Иван Вазов Под игото

- Отсечете моята череша - каза той.

Но по егоизъм ли човешки, по бащинска ли милост- естествена впрочем в

тоя случай - той не допущаше синовете си да се мешат... Той искаше те да се

удържат на бързея, против който той не бе устоял. Той искаше нещо невъзможно!

"Доста съм аз от къщата" - думаше си той. Преломът в неговия дух не се бе

извършил напълно: оттам колебанията, оттам противоречията. С една реч, Марко

беше представител на умерения елемент в народната партия. Елемент, годен за

всеки други случай, но не в революциите, които се основават на насилия и

крайност, за да достигнат целта си. Той често играе ролята на спъвало в тяхното

колело. В дадения случай може би това не беше така.

Калчо се завзе да пробива азлъка на черешата, за да стане истински топ.

Той го превъртя с едно твърде тънко свръдле ведин огладен чеп, към гъзера. Той

скоро свърши и тая работа, духна в дупчицата и из устата на топа изхвръкна

стърготина.

- Е, тя се вика, стана! Джаста-праста ще прави турчата - каза Калчо с

тържествующ вид.

- Браво, Букче, ти ще бъдеш и топчият... Сега пък бай Ляло ковачът да му

тури железните обръчи и другите железа и ето ти цял круп - каза Мичо.

- Майки, това ще гърми страшно - забележи Марко.

- Ще го заложим нависоко на Зеления трап и оттам ще бием цялата

долина... Отдето се покажат, удряй, не ги жали!... Позицията е чудесна!

Чуха се стъпки отвън.

- Някой наш иде - каза Мичо, понеже беше заръчано на юнака момък да пуща

само свои хора.

Влезе Попов, секретарят на комитета. Той се здрависа с Мича и Марка.

- Що дириш тука, Ганчо? - попита го подпредседателят.

- Отивам за Зеления трап, та като минувах, отбих се да видя нашата

артилерия.

- Добре, добре, днес трябва да се сберем всички, та да решим кого да

пратим за Панагюрище. Искат ни представител. Аз викам - Соколова.

- Какъв представител ни искат? - попита Марко.

- Да се намери на главното събрание там.

- За какво ще бъде то, главното събрание?

- Джанъм, там ще се решава кога да се вдигне въстанието.

- Навярно, за първи май ще бъде решено - забележи Ганчо.

Марко се начумери.

- Ба, по-късно ще бъде... Барем да се прибере цветето от гюловете -

забележи Мичо.

- Та и ние ще ставаме ли? - попита Марко.

- На всички места в един ден ще въстанат.

- Не правете лудост!

- Лудост - не лудост, трябва да се става - каза Мичо късо.

- Не се готвим от толкова време за черни очи я ? - прибави Ганчо.

- Джаста-праста! Джаста-праста! Бай Марко!... - обади се Калчо разпален.

- Аз разбирам, че ние се готвим само да се браним от башибозуци, додето

видим какво става около нас... Страх ме е да не плащаме парсата само ние - каза

Марко.

- Срам и безчестие ще бъде за Бяла черква да се забави един миг!...

разпалено.

Марко помисли.

- Знаете ли наздраве - попита той, - че така ще бъде?

- Как да не знаем? Деца ли сме?... Аз затова те канех да влезеш в

комитета, та с очите си да четеш писмата... и да чуеш Каблешкова и Бойча.

Марко поклати глава недоверчиво.

- Друго е да ти кажат хората, друго е ти сам да знаеш, че е така...

Мислете пет пъти, преди да сторите нещо, да не повторим заарската работа.

Мичо се разсърди.

- Сега е друга работа, Марко, не ставай дете... Аз ти казвам, че ще

пламне навсякъде... Всичко е организувано. Само денят нека ни кажат. . .

- А, ако пламне навсякъде, то и аз ще нарамя пушката! Но ако не пламне

навсякъде, а ние пламнем само? Това, казвам, да разберем...

- Ще пламне!

- Кой знае!

- Ще пламне, Марко! Клетва искаш ли?

- Не ща.

- Аз искам като него да попипам с пръст... Тука играем с главите си...

- Ти трябва да вярваш, че ще победим!

- Защо?

- Как трябва да падне?

- Така, трябва да падне, защото й е писано да падне.

Марко разбра, че Мичо пак прибягва до пророчеството на Мартин Задека...

- Аз не вярвам на новите пророчества... Календарът ни предсказва дъждове

и буря, а ние имаме райско време... Празна работа.

- Задекът е друго, Марко, него го припознават и учените! ... - каза Мичо

разгорещен.

- Аман, джанъм! Все Задека ни посочваш! Остави се с тоя Задек.

Мичо пламна.

- Ако не щеш Задека, аз да ти покажа и друго пророчество, много

по-дълбоко и по-ясно.

- От кого е?

- От провидение божие е. Дух свети само може да го вдъхне... Човешки ум

не го измисля.

И Мичо захвана да бърка в пазвата на салтамарката си.

Марко го гледаше учуден.

- Ах, остало е тефтерчето ми у дома - каза Мичо с досада; - но чакай, аз

мога да си го припомня... Ако кажеш, че и сега не вярваш за падането на Туркия,

аз ще те оставя да се мъчиш... На глухия с тъпан му блъскай, той пак не чуе.

И Мичо извади дивита си, затопи перото в мастилницата и пак хвана да

търси в джоба си.

- Късче бяла книга нямаш ли?

- Нямам - каза Марко, като потърси и той в пазвата си.

- Чакай, тука ще пиша!

И Мичо се облегна до топа и взе да драще по гладката му повърхност.

Марко гледаше с любопитство.

Скоро там се източиха няколко редове от черковни букви и арабски цифри,

правилно размесени в следующия вид:

Т (=300) У (=400) Р (=100) Ц (=900) I (=10) А (=1)

К (=20) Е (=5)

П (=80) Д (=4) Н (=50) Е (=5)

Тия черковни слова, четени като букви, казваха: ТУРЦИА КЕ ПАДНЕ; броени

и събрани като цифри, изкарваха съдбоносната година 1876!

Кой беше натъкмил тая чудновата комбинация и открил това съвпадение? Кой

ум беше уловил в мрака тая светулка, тая необяснима игра на случая? Неизвестно.

Такива явления новите хора ги наричат "каприз на случая"; старите ги наричат

"орисия".

Тъй предразсъдъкът обяснява, когато разсъдъкът се отказва...

Мичо Бейзадето обясни двойния смисъл на тая шарада. Марко провери

самичък.

Той просто занемя от удивление, нищо не отговори.

Мичо гледаше победоносно. В черните му пламтящи очи блестеше гордо

самодоволство; а в тънката иронична усмивка, с която гледаше зашеметения Марка,

се четеше и съжаление към неговото малодушно неверие, и тържество, и щастие, и

възторг... Гаче тоя поглед и тая усмивка говореха на Марка: "Хай говори сега де,

хай да чуем твоето мнение: Мартин Задекът лош - що ще кажеш на това, другото?

Разбра ли ти Бейзадето кой е?"

Додето произхождаше разговорът между двамата първенци, бяха влезнали,

без да привлекат вниманието им, и няколко членове от комитета. Те също пътем

бяха наминали да видят тополивницата на белочерковския Круп. Скоро влезнаха и

други, все по същия случаен начин. Така щото всички членове бяха налице, с

изключение на Дима Безпортев.

- Капасъзът не можа да се намери днес - доложи Илия Странджов; - трябва

да се е натряскал в някоя кръчма.

- Лошо нещо е смукателството без мярка - забележи поп Димо, като навири

плоската.

Членовете на комитета не можеха да се начудят и възхитят от зрелището на

топа. Той стоеше пред тях като едно длъгнесто огромно животно, без глава и без

крака, с едно очице на гърба и със страшно дълбоки уста - на опашката,- които

щяха да бълват огън и лава... На гладкия му жълтеникав корем се чернееше

кабалистичната фраза, написана от бай Мича, страшното мене, фекел, уфарсин на

отоманската империя:

Турциа ке падне. 1876.

- Момчета - обърна се подпредседателят, - ние на Зеления трап ли бяхме

рекли да ходим?

- Там, там - да вървим!...

- А бе тъй и тъй се сбрахме тука, не бива ли и тук да си направим

заседанието? Тука, ако питате, и по му мяза сега... при тая мечка...

Всички одобриха тая щастлива мисъл на подпредседателя.

- Тогава, насядайте.

- Ами вие къде ще седнете?

- Ето моя престол - каза бай Мичо и седна на гърба на топа.

И заседанието се започна.

НОВАТА МОЛИТВА НА МАРКА

Марко излезе твърде умислен от впечатлението на онова, що беше чул и

видял в Калчовата тополивница.

- Кой знае... - пошушна си той, като тръгваше през зеленчуковите

градини, които захващаха оттам.

Той вървя тъй до реката, на изток от Бяла черкова, която се спуща с

многобройни скокове от Балкана... Там хвърли поглед на градината си и в нея на

пъна, останал от черешата, и се усмихна под мустак; после се отби и тръгна

изново през градини и ливади, за да влезе през главната улица в града, из която

отиваше пътя за К. Като премина и колибите на чергарите, заложени на прашната

полянка на края на града, пред него се озова голямо хоро. Някой сиромах

крайчанин имаше сватба и в нея участвуваха всичките махленци, види се, защото

хорото беше безконечно дълго.

- Ето какво е светът - помисли си той; - там готвят топове, тук се женят

и нито му мислят за утре...

Но той веднага се убеди, че и тук не липсваше революционният елемент:

хорото се предвождаше от Безпортева, който, макар малко хром, беше знаменит

играч. Той махаше бяла кърпа в ръка и играеше твърде лудешки и ексцентрично и

даваше на безкрайната жива верига, която го следеше, най-капризните криволения и

фигури: ту хорото заприлича на безукоризнено правилен полукръг, ту се завие

около себе си като заспал смок и пак се развие и преобърне в права линия, или

пък изображава разни фантазии. Широкото дъно на потурите му се развяваше

победоносно при всяко ново засиляне напред.

Полека-лека Марко наближи до самото хоро, което беше в разгара си, и

тогава той видя, че Безпортев беше твърде пиян и той се така силно хвърляше и

рипаше, и с него цялата гъвкава колона, като че той я води на пристъп въз някоя

крепост. Ентусиазмът на Безпортева беше се съобщил и на най-последнята брънка на

опашката на колоната, която съставляваха петгодишни дечица. По негова заповед

музикантите бяха млъкнали и самите хороиграчи и хороиграчки заедно с играта и

пееха. Според гласа на песента, хорото отиваше на повръщулки. Пътем Марко

зачутия стихове от песента:

Надяваш ли се, Калино,

бачо ти Колю да доде?

Бачо ти Колю да доде,

армаган да ти донесе?

За бяла шия - герданче,

за тънко кръстче - коланче,

за руса коса - шамия,

за малки крачка - кондурки?

И хорото се люшкаше неудържимо...

Марко се спря под стряхата на ковачницата, за да почине и да погледа

веселото зрелище.

Веднага Безпортев го съгледа. Той се откъсна от хорото и се затече

насам, като продължаваше да маха кърпата и да подскача по такта на песента. По

бялото му длъгнесто, кокалесто лице, с малки червени мустаци и сини играещи очи,

беше отпечатана някаква свирепа радост и животински възторг, който произвежда

пиянството, пиянство, предизвикано от някоя безумна съкрушающа тревога на

душата.

- Да живееш, бай Марко, и България да живее, па и славните български

който налива!... Прощавай, бай Марко, пиян съм като возелница... но пак си знам

ума... аз пия виното, а не то мене... Да, като чувствителен българин... Защото

народът страда и аз викам: доста робство и пиянство! По-добре да измрем, нежели

такъв позорен живот... Па щели да кажат: начукал се като руски сапожник... Който

каже, предател е... Мене сърцето ме боли за България, тая бедна турска робиня...

Искаме правдини, човешки правдини!... Не щем ний богатство, не щем ний жени...

Ама ще кажеш:

хората се женят, и то кога? А аз ще ти отговоря: това е народ... а утре, като му

кажеш: марш, напред, запали къщи и хай в Балкана!... Който се бои от птичките,

просо не сее... Ти разбираш от една дума само... Да живеят подобни патриоти! Аз

тям им целувам и ръцете, и краката!... Но Юрдана чорбаджи... с кремик ще му

дерем кожата... А пък Стефчов? Но да спи куче под камък... късо... Думата ми е,

че аз съм пиян като едно, като едно... Народната любов ме прави да съм пиян...

Часът е близко. Днес ако съм жив, утре ставам дух, нищо, сянка... Магарешки

свят, с една реч... И който умре за народа, той ще бъде жив на веки веков...

Вива! България да е жива!... А аз какво съм? - Едно магаре, което се бои от

бистра вода...

Ненадейно Редакторът се прекъсна, защото видя, че минуваше един турчин,

яхнал на кон, нещо станало рядко напоследък. Той запя, като показваше към

турчина:

Боят настава: тупат сърца ни,

ето ги близо наште душмани.

Кураж, дружина вярна, сговорна,

ний не сме веке рая покорна!

- Напред, напред! - извика Безпортев, като че предвождаше някоя невидима

дружина, и се спусна към турчина.

Турчинът се обърна, видя Безпортева, че тича към него, и се спря. В

двайсетина разкрача Редакторът го стигна и му извика:

- Читак, къде отиваш? Как дерзаеш да тъпчеш тая света земя?... Тая земя е

българска, а твоята е в азиатските пустини, там се поразявай! Долу, скот, да

целуваш тая свещена земя... Ако не, ще вземат дяволите твоя султан, и сланите

му, и харемлиците му...

Турчинът не разбра какво му говори Безпортев, но видя, че е твърде пиян;

той се посмути, бутна коня си и тръгна пак. Безпортев се спусна и хвана коня му

за юздата.

- Какво ми искаш, чорбаджи? - попита турчинът слисан.

- Долу! Или ще ти изпия кръвта! - изрева свирепо Безпортев, като си

изтръгна лъскавата кама.

Турчинът имаше някакво оръжие на пояса, но той го забрави, потрепера и

се спусна с покорен вид от коня.

- Какво искаш, чорбаджи? - попита той уплашен от свирепия вид на

Редактора.

- Къде отиваш, читак?

- За К.

- А кога ще идеш за Мека?

прошушна.

- Чорбаджи, остави ме.

- Хай да пътуваме за Мека заедно - извика Безпортев; - чакай да те яхна.

Ти си яхал хилядо години българите!... - И Безпортев пъргаво се метна на гърба

му и си уви ръцете около врата му. - Крачи напред за Мека! - викаше той.

И пред очите на целия сбор, и при викове и смехове, турчинът, чушнат с

Безпортева, тръгна нататък.

Конят меланхолически тръгна след господаря си.

- Кой знае, кой знае!... - мълвеше си Марко, като отиваше към тях си,

още недошъл в себе си от учудване и прехласване от онова, което преди малко

видя. Той беше живял петдесет години на тоз свят; запомнил бе времето, когато на

българина бе запретено зеления цвят и беше заповядано да слазя от коня при

срещане турчин; той сам беше видял, преживял, изпитал, преглътнал толкова

унижения като рая, щото сега не вярваше очите си. Той видя, че насред сбора,

пред хилядо зрители, един турчин слезна от коня си, по заповед на един хром и

пиян българин, че тоя турчин забрави селяха си и османлъка си и му се подложи

като животно, да му се качи Капасъзчето и да го носи пред всичкия свят! И това

стана тъй просто, тъй ненадейно, да, тъй страшно ненадейно! И то не беше

току-тъй, случайно, или от пиянство - вчера и завчера то не можеше да стане,

днес става и всичкият народ се смее и ръкоплещи, като че става нещо

най-естествено... Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у

господаря?... Или вече, наистина, часът е ударил на тая империя и Бейзадето има

право, и младежите имат право?

- Кой знае, кой знае!...

В замислюването той се спрепна в децата, които се връщаха от училището.

Те бяха учениците на Мердевенджиева и съставяха една дълга колона, по две на

ред. Те вървяха в такт, като войници, под командата на десетници, които вървяха

отстрана, и на генерала, който вървеше отпреж... Марковият Асен дигаше пръчка с

една червена кърпица: това беше знамето!

Марко остана поразен.

- Та то всичко полудяло: от старци до бозайници - помисли си той, - тя

се е залюляла...

Той хвана за ухото Асенча и му каза усмихнато:

- Какво носиш бре, малко муле?

Тук с благодарение си помисли, че неговите по-стари синове са остали

немолепсани, че той не бе забелязал у тях размирния дух, който бе прихванал

всичките и самаго него даже.

- Нека баре те да останат настрана, да стоят вън от тая каша, дето и аз

затънах. Аз съм вече взел-дал. Те да останат живи...

После горчива мисъл му дойде и той прибави намусено:

- Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите... Базиргяни ли съм ги

народил... Не, по-добре, нека стоят настрана... Един от къщата стига...

Слънцето беше къде обед.

Той стигна у тях си безпокоен и сърдит, влезна в собата, прегледа

пищовите, които висяха на стената в кобурите си, отвори после един килер, който

беше скрит зад вратата, с намерение да тури кремици на два вехти пищова, остали

от прадяда му и захвърлени от много години в праха. Килерът беше тъмен и служеше

за скривалище. Той побара напосока вътре, но се договеди и взе свещ, за да види

по-хубаво. Кога поднесе светилото в килера, колко се почуди! Вместо двата стари

пищова, видя наплъстен цял арсенал пушки, пищови и револвери. Това беше цяла

оръжейница! Тая оръжейница бе в същото време и нещо като гардероб: в единия ъгъл

висяха изкачени чанти, цървули, навуща, чудновати френски дрехи, обточени и

нашарени с гайтани, и други неща, странни и подозрителни.

Той се развика към баба Иваница, която се подаде:

- Мале, мале, кой е отварял скривалището! Кой е вписал тия маскарлъци

тука?

Баба Иваница го изгледа слисана.

бърникат тук час по час и обират паяжините... Кой ги знае какво дирят в

тъмнината!

Марко се разлюти:

- Хай да ги вземе дяволът с хайдутаци - каза той, като се чешеше в тила.

После подържа още малко свещта пред долапа, погледа и си пошушна с едно

неуловимо изражение на лицето:

- Лудите, лудите - те да са живи!...

И затвори пак врачката.

Па отиде пред куностаса и зачини ниски поклони пред божия образ. Той

мълвеше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му... Той се молеше за

България!...

ПИЯНСТВО НА ЕДИН НАРОД

Наистина, заедно с напредването на пролетта и революционното кипение

напредваше гигантски. Цяла Западна Тракия - главната му област - приличаше тая

пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването.

Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха

борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги

прегърнат, сърца открити - да ги чуят - един народ, жеден за великото слово на

свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота. Една дълга върволица от

предтечи - сеятели беше прегазила вече духовната нива на България и хвърлила там

семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий - един

калугер, и се заключваше с Левски - един дякон - два светци, - беше засеяла и

наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон,

последният - от височината на бесилото.

Преди двайсетина години Раковски, като бе загатнал в едно село за

въстание, едвам бе се спасил от пайванта на селяните, с помощта на женски дрехи.

Сега народът, като чуеше, че иде апостол, вместо потери, пращаше му депутации да

го приемат. И той слушаше, и той гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало

гърло кристална струя. Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! - черковата

даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си. Идеята със

стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко - и балкана, и равнината, и

колибата на сиромаха, и килията на монаха. Даже и чорбаджиите, жигосаната класа,

спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която

вълнуваше умовете на средата им. Наистина, те, съразмерно, слабо участие взеха в

патриотическото движение, но и не му пречиха - защото го не издадоха.

Издайствата и подлостите, отвсякъде и от всички, дойдоха подир катастрофата,

нейни всегдашни изчадия... Напразно някои пристрастно искат да монополизират

това въодушевление само в полза на оная част от народа, на която краката обуваха

цървули, в ущърб на историческата истина. Напразно. Революционният дух, тоя

огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и университанти, и гугли и

фесове, и калимявки и капели. Както във всичките прогресивни борби на България,

науката и кръстът, сиреч духът, стоеше на първи ред. Мартирологът на новите

български мъченици явно доказва това. Истина, че главният контингент, и напред,

и сега, даде масата народна, но тя даде онова, което беше в силата й: числото.

Трябваше интелигенцията да му даде смисъл и душа...

Прочее, въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше

нови размери и нова сила и заедно с него - приготовленията; старо и младо беше

се заловило за работа. Селяните не доораваха нивите, за да леят куршуми, и

гражданите зарязваха търговията. Тайни пощи сновяха денонощно между разните

комитети и централния в Панагюрище, както тайните полиции следяха явните;

младежите излазяха на военно обучение с пушки под команда на стотници и

десетници; жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, а бабите

месеха и печеха сухари; чизмарите работеха само чанти, цървули, паласки и други

бунтовнически потреби; самите селски векили, бирниците, кметовете и други

официозни лица взимаха ревностно участие в приготовлението. Във всяко село

растеше складът на оръжия, куршуми и барут - барута го доставяха самите турци;

черешовите дънери провъртени, одялани, стегнати с железни обръчи, образуваха

артилерията! А копринените знамена със сърмени левове, които ревяха,

фантастическите хъшовски премени, свещеническите лъскави одежди и кръстовете, и

хоръгвите съставляваха декора на настъпающата борба. Влиянието на това общо

опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха челика, топката,

ликото, пумпала с игра на талим, сред улиците, като си правеха пушки от пищели,

саби от дръвца... Старите хора, учудени, си казваха: "Това е поличба божия." А

поличби небесни нямаше, които да предсказват страшната буря. Да, освен

чудноватото предсказание: "Туркиа ке падне, 1876", което обикаляше навред и

смущаваше най-скептичните умове... Напротив, пролетта беше подранила много и

превърнала цяла Тракия в райска градина. Трендафиловите градини се бяха

разцъфнали чудно и разкошно като никога. Полята и нивите вричаха великолепни

жътви, които не щеше да има кой да прибира...

И в няколко деня, тайно и полека,

народът порасте на няколко века...

Колкото се касае до втеляването на турското правителство при такива

открити и нагли агитации, при такова шумно въоръжаване и готвене за въстание на

България, то се обяснява чрез неговата слепота и презрение към нараслите сили на