Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ШестаИталианката не преувеличи способността за преструване, която е пословична в нейната родина и сред нейния пол. Нито една дума, нито един поглед, който да подскаже на Глиндън за фаталната промяна, която беше превърнала предишната любов в омраза. А и сам той, погълнат в собствените си планове и в размисъл над собствената си странна съдба, изобщо не я наблюдаваше. Но държанието ѝ, по-мило и по-сдържано от всеки друг път, действаше смекчаващо на мислите му привечер. И той започна да разговаря с нея за надеждата да избягат и за бъдещето, което може би ги чака в по-малко злощастни страни. – А твоята красива приятелка, която щеше да ни придружава? – каза Филида с престорена усмивка, гледайки настрани – Нико ми каза, че ти си се отказал от нея заради друга една жена, от която той се интересува. Така ли е? – Значи той ти каза това! – отговори Глиндън, от-клонявайки прекия отговор. Е добре, доволна ли си от промяната? – Изневерник! – промълви Филида. Тя стана изведнъж, приближи се до него, прибра нежно дългите му коси от челото и прилепи тръпните си устни към него. – Тази глава е твърде хубава за палача – каза тя с лека усмивка и като се обърна настрани, сякаш се зае с приготовления за заминаването им. На другата сутрин, като стана, Глиндън не видя италианката. Тя не беше вкъщи, когато той излезе. Той трябваше да посети още веднъж С., преди окончателното си заминаване, не само да уреди работата по Никовото участие в бягството, но и от страх да не би да се появи някакво подозрение, което да обърка и осуети неговите планове. С., макар и да не беше един от най-близкото обкръжение на Робеспиер и всъщност тайно беше враждебно настроен към него, притежаваше способността да е добре с всяка партия, която се качваше на власт. Произхождащ от утайките на простолюдието, той притежаваше общителност и жив темперамент, който често се среща във Франция сред всички класи. Той беше успял да забогатее – кой знае как и с какви средства – по време на бързата си кариера. Той стана един от най-богатите собственици в Париж и имаше по това време блестяща и гостолюбива къща. Беше един от онези, които по различни причини Робеспиер благоволяваше да покровителства. И често беше спасявал осъдените и подозрителните, доставяйки им паспорти под лъжливи имена и подсказвайки им начини за бягство. Но С. се безпокоеше и стараеше само за богатите. „Неподкупният Максимилиан“, който притежаваше способността на тираните да бъдат прозорливи, може би ясно провиждаше всичките му маневри и алчността, която той криеше под мантията на своето милосърдие. Но забележително беше това, че Робеспиер често изглеждаше, че си затваря очите и дори насърчава известни пороци у ония, които той смяташе после да погуби, сякаш искаше да ги унижи в очите на общественото мнение и да ги изтъкне като контраст на собствената си строга и недостъпна неподкупност и пуританство. И несъмнено той често се е подсмивал под мустак на разкошната къща и хищническата алчност на доблестния гражданин С. Именно към тази личност замислено се запъти Глиндън. Вярно беше това, което смътно беше споменал на Виола, че колкото повече се противопоставяше на призрака, толкова повече се намаляваше неговото ужасяващо влияние. И накрая дойде времето, когато – видял престъплението и порока във всичката им гнусота – той разбра, че в тях се крият много по-големи ужаси, отколкото в очите на един призрак, който е рожба на страха. Вроденото му благородство започна да се връща в него. И вървейки по улиците, той развиваше в ума си проекти за разкайване от тия престъпления и за бъдещи реформи. Той дори замисляше, като справедлива отплата за Филидината привързаност, да пожертва всички скрупули, които произходът и възпитанието му налагаха. Той щеше да поправи всички грешки, които беше извършил спрямо нея, като се пожертва и встъпи в брак с една жена, която съвсем не му подхождаше. Той, който някога беше въстанал срещу брак с благородната и кротка Виола, той беше научил в тоя свят на страдания и престъпления, че правото си е право и че Небето не благоволява единият пол да бъде жертва на другия. Юношеските му видения на Красивото и Доброто още веднъж се явиха пред него. И в тъмния океан на неговата душа трептеше усмивката на възраждащата се добродетел, като ивица от лунна светлина. Никога той не бе чувствал душата си така издигната и несебелюбива. В същото време Жан Нико, погълнат също в мечти за бъдещето и разполагащ вече в ума си със златото на своя приятел, когото се канеше да предаде, пое към къщата, която Робеспиер беше избрал за своя резиденция. Той съвсем нямаше намерение да изпълни молбата на Филида да пощади живота на Глиндън. Той мислеше заедно с Барер: „Само мъртвите не се възвръщат.“ У всички хора, които са се посветили на наука или изкуство и които са положили достатъчно усилие да достигнат някаква степен на съвършенство, трябва да има известен запас от енергия, много по-голям от този на хората от простолюдието. Обикновено тази енергия е съсредоточена в обектите на професионалната им амбиция и следователно ги прави апатични към всички други стремежи на останалите хора. Но там, където тези обекти бъдат отречени, там, където потокът не поеме своя естествен наклон, енергията, събудена вече, обхваща цялото същество на човека и – ако не бъде изразходена по преходни планове или ако не бъде пречистена от съзнанието или от някои принципи – става опасен и разрушителен елемент в социалната система, през която той минава и се разпилява метежно и безразборно. Затова във всички разумно устроени страни, във всички добре уредени държави се полагат и особените грижи за даване път на всека наука и всяко изкуство. Затова е и почитта, която се отдава на ония, занимаващи се с тези отрасли, от страна на умните и прозорливи държавници, които може би не виждат в една картина нищо друго, освен едно нацапано с бои платно, а в един научен проблем – само един заплетен ребус. Никога една държава не е изложена на по-голяма опасност, отколкото когато талантите, които трябва да се отдадат на мирен труд, бъдат принудени да се занимават само с политически интриги или да търсят начини за личното си издигане. Неоцененият талант е талант, който започва борба с обществото. И тук му е мястото да се отбележи, че класата на актьорите, които са били най-деградирани от общественото мнение в стария режим, когато дори и погребението им е било лишено от християнска церемония, се показаха (с изключение само на някои по-облагодетелствани членове от дворцовата трупа) най-безмилостни и най-жадни за отмъщение между всички бичове на революцията. В буйния Колло д’Ербуа беше въплътено недоволството на цяла една класа. Енергията на Жан Нико никога не беше изцяло насочена към изкуството, на което се беше отдал. Дори в юношеските му години политическите теоретизирания на неговия майстор и учител Давид го разсмяха и отблъснаха от изискващия по-големи усилия труд на четката и палитрата. Недъзите на неговото телосложение вгорчиха душата му. Атеизъмът на неговия благодетел беше умъртвил съвестта му. Защото една от най-големите заслуги на Религията – и особено християнската – е тази, че тя издига Търпението първо до степента на добродетел, а последната до степента на Надежда. Вземете учението за съществуването на един друг живот, за възмездие след смъртта, за благата усмивка на един Отец над нашите страдания и изпити тук на земята и неговото влияние върху търпението. А какво е човекът без търпение? И какво е един народ? Без търпение, възвишено изкуство не може да има. Без търпение Свободата не може да се придобие и разшири. С буйни напъни и яростни, безцелни борби, интелектът се мъчи да се измъкне от немотията, а народите – да придобият с насилие своята свобода. Но горко на тези, които са лишени от подкрепа, от ръководно начало и от издръжливост. Горко им! Нико още от дете беше зъл. В повечето престъпни натури, колкото и да са отхвърлени, има все пак струни на човещина, остатъци от добродетел. И истинският писател, който правдиво рисува човечеството, често си навлича подигравките на лошите сърца и ограничени умове за това, че се осмелява да посочи, че дори и най-нечистата руда съдържа известни частици злато, както и че дори най-добрата сплав, която природата е приготвила, носи в себе си известни остатъци от шлаки. Но, макар и малко, има изключения от общото правило. Изключения, когато съзнанието е съвършено мъртво и когато добро и зло са безразлични неща, освен ако не се употребят като средства за достигане на користна цел. Така беше и с протежето на атеиста. Завист и злоба изпълваха цялото му същество и съзнанието за една по-висока дарба само го караше да проклина още повече всички онези, които минаваха край него в светлината на слънцето, одарени с по-красива външност и с по-щастлива съдба. Но макар и да беше такова чудовище, че убийствените му пръсти хванаха за гушата неговия благодетел, Времето и тоя фермент на всички зли страсти – Царството на терора – отвориха в дълбокия пъкъл на сърцето му един още по-дълбок пъкъл… И сега, когато Нико се доближаваше до къщата на диктатора, той започна да обмисля промяна в плановете от предишния ден. Не, че се колебаеше в решението си да предаде Глиндън, а и Виола щеше по необходимост да сподели неговата съдба, като негова другарка и съучастница. Не, не – в това той беше твърдо решен, защото мразеше и двамата. Виола го беше презряла, Глиндън пък му помогна и мисълта за признателността, която му дължеше, беше толкова непоносима за него, както и споменът за обидата. Но защо сега щеше да бяга той от Франция? Той можеше да се докопа до златото на Глиндън. Той не се съмняваше, че ще може така да овладее Филида, благодарение на нейния гняв и ревност, че да я накара да се съгласи на всичко, което ѝ предложеше. Книжата, които бе откраднал – кореспонденцията на Демулен с Глиндън – от една страна осигуряваха гибелта на последния, а от друга – можеха да бъдат много ценни за Робеспиер… Много надежди за издигане, за забогатяване, за кариера отново стояха пред него. Тази кореспонденция, датираща малко преди смъртта на Камил Демулен, беше написана с онова нехайно и дръзко неблагоразумие, което характеризираше разглезеното дете на Дантон. В нея ясно се говореше за някои проекти против Робеспиер. Тя споменаваше имената на съзаклятници, срещу които тиранинът търсеше някакъв претекст да ги смачка. Това беше един нов смъртен инструмент в ръцете на Екзекутора. Какъв по-голям подарък можеше той да даде на Максимилиан Неподкупни? Подхранвайки тия мисли, той стигна пред вратата на гражданина Дюплекс. Около прага бяха струпани в красива безредица осем или десет снажни якобинци, доброволни телохранители на Робеспиер (едри юначаги, добре въоръжени, с онази безочливост на властта, която отразява чуждата и по-горна власт) смесени с жени, млади и хубави, красиво облечени, които, при слуха, че Максимилиан се е разболял от прилив на жлъчката, бяха дошли да се осведомят за неговото здраве. Защото – колкото и странно да е това – Робеспиер беше идол на жените! През тоя кортеж, който бе застанал пред. вратата и достигаше чак до горе по стълбите, защото жилището на Робеспиер не беше толкова широко, че да има чакални за толкова много и толкова смесени сутрешни посетители, си проправи път Нико. И изразите, които чуваше, далеч не бяха тъй приветливи и ласкави. – Аха, красивия палячо! – каза една спретната женичка, чиято рокля неговите нахални и недодялани движения бяха страшно измачкали. – Но как може да очаква човек учтивост от такова едно страшилище! – Гражданино, позволявам си да отбележа, че ми настъпи крака, но те моля за извинение, защото виждам, че залата не е достатъчно голяма за краката ти. – Ха! Гражданино Нико – викна един Якобинец, като вдигна на рамо своя бастун – какво те води насам? Мислиш ли, че престъпленията на Ебер са вече забравени? Ех ти, подигравка на природата! Благодари на Върховното Същество, че те е направило достатъчно дребен, за да бъдеш забравен… – Граждани – рече през зъби Нико, побледнял от гняв – имам честта да ви заявя, че търся Робеспиер по една работа от върховна важност за народа и за него самия. И, – допълни той тихо, като се огледа лукаво наоколо – каня всички добри граждани да ми бъдат свидетели, когато му се оплача за приема, който ми устроиха някои от вас. В погледа и гласа на този човек имаше толкова много дълбока и съсредоточена злоба, че безделниците се стъписаха. И тъй като си припомниха резките и внезапни колебания на революционния живот, някои и други гласове се обадиха да убедят мръсния и парцалив художник, че нищо не беше по-далеч за тях от мисълта да обидят гражданина. Нико прие тези извинения с мълчание. И като скръсти ръце, той се облегна на стената, очаквайки с мрачно търпение да бъде приет. Безделниците започнаха да беседват на отделни групи от по двама-трима. И през общия говор кънтеше ясното, високо и безгрижно подсвиркване на левента-якобинец, който стоеше часовой при стълбата. Близо до Нико една стара жена и една девойка си говореха нещо сериозно и шепнеха, а безбожникът живописец се усмихваше вътрешно, подслушвайки техният разговор. – Уверявам те, мила моя – каза по-старата с тайнствено поклащане на главата, че божествената Катерина Т., която нечестивците сега преследват, е наистина боговдъхновена. Не може да има никакво съмнение, че избраните, за които Дом Жерл и добродетелния Робеспиер са определени да бъдат двата големи пророка, ще се насладят на вечния живот още тук долу на земята и ще унищожат своите врагове. Няма никакво съмнение в това! – Колко ще бъде хубаво! – каза момичето. – Този мил Робеспиер! Но изглежда, че той няма да може да живее още дълго. – Толкова по-голямо ще бъде чудото – отговори старата жена. – Аз съм сега на 81 години, но се чувствам като че ли не съм остаряла нито с един ден откак Катерина Т. ми обеща, че ще бъда една от избраните… Тълпата изведнъж отстъпи, когато един горд мъж, закопчан до гуша, с дрънкаща по петите му сабя, заслиза по стълбите. Страните му бяха надути и червени от невъздържаност, очите му безжизнени и хищнически като на ястреб. Настана общо мълчание и всички с побледнели лица направиха път на неумолимия Анрио. Едва този мрачен и корав като желязо любимец на тиранина премина с важни стъпки през навалицата и ново движение на почит, възбуда и страх развълнува растящата тълпа, когато през нея се промъкна, безшумно като сянка, един усмихнат, трезв гражданин – просто, но чисто облечен, с насочен към земята смирен поглед… Като пор, който се вмъква в дупка, се провираше тази слаба фигура между много по-едрите и по-снажни от него хора, които се притискаха един в друг при минаването му. Само един знак с очи, направен бегло и крадешком и снажните якобинци му дадоха път без да издадат звук. Той зави към стаите на тиранина и там ще го последваме и ние. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|