БЛАГОСЛОВИИ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

106
Къде са подобни потресаващи регистрации, за да си носите с удо- волствие боя?
Сигурен съм, че повечето телевизионни водещи изобщо не се възприемат като звезди – а като някакъв специален хибрид между клерк, клубен разносвач, жиголо и посредник – от всичко по две капки. Затова никой от водещите не съчувства на Стоичков. Те просто не го разбират. Той е звезда, а те не са. Той има своя територия, а те са временни квартиранти в някоя телевизия. Той има яростно чувство за неприкосновеност, те поначало са ампутирани от подобно чувство и са напълно капитулирали, правят с тях каквото си искат. Те виждат само това, което искат да видят работодателите им.
При всички условности и трудности моето поколение имаше друго самочувствие. Най-добрите от нас не се нахвърляха веднага върху
„погрешните“ неща. А „погрешните“ хора пък поначало ни бяха симпатични.
И кой точно юмрук в края на краищата не е погрешен?
Бездарно е да се тътриш след някого само за да направиш някаква банална снимка. Може би си очаквал друго, може би за друго нагло си ровичкал във въображението си? Къде е то? Къде е показалецът на кралицата?
Да бъдеш таен гуляйджия на трапезата на Стоичков, не е голяма чест.
И как, по дяволите, си представяте някой да снима в лондонския „Сан
Лоренцо“?
Веднъж се сблъскахме със Спас Русев из „Найтсбридж“ и той ни каза, че принцесата обядвала в „Сан Лоренцо“. Откъде, от кого бе разбрал, не стана ясно, но със Спас винаги е така. Покани ни да тръгнем натам, аз се опънах, но дъщеря ми Марги се съгласи, тя беше малка тогава и по-лесно се навиваше. Накрая тръгнах с тях, понеже точно срещу ресторанта има една малка сладкарница, където правят чудесни морковени пайове. Отидохме, аз се заех с пая си, а „Бийчъм плейс“ постепенно започна да се изпълва с хора.
Дойдоха и двама пътни полицаи. За първи и последен път видях в Лондон коли, качени на тротоар. Бяха ровърите на Даяна и охраната ѝ. Мина доста време, паят свърши, тълпата мълчаливо се увеличаваше. И чак на
„Бромптън“ вече бяха поставили пътен полицай, за всеки случай. Накрая вратата на ресторанта се отвори, Даяна набързо се сбогува с някакъв непознат мъж, сетне с децата си се метна в автомобила и двете коли потеглиха, преди вратите им да са затворени. А тълпата тихо ръкопляскаше дълго след това. И никой не я снимаше в онзи ден. Но веднъж и тя посегна с чантата си по един папарак.
На Стоичков никой не му е ръкопляскал като на принцесата, в нашите ръкопляскания винаги има и едно ръмжене – за всеки случай.
Веднъж сър Алекс извади от игра Ерик Кантона. Французинът тръгна

107 към съблекалнята, но някой от публиката му подвикна нещо. Той се върна и с великолепен шут разби главата на един зрител. Няколко години по-късно
Кантона бе посочен в представителна анкета за най-важния играч в историята на великия „Манчестер Юнайтед“. Дълго не можех да проумея това. Бях гледал играта на сър Боби Чарлтън, харесвах дори и странната прическа, с която неумело прикриваше плешивината си – и за която забравяше на игрището, и смятах, че съдбата го е натоварила да бъде всичко онова, което бяха загубили другарите му от загиналия в авиокатастрофа тим на „Ман Ю“. Но Кантона се оказа най-обичаният.
Христо Стоичков има един странен обичай – види ли глупак срещу себе си, веднага започва да ръси нелепости. Един английски журналист преди години беше казал, че не е хубаво да го срещнеш нощем в зле осветена улица.
Агресивността на Христо е известна, но някои хора много по-лесно я отключват.
Имам страхотни интервюта с него. Първото, от 94-та, е уникално, тогава се роди фразата „Който играе – пичели, който не играе – не пичели“, която стана рекламен клип на телевизионното бинго във „Всяка неделя“. А някои мърльовци си мислят, че тя е долетяла по въздуха и сега дори я използват гратис, сякаш е автобус от градския транспорт. Разговорите ни от 2002-2005 година са също забележителни. Известно ми е отношението му към мен, изразено при това публично, а и аз го харесвам много. Само дето не може да схване, че не бива да обръща внимание на цацата. И да внимава, когато някой се опитва да „пичели“, като се отърква в него. Той трябва най-сетне да разбере, че мнозина са готови да злоупотребят с него.
А Времето неумолимо събира в своя хербарий маниаците и техните маниящини, както и дрогираните от преувеличения. И те стават все повече.
Сякаш един гигантски фас марихуана се подава непрекъснато от ръка на ръка – от звездна буболечка на друга звездна буболечка – смук-смук. Пре- хласнати репортерки също чакат реда си – ах, колко си велик/а, дай да си смукна и аз от твоята значимост. Смук, смук – докато напълно им се завъртят главите, та вече да не отличават черно от бяло, ден от нощ, истинска звезда от чуплива стъклена шишарка. Коледното дърво на преувеличенията седи по цяла година пред очите ни – накичено с евтини дрънкулки, които се смятат за звезди.
Дрогата на преувеличенията взе безброй жертви. Никакви хора бяха произведени в знаменитости, в миризливата мъгла и те самите вече не знаят какво са. Безподобни наркомани на измислената слава.
Пълноводната река на глупостите, изречени от дрогираните с преувеличения, е на път да удави всичко останало, което се изговаря наоколо.
А в българските футболни дивотии и Господ трудно ще се оправи.

108
Надявам се, че вече схващате защо навремето комунистите смениха имената на двата най-големи отбора и за малко да ги закрият, защо изключваха завинаги и нетолкова завинаги и всичко останало. Не слушайте пост- комунистическите дрисъци – сега десни отрепки – които зад всичко виждат идеология. Джунглата беше същата, вместо босовете на ВИС, СИК и т.н. за гърлата се бяха хванали влиятелни членове на Политбюро. „Левски“ разчиташе на Славков – вече ги нямаше във властта Борис Велчев и Солаков, но пък ЦСКА имаше цял дублиращ отбор – все от големци, като се започне с Джуров, Милко Балев и т.н. Джуров беше много въздържан и кротък човек, но Балев беше като булдог, който е непрекъснато разгонен. Години преди това бяха опитали да усмирят страстите, или по-скоро да извисят по някакъв начин футбола, и доведоха Рудолф Витлачил, бивш треньор на Чехо- словакия, беше извел отбора си до финала на световното първенство през
1962 година в Чили. Той се справи добре и с нашия тим – отидохме на първенството в Англия, играхме прилично, но тогавашните футболисти бяха от друго естество – стероиди нямаше, само циганите се татуираха в ония години и пр.
За да прогледаме за днешните тукашни футболни дивотии, трябва да преглътнем преди това Стоичков и всичко край него. Той, разбира се, не е кокичка за всеки задник. Но трябва да приемем това веднъж завинаги и да се примирим.
Обаче универсалният български стероид неизменно е един – желанието да унизим успелия, понеже той е по-различен от нас. Да се изравним с него, но като го стъпчем – да играем хоро на гроба му, да тъпчем, докато заличим издатината, да подценяваме паметта за него и пр.
Никога няма да станем англичани – защото никога няма да ги проумеем дори в нищожна степен. Шотландецът Фергюсън направи велика кариера като треньор, макар като футболист да беше едно джудже в сравнение със
Стоичков. Но имаше време – много време, цялото време на света – понеже англичаните са търпеливи хора. Те проявяваха две десетилетия търпение до- ри към един французин – Арсен Венгер, което пък си е направо непоносимо за тях. Дори кралицата не издържа веднъж, това е описано в биографията на
Абрамович от Мидгли и Хъчинс. Венгер води в двореца отбора на
„Арсенал“, представя един по един футболистите, а накрая кралицата казва:
„Извинете, няма ли все пак поне един англичанин в отбора ви?“ Всичко това обаче се преглъща.
Тук и Стоичков не можа да излезе на глава с нашите аборигени/
“национали“ – а и не му оставиха достатъчно време за това. Защото те имат неизкореним комплекс от него. След това дойде Лотар Матеус и нашите – понеже са фолкцицомани, а той е сексуал-радикал с не знам колко жени – си казват, че са от един джоб. Единственият проникновен момент беше, когато

109 германецът се оплака, че някои от националите не гледали финала на
Шампионската лига. Сигурно пак са гледали телевизия „Планета“. Да де, обаче той им се кара, че пият бира, а пък те твърдят, че задирял мадами в
Минск. Ей това е равнището им, житейският им стил, понеже футболен просто нямат.
Да се нахвърлят срещу Стоичков, е любимото занимание на палетата.
Много им е приятно това – те изпитват оргазъм, когато започнат да се упражняват за негова сметка. Бездарниците, за които животът винаги ще бъде един неприветен приют, получават по този начин своите пет минути слава – така поне си въобразяват. У нас все келешите са съдници.
Впрочем храченето продължава вече 30 години – по всичко, което има някакво значение. Някакъв специален автомат калашник Made in BG не престава да бълва куршуми с отровна слуз. Кажете ми една знаменитост, която не беше обругана. Неколцина за малко имаха късмета да избегнат това, и то само защото се бяха преселили в по-добрия свят. Но после дори и там не ги оставиха на мира.
Ежат се на Стоичков – дори когато няма никаква вина. Така използваха и историята в Пловдивския университет, в който го накичиха със съвсем ненужното му звание доктор хонорис кауза. Той може би дори не си е давал точна сметка какво се случва. Получавал е толкова много признания по света, че едва ли е обърнал някакво специално внимание на поредните ухажори.
Накарали са го да се снима с тях, казал е нещо фриволно и чао. Той си остава един наивник, който все се надява и у нас да му се радват толкова, колкото навсякъде другаде.
Но забележете как е устроен българският разум – гневът се насочва към
Стоичков, а не към онези, които са го прикоткали, за да се отъркат в него.
Гневът винаги е насочен към успелия, не към блюдолизеца.
През 1996 година бяхме с проф. Чирков при Симеон в Мадрид. Един ден отидохме да обядваме в прочут местен ресторант и по някое време дъщеря ми реши да се снима край една старинна пещ с главния готвач, много известна звезда в града. Тя му казала, че сме с царя, обаче онзи – мадрид- чанинът! – не спрял да ѝ говори за Стоичков. Толкова за кой колко струва.
Те могат да се лигавят – същите палета, които храчат по Стоичков – с някакви шварценегери и вандами, няма да им омръзне да го правят. Дори
Блатечки се хвалеше, че Ван Дам бил поискал от него да го удари истински в някаква сцена – а пък нашето момче е поне с три класи по-добър актьор. И десет пъти да го е удрял, пак нямаше да го направи актьор. Българското само- изяждане е нещо напълно уродливо, никъде не може да се срещне другаде, дори в уж дивия Анадол. Все повече хора се държат като пингвини, препатили от отровното ДДТ, което още се среща в Антарктида. Нямат памет за нищо и не искат и да имат.

110
Защо палетата не се разгневиха, когато същият университет даде същата титла на Карло Анчелоти – защо са го направили пък това, един Господ знае.
„Татко Карло“ има велика биография, два пъти е европейски шампион като футболист и още три пъти като треньор. Обаче вече е и доктор на плов- дивския университет, ехе. Неговото българско приключение лесно може да подскаже на един непредубеден наблюдател, че става дума за малък провин- циален ритуал и нищо повече.
Но Карло веднага е амнистиран, обаче на Стоичков никога няма да му простят. Понеже той е това, което те не са.
Има могъщо течение срещу успелите хора. И то също се дирижира от ония негодници, които бяха ратаите на режима преди 89-та, а сега пък искат да си наложат новите балони като Кунева например. Имайте го предвид и това.
Дотам сме я докарали, че в парламента стават на крака заради българо- отстъпника Паница. Но никога няма да го направят заради великия певец
Гяуров.
Търпят с години циганина Киро и блажено се опиянчват с гадните му боклуци. Но не могат да изтърпят и ден Стоичков, все за нещо им е крив.
Нека помислим и за друго.
Чудя се кои са идиотите, които се препитават с това подвеждане – що за хора са, какво целят в крайна сметка, дали не го правят заради собствената си суета, или пък дори заради собствените си щения. Напълно е възможно да е точно така.
Колко акъл трябва да имаш например, за да предложиш Бойко за почетен член на Съюза на художниците? Отговорът е очевиден – никакъв.
В онзи случай Бойко намери правилния, поне за него самия, отговор. Той гласеше, ако си спомняте: „За какво ми е някакъв плакет, който струва 2 лева!“
Изглежда е смятал, че става дума единствено за някакъв плакет като онези, които той колекционира от 2001 година насам – но те са от най- авторитетни полицейски и специални служби по света и той им се радва като дете.
Въображението му изобщо не е отишло по-далеч от това – и по-късно сигурно се е ужасил, когато са му обяснили по-подробно замисъла на художниците. И вероятно е посегнал да удуши блюдолизеца, който го е накиснал, макар че в ония дни не видяхме никакъв некролог.
Преди това пък го бяха подвели да върне една картина на Лавренов – доказана държавна собственост – на наследниците на художника. Тогава се уплаших друг блюдолизец да не го накара да върне и паметника на Цар
Освободител, понеже някой тарикат е бил достатъчно настойчив. Намериха се и хора, които защитиха идеята на Съюза на художниците, колкото да

111 увеличат още повече конфуза. Емил Стойчев например, който минава за модерен художник. Той твърдеше, че това е нещо нормално. Е, нека да го сподели пред френските си колеги. Ще им даде повод дълго да се забавляват с българската дивотия.
И вижте какво се получава – накисват Бойко и сетне защитават идеята си като опълченци. А пък Стоичков, който също е накиснат, го разпъват на кръст.
Фабриката за хранене работи едновременно с фабриката за накисване.
Аз дори не знам кой е по-отвратителен – онзи с калашника или онзи с баданарката, наистина не знам.
Левчев направи и невъзможното, за да дадат европейска награда за млад поет на Тома Марков. А онзи я взе и веднага каза, че ако Вазов е поет, той е торта. И сетне отиде на дръпне една линия при Карбовски. Луда работа.
Дадоха висок орден и на Агент Тенев, и то точно в Деня на народните будители. Тенев е голям симпатяга и остроумник, обаче сигурно и той се е смаял. Някой упорито се опитва да шаржира всичко. Вече могат да дадат
„Кирил и Методий“ и на оня цигански рапър, който пееше, че българите са със сбъркан чип. И той е будител, защо не.
В архива на „Всяка неделя“ има две наистина гениални рисунки на Борис
Димовски. В едната Борето е обкичил с лавров венец левия крак на Стоичков, но не се подвеждайте: той го ценеше много и като човек.
По-важна е другата: Стоичков е с медальон, който има очертанията на картата на България.
Той я носи.

112

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: