Иван Вазов Под игото

раята. "Това са заешки тупурдии", казваха благодушните ефендета. "Това са

Даживейлердените", казваха горделивите господари и се подсмиваха под мустак

пренебрежително. Има думи, които означават епохи. "Даживейлердените" - това беше

въплощеното народно самосъзнание, излязло тържествующе из трийсетгодишната борба

за черковна независимост. Но "Даживейлердените", които пиеха наздравици за

българската екзархия на 1870 г., се преобърнаха на 1876 г. на бунтовници, които

лееха куршуми и правеха топове, за да поздравят българската свобода.

Тая метаморфоза не схващаха турците. Те не можеха да вървят заедно с

времето си и да виждат конаците, които взима прогресът на идеите. Та впрочем и

да видеха, беше вече късно: те нямаха нито такава широка тъмница, нито такъв

дълъг синджир да свържат една гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше

планини.

описуемата епоха - отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и

маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да

се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? Да се готви,

и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с

нея мегдана в самото й сърце, в "чревото адово", както бе казал някога Марко

Иванов, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма - плява, която пламва

и гасне, и илюзията - призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример

за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух

никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...

Ние особено натъртихме на тая прелюдия на борбата, защото само тя е

поразителна и мерило за силата на една велика идея, възприета от благоприятна

почва. Самата борба, която последва, не заслужава името си...

Ние и нямаме мисъл да я описваме. Разказът ни по нужда се натъкна на

един епизод от нея, епизод, който следва нататък и който илюстрира революцията,

тоя чудовищен "крах" на най-светлите надежди...

ПЛЕСНИЦА

Калчовата тополивница до техния арсенал, Ганковото кафене димеше и гърмеше от

весели кикотения.

Тях ги бе причинил Иванчо Йотата, понеже Франгов, като четеше в "Право"

член за австрийската политика на изток, беше се спънал във фразата "Drang nach

Osten", а Иванчо Йотата обясни, че то значело "драг наш остен".

Всеобщият кикот оглушаваше кафенето.

Един Кандов, който все мълчаливо стоеше в ъгъла, не се изсмя. Сякаш той

не видеше и не чуваше що става около му. Вероятно, умът му беше унесен в други

предели. По мършавото му, бледно, замислено лице беше разляна още по-силна

меланхолия и тъга, нещо болезнено, неизразимо болезнено, и то съставяше пълен

контраст с безгрижните и разтегнати от смеха физиономии наоколо.

Смеховете се уталожиха, защото в това време черкова бе пуснала и всички

присъствующи зазяпаха през прозорците, та изглеждаха пременените минувачи и

минувачки на улицата.

Между последните се мярна и Рада.

Тя беше облечена в черно и скромно. Бузите й разцъфтели като два божуря

от вътрешно благополучие. Тя привлече всички погледи; много от тия погледи не

бяха благосклонни; имаше и презрителни, защото тия дни за Рада обикаляше един

твърде неприятен слух.

Хаджи Ровоама беше пръснала, че Рада приема любовници, предрешени, по

тъмна нощ. И тя се божеше и кълнеше, че с очите си видяла.

Истината беше, че някой бил случайно съгледал Огнянова, кога излазял от

Радини, без да го познае. Дошъл до ухото на калугерицата тоя слух, тя се постара

да го разгласи из метоха.

От метоха слухът мина в града. Одумниците го поеха жадно и Радиното име

обикаляше вече из разговорите на бъбриците и на Бойчовите врагове, които в нея

си отмъщаваха на паметта му.

Сама Рада нищо не знаеше.

Тя беше погълната от щастието си и нито в погледите на съседките, нито в

лукавите поусмихвания на други тя не можеше да угади жестоката клевета, на която

беше жертва.

Кандов се страшно възмущаваше.

Току-що Рада минаваше край кафенето, Стефчов се наведе и пришъпна с

ехидна усмивка нещо на Мердевенджиева. Псалтът се извърна, изгледа отминалата

мома и смигна лукаво. Шепотът се предаде по-нататък и извика злобни ухилвания.

Тържествующият Стефчов не се задоволи с това: той изрече иронически известния

стих от бунтовната песен:

"Къде си, вярна ти любов народна?"

и се изкашля безочливо.

Мнозина разбраха къде биеше брадвата му и се спогледнаха знаменателно.

Стефчов изкусно подхвърли тема за разговор. Подбийшегите и язвителните

остроти заваляха на сметка на нещастната девойка.

Кандов, който досега търпеливо слушаше, не можа да се удържи повече.

- За кого подхвърляте тия подигравки, за Рада Госпожина ли? - попита той

Стефчова.

В кафенето се възцари тишина.

- Що питаш? Па и да е за Рада Госпожина, какво? - отговори Стефчов

упорито.

- Ако за нея разбираш, то аз ти казвам, че си клеветник и низък челяк! -

извика студентът, като стана запъхтян.

- Аз ли съм низък или ти - това да съди публиката. Колкото за клеветник

на Рада Госпожина - ти прощавай. Питай и кучетата... и те знаят... Аз те

съветвам да не вземаш труд на себе си да браниш една позорна мома... Не ставай

смешен кавалер.

Кандов кипна. Той пристъпи насред кафенето и каза бледен и разтреперан:

- Ти нападаш грубо една беззащитна девица... Вземи си думите назад!

- Докажи ми, че преди една неделя твоята девица не е приемала скришом

гост... Една мома, която...

Стефчов не можа да довърши.

- Тоя скришен гост беше Бойчо Огнянов, годеникът й, мерзавецо! - кресна

Кандов, като му залепяше една плесница.

Звънливият плясък по бузата екна из кафенето.

Зашеметеният Стефчов полетя най-напред от удара, па се спусна въз

студента, който издигаше бастуна си.

Но присъствующите ги разтърваха.

Кафенето се изпълни с глъчка. Извън любопитни се трупаха на стъклата.

Стефчов изскокна из кафенето със зачервеняла буза, побеснял от ярост, и

се запъти право към конака, решен тоя път да отмъсти и на Кандова, и на Рада.

Той щеше да накара бея да тури под изпит и двамата по повод на Огнянова; и да се

изскубнеше студентът с отказвания, девойката щеше да бъде окончателно опозорена;

тя и беше причината на днешния скандал.

Но на улицата го срещна слугата му и му обади, че пловдивският доктор

пристигнал, който беше викан за Лалка, зле болна. Тогава Стефчов тръгна към тях

си.

КАНДОВ

Най-много Стефчова. Те паднаха като гръм от ясно небе. Но увлечението на горещия

студент нема лоши последствия за него.

Между това, някои прозорливци съобразиха,че Кандовото пламване имаше

по-дълбоко причината си, отколкото в едната рицарска подплата на характера.

Такъв неудържимо страстен гняв, който го доведе до крайности, и по повод на една

чужда нему личност, не беше естествен, ако нямаше и други по-лични побуждения. И

по това обстоятелство, и по други признаци - по-после винаги уловими за

внимателния наблюдател - разбраха, че сам Кандов не бе хладнокръвен към Рада

Госпожица.

И не се излъгаха.

Кандов беше влюбен в Рада.

Как беше се случило това?

Съвсем просто.

Младият студент беше една от ония страстни натури, които намират смисъла

на живота само в поклонение на някой идеал. Такива натури могат да дишат само в

увлечението на страстни, силни привързаност...

Млад, горещ, идеалист, Кандов дойде в България, зашеметен от крайни

теории и принципи, великодушни в една честна душа, грозни в едно развалено

същество.

Първата среща с живота разклати дълбоките убеждения на религията му. Той

видя, че тук е съвсем чужда почва за нея... Той не можеше да се кланя вече на

един пукнат кумир.

И потърси нов - той го имаше готов - в лицето на България...

Но преди да види България, в душата му се беше наместило друго божество:

той беше видял Рада.

Това се случи скоро подир Огняновото избягване лани из Бяла черква. Това

чувство, от най-напред слабо, зарасте и занаедря бързо в душата му. То го

обхвана цял, то стана страст. Кандов полека-лека се отчуждаваше от средата си и

от интересите й, избягваше шума и падаше в мечтателна апатия, която оживяваше

само виждането на Рада. Това се продължаваше до тая пролет, когато един ден той

се стресна, окопити, възмути от себе си. Тая страст му се видя подла - подла към

Огнянова - негов приятел, престъпна към България, на която беше длъжен да се

посвети.

душата си демоническото чувство. Той помисли, че само едно друго по-страшно,

по-демоническо вълнение може да го спаси и възроди. Той реши да се хвърли

всецяло в борбата, която се готвеше, и в премеждията, и в неизвестността й; да

се потопи в нейните заглушителни и буйни вълни; да се нагълта и опие с горещата

атмосфера на лудото въодушевление и революционното кипение... Той поиска да

изгони Луцифера чрез Велзевула.

Тогава го видяхме, че ненадейно се явява при Соколова с молба да го

приемат член в комитета и с предложение да убие Стефчова.

Именно, убийството на предателя, убийството - работа нова за него и

съпряжена със страшни безпокойства, но благородна в случая, го най-пленяваше.

Той разчиташе на това убийство, то беше горнилото, през което душата му щеше да

излезе нова и бодра;

ударът, който щеше да нанесе смърт на предателя, щеше да я нанесе в душата му и

на друг страшен враг - обаятелния образ на Рада.

Да, най-напред убийството - кръщение в кръвта и в революцията...

Страшна, но решителна крачка към избавление...

И той още тогава, когато се зароди тая мисъл в тревожната му душа, преди

да я съобщи на председателя, той няколко нощи я сам гали, котка, милва страстно,

като майка обожаемото си дете... В дългите си безсънници той мечтаеше, той

кроеше плана за унищожението на Стефчова, а тия пламенни размишления го

поглъщаха цял, обладаваха всичкия му духовен мир и не даваха достъп на друго

чувство, на друг интерес. Кандов си спомни за Разколникова: и героят на

Достоевски също бе замислил убиването на лихварката за благото на човечеството,

и той беше тъй симпатичен и трогателен! Те се намериха и двамата в еднакво

положение. Това случайно съвпадение ободри, обая, възхити Кандова... Разколников

му се изпречваше като един светъл и ободрителен образец, като идеал. Той даже

прегърна и начина на Разколникова, по който бе убита бабичката: щеше да пришие

извътре на дългото си палто, под мишницата, една връв, за краищата само, така

щото да може да провеси на нея брадвата за желязото й. Тъй нямаше никой да

познае, че той носи смъртоносното оръдие.

За щастие или за нещастие, това се отложи и Кандовият план рухна като

една кула от картони. Той беше в отчаяние... Но революцията стоеше отпреде му,

настръхнала и огнена като апокалиптически звяр, и това го поутеши за нещастието

му... Ала борбата в душата му траеше, нарастваше. При всичката страстност, с

която се бе отдал на делото на революцията, Споменът за Рада го не оставяше.

Нейният образ предателски се мяркаше зад образа на отечеството; той беше

по-дълбоко, по-навътре, имаше самоуверен вид и гледаше със съжаление на тоя

временен гост, влезнал в дома, дето тя стопануваше.

Да би можала поне душата му да храни, да побира и двете тия

привързаности, едната наложена от ума и волята, другата от природата, да ги

съгласи, уравновеси, да отслаби едната чрез другата!... Той се чудеше на

Огнянова как може да люби с еднаква пламенност и България, и Рада, да се раздели

така и пак да бъде бодър и силен, да се чувствува спокоен и дори щастлив! Каква

беше тая натура, едра и богата, която дишаше тъй свободно под бремето на две

велики страсти, които армонизираха помежду си и й даваха ново мъжество, и я

окриляваха!...

Как той завиждаше на смешната страстчица на Мердевенджиева, която един

мечешки рев бе изцерил!

Днес, когато даваше плесницата, Кандов почувствува, че се намери в

странно положение. Той се беше отдал на България, а влюбил в Рада. И по самата

сила на нещата той имаше вече в Огнянова - другаря си по мисия - един противник.

Идеята го привързваше към него, страстта го отдалечаваше...

С доблестната си буйност, като наказваше оскърблението, нанесено на

Радината чест, той отмъщаваше и за Огнянова!

Противоречие страшно.

Но борбата, макар жестока, не биде дълга.

Сърцето удържа победа.

Сиреч, природата - над другия духовен мир.

Кандов се предаде цял на новата си любов.

Слезнал ненадейно от университетската скамейка в житейското море, той

беше като човек, паднал от небето на земята. С душа доверчива и със сърце

неначето от изпитанията на живота, той се намери неприготвен Да ги посрещне.

Първото, що му прати злата съдба, беше тая любов. Той се предаде на нея със

същата беззаветна разпаленост, както по-преди - на идеалите на социализма

Разликата беше само, че там действувате мозъкът, а тук сърцето, вироглавец,

комуто ни разсъдъкът, ни опитът, ни мъдростта на всичките философи не дохаждат

дохаки.

Кандов да намери благополучие, равно с големината й. Или най-люто

разочарование, най-свирепи страдания щяха да отровят живота му...

Никой влюбен не си е поставял това питане. Ако си го поставяше - той не

бе такъв.

В граматиката на любовта няма въпросителни знакове.

При това Радиното сърце не беше свободно и той знаеше това. Но той не

видя това, и продължи да гори. Любовта е сляпа.

Не залудо старото гръцко изкуство често изображава крилатия й бог с

вързани очи.

През времето, в което Рада мислеше Огнянова за убит, тя беше тъй смазана

от нещастието си, щото нито се сети да помисли нещо върху редките още посещения

на студента; полека-лека те заставаха по-чести, както и случайните (но нарочно

дирени) срещи с нея... Времето се изминуваше, а това все следваше. Най-после

Рада, със свойствената си женска догадливост, забележи неравнодушното отношение

на студента към нея. Всеки път признаците на това новопородено чувство ставаха

по-явни, заедно с нарастването му.

От най-напред Рада се учуди и смути; после се престори, че нищо не сеща - кой

знае, - това даже погъделичка приятно нейното самолюбие; и най-после се стресна

от растящата сила на тая гореща привързаност. Но свенлива, каквато беше, тя нема

смелостта да я охлади грубо или да затвори вратата на поклонника си, толкоз

деликатен, колкото и искренен. Това я обезоръжаваше съвсем.

Куражът за плесница можеха да й дадат само хора като Стефчова.

Рада не знаеше какво да стори. И тя продължаваше да бъде приветлива към

Кандова, като Бойчов приятел, още, като човек благороден. Тя мислеше, горката,

че с това облекчава копнежа му, степента на който не подозираше, като го

посрещаше любезно и лекуваше с огъня на черните си очи. Лош лекар. Ни тя, ни

Кандов не знаеха, че едничкият спасителен цяр за тоя вид болести е раздялата.

"Очи, дето се не виждат - забравят се", казва и българската поговорка.

УТРИННО ПОСЕЩЕНИЕ

Вчера, подир скандала със Стефчова, Кандов се завърна у дома си твърде

разтревожен. Той се затвори в стаята си и до вечерта чете непрестанно все една и

съща книга. Той прекъсваше прочита си само за да забележи с молив някои места в

книгата, и пак се зачиташе. Той беше се цял вдал в това занятие и не обядва...

Когато го повика майка му, отговори, че го боли главата... Вечерта също не яде.

Той цели часове пролежа на мин-дера, замислен, с очи към потона. Когато се

възцари нощната тишина, той стана, седна при масата и взе да пише писмо. Тая

работа трая до среднощ... После пак се тръшна на миндера, не да спи, а да

мечтае... Свещта горя до утринта. Първите слънчеви зари проникнаха в стаята и

удариха в лицето унесения студент. Той се сепна, отвори очи, уморени и

похлътнали от безпокойно спане. Той отиде до масата, прочете пак писмото,

прегъна го на четири, потърси конверт, не намери и сложи писмото на масата.

- Сега ли или после? - пошушна си той.

И стоя една минута замислен.

- Не, после, после да й иде... Когато се видя с нея...

И той хвана бързо да се готви, за да излезе. Когато се намери на

улицата, той видя, че е още твърде рано. Слънцето стоеше ниско още на хоризонта;

домът, в който живееше Рада, хвърляше сянка въз срещната къща... От опит той

знаеше, че когато сянката се дръпнеше досред улицата, до барата, тогава

девойката ставаше да полива градината у Лиловичини. Тогава тя биваше облечена и

часът приличен за посещение. Кандов мина няколко пъти из тая улица и поглежда ту

към зида на Лиловичини (Рада живееше в една стая навътре в двора), ту към

сянката. Тя ужасно бавно слазяше от стената на срещната къща и до барата остаяше

още доволно място в сянката. Значи, трябваше да се чака един час и повече,

додето слънцето осветли половината улица... И Кандов, с ръце отзад, продължи

разходката си; той закриви и из други улици, за да не обърне вниманието на

минувачите, които засреща по-често... Слънцето обливаше вече с ярка светлина

цяла Стара планина, могилите над града, керемидените покриви на къщята, белите

комини, прозорците, що бяха обърнати на изток. Ранните кафеджии бяха отворили

кафенетата си, бакалите, препасани о престилка, метяха калдъръма пред дюкяните

си. Гайтанджиите забухаха гайтана на камъните при чешмите, засноваха хора по

улиците, настана движение и живот, градът бръмна от обикновената си смесена

шумотевица.

Но всичко това Кандов го не забележи... Ни слънцето, ни шумът, ни

минувачите, ни животът, който закипя около му, не го заинтересува. Той гледаше,

мислеше, чакаше само едно: сянката. Тя приближаваше до заветния предел, до

барата, и тоя предел беше и края на неговите мъчителни и страстни вълнения, на

тия минути, дълги като векове. Сянката се дръпна до барата и остави другата

половина на улицата цяла в светлина. Кандову се стори, че слънцето едвам сега

изгря... Той с бързи крачки тръгна към вратнята на бабини Лиловичини. Той се

взираше в тая стара, попукана, извехтяла дъбова вратня, ниска и кована с гвоздеи

с големи разплескани главички, ръждясали и прилични на петна по вратнята... Той

ги знаеше колко са на брой и колко резки и цепнатини имаше портата, и как

скърцаше, като разрънчено куче, когато се отваряше. Тая порта беше като едно

живо същество, с очи, с уши, с глас... Как болезнено-страшно-сладостно се

отзоваваше тя на сърцето му, при всяко влизане в нея! Как

студено-неприветливо-зловещо, като клепалото, кога бие за умряло, пронизваше

душата му шумът й, когато на излизане се хлопваше зад него!...

Внезапно тя се отвори. Из нея излезе един прост българин с потури и с

шапка. Кандов поиска да го посрещне и попита за Рада, но го досрамя. Той изгледа

тоя прост човек с голямо вълнение и с някаква завист даже. И продължаваше пак да

се разхожда. Мина се няколко време. Вратнята се отвори пак и сега сърцето

Кандово се разтупа.

Из нея излязоха баба Лиловица и Рада. Те бърже тръгнаха нагоре. Той

едвам сега чу звънливото чукане на клепалото. "Вероятно празник някакъв -помисли

си той, - отидоха на черква двете." Той се спря като прикован на мястото си и

все погледва с очи девойката, която се отдалечаваше нагоре. Тя го не бе видяла,

защото и като излезе, и като завървя, очите й бяха все наведени. Той неволно

забележи, че тя се беше пременила в новата си черна рокля. Не носеше сега

пепелявата басмяна престилчица с белите търкалца и листа, както други дни... Но

как беше розово лицето й, строго някак... и пленително!

Дълго време студентът чака завръщанието й... Мина се час, два. Той с

негодуване слушаше, че клепалото ту престане, ту пак забие, и тоя сух, звънлив и

безочлив звук раздражаваше нервите му до нетърпимост и го привеждаше в

отчаяние...

- Та какъв дявол празник е тоя? - повтаряше ся той злобно. - Къде отиде

тя с тая ужасна бабичка? Какво е това глупаво клепало! Какви са тия вечни

празници? До празници ли е на хората... Защо ми трябва мен тоя празник, на тия

идолопоклонци празникът!

Тия възклицания изскокваха от време на време из устата му и той все

продължаваше да варди улицата. Но Рада се не явяваше.

Слънцето отдавна бе прегазило барата, завоевали втората половина на

улицата и се изкатерило по целия вид на бабината Лиловичина къща. Минувачите

непрестанно се кръстосваха и сновяха по улиците, но между тях нямаше ни Рада, ни

бабата. А клепалото все биеше.

- Какъв е този безбожен празник! - изфуча бая злобно студентът.

Но той не искаше и да узнае кой е. Първият човек, когото би попитал - би

му казал това. Но защо му беше? Той отдавна вече не знаеше дните, не забележваше

времето. Пролетта беше в разцвета си, но той не забелязваше пролетта... И за

какво му е тая пролет, тъй безобразие хубава, тъй коварно очарователна, когато в

неговата душа кипи такова море от страдания!... Природата имаше даже безсрамлив

вид: сякаш се подиграваше с него... И той плюна с отвращение въз нещо...

Вероятно, въз природата.

Но скоро той доби отговор на своите нетърпеливи възклицания.

КАНДОВОТО НЕДОУМЕНИЕ НАРАСТВА

Из отсрещната улица се понесе насам монотонен писклив хор от детински

гласове. Тия гласове държаха бас на друг един по-висок и по-дъртешки глас, който

извиваше някаква проточена черковна песен. Странният концерт наближаваше и се

чуваше все по-силен. Тозчас се подаде ред деца с фенери, хоръгви и дълги

беловоскови свещи, превързани с черни кордели; по тях - други деца вкуп и с тях

псалтът Мердевенджиев, последван от попове в одежди. Из въздуха се разнесе и

мирис от тамян: задаваше се погребалното шествие на Лалка. Страдалицата беше

издъхнала нощес още.

Почти целият град придружаваше смъртните й останки. Смъртта на тая жена, млада и

зелена покосена, изпълни със скръб всички сърца. Всеки бързаше да каже сбогом на

покойницата и да почете последното й пътуване - до гроба. Ни антипатията против

баща й, ни ненавистта против мъжа й не възпря света. Лалка беше твърде обична,

кротка и добросърдечна и образът й изгони из душите другите земни свирепи

вълнения. Навалицата на погребението й (което разбитият й баща не жали пари да

направи по-богато и по-тържествено) беше прочее извънредно голяма и му придаваше

още по-тържествен и по-трогателен вид. Но онова, което спомогна най-много да

привлече света, беше мълвата за причината на побеляването й и смъртта й, която