а в моя разказ“?! – е най-фалшивото нещо, което може да се каже за литературата. Но медиите се хващат на подобни твърдения, понеже са пълни с полунеми шерпи, които могат само да носят нечий багаж. И все пак как така никой не се сети да я пита: „Как истината за теб ще бъде в казаното от теб, единствено там, и само там?“ И кой ще прецени тази истина предварително, „редакторът“ Карбовски ли? Той твърди, че само бил записвал Лили. Мога да го разочаровам веднага.
Три минути ще са ми нужни, за да позная дали мъдростите са изречени от самата Лили, а не от него самия. Със сигурност мога да кажа, че той е бил в ролята на ония литературни слуги, които охотно „обработваха“ – тоест разкрасяваха! – спомените на партизански командири. Литературните им обработки бяха дъното, до което можеше да се свлече словото. Всички ония герои бяха много смели, много честни, много отдадени на каузата – нищо че

120 доста от тях си бяха и доста покварени. Едва когато се появиха книгите на
Давид Овадия за Леваневски например или за отряда „Антон Иванов“, публиката научи нещо по-смислено за партизанското движение.
Няма да забравя един епизод от „Антонивановци“. Един партизанин от отряда забелязва, че командирът Дед старателно си записва нещо в едно тефтерче. В гората са, обкръжени, всеки момент могат да бъдат разгромени.
И онзи го пита какво толкова си записва и не е ли това опасно. „Няма как – отвръща Дед, – нали ви знам какви сте. Като победим, всички ще идвате за пенсии или други облаги, а аз трябва да знам кой откога е в Балкана, за да не стават измами!“ (цитирам приблизително).
По същия начин ли е написана „Истината за Лили“ – каквото си мисли
Дед за околните? Лош дъх има около тази книга. Сякаш някой иска да санкционира словото, да принуди истината да се подчини на амбициите на една личност.
Истината за Лили далеч не е само край Лили, това е вън от съмнение. И страхувам се, че тя ще е толкова достоверна, колкото и „истината“ за Галеви, която беше налагана от Карбовски доста време. Съжалявам, но новият наемник на Лили винаги ще предизвиква тази асоциация. И тя сама си е виновна. Не знам дали не е пяла в Ресилово – имението на „Братя Галеви“, та е толкова сляпа за тази асоциация, която ще предизвика нейния временен довереник. Колкото угодливите филми, които той направи за Галеви, са истина, толкова ще бъде и книгата му за Лили. Нейната истина вероятно ще бъде затворена в едни пранги с Дед и Галеви.
Наистина ми е жал за тази жена. Край опитните шмекери тя се усеща несръчно. И се държи като евреите примерно, които ни карат да носим на плещите си вината, че са пострадали. Тяхното страдание трябва да бъде вечната ни вина. Сега пък трябва да се чувстваме виновни заради Лили – за какво по-точно обаче? Между другото според Исак Гозес – също автор на книга за нея, на сватбата ѝ с Янчо Таков не присъствал Живков, но бил
Георги Трайков, тогавашният шеф на Българския земеделски народен съюз.
Гозес обаче е спестил друго – Лили беше член на казионната земеделска партия. Дали новият ѝ напорист наемник я е питал за това?
Преди четиридесетина години се появи и книгата на покойната Ивайла
Вълкова, известна журналистка и влиятелна фигура в БЗНС, и Марин
Бончев. Какво мисли Лили за тази книга? И тя ли е покушение срещу нейната истина? В ония години да се направи подобна книга приживе беше безподобна привилегия, заради която нарушиха партийните канони.
Над „Моята истина“ е работил един напорист „редактор“ – безцере- монен, безтактен и доста любопитен. Все качества, които досега Лили ненавиждаше, защото те могат да я приближат опасно близо до една нетолкова приятна гледка – собствения ѝ живот. Колко пъти е казала: „Това

121 не бива да влезе в книгата“? Никога досега тя не е отговаряла нормално на нито един коварен въпрос – защо сега ще го прави? Питаш я за майка ѝ – нищо. За сестра ѝ – също. За Библията – да, „това е любимата ми книга“, нищо конкретно обаче, и пр.
И не ѝ ли минава през ума, че след „истината“, която ще изрече по този начин, ще се появят десетки интерпретации, опровержения и пр. Аз пък мога да направя анкетата „Още една истина за Лили“. Разрешение ли трябва да ѝ искам? Едно известно име като автор ще осигури гигантски успех на подобна книга. А врачките на Лили например биха могли да кажат извънредно интересни неща за нея.
Има и нещо дълбоко комично около „Книгата на истината“. Навремето наемникът на „истината“ яростно твърдеше, че му е омръзнало да живее в
„епохата“ на Лили. Дори, както стана дума, беше хвърлял ножове и вилици по нея. Сега пише „истината“. Имам опасението, че истината за Лили може да се окаже нещо като онзи нож, който е хвърлял срещу пердето (!), отделяло компанията на Лили от него в един руски ресторант. Е, сега е в тази компания. Голяма милост, нали? Вътре сме. Но къде е истината – дали не е останала извън оградения периметър, извън пердето. За какво ѝ е на Лили подобно захарно петле? Биография, лъскава като фалшиво злато?
Най-неразумното в това кудкудякане, в което Лили участваше с явно удоволствие, е, че в тъй ревниво рекламираната „истинска“ книга не може да има нищо особено, големите изненади са изключени. Все едно да отидеш при фризьор, който от години е наясно, че трябва да прикрие някакъв твой дефект отдясно, и да очакваш да се видиш по нов начин. Каква тайна би могла да ни изненада – че е родена не знам кога си? Нещо, което криеше толкова години усилено, все едно, че е рецептата на кока-кола. Дори този детайл прави нещата странни. Защо Лили си криеше годините – не разбираше ли, че когато си ревнив към дреболиите, може би пък „голямото“ не е толкова интересно.
Разговарял съм и с доста по-големи звезди – като Жулиет Греко например. И тя ми каза веднъж следното: „Живея права дори и когато съм легнала!“ „Кралицата“ Джаки Колинс пък сподели, че естествеността е най- големият талант на една истинска звезда. А според мен една истинска звезда трябва да има съзнанието, че книгата за нея се пише под бдителния поглед на Бог.
Лили сякаш се намира в някакъв затвор – но построен от нея самата, самоизолирала се в него, скрита там от „глутницата“. В телевизионен разговор след излизането на книгата тя спомена за „глутницата, която я ръфа“. Що за глупости, Боже мой. Чуха се и други противни неща. „Тя прости на много хора!“ – рече „редакторът“ ѝ. „Засега!“ – рече пък тя заплашително. „Тя спести някои неща за някои хора!“ – рече пак онзи, и пр.

122
Кому е нужно това, защо ѝ е тази враждебност? Веднъж срещнах в нюйорк- ския „Уолдорф Астория“ дребничкия сервитьор Мануело, който беше обслужвал преди десетилетия Грета Гарбо. Немислимо е да си представим дори, че Гарбо би говорила за глутници със сервитьорите си.
Ренегати на собствените си тези не могат да свършат работа на Лили, това е ясно. До вчера са ругали „проваления проект на бащите“ и соца, а днес се явяват адвокати на Лили. Вчера си ритал бурето под краката на осъдения, днес правиш изкуствено дишане на трупа.
Защо всъщност успя тази жена – този въпрос продължава да стои открит.
Във въпросния разговор имаше един прелюбопитен детайл. Водещата попита: „Имала ли си ракети носители?” „Не!“ – рече нашата Лили. „Коле- гите ти“ – подсказа „редакторът“, но тя остана мълчалива. А аз се сетих за
Едит Пиаф. И за хората край нея – за Реймонд Асо и Пол Мьорис, за Ив
Монтан и Марсел Сердан, за Жак Пилс и Шарл Азнавур, за големите мъже и още по-големите любови, знаете какво вършат те. И изобщо – как се ражда
„свещеното чудовище”. Това не стана ясно. Наивно е да се преувеличава значението на „скока от Кубрат към София“ – Радичков например дойде от
Калиманица, още стотици знаменити творци пребориха и това ограничение на соца. Ролята на „униженията“ също не бива да се преувеличава – тия на
Лили, доколкото ги има, са несравними с голготата, през която мина примерно гениалният Борис Димовски.
Последното, от което има нужда Лили, е собствената ѝ враждебност към околните. Да гледа на тях като на свои роби, е напълно излишно.
А и Бог никога не се е крил от Лили – както казваше Канети при друг случай.
Истински позорно беше удостояването на Лили с чин полковник. Лили в случая не е важна, на нея и мястото на патриарх Максим да ѝ предложат, няма да се колебае дълго. Тъкмо ще забие още някоя инжекция на този-онзи, както се изрази тя на церемонията. Позорът изцяло е за сметка на бившия военен министър Николай Цонев. Това вече не е армия, това не са офицери.
Лили пее за кампанията му в Сливен, надявам се безплатно, той я прави полковник, а пък циганинът Бако купувал гласове пак там. Лили, стой настрани от тия типове, или поне си върни званието.
Първанов пък каза, че ще е нелепо да козирува на Лили Иванова за присъденото ѝ звание, което очевидно беше една корупционна сделка. Но не отне незабавно званието ѝ – макар да има право като върховен главно- командващ.
Лили обичайно се опитва да се държи като Пиночет на естрадата. Но резултатът е друг: с вечните си нашепвания и оплаквания тя по-скоро прилича на „Мелодия на годината“ – едновремешната кахърна соц класация на песни, една истинска попска яхния, видяна от днешния ден. Как може

123 непрекъснато да воюваш с някого, като при това и непрекъснато се успокояваш, че другите са нещастни. Да търсиш враг у всекиго – това ли е лакомството на твоя живот? И кой се занимава изобщо с теб – въобразяваш си врагове и сетне започваш да ги одумваш. А те не ти обръщат никакво внимание, разбира се. Когато разговарят с Лили, на водещите трябва да им се забрани тъпият въпрос: „Как толкова години оцелявате, какво мислите за враговете си?“, за да не попаднат под пръските на Ниагарския водопад от упреци. И не е лошо някой път някой по-съобразителен водещ да попита какво мислят „враговете“, доколкото изобщо ги има, за Лили. Повечето от хората, които тя смята за свои врагове, са написали някои от най-хубавите ѝ песни, те са я направили това, което е. Те са я направили това, което е. Те са.
Обаче тя казва друго: всеки, който не я харесвал и я критикувал, бил
„нищожество“. Докъде ще доведе тази обсебеност – не е ясно, но е страшно отблъскваща във всеки случай.
Какво ще прави тази жена един ден, когато завесата падне? Не я харесвали „неуспелите, нереализираните хора, нещастните“. И все се намира някой по някоя телевизия да я гледа като изтърван заек и да примигва, вместо да каже: „Чакай, не може да говориш така, не е прилично най-малкото.“ Не те харесва Тончо Русев, не те харесва Митко Щерев – нищожества ли са тия хора? Харесва те „Клубът на приятелките на нашата Лили от Провадия“, да речем, ако още съществува. 4000 души щели да напълнят зала 1 на НДК – че тя тази зала и Иван Костов я пълни, това означава ли, че го харесват?
Крайната ѝ чувствителност, неподходяща за една голяма звезда, издава вътрешна несигурност. Няма съмнение, че нашите телевизии охотно произвеждат дърварски хумор. От друга страна обаче, и известните ни хора проявяват пълна непоносимост към шегите по свой адрес. Лили например мрази най-много на света Слави Трифонов, мрази го дори повече от кому- низма, от който тя се отрече на бърза ръка навремето.
Говорил съм по този повод със Слави, но той се кълнеше, че не влагат нищо лошо или преднамерено в шегите си.
„Ти би ли се обидил, Учителю – ми казваше веднъж, – ако някакъв коминочистач разкаже в шоуто, че трябвало да отпушва комина на съседите под теб, понеже бил запушен с използвани дамски превръзки?“
Помислих известно време и реших, че не бих се обидил. И докато се сетя, че не използвам такива аксесоари, Слави си беше отишъл.
Тя ненавижда неистово Слави, предполагам, че го кълне непрекъснато – разбира се, сигурно го прави изискано, а може би му прави и някакви магии, за да го лиши от остроумието му. Тя е голяма жена, обаче чувството ѝ за хумор е по-малко от един напръстник, ако не и по-малко. Освен това и тя като мнозина други не знае, че когато прекаляват с шегите по твой адрес, това има обратния ефект. Така е, това е известно, обаче обидата те прави

124 сляп.
Лили набързо претърпя няколко политически метаморфози, което при нейния извънреден талант направо е налудно. Не знам дали страстният ѝ биограф Карбовски изобщо е наясно с това. Той се интересува от разводите, които Лили практикува с приятели и автори, неизменно разкарвайки ги с каруцарски комплименти. Но другите ѝ метаморфози са далеч по- любопитни – защо ѝ е било на певица с такъв талант и с такова диво упорство и стремеж към успеха да се отърква в БЗНС – верния тестикул на комунистическата партия, сетне да акостира в дома на член на Политбюро, след 1989 година да изразява симпатиите си към СДС, а накрая да припълзи при царя. Пак хубаво, че не направиха някакъв дует заедно – воала, „Дуо
Лили и Сакса“!
Щяха да го слушат толкова, колкото повярваха на Лили Иванова, когато написа писмо до телевизията, а пък аз ѝ го редактирах – вече бях програмен директор и можех да си го позволя. Лили пък се чудеше накъде да поеме след прегръдката със земеделската партия на Танчев-Ганчев и останалите.
Ето какво написа тя в това открито писмо до телевизионните зрители:
„Приятели, цял живот съм пяла за вас – затова ще ми позволите сега, когато съм обиждана и ругана, да ви кажа няколко думи.
Благодарна съм ви за подкрепата и сега. Вие знаехте – и знаете! – че аз пея за вас. Вашето отношение раждаше моите песни. Пях за вас – и съм сигурна, че никога не сте броили какво получавам за моите песни. И аз никога не съм искала да оправдавам пред вас усилията си... Сега някои искат да омърсят и мен. Те искат да омърсят всичко! Сега, когато им казах, че не бива да ни смятат за послушни винтчета от сталинистката си машина. Когато им казах, че не съм „малката Лили“, с която могат да правят каквото си искат.
Сега аз ви казвам следното: ако някога сте вярвали, че в песните ми има истина – повярвайте ми и сега! Не се оставяйте да ви лъжат! Не им позво- лявайте да броят живота ни – за да укрият своя, построен върху отнетото от всички нас...
Те искат да ни разделят – защото винаги са искали да разделят хората – само тогава се чувстват силни. Но силните сме ние. Само че те не го знаят.
За да го узнаят – гласувайте без страх!“
Писмото бе прочетено в централните новини на 5 юни 1990 година, пет дни преди изборите. И нямаше никакъв ефект.
Политическата тежест на нашите звезди е нулева, това искам да кажа.
При целия си интерес към тях зрителите далеч не ги смятат за нещо повече от това, което са – талантливи, дори много надарени изпълнители, които ги забавляват, а понякога дори и въодушевяват, макар че аз не си спомням скоро такъв случай с наш артист. А появата им в полза на една или друга партийна кауза след време Историята ще преценява просто като врякане, нищо повече.

125
Нека ми кажат сега ония, които пееха за мургавото си божество Костов, които се деряха за него – имат ли и те вина за пороците на неговата идея – или сега ще се направят на кьорави, на глупави и на не знам какво си. Или просто ще кажат, че им е бил толкова умът: „Нали знаеш, Кево, ние не разбираме от политика.“
Ами защо се влачите тогава като слепци, и то пияни, след тия типове.
Направо си кажете, че го правите за пари, понеже това е самата истина, не ви трябва другото лустро.
А те си намятат някаква дрешка шарена на демократи, макар че тя съвсем не им приляга – едните синя, с всякакви кръпки, повечето червени, другите – червена, но пък съвсем опърпана. Да ви кажа, нито един от тия певци и всякакви артисти, които по различно време се накатериха на политическите гемии, до една пробити, както се оказа – та нито един от тези наивници не струва колкото и една червена бабичка, слънчасала по стръмнините към
Бузлуджа. Колко почтени се оказаха тия женици и изобщо симпатизанти – крадяха пред очите им, забогатяваха, предателстваха с идеята им, канибалстваха с другарите си, унижаваха идеята им по всякакъв начин, правеха се на социалисти и на не знам какво си – а ония почтени хора все се катерят и катерят по урвите към Бузлуджа.
Нямам нищо против Лили, най-малкото заради това, че тя от десетилетия ни забавлява, като повтаря едно и също: какви идиоти са останалите в сравнение с нея. И колко е щастлива, независимо че е заобиколена от останалите.
Подобно упорство и постоянство дори могат да бъдат адмирирани. Но ако чуеш изповедите ѝ една след друга, няма как да не ти стане скучно и дори сиво – сякаш се озоваваш в противен есенен ден, когато зимата вече е наоколо, намираш се пред някаква селска църквица – забравена нейде в полето, забравена и от Времето, която спешно се нуждае от ремонт, понеже вече се е килнала на една страна, но няма кой да даде дори и стотинка за това.
У нас всичко е в крайностите – или низвергваме, или „балдеем“, както казват руснаците, тоест – направо се вцепеняваме от възхищение, като този процес започва от мозъка ни.
Средно положение няма, то не е по вкуса ни. Блеене от възторг или квичене от възмущение. Две състояния – повече не са ни отпуснати.
Трезвото отношение ни е отказано, то ни идва в повече, ако си позволим някаква трезвост, това сякаш ще ни повреди непоправимо. „Този гледа трезво“ – би трябвало да е най-голямата ни обида. Идиотът, който гледа безпристрастно – не се хвърля като Генчо, онзи много забавен меломан, който беше вечното присъствие на концертите на всичките ни по-известни естрадни звезди, подскачаше с тях, а накрая им поднасяше и по някой букет.
Впрочем къде изчезна Генчо, знае ли някой? Може би се е скрил, понеже

126 напоследък всички се превърнаха в някакви Генчовци?
А канонадата за Великия Концерт на Великата Прима (2013 година) беше свирепа: почти цяла година реклама по телевизията, репортажи от репетиции и от всичко останало, за което се сетите. По-кратки или по-дълги интервюта, но все с мазни въпроси – до такава степен, че вече може да бъде написан дългоочакваният учебник „Как не бива да се разговаря с Великата
Прима“.
Медийната подготовка беше нечувана – сякаш тя щеше да изнася концерта си в Космоса, в състояние на безтегловност и пред омърлушените обитатели на космическата станция „Мир“, които стоят горе по година и нещо и всеки звук ще им звучи като Глас Божи.
Е, и накрая всички видяха резултата.
По този повод композиторът Александър Йосифов ми припомни един знаменит лаф на диригента Руслан Райчев. Когато започвали да му се оплакват от новото време, той неизменно казвал: „Че какво му е на времето?
Само дето критерии няма“.
Толкова се изписа за концерта на Лили, толкова хленчове и блеене се чуха, сякаш авторите на някои от възторжените опуси са пребивавали досега в някоя узбекска говедовъдна ферма и нищо не са виждали. Дано от това крякане и самата певица не се повреди по някакъв начин.
След толкова грандиозна подготвителна телевизионна канонада дори скромен надгробен паметник от Орландовци щеше да има същия успех, понеже има идиоти, които все още вярват на телевизията. А и димът от канонадата не им даваше възможност да видят подробностите от пейзажа.
Великият Концерт трябваше да изглежда като сражението при Бородино, в което Кутузов/Лили разбива Наполеон/пълчищата от въображаеми против- ници на Великата.
Нашите узбеки са много сладки: сякаш наистина това е първият концерт, който виждат, първите пушеци, които ги одимяват.
Или пък изобщо не са вярвали в качествата на Великата Прима. Накрая очакванията на публиката бяха за нещо грандиозно, заради което дори преподобният Майкъл Джексън би се върнал от онзи свят, за да поеме хвърлената ръкавица.
Имаше, разбира се, и вълнуващи сцени: камерата току хващаше някой, който, раздиран от старомомински комплекси и героично изправен, преживяваше патоса на поредната песничка, която долиташе от сцената:
„Вижте ме, съседи мои, какво правя в Космоса!“
Ех, Генчо, къде си, братко?
Не знам какво щяха да правят нашите узбеки, ако случайно някой ги беше завлякъл на концерта на истински великия Карерас. Но това пък би било нетърпимо изпитание за тях, за това бързо да забравим за тази идея.

127
Накрая, след всички перипетии, нещо далеч по-важно изплува от дима.
И то може да се обобщи по следния начин: проблемът не е в това, че
Веско Маринов пее песен за МВР.
Проблемът е в това, че Мариус Куркински чете стихове на концерт на
Лили. И то какви само.
Единствената истинска драма от Бородино беше видеоклипът с
Куркински – и това беше толкова изненадващо, че наистина може да се нарече събитието на годината. Не вярвам в колективните сънища, но все пак попитах десетина души дали наистина са видели Мариус по време на концерта. И, по дяволите, всички го потвърдиха.
Куркински без всякакво преувеличение е колосален актьор – и присъствието му на тази соц естрада само говори колко невзискателни са дори хора като него.
Куркински до Лили – това само по себе си вече е странно, това трудно може да се приеме като някакъв разсеян жест на един гениален артист.
Как са го мотивирали, вече е друг въпрос – а може би и не е било особено трудно, като се знае колко отстъпчиви по принцип са актьорите, макар че
Мариус е един от най-взискателните. Но чак пък да се смеси с Лилината публика, това е естетически шок, който едва ли може да бъде обяснен лесно дори от самия него.
Но и това все още не бе всичко.
Ами какво всъщност рецитираше Куркински? Чии гениални стихове бяха успели да го примъкнат към Лилито, за да извисят по някакъв чудодеен начин семплите внушения, които се леят от устата ѝ. Ако Куркински се е опитвал да направи това, всеки би му простил и би го прегърнал – макар и е една ръка.
Но се оказа въпреки пушеците от Бородино, че стихчетата произлизат от съвсем друго място, че са изтъкани от съвсем друг стан – стахановското станче на моя приятел Карбовски.
Вярно, не са в стилистиката, която го направи толкова любим на пубертетните, а и на по-възрастните онанисти, които боготворят култовото му стихче:

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: