Истории за личности и буболечки Книга 1

128
Вижте само какво проникновение:
„Защо те обичам толкова много
А ти толкова малко мене“ ...
Да спрем дотук, понеже няма да ни стигне дъхът за по-нататък.
Сега очаквам някое одиозно момиченце на Карбовски – като онази
Халева, дето нарисува по негова поръчка неколцина известни българи, колкото да ги окарикатури – да изрисува самия него сред рояк от херувим- чета с образа на Мариус. Поетическият гений, заобиколен от Мариусчета – и всичко това край полите на Лили.
А аз досега си мислех, че Куркински вече има завинаги своето място в историята на сценичните изкуства – и то главно заради факта, че никога не е искал да се хареса на простолюдието, на лилилюдието.
Обаче идеолозите на този концерт, доколкото могат да бъдат наречени така, са успели да го привлекат и прекършат – него, чудесния актьор – и да го замотаят сред пушеците на Великия Концерт.
И с това ще си остане този концерт – със сянката на Мариус, а не с лигавенето на някои от най-екзалтираните персони от лилилюдието.
Ние все си мислим, че простотията идва предимно от фолкмасовката – обаче между другото нито един концерт на „Планета“ не е бил толкова постен в сценично отношение, колкото този на Великата. Но той пък взе реванш по един кървав начин – „емблемата на соца“ (според Карбовски) придърпа до себе си Мариус, той вече е пял на концерт на Лили, това няма как да бъде забравено, а тъпаците могат доволно да се хилят – дори този гениален актьор се е навъртал край лешовете ѝ.
Това е двойният ефект: Лили нагоре, към непостижимите висини на
Актьора, а гой надолу – в котловината на соц естрадата. Почвам да си танани- кам прочутото „Хуй, та путка, путка, путка...“.
Попаднах на Великия Концерт в момента, когато на сцената се пееше една известна песничка, лирическият герой на която е „черната овца“ – тоест неудобният за времената на соца герой. Имаше го и това – някои си въобразяваха, че са „черни овце“, че ги гледат накриво и пр“ макар че никой пет пари не даваше за тях и дори не ги забелязваха. А пък и съвсем не бяха черни – а съвсем бели овце.
Каква изразителност, какво истинско преживяване беше демонстрирано от сцената, докато вървеше тази песен!
И как да не е така, когато Великата винаги е била черната овца, нали, бре, узбеки сладки!
И особено тогава, когато беше снаха на член на Политбюро на
Българската комунистическа партия – и това наистина си беше така, защото идиотите от Политбюро не искаха да пеят всяка заран песничките ѝ, а от време на време ги редуваха с „Интернационала“. Мъка.

129
Хайде да бъдем сериозни. Що за наивници могат да приемат с френетични овации песента за „черната овца“, изпята тъкмо от Великата – тя, която винаги е била толерирана по всевъзможен начин, тя, която непрекъснато ни изнудва с измислените си терзания, която все си дава вид, че е заточена в Космоса – и все е тук, и все изниква от някъде. Наивници, завършени наивници.
Черна овца винаги е била една друга певица. Леа Иванова.
Една истинска страдалка, която никога дори за секунда не се превземаше и лигавеше, а беше изтърпяла дори ада на ловешките концлагери. Ако вашата великанка беше само минала по онова време покрай Ловеч, сега сигурно щеше да претендира за ордените на цялата Вселена. И да пее, че е „черната слоница“... Да пееш песничка за „черната овца“, след като цял живот си била само и единствено обгрижвана, това и циганите-фалшификатори на Карбов- ски трудно биха го измислили. Горката Леа!
Нашите по-известни хора все не успяват да запазят чиста устната си кухина – и дори и трима стоматолози като д-р Антикаджиев не биха успели да им помогнат, защото става въпрос за друг вид хигиена.
Куркински чете празни стихове, а пък Лили се прави на страдалка! А всички заедно са забравили Леа – ето, това е нашата прокоба!
Оставете настрани всичките ѝ перипетии, които тя упорито криеше и никой дори не подозираше какво е преживяла, а и тя никога не поиска да ги разкаже. Но концертите ѝ, доколкото ги имаше, бяха истински велики дни за софийския елит, който тогава все още не беше станал толкова узбекски. А днес дори и публиката на фолкциците ми се вижда по-поносима, тя поне не се преструва, изживяванията ѝ са елементарни, дори диви, но поне са неподправени.
По същото време по БНТ също бяха далеч по-естествени, докато Куркин- ски превърташе някак баналностите на Карбовски, от което дано да няма трайни поражения. Но преди това още две думи за Мариус – аз наистина го смятам за гениален актьор и продължавам да се чудя защо се е наврял в тази авантюра. Дали и на толкова талантливи хора като него понякога не им липс- ва някакво общуване – макар и с елементарни хора, дали не му липсват нечии диви перчения, които да компенсират унеса на неговия нежен, истински поетичен и прозорлив свят. Понякога сигурно му се ще да чуе нещо по- примитивно: „Защо те обичам толкова много, а ти пък мене – хич, хич, хич.
В БНТ бяха верни на себе си – и там соц, та дрънка, обаче всичко поне бе естествено. Държавната телевизия трябва да получи Нобелова награда за икономика – за идиотския начин, по който яде собствените ви пари. То е ясно, че нейният девиз поне от 2005 година насам е „Изуй гащи, за да зарадваш конкуренцията!“. Тя не върши нищо друго, освен да работи за частни интереси, и го прави талантливо. И ако някой все още не го разбира,

130 нека провери къде работят последните двама генерални директори, чий хляб са яли, след като напуснаха БНТ. Държавната телевизия е готова да хвърли смърдяща бомба за всеки мижав конфликт на интереси в политиката, но в тия случаи си мълчи.
Накрая, докато пророним една сълза за Мариус, нека си кажем, че някои хора са си наумили да пишат новата Конституция на духа. По този начин те искат да ви накарат да забравите всичко и всички и да се опитате да запомните тях самите. Ругаем ебания соц – а пък сме готови да лапнем всичките му табиети, ругаем истинските поети, за да мине нашият фалш, и пр.
А страдалката Леа Иванова е почти напълно забравена, като изключим все по-изпосталяващите софийски интелектуални кръгове. Почти никой вече не я знае, няма клубове на провинциални баби, кръстени на нейно име, и пр.
Овцете направиха всичко възможно Леа и такива като нея да бъдат забравени.
Впрочем този текст пак е част от битката ми с Проклетата Забрава, която се оказа най-могъщото оръжие на Прехода – Великата Мръсница, която унищожи всичко, до което се докопа.
Написах текста и останах с една тъга в душата си по Леа, която не познавах отблизо – за разлика от Лили, на която съм правил предостатъчно услуги. А и тя дълги години се изразяваше все възторжено за мен – веднъж дори каза, че когато съм излизал в отпуск, това я вбесявало. А пък когато
„Всяка неделя“ я нямало, за нея телевизията не съществувала. Изобщо – хармония небесна помежду ни. Пак в същото интервю тя казва: „Аз винаги ще помня срещите с Кеворк, които внасяха една особена краска в моето ежедневие.“ И аз съм правил признания в любов – казвал съм например, че понякога изпитвам страхотно умиление към тази жена. Тъй че след всичко това човек има право да прояви известна взискателност. А и съм убеден, че ние и досега не сме наясно какво представлява тази жена – което е направо жалко...
***
Някои ходеха край смъртното легло на Емил, само за да се уверят, че си отива и вече няма да има с кого да делят „славата“.
Виж, него онзи военен министър би трябвало да го произведе в звание генералисимус – но не го направи, понеже Емил нямаше как да пее на предизборната му кампания.
Никога няма да забравя един епизод от 25-годишния юбилей на „Всяка неделя“. Бях пратил възможно най-хубавата лимузина за Емил. Слязох да го посрещна на входа. Двама души с мъка го извадиха от колата. Държаха го

131 здраво, докато той ситнеше с видими усилия.
Смъртта вече беше край него.
И изведнъж той забеляза камерите. За миг лицето му претърпя неизра- зимо с думи превъплъщение. Маската на страданието изчезна, заменена от погледа на Краля на естрадата.
Защото той знаеше, че хората го обичат, и не воюваше с тях.
Сетне влязохме в НДК и всичко се разпадна.
Никога не сме били близки, нямал съм и претенцията, че съм проявявал някакво специално отношение към него.
Затова се учудих от думите му пред Антон Стефанов („77 свидетелства.
Легендата и нейните герои“) – ето ги: „Благодарен съм на „Всяка неделя“, защото Кеворкян ме покани в един период, в който имах проблеми с изяви, записи. Не ме пускаха по радиото и телевизията.
Изведнъж той ме блъсна и ме издигна нагоре“.
Нищо особено не бях направил – затова останах поразен от благород- ството на паметта на този човек.
Той имаше храбростта да каже за себе си, че не е стока с намалена цена.
При подобна откровеност нищо не може да унижи този човек.
Никога не би казал за себе си, че е „черна овца“ – макар че заради песента му „Моя страна, моя България“ смениха регламента на „Златният Орфей“, за да не го наградят.
И друго е казвал: „Аз не съм звезда – много мразя тази дума – аз съм константа. Стоя си на положението. Може да има под мене, над мене, но аз съм си на моето място. Вярвам в себе си. Длъжен съм да направя и тази така наречена „сватба с публиката“, за да може тя да повярва в това, което пея.
Ако не ме възприеме, аз няма да вярвам в себе си...“

132

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: