Издателско сдружение „Евразия Абагар, София/Плевен 1991 г.; ст
Изтегляне 1.26 Mb.
|
| 30-31
27 Против природата във всичките й проявления, против всяка природна ценност и всяка реалност се проявяват най-дълбоките инстинкти на господствуващата класа и на тази лъжлива основа израства християнството — форма на смъртна враждебност към реалността, враждебност, която и до днес не е изживяна. „Свещеният народ” е запазил само жреческите думи, само жреческите ценности и с вдъхваща ужас логическа последователност се е разделял с всичко, което е извън властта — като с нещо „несвещено” като „свят”, „грях” — този народ намира и окончателната формула за своя инстинкт, водеща логично до пълно самоотрицание: той обявява за християнство отрицанието на последната съхранила се форма на реалността — самия „свещен народ”, „народа избраник”, цялата юдейска действителност. Един пръв по значение факт: бунтът, получил названието си от името на Иисус Назарянина — това е дваж по-юдейски инстинкт или, иначе казано, такъв жречески инстинкт, който вече не понася жреца като реалност — този инстинкт обуславя изобретяването на още по-отвлечени форми на съществувание, още по-малко реален поглед върху света, отколкото тези които са обусловили църковната организация. Християнството отрича църквата... Не разбирам против какво е било насочено въстанието, за подстрекател на което с право или не смятат Иисус, ако не против юдейската църква — църква в същия смисъл на думата, който използуваме и ние днес. Това е било въстание против „благите и праведните”, против „светите Израилеви”, против обществената йерархия — не против нейната порочност, а против кастите, привилегиите, реда, формулите; то изразявало своето неверие във „висшия човек”, казвало своето Не на всичко жреческо и богословско. Но поставена макар и за миг под съмнение, йерархията все пак била онзи стълб, който крепял юдейския народ и след потопа — тя била последната, завоювана с огромни усилия възможност за оцеляване, residuum54 на самостоятелното политическо съществуване на народа. Нападките срещу йерархията са нападки срещу най-дълбокия инстинкт на народа, срещу неговата настойчива воля за живот — най-здравата от всички на света. Светият анархист, призоваващ към протест срещу господствуващия ред простия народ, отритнатите и „грешниците” (чандала на юдаизма) — този антихрист с неговите речи (доколкото може да се вярва на Евангелието), за които и сега биха го изпратили в Сибир, е бил политически престъпник, доколкото политическите престъпления изобщо са мислими в общества, аполитични до абсурд. Това го завежда на кръста: доказателство е надписът на кръста. Той умира по своя вина и няма основание да се твърди, че е умрял, за да изкупи вината на другите. 28 Съвършено друг е въпросът — осъзнавал ли е той тази противоположност? Може би него само са го усещали като такава противоположност. И аз едва тук засягам проблема за психологията на изкупителя... Признавам, че малко неща ми се удават така трудно, както четенето на Евангелието. Това далеч не са тези трудности, с разкриването на които звучното любопитство на немския дух свързва един от своите незабравими триумфи. Отдавна отмина времето, когато и аз, подобно на всеки млад учен, бавно и разсъдително, подобно изтънчен филолог, се наслаждавах на съчиненията на неподражаемия Щраус55. Тогава бях на двадесет години, а сега съм твърде сериозен за подобно занимание. Какво ме интересуват противоречията на „преданията”? Как може да се наричат „предания” легендите за светците! Тези разкази са най-двусмислената литература, която съществува: да се прилага към нея научен метод при липсата на други документални източници е дело несъмнено безнадеждно, учено безделничене. 29 Моята задача е психологическият тип на изкупителя. Той именно би могъл да се съдържа в евангелията, 32-33 макар и в изопачен и нечист вид; така образът на Франциск Асизки (Франциск от Асизи) се е съхранил в легендите въпреки легендите. Следователно не е вярно това, което той е правил, говорил или как е умрял, въпросът е: можем ли изобщо да си представим неговия тип, съдържа ли се той в „преданието”? Известните на мен опити да се извлече от Евангелието най-истинската история на „душата” доказват според мен едно отвратително психологическо лекомислие. Господин Ренан, шут in psychologicis56, прилага за обяснение на типа иа Исус двете най-неуместни понятия, които въобще могат да съществуват — „гений” и „герой” (hèros). Ако съществува обаче нещо неевангелско, то това е понятието „герой”. Точно това, което е противоположно на борбеното усещане, че за нещо се сражаваш, домогваш, се е превърнало тук в инстинкт: неспособността за съпротивление става морал („Не се противи на злото” е последна дума на Евангелието, в известен смисъл — ключ към него) — блаженство отпокоя, кротост, неумение да враждуваш. Какво означава „блага вест”? Намерен е истинският живот, живот — вечен, не обещаван, а тук — във вас — живот сред любов, живот без уговорки и изключения, без разлика. Всеки от нас е син божи, Иисус нищо не иска за самия себе си; всички са божии синове и всички са равни... Иисус е герой!... А какво недоразумение е думата „гений”! Нашето понятие за „дух”, понятие на нашата култура, загубва всякакъв смисъл в света на Иисус. Разсъждавайки строго, като физиолог, според мене тук би била по-уместна съвсем друга дума... Осезанието ни — знаем това — бива раздразнено до такава стенен, че докосването до който и да е твърд предмет ни кара да потръпваме. Достатъчно е да преведем такъв физиологически habitus57 на езика на съвършената логика — това би било инстинктивната омраза срещу всяка реалност, бягство към „непостижимото” и „неуловимото”, отхвърляне на всяка формула, всяко понятие за пространство и време, на всичко твърдо установено — държавата, учрежденията, църквата; и тогава твоят роден пристан с в свят, който няма нищо общо с реалността, в свят изключително „вътрешен”, свят „истинен” и „вечен”... „Царството божие е в самите вас”... 30 Инстинктивната ненавист към реалността е следствие от крайната чувствителност и болезненост, когато дори не ти се нека да те докосват, защото всяко докосване действува твърде разрушително. Инстинктивното неприемане на антипатията, враждата, на всякакви разграничения и различия е резултат от крайната чувствителност и болезненост, когато всяко съпротивление, самата необходимост да се съпротивляваш на нещо се възприема като непоносимо неудоволствие (като нещо вредно и отхвърляно от самия инстинкт за самосъхранение) и когато блаженството се състои само в това да не се противиш на никого и на нищо — нито на злото, нито на бедата... Любовта е единственият, последният шанс да оцелееш... Именно от тези две изходни физиологически реалности и израства учението за изкуплението. Ще го нарека изкусно развитие на хедонизма върху напълно прогнила основа. Близкородствено до него остава епикурейството, езическото учение за изкуплението — с високата степен на виталност и нервна сила. Епикур58 е типичен декадент; аз първи забелязах това у него... Страхът от болката, дори и безкрайно малката — може ли да завърши той в нещо друго освен в религия на любовта.... 31 Аз предварително дадох своя отговор на въпроса. Отговорът предполага, че образът на изкупителя е стигнал до нас в силно изопачен вид. Изопачението е твърде вероятно и само по себе си; едва ли такъв тип (по много причини) би могъл да се съхрани чист, непокътнат, без преувеличения. Очевидно свои следи е оставила и средата, в която е обитавала тази странна фигура, но още повече са следите от историята, от съдбите: на ранната християнска община: по-късно приписват на 34-35 изкупителя черти, които се обясняват единствено с условията при война и с целите на пропагандата. В странен и нездрав свят ни въвеждат евангелията — свят като в руски роман, където сякаш нарочно се среща изметът на обществото и „наивно-детинското” слабоумие: в този свят самият тип при всякакви обстоятелства е трябвало да се опростява: в частност първите ученици превеждат това битие от неуловими символи и непостижимости на своя недодялан език — само така те биха могли да разберат нещо от него; за тях типът съществува едва след като, което и правят те, бъде вместен в по-познати форми... Пророкът, месията, бъдещият съдник, нравоучителят, чудотворецът Йоан Кръстител59 — колко много възможности невярно да бъде възприеман самият тип. Няма да подценяваме и proprium60 на всеки сектантски култ: почитането изтрива у възлюбленото същество всички оригинални, често неприятно чуждородни черти и идиосинкразии, тях просто не ги забелязват. Жалко, че редом с този тъй интересен декадент не е живял неговият Достоевски, искам да кажа — някой, който би възприел вълнуващата прелест на тази смесица от изкусност, болезненост и детинщина. И последно съображение: този тип, бидейки декадентски, е могъл в действителност да се отличава със своето самобитно многообразие и противоречивост — такава възможност не бива да се изключва напълно. Въпреки, че всичко говори против нея: нали точно в такива случаи преданието, но всяка вероятност необичайно точно и обективно, би запечатало образа; иие обаче имаме основания да предполагаме точно обратното. Както и да е било, пропаст разделя проповядващия в планината, на езерото и на поляната — това като че ли е самият Буда (на основа обаче съвсем не индийска) — агресивния фанатик, смъртния враг на жреците и богословите, когото злословният Ренан възвеличи като le grand maitre en ironie61. Аз самият не се съмнявам, че немалко жлъч (и дори еsprit62) се е преляла в учителя от християнската предизвикателна пропаганда - на всички добро е известна безцеремонността, с която сектантите за свое самооправдание прикриват своите назидатели. Когато за схватките с богословите потрябвал сприхав, гневлив, бързо осъждащ, коварно изобретателен богослов, те си сътворили „бог” според нуждите: без колебание те сложили в устата му най-неевангелските понятия, без които сега не може да се направи и крачка — понятия като „второ пришествие”, „Страшния съд”, всевъзможни земни очаквания и обещания... 32 И още веднъж ше повторя: възразявам срещу това — да се причислява фанатикът към типа на изкупителя, само една дума - impèrieux63, която употребява Ренан, унищожава самия тип. „Благата вест” — нали точно тя провъзгласява, че противоречия вече няма; царството небесно принадлежи на децата; вярата, която се демонстрира, не е завоювана, а си е просто тук от самото начало като детинщина, съхранила се в сферата на духа. Най-сетне, физиолозите познават случаи на закъсняла полова зрялост при органическа недоразвитост — следствие на дегенерация... Когато вярват по този начин, тогава не се гневят, не се сърдят, не се съпротивляват; тази вяра не носи „меч” и дори не подозира до каква степен би могла да разделя. Тази вяра не се доказва нито с чудеса, нито с награди, нито с обещания, още по-малко с „писания”; във всеки един миг тя е сама за себе си чудо, награда, доказателство, „царство божие”. Тази вяра дори не се формулира, тя живее, съпротивлявайки се на формулите. Разбира се, всичко случайно — обкръжението, езикът, запасът от впечатления — определя някакъв кръг от понятия: първоначално християнството използува изключително юдейско-семантични понятия (тук влизат яденето и пиенето на вечеря — понятия, с които, както и с всичко юдейско, силно злоупотребявала църквата). Но ще се въздържим да видим тук нещо повече от знаци, семиотика, повод за сравнение. Нито една дума тук не бива да се разбира дословно — за нашия антиреалист това е задължително условие, иначе той изобщо не би могъл да 36-37 говори. В Индия той би използувал понятията на Самкхя64, в Китай — понятията на Лао Дзъ65 и дори не би забелязал разликата... С известна търпимост към собствения маниер на изразяване ние бихме могли да наречем Иисус „свободомислещ”: нали за него всичко твърдо, устойчиво е нищо: думата убива и всичко твърдо убива. „Животът” като понятие не съществува, като опит — той нищо друго не знае — у него се противи на всички думи, формули, закони, догми, символи на вярата. Той говори само за най-дълбокото, вътрешното: „живот”, „истина” или „светлина” — така нарича той вътрешното, а всичко останало — цялата действителност, цялата природа, даже самият език за него притежава стойността само на знак, подобие... Тук ние не бива да грешим, колкото и голяма да е била съблазънта на християнския — бих казал църковния — предразсъдък: подобна символика е par excellence — тя е извън пределите на религията, култовите понятия, извън пределите на историята, естествознаиието, опита от общуването, от всички знания, цялата политика, психология, всички книги, изкуството и неговото „знание” - това всъщност е знание на „чистия идиот”66 (който не знае дори това, че такива неща въобще съществуват на света). Той и не е чувал за културата, така че не му се налага и да се бори срещу нея — той не я отрича. „Същото може да се каже и за държавата, за цялото гражданско общество и ред, за труда, за войната — той няма причини да отрича мира, той не подозира за съществуването на такова църковно понятие, „мир”... Да отрича изобщо е нещо немислимо за него... По същия начин липсва и диалектиката, както и представата, че вярата и „истината” могат да се обосновават с някакви доводи (неговите доказателства са вътрешните проблясъци, усещането за удоволствие в душата, самоутвърждаването — всички „доказателства на силата”)... Такова учение не може и да възразява — та нали тук изобщо няма разбиране за това, че има и други учения, няма и представа, че може да се разсъждава по друг начин... Ако се случи човек да се натъкне на нещо подобно, възможно е вътрешно дълбоко да съчувствува, да се опечали от „слепотата” на другите — нали самият той вижда, „светлината”, — но не може да възрази... 33 Психологията на „евангелието” не познава понятията за вина и наказание, не познава и „възнаграждението”. „Грехът” и всякаква дистанция между бога и човека са премахнати, в това се и заключава „благата вест”. Блаженството не се обещава и не се свързва с изпълнение на някакви условия: блаженството е единствената реалност, а останалото са знаци, които говорят за нея. Последствията от това положение се изразяват в един нов тип поведение, чисто евангелско. Не „вярата” отличава християнина — той се отличава с това, че действува, постъпва особено. С това, че нито с дума, нито в душата си се противи на този, който му причинява зло. С това, че не признава различията между своите съплеменници и другоземците, между юдеите и неюдеите („ближен” - това собствено е единоверецът, юдеят). С това, че никому не се гневи, никого не пренебрегва. С това, че не влиза в съда и не се дава в ръцете му (той „не се кълне”). С това, че при никакви обстоятелства не се развежда с жена си даже когато нейната невярност е доказана... Всичко всъщност е едно, следствие от един инстинкт... Животът на изкупителя представлява изключително такова практическо поведение, смъртта му — едва ли нещо по-различно... Той не се нуждае от формули и ритуали за общуване с бога — няма нужда дори да се моли. Той си разчиства сметките с юдейското учение за покаянието и примирението — знае, че единствено благодарение на практическото, житейското поведение може да чувствува себе си „божествен”, „блажен”, „евангелски” — във всяка минута да се усеща като „син божи”. Не„покаянието”, не „молитвата за прошка” извежда към бога, а единствено евангелското поведение; то самото е и „бог”... Така че Евангелието слага край именно на юдаизма с неговите понятия за „грях”, „опрощаване на греховете”, „вяра”, „спасение чрез вярата”: „благата вест” означава отрицание на цялото църковно учение на юдаизма. Единствената психологическа реалност на „изкуплението” е най-дълбокото инстинктивно разбиране относно това, как трябва да живее човек, за да се усеща „на небесата”, във „вечността”, — докато при всяко друго поведение ти съвсем не се намираш „на небесата”... Не нова вяра, а нов жизнен път....
„Царството” небесно е състояние на сърцето, а съвсем не нещо, което се намира „над земята” и настъпва. „след смъртта”. Понятието за естествена смърт изобщо липсва в евангелието: смъртта не е мост, преход; смърт изобщо няма, защото и тя принадлежи към един само привиден свят, от когото има полза само като източник на знаци. И „смъртният час” също не е християнско понятие: за проповядващия „благата вест” няма „час”, няма време, няма го и физическия живот с неговите кризисни мигове... „Царството божие” не е нещо, което се очаква — за него няма нито вчера, нито утре, и след хиляда години то няма да настъпи - то е само опит на сърцето, то е навсякъде и никъде... 35
36 Само ние, чийто ум е разкрепостен, намерихме предпоставката за разбиране на това, което невярно са разбирали в течение на деветнадесет столетия — откровенността, превърната в инстинкт и страст: тя воюва още по-непримиримо със „свещената лъжа”, отколкото с всяка друга... През цялото това време хората бяха неизразимо далеч от нашата деликатна и предпазлива неутралност, от онази дисциплина на ума, която позволява да се усещат толкова чужди, толкова фини неща. Хората винаги нагло и себелюбиво са търсели единствено собствената изгода, дори и църквата е изградена напук на Евангелието... Ако търсим признаци за това, че зад великата игра на световете се крие божеството немалко такива ни дава този огромен въпросителен знак, наречен християнство. Човечеството се прекланя пред обратното на това, което представлява изворът, смисълът, оправданието на 40-41 Евангелието; в понятието „църква” човечеството освещава всичко, което преодолява и превъзмогва „благовестителят” — напразно бихме търсили по-грандиозна форма на световноисторическа ирония... 37 Нашият век се гордее с усещането си за история: как е могъл да повярва в безсмислицата, че уж християнството е започнало с грубия анекдот за чудотвореца изкупител, а цялата духовна символика е уж резултат от по-късно развитие?! Точно обратното: историята на християнството, започвайки още от смъртта на кръста, е история на все по-грубото неразбиране на изначалната символика. Колкото повече християнството овладява широки маси от некултурните народи, чужди на условията, при които се зародило то, толкова по-необходимо става да се придаде на християнството вулгарен и вардарски вид — така християнството усвоява вероученията и обредите на всички подземни култове в Imperium Romanum68, така то попива в себе си безсмислиците на всички видове болен разум. Съдбата на християнството е неизбежно предопределена: вярата е трябвало да стане толкова нездрава, низка и вулгарна, колкото нездрави, низки и вулгарни са били потребностите, които е трябвало да удовлетвори. Най-сетне цялото това болно варварство приема завършен вид, църквата — неговият сумарен образ, и тя става сила — църквата, тази форма на смъртна враждебност към всяко благоприличие, към всяко извисяване на душата, към всяка дисциплина на духа, всяка искрена и доброжелателна човечност... Има ценности християнски и ценности благородни: именно ние, с разкрепостените умове, възстановихме тази тъй важна ценностна противопоставка... 38
Каталог: textove textove -> Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта textove -> Платон „апология” textove -> Nikolai Maistorov textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Stoyan tsanev 1946 Born in Bourgas, Bulgaria textove -> Stoyan tsanev born in Bourgas, Bulgaria in 1946 textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Ralitsa Nikolova Born February 16, 1945 in Polski Senovets textove -> Изложение на книгата в Лайпциг, Германия Самостоятелни изложби textove -> Христо Кърджилов Изтегляне 1.26 Mb. Сподели с приятели:
|