Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Седма„Решено беше всеки, който каже, че Той е бил човек, да бъде обезглавен.“ из „За Божия град“, св. Августин от Хипон Робеспиер уморено се беше отпуснал в своя фотьойл. Тялото му, подобно на труп, беше по-отпаднало от обикновено. Този, на когото Катерина Т. предсказваше безсмъртен живот, наистина изглеждаше като човек, който е пред прага на смъртта. На масата пред него имаше поднос, пълен с портокали, чиито сок, както казваха, единствено можеше да неутрализира лошата жлъчка, която се отделяше изобилно в неговия организъм. И една стара жена, богато облечена, белеше с деликатните си пръсти, натруфени с пръстени, Хесперийскиге плодове за болния дракон… На известно разстояние, седнали на една друга маса, Пейан и Кутон пишеха бързо и от време на време се спираха, за да се посъветват набързо един друг шепнешком. Изведнъж един от якобинците отвори вратата и – като се доближи до Робеспиер – му прошепна името на Герен. При тая дума, болният се изправи, като че ли в тези звуци имаше нов живот. – Любезна приятелко – каза той на възрастната жена – прости ми. Трябва да се лиша от нежните ти грижи. Франция ме зове. Аз преставам да боледувам, когато трябва да служа на моята родина! Старата маркиза вдигна очи към небето и промълви: „Какъв ангел!“ Робеспиер нетърпеливо махна с ръка. Старата жена с въздишка погали бледата му страна, целуна челото му и покорно се отдръпна. В следващия миг усмихнатият мъж, когото преди малко описахме, стоеше приведен в нисък поклон пред тиранина. Имаше защо Робеспиер да посреща така любезно един от най-изтъкнатите агенти на неговата власт – един от онези, на които разчиташе много повече, отколкото на клубовете на якобинците, на езиците на своите оратори и байонетите на своите войски. Герен, най-прочутия от неговите подслушвачи – издирващият, проникващ навред и вездесъщ шпионин, който се плъзгаше като слънчев лъч през най-малките пролуки и цепнатини, и му даваше сведения не само за делата, но и за сърцата на хората. – Добре, гражданино, добре! А Талиен? – Той излезе рано сутринта, в осем и две минути. – Толкова рано? Той мина по Рю де Катр Фис, Рю дю Тампл, Рю дьо ла Реюнион о Маре, Рю Мартен. Нищо за отбелязване, освен това, че... – Че какво? – Че се позабави при един книжар, да си избере някоя и друга книга. – Да си избере книги! Аха, шарлатанин такъв! Той иска да скрие клюкара под мантията на учен! Добре! – Накрая в Рю де Фос Монмартр, един индивид се присъедини към него. Те повървяха няколко минути заедно и след това ги настигна Лежандр? – Лежандр! Ела тук, Пейан! Лежандр, чуваш ли? – Аз влязох в една овощарница и накарах две момиченца да вървят и да играят на топка зад тях, за да ги подслушват. Те чули Лежандр да казва, „Аз мисля, че властта му от самосебе си се изтощава“. А Талиен отговорил: „А и той също. Аз не му давам и три месеца живот още.“ Не знам, гражданино, дали приказваха за теб! – Нито аз, гражданино – отговори Робеспиер с лукава усмивка и се замисли. – Ха – прошепна си той, аз съм още млад – в разцвета на живота. Аз не си позволявам излишества. Не. Организмът ми е здрав, здрав. А нещо друго за Талиен? – Да. Жената, която той обича – Терез дьо Фонтне, която лежи в затвора – още продължава да кореспондира с него, да го убеждава да побърза да я спаси, като унищожи тебе. Туй чу ли моите малки шпионки. Неговият слуга му служи за посредник между затворничката и него. – Да! Нека слугата му бъде заловен по улиците на Париж. Царството на терора още не е отминало. С писмата, които ще намерят у него, ако те имат компрометиращо съдържание, аз ще издърпам Талиен от неговото седалище в Конвента. Робеспиер стана и прекоси няколко пъти стаята, след което отвори вратата и повика един от якобинциге, които стояха вън. Даде му заповеди да дебне и арестува слугата на Талиен. Когато якобинецът излезе, Герен попита: – Това не е ли гражданинът Аристидис? – Да, един верен мъжага, стига само да се поизмие малко и да не псува толкова много. – Ти не гилотинира ли брат му? – Да, но Аристидис сам го предаде. – Въпреки това! Не са ли опасни такива личности около твоята особа? – Хм, наистина! – И Робеспиер, извади своя бележник, записа нещо, отново го сложи джоба си и каза: – Нещо друго за Талиен? – Нищо друго… Но имам други новини. Ти ме помоли да намеря онези, които те заплашват с анонимни писма. – Герен, откри ли ги? Дали ги, дали... И тиранът, говорейки, разтваряше и затваряше двете си ръце, като че ли в тях вече беше хванал живота на анонимните писачи и една от тези му конвулсивни гримаси, наподобяваща епилептичен припадък, обезобрази лицето му. – Гражданино, мисля че съм открил един от тях. Трябва да знаеш, че между най-недоволните е и художника Нико. – Чакай, чакай! – каза Робеспиер, като отвори една ръкописна книга, подвързана в червена кожа (защото Робеспиер беше точен и методичен дори и в смъртните си списъци) и се обърна към един азбучен показалец – Нико! Имам го тук - атеист, приятел на Ебер! Аха! Забележка: Рене Дюма е осведомен за кариерата и престъпленията му по-рано. По-нататък? – Този Нико е бил заподозрян в пръскане на хвърчащи листове и памфлети против теб и Комитета. Вчера вечерта, когато той беше излязъл от къщи, неговият портиер ме пусна в жилището му, Рю Бо-Ренер. С шперца си аз отворих неговото писалище и намерих една рисунка, на която ти беше на гилотината и отдолу написано: „Палачо на своята родина, прочети присъдата на твоето наказание!“ Сравних думите с откъсите от различни писма, които ми беше дал. Почеркът съответства на един от тях. Виж, аз откъснах написаното отдолу. Робеспиер погледна и се усмихна. Жаждата му за отмъщение като че ли вече беше задоволена. Отпусна се на стола си: – Добре! Страхувах се да не би да е някой по-могъщ враг. Този човек трябва веднага да бъде арестуван. – Той чака долу. Видях го, като се качвах по стълбите. – Така ли? Нека го пуснат! Не, чакай, чакай! Герен, скрий се във вътрешната стая, докато отново те повикам. Скъпи Пейан, виж тоя Нико да не крие у себе си оръжие! Пейан, който беше толкова смел, колкото Робеспиер беше страхлив, едва потисна презрителната усмивка, която трепна за миг на устните му, и излезе от стаята. В това време Робеспиер с наведена глава сякаш се бе унесъл в дълбоки мисли. – Животът е тъжно нещо, Кутон! – каза той внезапно. – Моля за извинение, но смятам, че смъртта е още по-лошо нещо – отговори любезно филантропът. Робеспиер не възрази, а извади от портфейла си онова странно писмо, което беше намерено после между книжата му и е отбелязано под номер 61 в публикуваната колекция. „Без съмнение, – започваше то – ти си се обезпокоил защото не получи вести от мен по-рано. Не се тревожи. Ти знаеш, че аз мога да ти отговоря само чрез нашата обикновена поща. А тъй като тя беше прекъсната при последния си курс, това е причината за моето закъснение. Когато получиш това писмо, постарай се да избягаш от театъра, където ще се явиш и изчезнеш може би за последен път. Безполезно е да ти напомням всички причини, които те излагат на опасност. Последната стъпка, която би трябвало да те постави на креслото на Председателството, ще те отведе към ешафода. И тълпата ще те заплюе в лицето, както плю в лицето на онези, които ти осъди. Тъй като ти натрупа тук достатъчно съкровища за издръжка на живота си, аз те очаквам с голямо нетърпение, за да се посмея заедно с теб над ролята, която ти игра в смутовете на един народ – толкова лековерен, колкото и жаден за новости. Вземи решението, уговорено между нас. Всичко е готово. Аз свършвам. Куриерът тръгва. Чакам твоя отговор.“ Замислено и бавно Диктаторът погълна съдържанието на това послание. – Не, – каза си той – не! Онзи, който вкуси веднъж от властта, не може вече да се радва на спокойствие. Да, Дантон, ти беше прав. По-добре е да бъдеш беден рибар, отколкото да управляваш хора. Вратата се отвори. Пейан се появи отново и прошепна на Робеспиер: Всичко е наред. Пусни го да влезе. Диктаторът, доволен, заповяда на якобинеца да доведе Нико при него. Художникът влезе. Грозните му черти изразяваха безстрашие. Той застана прав като върлина пред Робеспиер, който го гледаше косо изпод вежди. Забележително е, че повечето от главните дейци на Революцията бяха странно отвратителни на вид. Като се почне от пословичната грозота на грубите колоси Мирабо и Дантон или отвратителната жестокост в израза на Давид и Симон и се свърши с гнусната нечистоплътност на Марат и зловещата и жлъчна пошлост на чертите на диктатора. Но Робеспиер, за когото се казва, че приличал на котка, имаше и чистотата на котката. И неговото изискано и фино облекло, гладко избръснатото му лице, женската белота на мършавите му ръце, правеха още по-очебийна безпорядъчната грубиянщина, която олицетворяваше държането и вида на художника. – И тъй, гражданино, – каза Робеспиер меко – ти искаш да поговориш с мен? Аз знам твоите заслуги и твоята гражданска доблест твърде дълго е била пренебрегвана. Ти си дошъл да искаш някоя подходяща служба, може би? Не се стеснявай, говори! – Доблестни Робеспиер, ти, който осветяваш вселената, аз не съм дошъл да искам благоволението на държавата, а да ѝ направя услуга. Намерих кореспонденция, която доказва един заговор, някои от авторите на който са още незаподозрени. – И сложи книжата на масата. Робеспиер ги взе и им хвърли жаден и бърз поглед. – Добре, добре! – прошепна той на себе си. – Това ми трябваше: Барер – Лежандр. Аз ги държа в ръцете си! Камил Демулен е бил само тяхна играчка. Аз някога го обичах. Но тези не съм обичал никога! Гражданино Нико, благодаря ти. Виждам обаче, че тези писма са адресирани до някакъв англичанин. Французите трябва да се пазят от английски вълци в овчи кожи! Франция не се нуждае вече от граждани на цял свят! Този фарс свърши с Анахарсис Клоотс. Моля да ме извиниш, гражданино Нико, защото Клоотс и Ебер ти бяхa приятели. – О, – каза Нико, извинявайки се, – ние всички сме изложени на измама. Аз спрях да ги уважавам, когато ти се обяви против тях. Защото аз бих се отрекъл по-скоро от собствения си разсъдък, отколкото от твоята правдивост. – Да, аз претендирам за справедливост. Тази именно добродетел ме трогва най-много – каза Робеспиер меко. И със своята голяма лукавост, дори в този критичен час на широки проекти, неизбежна и близка опасност, и предумишлено отмъщение, той не можа да се въздържи от удоволствието да си поиграе с беззащитната си жертва. – И моята справедливост вече няма да бъде сляпа за услугите ти, добри Нико. Ти познаваш ли тоя Глиндън? – Да, много добре. Той ми беше приятел, но аз бих предал и брат си, ако той се окаже сред враговете на отечеството. Мен не ме е срам да призная, че неведнъж съм получавал помощ от този човек. – Аха, значи ти си привърженик на тезата, че щом като един човек застраши живота ми, всички оказани от него услуги трябва да бъдат забравени. – Всички! – Добри гражданино, любезни Нико, имай добрината да напишеш адреса на тоя Глиндън. Нико пристъпи към масата. Но изведнъж, когато перото вече беше в ръката му, една мисъл му мина през ума и той се спря, почувствал смут и притеснение. – Пиши, любезни Нико! Художникът, макар и след малка пауза, се подчини. – Кои са другите довереници на Глиндъна? – Тъкмо се канех да ти разкажа за тях! – каза Нико. – Той всеки ден посещава една жена, чужденка, която знае всичките му тайни. Тя се прави че е бедна и че издържа детето си с труд. Но тя е жена на един италианец с огромно богатство и няма съмнение, че разполага с пари, които се харчат за покваряване на гражданите. Тя трябва да бъде хваната и арестувана. – Напишете и нейното име. – Но не трябва да се губи време. Знам, че двамата имат намерение да избягат от Париж още тази нощ. – Нашата процедура е бърза, добри Нико, не бой се. Хм, хм! – и Робеспиер взе листа, на който Нико бе писал, и като го доближи до очите си, защото беше късоглед, продължи леко усмихнат – Винаги ли пишеш така, гражданино? Струва ми се, че почеркът ти е преправен. – Не бих искал те да разберат кой ги е предал. – Добре, добре. Твоята доблест ще бъде възнаградена, повярвай ми. Спасение и Братство! Робеспиер се поизправи, докато изговаряше тия думи и Нико се оттегли. – Ей, вие там - викна Диктаторът, като дръпна звънеца си. И когато появилият се якобинец очакваше заповедите му, той му каза – Последвай този човек – Жан Нико. И щом напусне дома, веднага го арестувай! Чакай! Нищо против законите – ето ти заповедта. Публичният обвинител ще получи допълнителни инструкции. Бързо! Якобинецът излезе. Всяка следа на болест и недъгавост изчезна от Робеспиер. Той стоеше прав като свещ със скръстени ръце и с лице, сгърчено в конвулсия. – Ей, Герен! – шпионинът се появи – Вземи тия адреси! До един час този англичанин и тази жена трябва да бъдат в затвора. Техните разкрития ще ми помогнат против други, по-опасни противници. Те ще трябва да умрат заедно с другите на 10-ти, след три дни. Ето – написа той набързо – ето ти заповедта за арестуването им! Върви! – Я сега Кутон, Пейан, ние повече няма да се бавим с Талиен и неговата сган… Ние трябва да се доверим само на меча на закона. Аз ще си събера мислите, ще подготвя речта си. Утре аз пак ще се явя в Конвента. Утре смелият Сен Жюст, завърнал се от нашите победоносни войски, ще дойде при нас. Утре, от трибуната, аз ще хвърля страшна гръмотевица срещу маскираните врагове на Франция, утре аз ще поискам, пред лицето на отечеството, главите на конспираторите. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|