Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ОсмаПо същото време Глиндън, след доста продължителна среща със С., в която бяха уредени и последните въпроси, зарадван от сигурността и липсата на каквито да е пречки за бягството, отново се запъти към Филида. Изведнъж, сред тия радостни мисли, му се стори че чува един глас толкова добре и толкова ужасно познат, който му шепнеше в ушите: „Какво! Ти искаш да ме изиграеш и да избягаш от мен! Иска ти се да се върнеш пак към добродетелта и доволството? Напразно. Много е късно вече. Не, аз няма да те преследвам. Човешки стъпки, не по-малко неумолими, те дебнат в тоя миг. Мен ще ме видиш пак в затвора в нощта преди смъртта си. Гледай!“ И Глиндън – като обърна машинално глава – видя по петите си крадешком дебнещата фигура на един човек, когото той по-рано беше забелязал, но без да му обърне внимание, че мина два пъти покрай него в момента, когато той напускаше къщата на гражданина С. Той мигновено инстинктивно разбра, че го дебнат и преследват. Улицата, по която вървеше, беше тъмна и пуста, защото денят беше ужасно зноен, а и беше час, когато малцина се мяpкат навън по работа или на разходка. Макар че беше смел, го побиха студени тръпки. Той познаваше достатъчно добре ужасната система, която царуваше тогава в Париж, за да разбере застрашаващата го опасност. Каквото е видът на първата пъпка за жертвите на чумата, това беше и първият поглед на шпионина, който се промъква като сянка – надзор, арест, мъчения, гилотина – това бяха машиналните и бързи стъпки на онова чудовище, което анархистите наричат Закон! Той започна да диша тежко и ясно чу силното туптене на сърцето си. Спря се неподвижен и ням с поглед, насочен към сянката, която го дебнеше. На първо време липсата на другари на шпионина и пустотата на улиците съживи куража му. Той направи една крачка към своя преследвач, който се дръпна назад, когато той се приближи. – Гражданино, ти ме преследваш – каза той. – Защо ти трябвам? – Мисля, – отговори човекът с любезна усмивка – че улиците са достатъчно широки и за двама ни. Не вярвам да си толкова лош републиканец, че да искаш цял Париж да е само за теб! – Върви пред мен тогава. Аз ще ти направя път. . Човекът се поклони, свали учтиво шапка и тръгна напред. Още в следващия миг Глиндън сви в една криволичеща уличка и почти тичешком премина през цял лабиринт от улици, пасажи и алеи. Лека-полека той дойде на себе си и като се обърна назад помисли, че е объркал преследвача. По обиколен път той се отправи пак към дома си. Когато излезе на една от по-широките улици, един минувач, загърнат в мантия, се стрелна бързо край него без той да може да забележи чертите му, и му прошепна: „Кларънс Глиндън, преследват Ви, вървете след мен!“ И непознатият бързо тръгна пред него. Кларънс се обърна и изтръпна като видя пак по петите си преследвача, от когото си мислеше, че се е отървал, с все същата раболепна усмивка на лице. Той забрави указанието на непознатия да го последва и като забеляза наблизо тълпа, която се бе струпала пред една изложба на карикатури, се втурна сред нея. Като улови една друга улица, промени предишната си посока и след дълго ходене, което го накара да се запъхти, той се озова, без да забележи отново шпионина, в един далечен квартал на града. Тук всичко изглеждаше така ведро и красиво, че артистичното му око – дори в тоя критичен момент – се спря с наслада върху гледката. Това беше сравнително широко пространство, образувано от един от красивите кейове. Сена течеше величествено край него, по повърхността ѝ спокойно се клатушкаха кораби и лодки. Слънцето позлатяваше хилядите църкви и камбанарии на града и сияеше по белите дворци на падналата аристокрация. Тук – уморен и задъхан – той се спря за миг и свежият полъх от реката освежи челото му. – Тук за малко ще бъда в безопасност – си каза той. Но докато още говореше, той видя шпионина на около 30 крачки зад себе си,. Той остана като прикован на мястото си. Както беше изморен и изтощен, стори му се, че вече е невъзможно да избяга – реката от една страна (нямаше никакъв мост) и дълъг ред от близко долепени една до друга къщи – от другата. Докато стоеше така, той чу смехове и цинични песни от една къща между него и шпионина. Това беше едно кафене, което в този квартал се считаше за опасно. Тук често се събираха черните войници на Анрио – храненици и оръдия на Робеспиер. Така че шпионинът беше натикал дивеча си точно в устата на кучетата. Човекът бавно се приближи и, като се спря пред отворения прозорец на кафенето, провря глава през отвора, като че ли да повика своите въоръжени хора. Точно в този миг, докато главата на шпионина беше обърната настрани от него, той забеляза на полуотворената врата на къщата, непосредствено срещу него, онзи непознат, който го бе предупредил. Фигурата, която едва се различаваше през загърналата я мантия, му правеше знак да влезе. Той безшумно скочи през прага, който така дружелюбно го канеше. Вратата се затвори. Задъхан, той последва непознатия нагоре по една широка стълба и през редица празни стаи, докато достигнали до един мъничък кабинет, неговият водач свали голямата шапка и дългата мантия, която скриваше фигурата и чертите му – и Глиндън видя Занони. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|