Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ЧетиринадесетаТой стоеше на високия балкон, от който се виждаше притихналия град. Макар че там далеч най-върлите човешки страсти непрестанно тъчаха кървавата тъкан на борбата и смъртта, всичко, което попадаше под неговия поглед, беше спокойно и тихо в лъчите на лятната луна, защото душата му се беше откъснала от човека и от тясната сфера на човешкия живот. Само светлата слава на мирозданието се разкриваше пред погледа на ясновидеца. Той стоеше там сам-самиичък, замислен, за да си вземе последно сбогом с чудния живот, който беше опознал. Минал широките пространства, той видя ефирните форми, чиято стройна хармония неведнъж е съзерцавал духът му. Там, група след група, те кръжаха в звездно мълчание – многообразни в неизказаната красота на един живот, откърмен с роса и пречиста светлина. В неговия екстаз цялата вселена се разгърна ясно пред погледа му: далеч, в зелените долини, той видя танца на феите, в планинските усои видя онези, които дишат огнения дъх на вулканите, а укрити от небесната светлина, по всеки лист в безкрайните гори, във всяка капка на безбрежните морета, той съзерцаваше отделни и пълни с живот светове. Далеч, в дълбоките небесни лазури, той виждаше като кълбо след кълбо как се формират и узряват планетите, излизащи от централния огън, за да поемат своето хилядолетно кръжене. Защото навред във вселената се носи диханието на Твореца и навред, където се вдъхва и издъхва дъх, има живот! И самотният ясновидец съзря далеч там в просторите друг един самотник – своя брат, мага. Там, погълнат в работа над своите числа и своята кабала, сред съсипиите на Рим, безстрастен и тих седеше в своята килия Мейнур. Той продължава да живее, докато свят светува, нехаещ дали мъдростта му носи благо или горест на света… Той вечно живее – подобно на Науката, която се интересува само от знанието и не се спира да види доколко то допринася за щастието. Както човешкият прогрес, проявявайки се в цивилизацията, прегазва в своя ход всичко, което не може да се хване за неговите колела… – Сбогом, живот! – промълви светлият съзерцател. – Сладък беше за мен! Колко неизчерпаеми бяха твоите радости, как очарована се издигаше душата ми по пътеките нагоре! За онзи, който може вечно да обновява младостта си в бистрия извор на Природата, колко сладостно е самото щастие че живее! Сбогом, небесни светлици и вие, милиони обитатели на Ефира. Нито една прашинка на слънчевата светлина, нито една тревичка в планината, нито една морска раковина, нито едно семенце, отвеяно някъде в пущинаците, не е отминало без да допринесе нещо за израстване на знанието, което търсеше във всичко истинното, красивото, радостното, безсмъртното в живота. Другите имат за свой дом или някоя страна, или град, или някое родно огнище. Моят дом е бил навсякъде, където разумът ми е могъл да проникне и духът ми да диша. Той млъкна и през неизмеримото пространство очите му и сърцето му, проникнали в тесния затвор, се спряха на детето му. Той го видя спящо в ръцете на бледата си майка и неговата душа заговори на душата на детето: – Прости ми, ако желанието ми е било грешно. Аз мечтаех да те отгледам и да израснеш до оня божествен живот, който можех да видя само във виденията си. Докато смъртната част на твоето естество укрепнеше против болестите, аз щях да пречистя духовната от всеки грях. Щях да те водя от небе към небе, през ония свещени състояния на екстаз, които изпълват живота на онези йерархии същества, които обитават по-високите сфери на битието. Щях да създам от твоята възвишена обич чистата и вечно жива връзка между майка ти и мен. Но блянът си остана блян, нищо повече! Като виждам сам себе си пред гроба, аз чувствам най-сетне, че отвъд вратите на смъртта се извършва истинското посвещение в светостта и мъдростта. Зад тази врата аз чакам и двама ви, възлюбени. Потопен в своите числа и своята кабала в килията си сред развалините на Рим, Мейнур се сепна и духом почувства, че духът на далечния му приятел се обръща към него. – Сбогом и на теб тук на Земята! Последният ти приятел те напуска. Твоята старост надживя младостта на всички ни. И Последният Ден ще те завари да съзерцаваш гробовете ни. Аз доброволно отивам в пределите на мрака. Сега нови слънца и нови системи просияват около нас, вдън гроба. Отивам там, където душите на ония, за които жертвам тленното си тяло, ще ми бъдат другари в една вечна младост. Аз най-накрая разбрах истинския изпит и истинската победа. Мейнуре, хвърли своя еликсир. Свали тежкото бреме на ’годините! Където и да броди душата, Вечната душа на всички неща я закриля! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|