Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Девета„Не мисли, че моите магически чудеса се извършват с помощта на ангелите на Стикс48, призвани от пъкъла. Позор и проклятие да сполетят ония, които са се опитвали да повеляват на тези божества и духове. А чрез узнаване на тайните сили на минералните извори, в скритите убежища на природата, на тревите, които украсяват нейните зеленеещи се поли, и на звездите, движещи се над планинските върхове...“ Превод от Тасо, песен XIV – Тук Вие сте на сигурно място, англичанино! – каза Занони, като покани Глиндън да седне. – Щастие за Вас е, че успях да намеря най-накрая следите Ви. – Много по-голямо щастие щеше да е, ако никога не се бяхме срещали! Но в последните часове на живота си, ми е приятно, че мога да се видя още веднъж лице в лице с фаталното и тайнствено същество, на което вероятно трябва да припиша всичките страдания, които преживях. Тук поне ти не можеш да ме надхитриш или да ми избягаш. Тук, преди да се разделим, ти трябва да ми разгадаеш тъмната загадка, ако не на твоя живот, поне на моя! – Много ли си, страдал? Бедни неофите! – каза Занони състрадателно. – Да, аз виждам това по лицето ти. Но защо ме обвиняваш? Не те ли предупредих да се не отдаваш на внушенията на твоя дух? Не те ли предупредих да се спреш навреме? Не ти ли казах, че изпитанието е съпроводено със страшен риск и ужаси? Не ти ли предложих да ти отстъпя сърцето, което беше достатъчно силно, докато ми принадлежеше, да ме задоволи? Не направи ли сам решителния избор и не взе ли сам дръзкото решение да превъзмогнеш трудностите на Посвещението? По своя собствена свободна воля ти направи Мейнур свой учител, а мъдростта му – предмет на проучване! – Но от къде дойде непреодолимото желание да изучавам тази странна и нечестива наука? Нямаше го в мен, преди злото ти око да падне върху мен и да ме привлече в твоята магическа атмосфера! – Заблуждаваш се! Желанието беше вътре у теб – и в едно или друго направление щеше да излезе наяве! Човече, ти ме питаш за загадката на твоята съдба и на моята! Погледни наоколо всички същества, не се ли крият тайни навсякъде? Може ли окото ти да проследи никненето на семето под земята? И в духовния, и във физическия живот има загадъчни тайни, много по-чудни от силите, които искаш ти да ми припишеш. – Отхвърляш ли тези сили? Признаваш ли се за измамник? Смееш ли да ми кажеш, че наистина си се продал на дявола? Че си магьосник, чийто добре познат демон ме терзае денем и нощем? – Не е важно кой съм – отговори Занони. – Важно е дали мога да ти помогна да изгониш твоя отвратителен призрак и да се върнеш отново към здравословния въздух на обикновения си живот. Има нещо, което искам да ти кажа, не за да оправдая себе си, а Небето и Природата, които твоите съмнения опорочават. Занони млъкна за миг и продължи леко усмихнат… – Сигурно с удоволствие си чел на младини големия християнски поет, чиято муза, подобно на утринта която възпява, дошла на земята, „увенчана с цветя, набрани в Рая“. Надали е съществувал по-вдъхновен дух с рицарските вярвания и суеверия на онези времена… Но в своите скърби и страдания в затвора на лудницата, не знаеш ли, че Тасо сам намери утеха и спасение в откриването на една свещена и духовна Теургия, на една магия, която можеше да призовава ангелитe и добрите духове, а не дявола? И не си ли спомняш как той, който беше дълбоко запознат за времето си с мистериите на възвишения Платонизъм, намекващ за тайните на всички светли братства – от Халдейското до Розенкройцерското в наши дни – как той прави разлика в красивите си стихове, между черното изкуство на Исмена и онова на Вълшебника, който съветва и води Воините на Светата Земя в техния път? На него са принадлежали не вълшебствата, извършени с помощта на разбунтуваните и паднали духове на Ада, а познаването на мистичните сили на извори и билки – тайните на неведомата Природа и различните движения на светилата. Той е пребивавал в самотните висини на Лебанон и Кармел, под краката си е виждал облаците, снеговете, цветовете на дъгата, раждането на дъждовете и росата. И християнският отшелник, който обърна тоя вълшебник – не баснословно същество, а действителен образ, който се стреми към Бога чрез Природата – заповяда ли му да остави настрани своите възвишени занятия? He! А да ги продължава и да ги насочи към благородни цели. Именно в това велико разбиране на поета се крие тайната на истинската Теургия, която в нашата просветена епоха плаши вашето невежество с детински схващания и с кошмари, терзаещи съня на болни мечтатели. Занони се спря за миг и пак продължи: – В отдавна отминали времена, когато цивилизацията коренно се е различавала от нашата, която поглъща индивида в държавата, са съществували хора с пламенни души и силен стремеж към знание. В могъщите и славни царства, където са живели те, не е имало земни и метежни средства за облекчаване на треската на техните души. Принудени да живеят в древните калъпи на кастите49, през които не е могъл да прекрачи ничий ум и да ги надвие ничия храброст, единствено жаждата за мъдрост е царувала в сърцата на тези хора, които са получавали проучването ѝ като наследство от баща на син. Ето защо – дори в оскъдните вести за развитието на човешкото знание, с които разполагате – вие откривате, че в ранните времена философията не е слизала до делничните дела и занятия на хората. Тя е обитавала чудесата на една по-висока сфера на битието. Тя се е стремила да анализира образуването на материята, както и същността на душата, която я владее. Да разчете тайната на светилата, да се гмурне в дълбините на Природата, в които – според вашите школски учени – Заратустра пръв открил изкуствата, които вашето невежество класифицира под името Магия. Точно в тези епохи са се появили и някои хора, които, сред суетите и заблудите на тяхната класа, са мислили че са доловили проблясъци на едно по-светло и по-здраво знание. Мислили са, че съществува някаква връзка между всички творби на природата и че дори в най-нискостоящите лежи скрито онова потайно привличане, което може да ги издигне до най-високостоящите. Векове са минавали, животът на много хора е бил отдаден за подобни Открития. Но стъпка по стъпка са били хроникирани и с времето са станали упътващи белези на малцината, които единствени са имали наследствената привилегия да вървят по техния път. Накрая от този сумрак просветнала светлина за нечии очи. Но не мисли, млади духовидецо, че за онези, които са хранили нечестиви мисли и над които Началото на Злото е имало власт, е изгрявала тази зора. Тя е могла да бъде достъпна тогава, както и сега, само на най-чистите екстази на въображението и интелекта, несмущавани нито от грижите на делничния живот, нито от желанията на плътта. Далеч от мисълта да слизат до помощта на дявола, върховният им стремеж е бил да се приближат все повече и повече до Извора на Доброто. Колкото повече са се освобождавали от тези влияния на планетите, толкова повече са били те прониквани от сиянието и Божията благодат. И ако те са търсили и накрая са намерили, че за окото на духа всичките най-тънки видоизменения на битието и материята могат да станат видими, ако те са открили, че за крилата на духа пространството престава да съществува и че докато тялото стои тежко и твърдо тук, освободеният дух може да лети от звезда на звезда, ако тези открития наистина са станали тяхно притежание, то върховната радост на тяхното знание е била само да се възхищават, да благоговеят и да обожават! Защото, както казва един от запознатите с тия възвишени въпроси: „Съществува едно душевно начало, което седи по-горе от външната природа. Чрез него ние можем да се извисим над всеки миров ред и система и да се приближим към безсмъртния живот и сила на най-върховните Небесни Същества. Когато душата се издигне до същества, стоящи над нея, тя напуска онзи ред на нещата, на който е била временно подчинена и по-силата на един религиозен магнетизъм се привлича от друг по-горен, с който се свързва и отъждествява.“ Допуснете, че тези хора са открили най-после тайната да спрат смъртта, да обезсилят опасността и врага, да минават незасегнати през всички превратности на земята. Мислите ли, че този живот може да им вдъхне друго желание, освен да копнеят още по-въжделено по Безсмъртното и да подготвят ума си по-добре за онова по-високо битие, до което ще се извисят, когато Времето и Смъртта престанат да съществуват? Престанете с вашите тъмни фантазии за магьосници и демони! Душата може да се стреми само към светлината. И ако има някаква грешка в нашето възвишено познание, тя се състои в това, че понякога забравяме слабостите, страстите и връзките, които само смъртта – напразно превъзмогната от нас – може да премахне! – Но защо тогава аз... – Защо – добави Занони – ти изживя само мъка и ужас – опасностите на Прага и Призрака? Суетни човече, спомни си кои са най-обикновените елементи на най-елементарната наука. Може ли новакът по свое желание да стане майстор? Може ли ученикът само като си купи книгата на Евклид да стане Нютон? Може ли младежът, когото музите посещават, да каже: „Аз искам да стигна Омир?“ Може ли и бледният тиранин, с всичките книжни закони на стотици книжни теоретици и с ножовете на своята безсъвестна сган, да направи по своя воля една конституция, която да е по-добра от онази, която е съборило безумието на тълпите? Когато, в онези далечни времена, за които споменах, ученикът се е стремял към висините, до които ти искаш да се изкачиш само с един скок, той е бил подготвян от още люлката за пътя, който му е престоял. Вътрешната и външна природа са ставали от ден на ден по-ясни за очите му, които са се разтваряли постепенно за светлината на деня. Той не е бил допускан до Посвещение, докато и най-малкото земно желание е обвързвало онази възвишена способност, която вие наричате Въображение, или докато някаква плътска похот е помрачавала способността, която вие наричате Интелект. А дори и тогава – колко малко души са се стремили до върховната тайна… Занони млъкна и една малка сянка на мисъл и скръб затъмни божествената му красота. – А има ли и други, освен теб и Мейнур, които притежават твоитe способности и които са достигнали до твоитe тайни? – Преди нас е имало и други, но сега на Земята сме само ние двамата. – Измамник! Ти сам се опровергаваш! Ако те са побеждавали смъртта, защо не живеят до ден днешен? (Глиндън вероятно е забравил, че Мейнур му беше отговорил на този въпрос, който неговите съмнения сега предизвикват за втори път.) – Дете на мимолетния ден! – отговори печално Занони. – Не ти ли казах, че грешката на нашето знание е в забравянето на ония желания и страсти, които духът не може никога изцяло и завинаги да превъзмогне, докато е все още облечен в материя? Мислиш ли, че не е тъжно да отхвърлиш всяка човешка връзка, всяка дружба и любов и да виждаш как ден след ден приятелството и любовта вехнат в твоя живот като цветове, които окапват от стъблото? Чудно ли ти е, че при възможността да живеем докато свят светува, ние предпочитаме да умрем дори преди да пpexвъpлим обикновената възраст? Учудвай се повече на това, че има двама, които са се обвързали толкова вярно за Земята! За мен, да си призная, Земята все още има известно очарование. Достигнал върховната тайна, докато още младостта ми беше в своя разцвет, младостта все още оцветява всичко около мен със своята великолепна красота. За мен все още да дишам е радост! Свежестта още не е изчезнала от лицето на Природата, и няма нито една билка, в която да не мога да открия някакъв нов чар, някакво неведомо до тогава чудо. Това, което за мен е младостта, за Мейнур е зрялата възраст. Той ще ти каже, че животът за него се състои във възможността да изследва. И докато не изчерпи всички чудеса, с които Творецът е осеял Земята, той няма да пожелае нова обител за изследване за обновения си дух. Ние сме типовете на двете същности на Непреходното: на Изкуството, което опитва, и Науката, която съзерцава! А сега, за да не си недоволен, че тайните не ти бяха разкрити, разбери, че идейният живот трябва толкова безусловно да се отдели от всичко онова, което образува занятието и подтика на обикновените хора, че трябва да бъде тъй свободен от всяка похот, любов или омраза, че за честолюбеца, както и за онзи, който обича или мрази, тази сила остава без значение и действие. И аз, свързан и заслепен вече от най-обикновените връзки на семейния живот, аз, безпомощен и без светлина, те заклевам – теб, разочарования и недоволния, да ме упътиш и да ме водиш. Къде са те, кажи ми – жена ми, детето ми? Ти мълчиш? Ти сега знаеш, че аз не съм нито магьосник, нито дявол. Аз не мога да ти дам онова, което твоите способности не могат да приемат. Аз не мога да довърша онова, което безстрастният Мейнур не успя да направи. Но аз мога да ти дам най-близкото, а може би и най-хубавото благо – аз мога да те върна отново към живота и света и да възстановя мира между теб и твоята съвест. – Ще обещаеш ли? – В името на техния мил за мен живот аз обещавам! Глиндън погледна и повярва. Той прошепна адреса на къщата, където фаталният му крак беше внесъл горестта и бедата. – Бъди благословен! – възкликна Занони горещо – и ще бъдеш благословен! Какво! Не можа ли да разбереш, че пред прага на всички по-велики светове живеят същества, които вдъхват страх и трепет? Кой в обикновения живот е напускал остарелите области на Обичая и Предписанието и не е изпитвал първия трепет на безформения и безименен страх? Навсякъде около тебе, където хората се стремят и се трудят, макар и да не виждат това – в кабинета на мъдреца, в съвета на манипулатора, в лагера на военачалника – навсякъде се е свил и загнездил Неизразимият Ужас. Но само там, където ти дръзна да навлезеш, този призрак става видим. И той никога няма да престане да те посещава, докато не успееш да преминеш в сферите на безграничното като серафимите или се върнеш към обикновения живот като децата! Но отговори ми – когато се мъчиш да останеш верен на някое спокойно взето, доблестно решение и Призракът се настани до теб, когато гласът му ти нашепва обезсърчение, когато призрачните му очи искат да те хвърлят в сцени на земни борби и разпътство, от където той изчезва, за да те остави в ръцете на врагове още по-гибелни за твоята душа, ти никога ли не си се възпротивявал смело на призрака, а и на собственият си страх, и не си ли си казвал: „Да става каквото ще, но аз ще се държа здраво за Добродетелта!“ – Уви! – отговори Глиндън – едва напоследък се осмелих да направя това. – И ти почувства, че Призракът ставаше по-смътен и че силата му отслабва, нали? – Да, вярно. – Радвай се тогава! Ти си превъзмогнал истинския страх и тайната на изпитанието. Решението е първият успех. Радвай се, защото изгонването му е сигурно… Кога най-после хората ще разберат, че ако Великата Религия налага тъй строго необходимостта от Вяра, то не е защото Вярата води към бъдещия свят, а защото без вяра не може да има съвършенство в този свят: вярата е нещо по-мъдро, по честито, по-божествено, отколкото я виждаме на земята. Художникът я нарича Идеал, Свещеникът – Bяpa. Но Идеалът и Вярата са едно и също нещо. Върни се, скитниче, върни се! Почувствай хубавото и святото, което пребивава в обикновения всекидневен живот. Назад към твоята врата, Ужасни Призрако! А ти, лазурно небе, усмихни се тихо пак на това детско сърце с твоята зорница и твоята вечерница, които са едно и също светило, макар и под двойното име на Спомен и Надежда. Говорейки така, Занони кротко сложи ръка върху горящото чело на своя възбуден и удивен събеседник. И веднага го връхлетя някакъв транс – стори му се, че се беше върнал в дома на своето детство, че се намира в малката стаичка, където майка му беше бдяла и се молила над съня му в крехките детски дни… Далеч отлетяха всички видения на безпокойството и страха, които го посещаваха и терзаеха. Младост, юношество, детство, се върнаха отново при него със своите невинни желания и надежди. Стори му се, че падна на колене да се моли. Той се събуди със сладостни сълзи. Почувства, че призракът беше отлетял завинаги. Той се огледа наоколо. Занони си беше отишъл. На масата стояха тия редове, по които мастилото още не беше засъхнало: „Аз ще намеря начин и средство за бягството ти. Когато падне нощ и часовникът удари девет, една лодка ще те чака на брега пред къщата. Лодкарят ще те заведе в едно убежище, където ще бъдеш в безопасност, докато премине Терорът, чиито край наближава. Не мисли вече за чувствената любов, която те съблазни и едва не те погуби. Тя те измами и щеше да те съсипе. Ти ще се върнеш в отечеството си здрав и читав и ти предстоят дълги години да мислиш над миналото и да го поправиш. А що се отнася до бъдещето, нека бляновете ти бъдат водач, а сълзите ти – кръщение.“ Англичанинът послуша указанията на писмото и провери истинността им. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|