Издателско сдружение „Евразия Абагар, София/Плевен 1991 г.; ст
Изтегляне 1.26 Mb.
|
| 16
Този извод се налага и от критиката на християнското понятие за бога... Докато народът вярва в себе си, той има своя бог. В своя бог народът почита условията, благодарение на които той е на висота. Своята доблест — задоволството от самия себе си, усещането за сила той пренася върху същество, на което може да благодари за това. Щедростта на богатия: на гордия народ е нужен бог, комуто да принася жертви... При такива условия религията е форма па благодарност. Народът е 6лагодарен на самия себе си: той се нуждае от бог, комуто да благодари... Нужен му е бог — и полезен, и вреден, трябва му бог враг и бог приятел, от когото може да се възхищава и в доброто и в лошото. Докато нещата са такива, извън желанаята остава един изключително благ бог, противоестествено е да се кастрира богът. Злият бог е нужен не по-малко от добрия — нали и в своето собствено съществуване ти не си обречен единствено на търпимост и на човеколюбие... Каква полза от бог, непознаващ гнева, завистта, хитростта, насмешката, отмъстителността и насилието, който не знае даже възхитителните: ardeurs34 от победата и унищожението? Народът не би разбрал такъв бог: за какво му е нужен той?... Макар че наистина — когато народът гине, когато секва вярата му в бъдещето, гасне окончателно надеждата му за освобождение, когато покорността му изглежда полезна, а добродетелта му на победен — условие за самосъхранение, тогава и бог трябва да се измени. Той става кротък, смирен, стеснителен, страхлив, сега вече проповядва „душевен мир” вместо ненавист, внимателно отношение и „любов” към всички - и приятели, и врагове. Такъв бог непрекъснато поучава, настанява се в лоното на личната добродетел, той става бог на всеки, става частно лице, става космополит... Преди той е представлявал даден народ, силата му, всичко агресивно, всичко жадуващо власт в душата на този народ.. . А сега той е просто едно добричко богче.. . На практика за боговете няма друг избор: ти или въплъщаваш волята за власт и оставаш божество на племето, или си въплъщение на безсилието спрямо властта и следователно си непременно добър, благ... 17 Под каквато и форма да деградира волята за власт, това винаги ое придружава от физиологичен регрес, декаданс. Богът на декаданса, у когото са скопени мъжките доблести и влечения — непременно е и бог на физиологически деградиралите, слаби хора. Но те не се наричат слаби, а „добри”, „благи”... Разбира се, не е и нужно да се подсказва кога, в кой исторически момент 18-19 се появява за първи път възможността за дуалистичната фикция35 — за добрия и злия бог. Един и същ инстинкт заставя победените да свеждат, бога си до „благото в себе си”, а победителите — да отнемат на бога всички добри черти. Отмъщават на господарите, като превръщат техния бог просто е отделна черт... И добрият бог, и дяволът са все изчадия на декаданса. Редно ли е в наши дни да се правят отстъпки на ограничеността на християнските богослови и заедно с тях да се твърди, че постъпателното развитие на понятията за бога, като се започне от „Израилевия бог”, от племенния бог до християнския бог, е прогрес?!... Но нали и самият Ренан36 прави това. Сякаш Ренан има право да изпростява! Обратното е твърде ясно. Предпоставките за живот по възходяща линия — всичко здраво, смело, гордо, властно се изземва от бога, крачка по крачка той става символ на спора за уморените, последна надежда за давещите се, става бог на бедните, бог на грешниците, бог на болезнените раr ехсеllеnсе*37; „спасител” и „изкупител” — такива са неговите последни предикати... За какво говори такова превъплъщение? Защо такава редукция на божественото?... Вярно е, че „царството божие” от това е нараснало. Преди бог има свой народ — „избрания”. Междувременно бог, както и народът, тръгва по чужбина, впуска се в странствувания, никъде не се заседява. Докато великият космополит се настанява навсякъде — докато на негова страна се оказва „мнозинството” и половината Земя. Все пак този бог на „мнозинството”, този демократ сред боговете не става гордия бог и на езичниците — той е бил и си остава евреин, бог на притуленито кътчета, на тъмните ъгли, на мрачните колиби — бог на всички нездрави жилищни помещения на света... Както и преди, неговата световна империя си остава подземното царство, подмолието — souterrain, болницата, гетото... А самият той е толкова блед, толкова немощен, толкова изпаднал!... Даже и най-безкръвните от всички безкръвни могат да го надвият — господа метафизиците, албиносите в света на понятията. Те плетат ли, плетат около него своята мрежа, докато един ден, прехласнат от техните движения, сам той не се превърне в паяк, в „метафизикус”... Тогава той започва да изприда света от самия себе си — sub specie Spinozae38 — преобразявайки се в нещо все по-тънко и бледо, ставайки „идеал”, „чист дух”, „абсолют”, вещ в себе си... Така деградира бог — той става „вещ в себе си”. 18 Християнското понятие за бог — бог на болните, бог паяк, бог дух – е едно от най-негодните на Земята; то вероятно е показателно за най-ниската степен на деградация на типа божи. Израждайки се, бог става противоречие - възражение на живота, вместо негово преображение, вместо вечно Да на живота. Именно с бога се провъзгласява враждебността към живота, природата, към волята за живот! Бог е формулата на клеветата по адрес на „земното”, формула на лъжата относно „отвъдното”. В бог е обожествено Нищото, осветена е волята към Нищото!... 19 Могъщите раси ка Северна Европа не отхвърлят бога, което не прави чест на тяхната религиозна надареност, да не говорим за вкус. Те своевременно трябвало да се справят с тази хилава и овехтяла рожба на декаданса. Поради това над тях зиси едно проклятие: техните инстинкти са пропити с болести, старост, противоречие -- оттогава те вече не създават свои богове! Изминават почти две хиляди години и не се ражда нито един бог. И продължава да живее и да съществува сякаш по права линия, като ultimum и maximus39 богопораждащата сила (creator spiritus40 в човека), жалкото богче на монотеизма! Този упадъчен хибрид от нищо, абстракции и възражения, освещаващ инстинктите на декаданса, всякакви страхове и умори в душите!.... 20-21 20 Осъждайки християнството, не бих искал да съм несправедлив към неговата родствена, но превъзхождаща го по брой привърженици религия - будизма41. Двете нихилистични религии на декаданса са и сходни, и по един забележителен начин различни. .. Будизмът е сто пъти по-реалистичен от християнството; в кръвта му по наследство е налице обективното и хладнокръвно поставяне на проблемите, възникнало в резултат от продължилото стотици години философско движение; когато будизмът се появява на бял свят, с понятието „бог”, с това философско движение е свършено. Будизмът е единствената в историята истинска позитивистка религия — даже и в своята теория па познанието (строгия феноменализъм) будизмът утвърждава вече не „борбата с греха”, а „борбата със страданието”, при това напълно признавайки правата на действителността. Будизмът се отличава дълбоко от християнството още и по това, че за него самозалъгването само с морални понятия е вече отминал етап; казано на моя език - той стои отвъд доброто и злото.. . Ето двата психологически факта на които се основава и които взема под внимание будизмът: първо, прекомерна чувствителност, изразяваща се в изтънчената способност да се страда, а освен това изключителна духовност, следствие от твърде дългото пребиваване сред понятия, логически процедури, от което личният инстинкт е ощетен в полза на безличното (и едното, и другото от личен опит е известно както на мен, така поне на някои от моите читатели, а именно — на „обективните”). Следствие от тези психологически предпоставки е депресията — именно срещу нея Буда предприема своите хигиенни мерки. Неговото средство е животът сред природата, странствуването; умереността и самоограничението в храната, предпазливостта в отношението към всякакви spirituosa, афекти, предизвикващи разливането на жлъчката и сгорещяването на кръвта, липсата на грижа за каквото и да било — нито за себе си, нито за другите. Той изисква представи, които успокояват или радват духа, и препоръчва методи на отвикване от всичко друго. За Буда благо и доброта е всичко, което укрепва здравето. И молитвата, н аскетическите упражнения се изключват — изобщо никакъв категоричен императив, никаква принуда даже и в манастирската община (винаги можеш да излезеш от нея). Всичко подобно само би усилвало прекомерната възбудимост. По тази причина той не изисква борба с другомислещите; срещу нищо друго не въстава така неговото учение, както срещу отмъстнтелността, антипатиите, ressentiment42 („не вражда ще прекрати враждата” е трогателният рефрен на целия будизъм...). И с право: именно тези афекти са нездрави в смисъла на главната диетическа цел. Със съществуващата духовна умора, която се проявява в прекалена „обективност” (т.е. в отслабване на индивидуалната заинтересованост, в загубване центъра на равновесие, „егоизъм”), се бори той, последователно отнасяйки към личността дори и най-духовните интереси. Учението на Буда вменява егоизма в дълг: цялата духовна диета се определя и регулира от едно: как да се отърсим от страданието (това напомня за атинянина, който също бе обявил война на чистата „научност” — Сократ43: той издигна личния егоизъм в ранг на морал дори в самото царство на проблемите). 21 Предпоставка за будизма са твърде мекият климат, кротостта и свободата на нравите, липсата на войнственост, а също и това, че двигатели на напредъка са висшите, дори учените съсловия. Те се стремят към висшата цел — радост за духа, невъзмутимост, отсъствие на желания — и постигат своята цел. Будизмът не е тази религия, в която обожават само съвършенствата; съвършенството е само норма. В християнството на преден план излизат инстинктите на угнетените, поробените: в него търсят спасение низшите съсловия. Тук като средство против скуката се занимават с казуистика44 на греха, самокритика, инквизиция на съвестта; тук постоянно поддържат (с молитви) афектите по отношение на всемогъщия, наречен „бог” — най-висшето се счита за недостъпно, приела се като дар, като, „благодат”. Липсва и публичност: закътаното, тъмното помещение — това е по християнски. Тук презират тялото, отхвърлят хигиената на сетивността, 22-23 църквата отрича дори чистотата на тялото (първото християнско дело след изгонването на маврите било да се закрият баните, които само в Кордова били над двеста и седемдесет). Склонността към жестокост спрямо себе си и към другите също е християнска черта, както и омразата към другомислещите, волята за преследване. Мрачните и възбуждащи душата представи се извикват на преден план; състоянията, към които се стремят и които награждават с възвишени имена, са тези - на епилептиците; избират диета, която поражда причиняващи болка видения, и пренапрягат нервите. Християнството е смъртна враждебност към господарите на земята, към „благородните”, но заедно с това — и скрито, тайно състезание с тях (оставят им „тялото”, а вземат само „душата”...). Християнството е омраза към духа: към гордостта, мъжеството, свободата, libertinage45 на, духа, ненавист към усещанията, към сетивните радости, към радостта изобщо — това също е християнско... 22
23 И така - нека кажем още веднъж: будизмът е сто пъти по-хладен, правдив, обективен. Той вече не се нуждае, тълкувайки другояче греха, да, прави страданията, болката по-приемливи за себе си — той просто казва онова, което мисли: „Аз страдам.” Обратно, страданието не подобава на един варварин; преди да признае, че страда, той има нужда от тълкувания (инстинктът го кара по-скоро да крие страданията си, да ги носи мълчаливо). Думата „дявол” за него е благодеяние — дяволът е твърде силен и страшен противник, не е срамно да понасяш страданията, причинявани от такъв враг. В основата на християнството се запазват някои тънкости от източен произход. Преди всичко то е наясно, че сама по себе си истинността на нещо е без значение, но съвършено важно е в какво хората вярват като в истина. Истината и вярата в истината — това са два крайно отдалечени, почти противоположни по интерес светове, до които водят съвсем различни пътища. Да знаеш това, на Изток означава вече почти да си станал мъдрец; такова разбиране имат брахманите, Платон46, както и всеки привърженик на езотертмната мъдрост. Например, ако щастието се състои в безгрешния живот, за изкуплението на греховете е важно не това, дали човекът е бил грешен, а дали той се чувствува грешен. И така, ако ни е нужна вяра, то трябва да предизвикаме недоверие към разума, познанието, изследването: пътят към истината тогава се оказва под забрана... Твърдата надежда много повече стимулира живота, отколкото всяко реално 24-25 щастие. Затова трябва да се поддържа надежда у страдащите — такава, с която не би могла да се справи и самата действителност, която няма да свърши, каквото и да се случи — доколкото това е надежда за „отвъдния свят” (точно поради това, че надеждата води за носа нещастния човек — гърците я смятат за най-голямата от всички беди, най-коварното бедствие, — когато върху ни се стоварят всички нещастия, все пак остава надеждата...). За да бъде възможна любовта, бог трябва да стане личност; за да могат да участвуват и най-низките инстинкти, бог трябва да бъде млад. Женската страст получава един прекрасен светец, мъжката страст — Дева Мария. Всичко това при условие, че християнството възнамерява да се възцари там, където Адонис и Афродита47 вече предопределят понятието за култ. Изискването за целомъдрие усилва неистовостта и проникновеността на религиозния инстинкт — култът става по-топъл, по-задушевен, по-мечтателен... Любовта е състояние, в което обикновено човек възприема нещата не такива, каквито са. Достигнала апогея си, силата на илюзията разкрасява, преобразява всичко. Обичайки, ти понасяш много повече, всичко търпиш. Следователно трябва да се измисли религия, в която е възможно да обичаш: именно така ти се извисяваш над всичко скверно, съществуващо в живота — просто преставаш да го забелязваш... Ето какво може да се каже засега за трите християнски добродетели, бих ги нарекъл трите християнски благоразумия — вяра, надежда и любов. Будизмът е твърде позитивистичен за това — той вече е закъснял да поумнява по този път... 24 Тук само ще засегна проблема за произхода на християнството. Ето първия тезис относно нейното решаване: християнството е разбираемо само върху почвата, върху която е израсло — това не е движение против юдейския инстинкт, а негово закономерно развитие, нова брънка в неговата вдъхваща ужас логическа верига. По формулата на изкупителя: „Спасението, е от Иудеите”48... Вторият тезис гласи: ние все още сме в състояние да разглеждаме психологическия тип галелеянин, само в своето пълно израждане този тип, едновременно обезобразен и обременен с чужди черти, е могъл да послужи за това. за което е послужил - като тип изкупител на човечеството... Юдеите са най-забележителният народ в световната история; изправяйки се пред дилемата — „да бъдеш, или да не бъдеш”, те напълно съзнателно предпочитат, каквото и да става, на всяка цена да бъдат; такава цена е радикалната фалшификация на природата, на всичко естествено, на всяка реалност на вътрешния и външния за човека свят. Те се откъсват от всички условия, при които някога е могъл да живее, при които някога е дръзвал да живее народът; от самите себе си те извеждат понятие, обратно на понятието естествени условия; последователно обръщат наопаки, превръщайки в неща, противоположни на тяхната естествена ценност и изопачавайки неизлечимо религията, култа, морала, историята, психологията. С този феномен ние се срещаме отново: пропорциите несравнимо нарастват и все пак това си остава просто копие — за разлика от „избраните народи” християнската църква не проявява и най-малка претенция към оригиналност. Ето защо юдеите са най-фаталният народ в световната история: те разпространяват сред човечеството толкова фалш, че и днес се случва християнинът да е настроен антиюдейски, без да разбира, че самият той е краен резултат от юдейството. В „Генеалогия на морала” за първи път представих (психологически противоположността между двете понятия - аристократическия морал и морала на ressentiment, последният възниква като Не в отговор на първото понятие. Юдейско-християнският морал е изцяло и без остатък такова Не. За да каже Не на всичко, което въплъщава в себе си движението на живота по възходяща линия — сила, красота, здраве, самоутвърждаване, — инстинктът на ressentiment е трябвало, ставайки гений, да изнамери друг свят: да може, гледайки оттам, във всеки акт на жизнеутвърждаване човек да вижда злото и порочността. От по-късна гледна точка юдейският народ притежава най-упоритата жизнена сила: в непредставими условия за живот той доброволно, следвайки най-дълбокото благоразумие на самосъхранението, взема страната на всички инстинкти на 26-27 декаданса — не инстинктите владеят него, а той прозира в тях силата, с помощта на която би могъл да отстоява себе си в борба с целия „свят”. Юдеите са в унисон с всички декаденти, те са принудени да играят тази роля до възникване на абсолютните илюзии; благодарение на non plus ultra49 актьорски гений те оглавяват всички движения на декаданса (подобно християнството на Павел50), създавайки от тях нещо по-силно от всяка партия на живота с нейното жизнеутвърждаващо Да. За жреца — този тип човек, който жадува за власт и в юдаизма, и в християнството, декадансът е само средство: този вид човек е кръвно заинтересован от това човечеството да боледува и да бъдат обърнати наопаки понятието за „добро” и „зло”, „истина” и „лъжа” — в смисъл опасен за живота и съдържащ клевета относно, света. 25 Историята на Израел е неоценима като типична история на денатурализацията на природните ценности — ще посоча пет факта за наличието на такъв процес,. Първоначално, във времената на царството, Израел, също се намирал в правилно, т. е. естествено отношение към всичко. Яхве изразявал съзнанието за сила, радостта на народа от самия себе си, надежда от самия: себе си: от Яхве очаквали победи, на него се уповавали. не вярвайки, че природата ще даде всичко необходимо на народа и преди всичко ще изпрати дъжд. Яхве е богът на Израел и следователно е бог справедлив; ето логиката, която ръководи всеки народ, на чиято страна е силата, а поради това — и чистата съвест. Тези две страни на самоутвърждаване на народа намират израз в празничните обреди: народът благодари на бога за великите съдбини, за годишния цикъл л благополучието в скотовъдството и земеделието... Такова състояние на нещата дълго време се запазва като идеал — дори и след като всичко по най-печален начин се променя: е държавата — анархия; отвън — асирийци. Но като висш израз на своите надежди народът съхранява образа на царя — добрия войн и строгия съдия; най-вече у типичния пророк (т. е. критика н сатирика на деня) Исай51. Но надеждите не се сбъдват. Старият бог не можел нищо от онова, на което бил способен в предишните времена. Трябвало да се разделят с него. Но какво се случило? Изменили понятието за бога — денатурализирали го и на такава цена го запазили, .. „Праведният” бог Яхве вече не бил в единство с Израел, той вече не бил израз на себеусещането на народа; той бил бог само при определени условия... Понятието за бог става оръдие в ръцете на жреците агитатори, които сега тълкуват успеха като възнаграждение, нещастието като възмездие за непослушанието спрямо бога: това е безкрайно лъжливият навик да се интерпретира сякаш някакъв „световен нравствен ред”, който веднъж и завинаги обръща наопаки естествените понятия за „причина” н „следствие”. Възмездието и възнаграждението изгонват от света естествената причинност, която довежда до необходимостта от една противоестествена причинност: оттук и всякаква последваща ненатуралност. Сега бог изисква, а не помага, не съветва и не служи, той е всъщност само име на всякакви прояви на вдъхновеното мъжество и на доверието към самия себе си... И моралът престава да бъде израз на условията, при които се развива и живее един народ, престава да бъде най-дълбокият жизнен инстинкт и става абстрактен - противоположност на живота... „Моралът е принципно влошаване на фантазията, „лошото око” върху нещата. Що е юдейският и що - християнският морал? Това е Случаят, чиято невинност е отнета, това е Нещастието, омърсено с понятието „грях'”, благополучието, разбрано като опасност и „изкушение”, физиологическата немощ, отровена от червея на съвестта... 26 Понятието за бог е подменено с друго; понятието за морал — също, но юдейските жреци не спират дотук. Цялата история на Израел става негодна за употреба - долу историята!.. Тези жреци сътворяват чудото на фалшификацията и голяма част от Библията — 28-29 документално свидетелство за стореното от тях: подигравайки се с преданията, гаврейки се с историческата реалност, те превеждат миналото на своя собствен народ на езика на религията, т. е. изработват от него един затъпяващ механизъм за спасение, състоящ се от вини (пред; Яхве) и наказания, от благочестие и награди. Навярно ние бихме възприели много по-болезнено този позорен акт на фалшификация на историята, ако църковната и интерпретация в течение на хилядолетия не бе притъпила нашите изисквания за почтеност in historicis52. И философите пригласят на църквата: лъжата относно „световния нравствен ред” пронизва цялото развитие даже на най-новата философия. Какво означава „световен нравствен ред”? Това, че волята божия веднъж и завинаги предписва какво да прави и какво да не прави човек. Че ценността на народа и на отделния човек се измерва със степента на послушанието им към бога. Че над съдбата на отделния човек и на целия народ властвува волята на бога, който наказва и възнаграждава според послушанието пред него. Реалността, за разлика от тази жалка лъжа, е такава: един човек паразит, жрецът, определя ценността на всичко; „воля божия” той нарича средствата, с които се постига и поддържа такова състояние; хладнокръвно и цинично за народите, вековете, отделните личности той съди по това — доколко те са подпомагали или пречели на безграничната власт на жреците. Вижте делата им: в ръцете на юдейските жреци великата епоха в историята на Израел се превръща в период на упадък; плениичеството, великото нещастие — във вечно наказание за тази велика епоха — време, в което жрецът още нищо не значи. Величествените и твърде своенравни фигури в историята на Израел те според изгодата превръщат или в дребни фарисеи, или „безбожници”, психологията на великите събития те свеждат до опростената слабоумна формула — „послушание или непослушание пред бога”... Следваща крачка: „волята божия”, т. е. условието за запазване властта на жреците, трябва да стане известна - следователно е нужно „откровението”. С други думи: появява се нуждата от една голяма художествена фалшификация и ето, че се изнамира „светото писание” — всичко това се съпътствува от религиозна тържественост, от дни на покаяние и оплаквания във връзка с предишния „грях”, така писанието се обнародва. „Волята божия” отдавна е била известна, бедата е в това, че народът се е отчуждил от „светото писание”... Още Мойсей53 е познавал „божията воля”... Какво става? Жрецът строго и педантично определя веднъж и завинаги какво той би искал да владее, т. е: „какво е това божия воля”; той не пропуска големите и малките данъци, които трябва да му се изплащат, не забравя и най-вкусните късове месо, защото жрецът е страстен ценител на бифтеците... Отсега животът е устррен така, че без жреца не може да се направи нито крачка; каквито и естествени събития да ставали в живота — раждане, бракосъчетание, болест, смърт, да не говорим за жертвоприношение („трапеза”) — навсякъде се появява светият паразит, който лишава, събитията от тяхната естественост, или, казано на негов език, ги освещава... Защото, трябва добре да се разбере: всеки естествен обичай, всяка естествена институция (държавата, съдът, бракът, грижата за болните, тревогата за бедните), всяко изискване, произтичащо от инстинкта за живот, накратко казано - всичко, което не е лишено от вътрешна стойност, по принцип се обезценява вследствие на жреческия паразитизъм (или иначе казано — „световният нравствен ред”), всичко влиза в противоречие с каквато и да е ценност... Всичко това вече се нуждае от освещаване, от една придаваща стойност сила, която ще създава ценност само като отрича природата и явленията... Жрецът лишава от стойност и святост природата - само на тази цена той и продължава да съществува... Непослушаннето пред бога, т. е. жреца, „закона”, получава отсега името „грях”; средствата, през които отново можем да се примирим с бога, са, както и трябва да се очаква, тези, чрез които още по-здраво се осигурява покорността пред жреца: единствен той може да „изкупи” греховете... Днес, със задна дата, изглежда, че във всяко организирано от жреци общество „греховете” са неизбежни — в тях намира истинска опора властта, жрецът живее за сметка на прегрешенията, той се нуждае от това — хората да „грешат”... Върховният тезис: „Бог прощава на каещия се”, в превод означава: прощава на този, който се покорява на жреца. .. Каталог: textove textove -> Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта textove -> Платон „апология” textove -> Nikolai Maistorov textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Stoyan tsanev 1946 Born in Bourgas, Bulgaria textove -> Stoyan tsanev born in Bourgas, Bulgaria in 1946 textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Ralitsa Nikolova Born February 16, 1945 in Polski Senovets textove -> Изложение на книгата в Лайпциг, Германия Самостоятелни изложби textove -> Христо Кърджилов Изтегляне 1.26 Mb. Сподели с приятели:
|