Издателско сдружение „Евразия Абагар, София/Плевен 1991 г.; ст

Изтегляне 1.26 Mb.

страница	4/6
Дата	21.03.2017
Размер	1.26 Mb.
	#17476

1 2 3 4 5 6

42-43
държавни мъже — хора откровени и антихристияни във всичко, във всички своя дела — се наричат християни и отиват на причастие?... Владетелят начело на своите полкове — това великолепно зрелище, израз на себелюбието и високомерието на своя народ — дори той най-безсрамно нарича себе си християнин!... Но в такъв случай кого отрича християнството? Какво се нарича „свят”? Ето какво: човекът - съдия, воин, патриот; човекът се защитава, когато го нападат, пази достойнството си, притежава своя гордост, търси изгода за себе... Поведението му във всеки отделен момент от живота, всеки инстинкт, всяка оценка, превръщаща се в постъпка — всичко днес противоречи на християнството, всичко е антихристиянско: какъв чудовищно лъжлив урод трябва да бъде съвременният човек, за да не се срамува да се нарича християнин!...
39
Ще се върна назад и ще разкажа истинската история на християнството... още самата дума „християнство” представлява недоразумение; всъщност — имало е само един християнин и той е умрял на кръста^⁶⁹. Самото „Евангелие” е умряло да кръста. Онова, което от онзи момент наричат „Евангелие”, винаги е било противоположното на това, заради което той е живял — било е „лоша вест”, дисангелие. Невярно и безсмислено е да се търси отличителният признак на християнина във „вярата”, например във вярата в изкуплението на греховете чрез Христос: християнското е само в практическото поведение, в живот, подобен на този, който е водил разпнатият... Днес все още е възможно да се живее така за някои дори е неизбежно: истинското, първоначалното християнство е възможно във всички времена... Не да вярваш, а да действуваш, преди всичко не да правиш много неща, а да бъдеш по друг начин... Състоянията на съзнанието, вярата, най-сетне това, което считаме за истинно, са известни на всеки един психолог — те са съвсем без значение и нещо петостепенно в сравнение с ценността на инстинктите: казано по-точно, цялото понятие за духовна причина е от край до край фалшиво. Да свеждаш своята християнска вяра до мненията, до феномените на съзнанието означава да отричат християнството. На практика никакви християни не е имало. Това, което в продължение на две хиляди години наричат „християнин”, е психологическо недоразумение, неразбиране на самите себе си. Погледнато отблизо, в този „християнин”, въпреки неговата „вяра”, властвуват инстинктите — и то какви инстинкти... Във всички времена - например у Лютер — „вярата” е само предлог, маскарад, завеса, зад която работят инстинктите: „вярата” е благоразумната слепота за определени инстинкти, овладели човека. „Вярата” аз вече нарекох същинско християнско благоразумие: за „вярата” безкрайно говорят, но действуват както подсказва инстинктът... В света на представите на християнина няма нищо, което поне малко да се доближава до действителността, и в инстинктивната ненавист към всяка действителност ние откриваме движещия елемент на християнството, единствения движещ елемент, скрит в самия му корен. Какво следва оттук? Че in psychologicis заблуждението е радикално — то определя същността на християнството, то е субстанциално. Достатъчна е да се премахне едно-единствено понятие, да се замени то с реалността, и християнството ще се отправи в небитието!... Погледнато отвисоко, този mоразителен, най-непостижим от всички останали факт — съществуването на религията не просто на основата на заблуждения, но и като изобретателна или дори гениална единствено в областта на зловредните и отравящи живота и душата заблуждения - този факт е зрелище за боговете, за боговете философи, с които съм се срещал, например по времето на знаменитите „беседи на остров Наксос^”^⁷⁰. В момента, в който чувството за отвращение започва да отстъпва в тях (и в нас!), те са благодарни на християнина за това зрелище. Може би заради този любопитен феномен жалката звезда на име Земя ще заслужи беглия поглед и проявата на някой жест към нея от страна на боговете... Не бива да подценяваме християнина: лъжлив до невинност, християнинът е нещо много повече от маймуна - известната теория за произхода на видовете по отношение на християнина изглежда като елементарна учтивост...
44-45
40
...Фаталният характер на Евангелието е предрешен от смъртта — самото то виси на „кръста”... Единствено неочакваната позорна смърт, единствено кръстът, предназначен предимно за canaille^⁷¹ — единствено цялата тази зловеща парадоксалност изправя учениците пред истинската загадка: Кой е този? Какъв е?... Дълбоко потресеното и оскърбено чувство, подозрението, че може би подобна смърт опровергава тяхното жизнено дело, страшният знак на въпроса — „Защо така!” — това е напълно разбираемо. Всичко е трябвало да бъде необходимо, да притежава някакъв смисъл, разум — висша разумност: за любещия ученик няма нищо случайно. Тогава зейва пропаст: Кой го е убил? Кой би могъл да бъде неговият естествен враг? — въпрос, подобен на мълния. Отговор: властвуващият юдаизъм, висшето съсловие на юдейството. В този момент те разбират, че се бунтуват срещу съществуващия ред, самият Иисус със закъснение се бунтува срещу съществуващия ред. До този момент в неговия образ липсва точно тази войнствена черта: това Не на думите и на делата, нещо повече — той е живата противоположност на подобно Не. Очевидно малката община не е успяла да разбере главното — колко съвършена е неговата смърт, колко по-високо стои той от всеки ressentiment и това е признак колко малко е бил изобщо познаван той! Та нали, умирайки, Иисус не би могъл да иска нищо друго, освен публично да представи най-силното свидетелство в полза на своето учение и с това да го докаже... Учениците му обаче са далеч от мисълта да му простят подобна смърт, което би било във висша степен по евангелски, а да не говорим за това — с цялата невъзмутимо блажена кротост в сърцето да отидат на също такава смърт... Отново се проявява най-неевангелското от всички чувства - отмъстителността. Те не могат да се примирят, че заедно с него загива цялото им дело — не, нужно е „възмездие”, „съд” (но има ли нещо по-малко евангелско от „възмездието”, „наказанието”, „съда”!). И народът отново зачакал месията, всички погледи били устремени към онзи исторически момент, когато „царството божие”-

ще настъпи и бог ще осъди своите врагове... Но нали точно представата за „царството божие” като завършек на историята доказва пълното неразбиране на нещата! Царството божие като обещание! Нали Евангелието е наличното битие, осъществяването, реалността на „царството”. Точно такава смърт е самото „царство божие”. Чак сега върху типа на учителя се прехвърлят цялото презрение и озлобеност, които изпитват към фарисеите и богословите — с това самия учител превръщат във фарисей и богослов! От друга страна, тези съвсем разстроени души с тяхното неудържимо поклонение вече не понасят евангелското равенство на всички хора, т. е. че както учел Исус, всеки поравно е син божи, и за отмъщение започват неистово да превъзнасят Иисус, да го откъсват от самите себе си — точно както на времето юдеите, отмъщавайки на враговете си, отделили от себе и безкрайно въздигнали своя бог. Единственият бог и единственият син божи са все рожби на ressentiment…

41
...И тогава възниква абсурдният проблем: как бог допуска това! На това разтревоженото съзнание дава един още по-абсурден отговор: бог принася в жертва своя син за опрощаване на греховете. Така с Евангелието е свършено - и още как! Изкупителната жертва, и то в най-отвратителната варварска форма: невинният се принася в жертва заради греховете на виновните! Какво ужасяващо езичество!... Наистина Иисус унищожава понятието за „вина“, като премахва пропастта, разделяща бога и човека, неговият собствен живот представлява точно такова единство на бог и човек — неговата „блага вест“... Единство не просто като привилегия! От този момент в типа на изкупителя малко по малко прониква догмата за съда и второто пришествие, догмата за смъртта като изкупителна жертва, догмата за възкресението и с тази, последната, веднъж завинаги се изхвърля понятието „блаженство“ — единствената реалност, която се съдържа в Евангелието — изхвърля се в полза на някакъв живот след смъртта!... Това разюздано, непристойно схващане логически бива изтълкувано от Павел, и то с наглостта на равин, характерна за
46-47
него: „... ако Христос не е възкръснал, то... напразна е и вашата вяра“^⁷².... И изведнъж с един замах Евангелието се превръща в най-презряното несбъднато обещание, в най-безсрамното учение за личното безсмъртие... А Павел дори проповядва безсмъртието като награда!...
42
Вече става ясно, че смъртта на кръста слага край на новите, напълно независими наченки на будисткото мирно движение, на фактическото, а не просто обещаното, щастие на земята. Защото, както вече подчертах, главното различие на тези две религии на декаданса е такова: будизмът нищо не обещава, но държи на думата си; християнството всичко обещава, но не държи на думата си... По петите на „благата вест“ върви най-лошата, Павловата... Павел въплъщава тип, противоположен на „благовестителя“ — той е гений на ненавистта, гений на призрака, на неумолимата логика на ненавистта. Какво ли не жертвува в името на ненавистта този дисангелист! Първо принася в жертва изкупителя, като го прикована към своя кръст. Животът, примерът и образецът, учението, смъртта, смисълът и оправданието на Евангелието — нищо не остава, щом само този призван за ненавист фалшификатор осъзнава от какво може да се възползува. Нито реалността, нито дори историческата истина!... И свещеническият инстинкт на юдея повтаря своето предишно огромно престъпление към историята — той просто зачерква вчерашните дни на християнството; просто съчинява цялата история на ранното християнство. Освен това той отново прекроява историята на Израел така, че тя да представлява историята на неговия подвиг, всички пророци говорят за неговия „изкупител“. .. А по-късно църквата преправя дори историята на човечеството като история на християнството... Типът на изкупителя, учението, практическото поведение, смисълът на смъртта, дори това, което става след смъртта — нищо не е оставено на мира, нищо не прилича на действителността. Центърът на тежестта на живота на изкупителя Павел прехвърля в „отвъдния свят“ - в лъжата за „възкръсналия“ Иисус. Той впрочем нямал нужда от живота на изкупителя, от смъртта му... Родина на Павел е столицата на стоическото просвещение^⁷³ и да бъде считан той за честен човек, при положение че гради доказателството си за задгробния живот на изкупителя върху халюцинации, да се вярва на разказите му относно тези халюцинации, би било проява на niaiserie^⁷⁴ от страна на психолозите. Павел е заинтересован ох целта, следователно и от средствата... В онова, в което той самият не вярва, вярват слабоумните, на които той подхвърля своето вероучение... Той жадува за власт, в лицето на Павел до властта отново се домогва жрецът; той се нуждае от понятия, догми, символи, с чиято помощ би могъл да тиранизира масите, да превръща хората в стадо. Какво заимствува по-късно Мохамед от християнството? — Едно-едннствено нещо — измислицата за Павел, неговото средство за утвърждаване на жреческата тирания: вярата в безсмъртието, т. е. учението за „съда^“...
43
Пренесе ли се центърът на живота в „отвъдния свят“ — в Нищото, му се отнема центърът на тежестта изобщо. Огромната лъжа за личното безсмъртие разрушава ума, унищожава естествеността на инстинкта — всичко благотворно с него, всичко поддържащо живота и осигуряващо бъдещето, всичко това вече поражда подозрение. Да се живее така, че животът да няма смисъл — ето какво става смисъл на живота сега... Защо ти е здрав разум, защо ти е усещането за благодарност към отечество и прадеди, защо да се трудиш наред с другите, да им се доверяваш, да умножаваш общественото благо, да се грижиш за него?... Колко „съблазни“, отклоняващи от правия път... а е нужно само едно... — всеки, бидейки „безсмъртна душа“, да се равнява на ,всички останали; в общността на всички живи същества „спасението“ на всеки отделен човек да може да претендира за непреходна значимост. И най-нищожният лицемер, всеки на три четвърти побъркан безделник да могат да си въобразят, че именно заради тях
48-49
непрекъснато ще се нарушават природните закони, — такова безкрайно и безсрамно нарастване на всяко себелюбие не може да бъде бичувано с достатъчно голямо презрение. И все пак храстиянството дължи своите победи на това жалко ласкателство, възбуждащо тщеславието на личността — това е причината християнството да приемат неудачници, бунтовници, всякаква измет, всевъзможни отрепки. „Спасение на душата“ в превод: означава „Целият свят да се_ върти около мен“ .Същинската отрова на вероучението — „равни права за всички“ — християнството сее с шй-голяма последователност; от най-потайните ъгли на лошите инстинкти то води ожесточена война с чувството за почтителност и дистанция, с други думи — с най-важната предпоставка за извисяване и културно израстване: от ressentiment на масите християнството изковава главното оръжие за борба с нас, с всичко благородно, радостно, възторжено-приповдигнато, което съществува на земята, оръдие против нашето земно щастие... Да се признае „безсмъртието“ на някакви си Петър и Павел означава да се извърши огромно, ужасно злодеяние по отношение на благородното човечество... Не бива да подценяваме и фаталността, която благодарение на християнството прониква във всичко, включително и в политиката! Сега никой не смее да претендира за особени привилегии, за право на господство, за почтително отношение към себе си и себеподобните си — никой не се решава да държи на усещането за дистанция... Нашата политика е болна от малодушие!... Аристократизмът на духовната нагласа, коварно подкопан от лъжата за равенство на душите, и ако вярата в „привилегированите права на болшинството“ прави и ще продължава да прави революции, то именно християнството — може да не се съмнявате в това! — именно християнските съждения относно ценностите ще превръщат революциите в едно безбрежно море от кръв и престъпления! Християнството представлява въстание на пълзящите по земята срещу всичко, което стои на нозете си или се извисява: Евангелието принизява „низките“...
44
...Евангелията са неоценимо свидетелство за неудържим упадък, обхванал вече ранната община. По-къоно Павел с циничната последователност на равин довежда този процес на упадък до неговия логичен завършек, започнал обаче със смъртта на изкупителя... Евангелията трябва да се четат много внимателно — трудности дебнат зад всяка дума. Признавам и мисля, че ще ме разберат правилно, ако кажа, че именно с това евангелията доставят на психолога едно и също несравнимо удоволствие — те съдържат нещо обратно на наивната разруха, те са раr ехсеllеnсе изтънчени, истинско майсторство в психологическото развращаване. Евангелието е нещо много особено. Библията изобщо е несравнима е нищо друго. Първото, което трябва да узнаеш, за да не изпуснеш нишката, е, че ти се намираш сред юдеите. Тук всичко гениално приема облика на нещо „свято“ — нито в книгите, нито сред хората би открил нещо подобно. И художествеността на фразата от фалшиви думи, и жестовете зависят тук не от отделното, случайно дарование, не от някаква изключителна натура. Не, тук е нужна порода! Цялото юдейство, най-сериозната, развивала се стотици години практика и техника на юданзма достига своето пълно съвършенство — в изкуството на свещената лъжа. Християнинът като ultima ratio^⁷⁵ на лъжата е дваж, не — триж пъти юдеин. Принципното желание да се използуват само понятия, символи и жестове, утвърдени от практиката на свещениците, инстинктивното отхвърляне на всякаква друга практика, на всеки друг подход относно ценността и ползата — всичко това е не просто традиция, а наследственост: само наследствеността твори като самата природа. Цялото човечество остава излъгано — даже и най-добрите умове на всички времена, (освен един, който вероятно е бил саможивец). Те четат Евангелието като книга за невинността - достатъчен намек за това, колко изкусно в него се разиграва този театър. Разбира се, ако бихме могли поне за миг да надзърнем в очите на тези хитроумни лицемери и професионални лъженабожници, на всичко би бил сложен
50-51
край — аз обаче, четейки думи, винаги виждам зад тях жестове: ето защо и свършвам с тях. Не мога да понасям маниера им да повдигат очи, ., За щастие за болшинството хора книгите са просто драсканици... Не бива да се заблуждаваме; те уж казват „Не съдете", а сами изпращат в ада всички, които се изпречват на пътя им. Техен съдия е бог, но вместо него съдят те самите; те възвеличават бога и в негово лице — самите себе си; те изискват добродетели, от каквито самите те са лишени, нещо повече — без каквито не биха могли да запазят господството си — изглежда сякаш те се стремят и се борят за утвърждаването на добродетелта. „Ние живеем, умираме и се жертвуваме заради благото“ (или „истината“, или „светлината“, или „царството божие“) — на практика те вършат нещо, което не могат да престанат да вършат. Смирени и лъженабожни, те се прокрадват тихо, седят в ъглите, в сянката — като сенки — всичко това им се вменява в дълг: веднъж приели го, те живеят смирено, а смирението е още едно доказателство за тяхната благочестивост... Ах, тази смирена, целомъдрена, милосърдия лъжливост! „Добродетелността сама свидетелствува в наша полза"... Четете евангелията като книги, подлагащи на изкушение нравствеността: те, тези хора слагат ръка на морала — а вие знаете как стои работата с морала!... В действителност самомнението на избраните съвсем съзнателно се представя за смирение; „общината“, „благите и праведните“ веднъж завинаги са поставени на едната страна (страната па „истината“), а останалите, „светът“ — на другата... Това е най-фаталната мания за величие на земята: незначителни уроди-лицемери и лъжци започват да претендират за понятията „бог“, „истина“, „светлина“, „любов“, „мъдрост“, „живот“ — като за синоними на тях самите. Те се изолират От останалия „свят“; юдейските пигмеи —- юдейски в най-висша степен, и дорасли за това — да заселят всички лудници но света, се заели да префасонират ценностите според своите собствени разбирания - така християнинът според тях бил смисъл, солта, мярата и дори „страшният съд“ на цялото останало човечество... Каква участ! Тя станала възможна поради съществуването вече на една близка, родствена мания за величае — юдейската. Когато между юдеи и християни зейнала пропаст, последните нямали избор — те трябвало да приложат върху самите юдеи същите тези процедури на самосъхранение, които проповядвал юдейският инстинкт и които преди това юдеите използували само против неюдеи. Християнинът е същият този юдей, но от ,,по-свободен“ тип.
45
Ето образците на това, което тези нищожества си втълпяват, което слагат в устата на учителя — все изповеди на „прекрасни души“:

„И ако някои не ви приемат, нито ви послушат, като излизате оттам, отърсете праха от нозете си, за свидетелство срещу тях. Истина ви казвам: по-леко ще бъде на Содом и Гомора в съдния ден, отколкото на оня град.“ (Мк. 6:11) Ах, как по евангелски е това!...

„А който съблазня едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето.“ (Мк. 9:42) Ах, колко евангелоко!...

„И ако те съблазнява окото ти, извади го; по-добре е за тебе с едно око да влезеш в царството Божие, отколкото да имаш две очи и да бъдеш хвърлен в огнената геена...“^⁷⁶ (Мк. 9:47 ) Подразбира се съвсем не око.

„И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, коико няма да вкусят смърт, докле не видят царството божие, дошло в сила." (М. 9:1) Добре е излъгал лъвът^⁷⁷....

„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си да вземе кръста си и да Ме последва. Защото....!“ Бележка на психолога: християнският морал се опровергава с това „защото“; опровергават го собствените му основания — това е по християнски (Мк. 8:34-35).

„Не съдете, за да не бъдете съдени... с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.“ (Мат. 7:1) Какво понятие за справедливост, за „праведен“ съд!...

„Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?“ (Мат. 5:46-47) Принцип на „християнската любов“ е в края на краищата да й се заплати добре.

52-53
„...ако ли простите на човеците съгрешенията им, и нам ще прости небесният ви Отец.“ (Мат. 6:15) Това силно компрометира така наречения отец...

„Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.“ (Мат. 6:33) „Всичко“ включва храна, дреха и най-необходимото за живота. Меко казано, заблуда... Малко преди това бог се явява в ролята на крояч, поне в определени случаи. ..

„Възрадвайте се в оня ден и се развеселете, защото голяма е наградата ви на небесата. Тъй постъпваха техните бащи с пророците.“ (Лук. 6:23) Безсрамна сган! Вече и с пророците се сравнява...

„Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът божий живее във вас? Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свят, а тоя храм сте вие.“ (I Кор. 3:16-17) Никое презрение към подобни неща не е достатъчно голямо...

„Не знаете ли, че светиите ще съдят света? И ако светът бъде съден от вас, то вие недостойни ли сте да съдите най-малките работи?“ (I Кор. 6:2)^⁷⁸ Уви! - това не е просто безумна реч... Този чудовищен лъжец продължава и след това: „Не знаете ли, че ангели ще съдим [ние]? А колко повече житейски работи!“^⁷⁹

„Не обезуми ли бог мъдростта На този свят? Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога и премъдростта Божия, бог благоволи“ да спаси вярващите с безумството на проповедта... не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра оиова, що е безумно на тоя овят, за да пое-рами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра оиова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съшие онова, що е нещо, — та никоя плът да не се похвали пред Бога.“ (I Кор, 1:20—21, 26—29) За да разберете това място — свидетелство от първостепенно значение за психологията на чандала ^:и неговия морал, четете първия раздел на моята „Генеалогия на морала“ — там за първи път е показана противоположността между аристократическия морал и този на чандала, породен от геззегШтегй и безсилната мъст. Павел бил най-великият апостол на отмъщението...

46
Какво следва от това? Че не е зле човек да си слага ръкавици, когато чете Новия завет. Дори само близостта до нечистотиите те принуждава за това. Напразно търсех поне една приятна черта в Новия завет, но в него няма нито независимост, нито доброта, нито откровеност, нито простодушие... Там никога не е имало човечност — все още липсва инстинктът за чистоплътност... Новият завет е пълен с лоши инстинкти, но липсва мъжество, за да се признае това. Единственото, което има там, е страхливост: затваряне на очите за всичко и самозалъгваме. Всяка книга, прочетена след Новия завет, би ни се сторила по-чиста; например непосредствено след Павел аз с възторг четох най-прелестния и дързък присмехулник Петроний^⁸⁰, за когото важи същото, което Доменико Бокачо писа на Пармския херцог за Чезаре Борджия^⁸¹: „etutto festo” — безсмъртно здраве, безсмъртна веселост и благополучие... Нищожните лицемери се заблуждават в главното: те се нахвърлят срещу всичко, но нападнотото от тях става белязано — забележително. Нападнатият не бива осквернен от „първия християнин”... Напротив, чест е, ако „първият християнин” е против тебе. Четейки Новия завет, изпитваш неволно симпатия към този, когото тъпчат с нозе, да ме говорим за „мъдростта на този свят”, която наглият дърдорко напразно се опитва да опозори чрез „безумството на проповедта”... От такива неприятели печелят дори книжниците и фарисеите — те трябва да са имали все пак някаква стойност, за да бъдат ненавиждани по този непристоен начин. Лицемерие — това би бил упрекът на „първия християнин”! В края на краищата книжниците представляват привилегировано съсловие — това е напълно достатъчно основание за морала на чандала. „Първият християнин”, а боя се — и последният (него аз едва ли ще дочакам) — се бунтува срещу привилегиите, следвайки своя най-подъл инстинкт: той винаги живее и се бори за „равни права”... Строго погледнато, той няма избор. Ако те устройва да бъдеш „божи избраник” или „храм божи”, или да съдиш ангелите, тогава всеки друг принцип на подбор — например по порядъчност, по ум, по мъжественост и гордо достойнство, по красота на душата и щедрост на
54-55
сърцето — за теб ще представлява просто „светът“, т. е. — злото в себе си... Поуката: всяка дума в устата на „първите християни“ е лъжа, всяка тяхна постъпка — инстинктивен фалш, всички техни ценности и цели са зловредни, ценност притежава именно този, когото те ненавиждат, притежава това, което те ненавиждат. Християнинът и най-вече християнинът жрец представлява особен критерий за ценност... Нужно ли е да се казва, че единственото лице, което в целия Нов завет предизвиква чувство на уважение към себе си, е Пилат, наместникът на Рим? Да приеме сериозно еврейските свади? Не, той не би могъл. Един юдей повече или по-малко — какво го засяга?... Аристократическата присмехулност на римлянина, пред когото безсрамно злоупотребяват с думата „истина“, е обогатила Новия завет с една-единствена ценна фраза, която представлява критика и унищожение на самото християнство: „Що е истина?“...
47
...Нас ни обединява не това, че не намираме бога нито в историята, нито в природата, нито отвъд нея... Обединява ни това, че таченото в бога ние възприемаме не като „божествено“, а като далечно, пагубно и абсурдно, не като заблуда, а като престъпление пред живота... Ние отричаме бога като бог... Дори ако бяха ни доказали, че християнският бог действително съществува, ние още по-малко щяхме да вярваме в него.... Съгласно формулата: deus qualem Paulus creavit, dei negatio^⁸². Религия, подобна на християнската, нямаща нищо общо с действителността и рухваща в мига, в който ние поне в едно нещо признаем правото на действителността — такава религия не може да не бъде на нож с „мъдростта на този свят“, т. е. с науката — тя би благословила всички средства, отравящи, оклеветяващи, опозоряващи дисциплината на духа, честността и строгостта в делата, отнасящи се до съвестта на духа, благородната хладност и независимост на духа. Императивът на „вярата“ налага вето върху науката— in praxi^⁸³, което означава: лъжа на всяка цена... Павел схваща нуждата от лъжата, т. е. от „вярата“; по-късно църквата разбира Павел... „Богът“, измислен от Павел, т. е. богът, опозоряващ „мъдростта на този свят (в тесния смисъл на думата — филологията и медицината като двата най-върли противника на суеверието)всъщност не е нищо друго, освен категоричната решимост на самия Павел да „опозорява“: да се нарича бог собствената воля, торá^⁸⁴, е изконен юдейски обичай. Павел възнамерявал да опозори „мъдростта на този свят“, негови врагове са най-добрите филолози и лекари иа Александрийската школа; срещу тях воюва той. Вярно е, че човек не може да бъде филолог, лекар, без при това да е антихрист. Филологът добре вижда какво стои зад „свещените книги“, а лекарят — зад физиологическата деградация на типичния християнин. Лекарят заключава: „Неизлечимост“;. филологът — „Неистинност“...
48
...Разбран ли е всъщност знаменитият разказ в началото на Библията за бога, изпаднал в панически страх пред знанието? Не, не е разбран. Естествено книгата на жреците започва par exсеllence с описание на онези огромни вътрешни трудности, които преживява жрецът: онова, което е толкова опасно за него самия, е много опасно и за бога...

Старият бог — чистият „дух“, първосвещеникът и самото съвършенство - се разхожда из градината си.. Той обаче скучае. Боговете също са безсилни пред скуката. Какво да направи? За развлечение бог измисля човека... Но ето че човекът също скучае. И тъй като божието милосърдие не знае граници, той се смилява над единственото нещастие във всеки рай, като създава други животни. Това е първата грешка, защото животните изобщо не развеселяват човека — той става техен господар и, изглежда, нямал никакво намерение самият той да бъде „животно“... Тогава бог създава жената.

56-57
С това на скуката действително е сложен край — но също и на много други неща! Жената е втората грешка на бога... „По своята същност жената е змия, Ева“ — това знае всеки жрец, както знае и това, че „Всички беди идат от жената“. „Следователно от нея е и науката“... Единствено заради жената човекът вкусва от дървото на познанието... Какво става нататък? Старият бог здравата се изплашва. Оказва се, че човекът е неговата най-голяма грешка, в негово лице бог си създава съперник, защото чрез знанието човек става богоподобен, така че — край на жреците и боговете, щом самият човек стана учен!... Поуката: науката като такава е забранена. Науката е първият грях, зародиш на всички останали, първороден грях. Единствено в това се състои същността на морала... „Не бива да знаеш!“ - всичко друго произтича от това... Паническият страх не пречи на бога да постъпи разумно. Как да се попречи на науката? 3а дълго това става основният проблем. Отговорът е да се изгони човекът от рая! Щастието, бездействието тласка към мислене, а всички мисли са лоши... Човекът не бива да мисли... И тогава „жрецът в себе си“ измайсторява злините, смъртта, родилните мъки, воички възможни видове бедност, старост, тегоби и най-вече — недъзи — все подходящи за борба с науката средства. Нуждата пречи на човека да мисли... Но — вместо това! О, ужас! Делото на познанието се разраства, издига се, щурмува небесата, носи залеза на боговете — какво да се прави?!... Старият бог измисля войните (жреците винаги са имали нужда от войни...). Войната между другото е огромла пречка пред науката!... Невероятно! Въпреки войните познанието и независимостта от жреца нарастват!... И тогава старият бог взема крайно решение: „Човекът става учен — нищо друго не може да се направи, освен той да бъде удавен!“...
49
Надявам се, че сте ме разбрали. Наталюто на Библията съдържа цялата психология на жреца. Най-голяма опасност за него представлява науката, здравият разум по въпроса за причините и следствията. Науката като цяло процъфтява само при благоприятни условия — за да се „познава“, е нужен излишък от време, излишък от ум... „Следователно човекът трябва да се направи нещастен“ — ето логиката на жреца във всички времена... Вие вече се досещате, че оттук логично следва появата на „греха“... Понятието за „вина“ и „възмездие“, целият „световен нравствен ред“ — всичко е замислено като средство против науката — против отделянето на човека от жреца... Човекът не бива да поглежда вън от себе си, не бива да вниква в нещата, не бива дори да ги забелязва: нека просто да страда... Нека страда така, че във всеки един миг да се нуждае от жреца... Долу лекарите! Спасител ни трябва на нас... Понятията за вина и възмездие, както и учението за „благодатта, за „изкуплението“, за „опрощението“ са отначало докрай лъжа, лишена от каквато и да е психологическа реалност — всичко е измислено така, че да унищожи у човека усещането за причинност, всичко това е покушение срещу понятието за причина и следствие... При това съвсемнте покушение с голи ръце или с нож, не с открита и честна омраза и любов в душата! Това е покушение на най-хитрите, страхливи, низки инстинкти! Покушение, извършено от жреците, паразитите! Вампиризъм на бледните, потайните кръвопийци!... Щом като естествените последици от дадена постъпка вече не се признават за „естествени“, а се смятат за продукт па суеверните призрачни понятия за „бог“, „духове“, „души“, единствено за морални последици от постъпката — награди, наказания, знамения, средства за назидания, — то с това е унищожено първото условие за познание, т. е. извършено е най-великото престъпление срещу човечеството... С други думи, грехът е форма на самоскопяване на човека par excellence, измислен, за да направи невъзможни науката, културата, духовната извисеност, благородството на човека. Чрез измисления от самия него грях жрецът властвува...

50
Използувам случая, за да изложа психологията на „вярата“ и на „вярващите“. И днес не са малко онези, които не знаят колко неприлично е да бъдеш „вярващ“

58-59
— признак на декаданс, на сломена воля за живот — утре обаче това ще узнаят всички. Моя глас ще чуят и глухите... Струва ми се, че за християните е валиден критерият на истината, наричан „доказателство на силата“. „Вярата спасява - следователно тя е истинна“... Уместно би било възражението, че спасението, блаженството още не е доказано, а само обещавано.: блаженството е поставено в зависимост от „вярата“ — ще се спасиш, ако вярваш... Но как да се докаже, че обещанията на жреца ще се сбъднат — нали те се отнасят до недостъпния за нашия контрол „отвъден свят“.. ..Следователно мнимото „доказателство на силата“ не се състои в нищо друго освен във вярата, че следствието от вярването непременно ще настъпи. Формулата е следната: „Вярвам, че вярата спасява, следователно тя е истина“... Ето го и края. Та нали това „следователно“ е въплъщение иа абсурда... Дори и малко да отстъпим и да допуснем, че спасението чрез вяра е доказано, а не просто желано и не просто обещавано чрез устата на жреца, която винаги буди съмнение, то нима блаженството, или ако предпочитате, нима удоволствието някога е послужило като доказателство за истината? По-скоро обратното: участието на усещането при решаването на въпроса за истинността на дадено нещо предизвиква силно недоверие към „истината“. Доказателството чрез „удоволствието“ доказва единствено „удоволствието“ и нищо повече; кой би гарантирал, че именноо истинните съждения доставят повече удоволствие от неистинните и че в съгласие с предустановената хармония точно те биха породили приятни усещания!... Опитът на всички строго мислещи, задълбочени умове учи точно обратното. Всяка частица истина е била извоювана чрез жертвуване на почти всичко, към което се привързва сърцето, любовта, доверието на човека. Необходимо е истинско душевно величие: служенето на науката е най-тежката служба... Какво означава да си порядъчен в духовните дела? Това означава да проявяваш строгост към собственото си сърце, да презреш „красивите чувства“, внимателно да премерваш всяко Да и Не!... Вярата спасява: — следователно тя лъже...
51
Че вярата в някои случаи спасява, че блаженството не превръща натрапчивата идея в истинна, че вярата не премества планиниа, а по-скоро ги издига там, където преди това ги е нямало, — всичко това става ясно, щом поне набързо минеш през цялата тази лудница. Става ясно — не и за жреца, който инстинктивно ще отрича, — че лъжата си е лъжа, а лудницата — лудница. Християнството се нуждае от болестта така, както гърците се нуждаели от излишък на здраве: тайният замисъл на цялата система на спасението е да се поболее човекът. А самата църква? Няма ли тя за идеал католическа лудница?... Религиозният човек такъв, какъвто се харесва на църквата, е типичен; всички епохи на религиозни кризи са били съпътствуващи от невротични епидемии; „вътрешният свят“ на религиозния човек и „вътрешният свят“ на напрегнатите, преуморени хора си приличат като две капки вода; „висши“ състояния на душата — превъзнасяни от християнството като ценност над ценностите пред цялото човечество, са всъщност епилептичните; in majorem deihonorem^⁸⁵ църквата е канонизирала безумци или големи лъжци... Веднъж аз вече си позволих да нарека християнския training за покаяние и спасение (най-добре е той да се изучава в Англия) методично предизвиквана folie circulaire^⁸⁶ — а, разбира се, подобен недъг се появява на добре подготвена, т. е. болестотворна почва. Никой не може по своя воля да стане християнин, никой не може да бъде кръстен, ако преди това не е бил достатъчно болен за това... А ние, осмеляващите- се да бъдем здрави и осмеляващите се да презираме — колко огромно е правото ни да презираме религията, която ни е научила да не разбираме своето тяло! Която превърна в „заслуга“ „недостатъчното хранене“! Която, убеждавайки се, че „съвършената душа“ може да обитава полуизгнило тяло, е била прилудена да си скрои свое понятие за „съвършенство“ като болезнена, безкръвна, слабоумно мечтателна „святост“, заключаваща се единствено в редица симптоми на изхабеното, отслабнало, безнадеждно
60-61
съсипано тяло!... От самото начало християнството в Европа е движение на отритнатите, изпадналите елементи на обществото — чрез християнството те се домогват до властта. Християнството не е деградиране на расата; то е смесица от отрупани, дошли откъде ли не форми на декаданса. Не упадъкът на самата античност, не упадъкът на нейния аристократизъм, както често мислят, е причина за появата на християнството — твърдо трябва да се възрази на всички учени слабоумници, които твърдят това. В същото време, когато всички слоеве на чандала в Римската империя приемат християнството, съществува в своя най-прекрасен и зрял вид и противоположният тип — аристокрацията. Но надделява болшинството, демократизмът на християнските институции... Християнството не е нито „.национално“, нито расово обусловено; то е обърнато към всички онеправдани, пренебрегнати от живота; навсякъде има свои съюзници. В дълбините на християнството лежи rancune^⁸⁷ на болните, инстинктът, насочен против здравите, против здравето изобщо. Всичко здраво, гордо, непокорно и прекрасно го оглушава и предизвиква режеща болка в очите му. Припомням си думите на Павел: „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят... що е слабо на този свят... що е от долен род на тоя свят и е унижено...“ Ето формулата in hoc signo^⁸⁸, победил декаданса... Самият бог бива разпнат на кръста — още ли не е ясно ужасното коварство на този символ?... Божествено е всичко страдащо, разпнато на кръста... Ние всички сме разпнати, следователно ние сме божествени. .. Единствено ние. . . Християнството побеждава, а по-благородната духовна нагласа загива в борбата с него. И до днес християнството е най-голямото нещастие за човечеството.
52
Християнството влиза в противоречие и с всякакво добро разположение на духа — за християнски се приема единствено болният разум; християнството взема страната на слабоумното и проклина superbia^⁸⁹ на „духа“. Щом като болестта е неотделима от християнството, то типичното християнско състояние на духа — „вярата“, неизбежно е форма на болестта и църквата е длъжна да отхвърли всички открити, честни, научни пътища за познание — за нея всички те са под забрана. Дори съмнението е грях... Пълното отсъствие на каквато и да е психологическа чистоплътност проличава още във възгледите на жреца — това следствие от декаданса. Достатъчно е да се понаблюдават истеричните госпожи, рахитичните деца, за да се разбере, че лъженето по инстинкт, лъжата заради самата лъжа, неспособността да се гледа открито в очите, да се постъпва прямо — всичко това е закономерен израз на декаданса,

„Вяра“ — това е нежеланието да знаеш истината. Пиетистите^⁹⁰ — жреци и от двата пола са лъжливи, защото са болни: техният инстинкт изисква пълно пренебрегване правата на истината. „Болното е благо, а идващото от изобилието, силното и пълнокръвното е зло“ — такова е усещането на вярващия. Съзнателномамене — ето по какво разпознавам този, комуто е писано да бъде богослов... Некадърността в сферата на филологията е друг един признак на богослова. Под филология тук разбирам в най-общ смисъл на думата умението да се чете добре — да се отчитат фактите, без да се подлагат на изопачаваща интерпретация, без загуба на внимание, търпение, чувствителност в стремежа къмразбиране. Филологията е ефексис^⁹¹ на интерпретацията — все едно дали става въпрос за книги, вестникарски новини, за съдби или за времето, да не говорим за „спасението па душата“... Богословът и в Берлин, и в Рим винаги тълкува и думите, и преживяванията така смело — например, победата на националната армия в светлината на Давидовите псалми, — че докарва до отчаяние филолога. Какво ли друго му остава, щом пиетистите и прочие швабски крави — нескопосници обявяват своите жалки делници, застоялото си всекидневие за чудо на „благодатта“; на „провидението“; на „свещения опит“ с помощта на „божия пръст“! Капка усилие, елементарно чувство за благоприличие би било

62-63
достатъчно, за да разкрие на тълкувателя тази недостойна и детинска злоупотреба с ловкостта на божиите пръсти. Всеки, който притежава поне малко чувство за чест, би трябвало да смята за абсурден такъв бог, който навреме лекува хремата или точно секунда преди проливния дъжд изпраща карета, и дори ако той наистина съществува, би трябвало да направи така, че да изчезне завинаги. Този бог слуга, бог пощальон, бог предсказател на времето са всъщност обозначения на най-нелепи случайности, съвпадения. „Божественото провидение“, в което в нашата „културна Германия“ продължава да вярва всеки трети човек, би могло да служи като най-силния аргумент против бога. Във всеки случай това е аргумент против немците!....
53
... Това, че мъченичеството доказва нещо, е такава лъжа, че аз бих искал никога мъченици да не са имали нещо общо е истината. Даже тонът, с който мъченикът тъпче в главите на хората своите мнения, изразява такава ниска степен на интелектуална порядъчност, такава безчувственост по отношение на истината, че е излишно да бъде опровергаван. Истината съвсем не е нещо, което у един го има, у друг — не; така могат да разсъждават само селяни или селски апостоли от рода на Лютер. Можем да бъдем, сигурни: колкото по-съвестен е даден човек в духовните дела, толкова по-скромен и умерен е той. Ако, да речем, той е вещ в пет неща, твърде деликатно отрича, че знае и още нещо... А „истината“ според разбиранията на пророците, сектанти т.е, свободомислещите и църковниците напълно ни доказва, че в нея липсва елементарна дисциплина на духа и самоопределението — неща, без които е непостижима и най-малката истина... Между другото, трябва да отбележим, че мъченическата смърт представлява голяма беда за историята: тя изкушава... Заключението на всички слабоумници, включително жените и простолюдието е, че ако някой отива на смърт за своето дело, значи в това дело има нещо (особено ако това „дело“ предизвиква цели епидемии от себепогубване). Само че подобно заключение става невероятно голяма пречка за изследванията, за критическия и задълбочен изследователски дух. Мъчениците навредиха на истината... И днес съществуват достатъчно необмислени преследвания, за да започне и най-безделническата секта да се ползува с почит и уважение... Как?! Нима ценността на едно дело се променя от това, че някой жертвува заради него живота си?... Напусти са изкушенията на почтеното заблуждение: смятате ли, господа богослови, че ще ви предоставим повод да творите мъченици за вашето измамническо дело?... Все нещичко може да се опровергае, като почтително се прибере под миндера, така биват опровергавани и богословите... Световноисторическа глупост е, че преследвачите придават на делото на своите врагове образ на нещо почтено — придават му притегателната сила на мъченичеството... Днес жените все още се поддават на заблуждението, защото са им казали, че някой си е умрял за него на кръста. Но нима кръстът е аргумент?... Сред всичко това един-единствен е казал думи, чакани хилядолетия — Заратустра.

„Кървави знаци са оставяли по пътя, който са следвали, и простотата им ги е учила, че истината, се доказва посредством кръста.

Кръвта обаче е най-несигурният свидетел на истината, кръвта отравя и най-чистото учение, обръщайки го във фанатична ненавист в сърцето.

И ако някой е влязъл в огъня за своето учение - какво доказва това? Съвсем друго е, ако учението излиза от пламъка на душата ти.“

54
Не подлежи на съмнение: най-великите умове са били скептици: Заратустра е скептик. Силата и независимостта, произтичащи от мощта, от свръхмогъществото на духа, се доказват чрез скепсиса. Убежденията са без значение, когато се засягат неща от съществена важност. Убежденията са тъмница. Едвам виждаш около себе си, не се обръщат назад, а за да съдиш за това, кое е ценно и кое неценно, трябва да си преодолял, надхвърлил стотици свои убеждения... Устременият нагоре ум, ако не пренебрегва средствата за това, задължително трябва да

64-65
стане скептически. Независимостта от каквито и да еубеждения е задължителна за силния, за умеещия да гледа свободно около себе си... Великата страст — основа и сила на неговото битие, по-просветена и по-деспотична от самия него — изпълва до краен предел неговия интелект, учи го да не се церемони излишно, внушава му мъжество да използува далеч не свещени средства и при определени обстоятелства дори му позволявала да има свои убеждения. Убеждение като средство — немалко може да се постигне посредством убежденията: Великата страст се нуждае от убеждения и се възползува от тях, без да им служи, защото е суверенна... Напротив: потребността от вдяра, от категоричните Да и Не; карлайлизмът^⁹² — ако мога да се изразя така — е потребност на слабия. Човекът на вярата, „вярващият“ - все едно в какво — е задължително зависим човек, той не полага себе си като цел, нито изобщо поставя целите си така, че да се уповава на себе си. „Вярващият“ не принадлежи на самия себе си, той може да бъде само средство, което употребяват; той самият се нуждае от някой, който да го използува. Той инстинктивно поставя най-високо от всичко морала на себеотричането — всичко го тласка към това: благоразумието, опитът, тщеславието. Всяка вяра е израз на себеотричане, на отчуждение от самия себе си... Ако човек се замисли върху факта, че за болшинството хора е крайно необходим регулиращ принцип, наложен отвън; че принудата, робството в по-широк смисъл на думата е първо и единствено условие за просперитета на слабоволевите хора, особено за жените, започва да разбира смисъла на убежденията, „вярата“. Убеждението е вътрешна опора. Да не забелязва много неща, в нищо да не бъде независим, да проявява едностранчивост във всичко, да има твърд и предопределен отвън поглед върху ценностите — в противен случай такъв човек не би оцелял. Но в такъв случай той е враг на истината, нейна, пълна противоположност... Вярващият изобщо не е свободен да решава въпроса „за истинно“ и „неистинно“ по съвест: неговата порядъчност дори само в това би била гибелна за него. Неговият възглед е патологично предопределен: ето как от човека с убеждения израства фанатикът — Савонарола, Лютер, Русо, Робеспиер, Сен-Симон^⁹³ са тип, противоположен на силния ум, отхвърлил от себе си веригата на принуждението. Но великанската поза на тези болни умове, на тези епилептици, оказва своето въздействие върху масите — фанатиците са все красавци, а за човечеството е по-приятно да гледа жестове, отколкото да изслушва доводи...
55
Още една крачка напред в психологията на убежденията, „вярата“. Аз отдавна предложих да се размишлява на тема, дали убеждението не е по-опасно за истината, отколкото лъжата („Човешко, твърде човешко“ — ч. 1, афоризъм 54 и 483). Този път бих поставил въпроса ребром: съществува ли наистина противоположност между лъжите и убежденията?... Всички мислят, че съществува, но какво ли не мислят „всички“!... Всяко убеждение има своя история, свои праформи, свои опити и грешки; убеждението става такова едва след като дълго време не е било и още по-дълго време почти не е било убеждение. И как иначе? Нима сред всички зародишни форми на убеждение не се намира и лъжа?... Понякога е достатъчно просто да се смени носителят: за сина убеждение е това, което според бащата е било лъжа... Аз наричам лъжа нежеланието да виждаш нещата, такива, каквито ги виждаш; все едно е дали лъжеш пред свидетели или насаме със себе си. Да лъжеш себе си, е обикновено нещо; да лъжеш другите, е вече (сравнително) изключителен случай... Трябва да се каже, че нежеланието да се види това, което се вижда, и такова, каквото се вижда, е едва ли не главно условие за човека на дадена партия независимо в какъв смисъл на думата; той обезателно става лъжец. Така немската историография е убедена, че в Рим е господствувал деспотизмът, а германските племена донесли на света принципа на свободата — има ли тук разлика между убеждение и лъжа? Трябва ли след това да ни учудва фактът, че всички партии, в това число и тази на немските историци, обикновено изповядват високопарен морал - нали моралът, така да се каже, не умира именно защото хора от всякакви партии във всеки миг изпитват нужда от него... „Такова е нашето убеждение; ние го изповядваме пред целия свят; ние живеем и
66-67
умираме заради него — ние настояваме да бъдат уважавани убежденията!“... Подобни речи съм слушал даже от устата на антисемити. Точно обратното, господа! Антисемитът не става по-възпитан от това, че лъже съгласно определен принцип... Жреците имат по-тънък нюх за тези неща, те прекрасно разбират противоречието, което се съдържа в понятието за убеждение, т. е, принципната, целенасочена лъжливост. Поради това те усвояват разумния метод на юдеите и вместо „убеждения“ казват „бог“, „божия воля“, „откровение господне“. Кант със своя категоричен императив върви по същия път - неговият разум в това отношение става практически... Има въпроси, казват, по които човек не може да решава що е истина; най-висшите въпроси, най-висшите проблеми на ценността са недостъпни за човешкия разум; те са извън възможностите му... Да се постигат границите на разума — това е истинската философия. Защо бог е дал на човека откровението? Нима бог би направил нещо излишно, ненужно? Човек дори по отношение на себе си не знае що е добро и що лошо и затова бог го е научил в какво се състои божията воля. Поуката: жрецът не лъже; в онова, което говори жрецът, няма нито „истина“, нито „неистина“, защото в такива неща е невъзможно да се лъже. За да се лъже, трябва да се знае що е истинно. Човекът не е способен на това; ето защо жрецът е наместник на бога. Подобен жречески силогизъм е свойствен не само за юдаизма и християнството; и правото на лъжа, и благоразумността на „откровението“ като аргумент — всичко това е неотменимо свойство на жреца — все едно дали жрец на декаданса или езически (езичници са всички, които казват Да на живота, за които „бог“ е великото Да, казано на живота}... „Закон“, „воля божия“, „свещена книга“, „вдъхновение божие“ са все обозначения на условията, при които жрецът постига и задържа властта. Подобни понятия лежат в основата на всички жречески организации, всякакви жречески или философско-жречески системи на господство. „Свещената лъжа“ е еднакво присъща и на Конфуций, и на законите на Ману, и на Мохамед, и на християнската църква... Има я и у Платон^⁹⁴. „Такава е истината“ — където и да се чуят, тези думи означават само едно: жрецът лъже...
56
Най-сетне важно е и с каква цел се лъже. Християнството не познава „свещените“ цели — такова е моето възражение и срещу неговите средства. То има все лоши цели — да клевети живота, да го трови и отрича, да презира тялото, да унижава и скопява човека чрез понятието за „грях“. Толкова лоши са и неговите средства... С противоположни чувства чета законите на Ману — книга много по-духовна и високостояща! Споменаването и наред с Библията е грях спрямо духа. Веднага усещаш, че в нея се съдържа истинска философия, а не равино-суеверният юдей; тя дава храна и на най-взискателния психолог. Да не забравяме и най-главното — нейното фундаментално различие от всяка библия: благодарение на законите на Ману ръката на благородните съсловия, философите и войните стои високо над тълпата във всичко — аристократичните ценности, усещането за съвършенство, обърнатото към живота Да, тържествуващото чувство за благополучие — външно и вътрешно... Цялата книга е сгряна от слънце... Тук сериозно и поверително, почтително и с любов се обсъждат неща, върху които християнството излива бездънната си гнусотия — зачатието, жените, бракът. А редно ли е да се дават в ръцете на жените и децата книги, съдържащи такива коварни думи: „...за избягване на блудството нека всеки да има своя жена и всяка да има свой мъж..., защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“^⁹⁵. И има ли право някой да се нарича християнин, ако на понятието за самото възникване на човека immaculate conceptio^⁹⁶ даден християнски, т. е. мръсен смисъл?... Не познавам друга книга, в която да са казани толкова нежни и добри думи за жената, както в законите на Ману — тези белобради свети старци са умеели да се отнасят учтиво с жените. Така на едно място се казва: „Устата на жената, гръдта на девицата, молитвата на детето, димът от жертвоприношението са вечно чисти.“ А на друго: „Няма нищо по-чисто от светлината на слънцето, сянката на кравата, въздуха, водата, огъня и диханието на девойката.“ И последно — може би свята лъжа: „Всички отвърстия нагоре от пъпа са чисти, а надолу — нечисти. Само у момичето цялото тяло е чисто.“
68-69
57
Християнската несвятост бива хваната на местопрестъплението, щом само бъдат съпоставени християнските цели и целите на законите на Ману, щом бъде осветена ярко тяхната противоположност. Критикът на християнството непременно ще покаже цялата презряност на християнството... Законите на Ману възникват като всеки порядъчен сборник от закони — те обобщават опита, уроците, практическия морал на вековете, те слагат черта под всички тях, без да създават нищо ново. Условие за кодифицирането е било всички да разберат, че средствата за създаване авторитет на истината, постигната с времето и на скъпа цена, са коренно различни от тези, с които истината се доказва. Кодексът от закони не разсъждава за ползата от закони, за причините за тяхното установяване и не се занимава с казуистика от предисторическо време — точно така би изгубил императивния тон („Ти си длъжен!“), главното условие за послушание. В това е проблемът... В определен момент от развитието на народа един от неговите слоеве — най-прозорливият, т. е. гледащ напред, но обръщащ се и назад, затваря кръга на опита — опит, на чиято основа би трябвало, би могло и може да се живее. Целта е по възможност напълно, без загуби да се приберат плодовете от експеримента и опита — лошия, отрицателния. Следователно преди всичко друго трябва да се попречи на продължаването на експериментите, на оставането на ценностите в предишното подвижно състояние, на продължаването на изследването, критиката, техния избор in infinitum^⁹⁷. Срещу това се издига двойна стена: първо откровението, според което разумността на законите уж нямала човешка природа, че те съвсем не били търсени и намирани постепенно и чрез множество грешки, а че уж били с божествен произход, явили са се на земята всички едновременно и в съвършен вид, без всякаква история, като чудо, като небесен дар... Другата стена е традицията: твърдят, че законът съществува от незапомнени времена и че е непочтено, престъпно отношение към прадедите да се съмняваме в него. Авторитетът на закона се обосновава с подобни положения: бог го е дал, прадедите са живели в съгласие... Висшата форма на благоразумие, на подобна процедура се състои в намерението постепенно, крачка по крачка да се отдалечава, да се изтласква съзнанието от живота — от правилния живот, от онова, което се разбира под правилен живот (т. е. Доказан на основата на колосален и придирчиво пресят опит), така че да се постига пълен автоматизъм на инстинкта — първо условие за всяко майсторство, всяко съвършенство в изкуството да се живее. Да се състави кодекс, подобен на законите на Ману, означава да се признае правото на народа да стане майстор и да придобие майсторство — да му се признае претенцията за най-високото изкуство — да живее. За тази цел животът трябва да престане да бъде съзнателен — цел на всяка свещена лъжа... Кастовата йерархия (върховният, властвуващ над всички закон) само осветлява природния ред, първостепенния естествен закон, над който нямат власт нито произволът, нито която и да е „съвременна идея“. Във всяко здраво общество се различават и взаимно се обуславят три типа с различни във физиологичен смисъл на думата влечения на центровете на тежестта — всеки си има своя хигиена, своя сфера на труда, свое специфично майсторство и усет за съвършенство. Не Ману, а природата разделя хората на хора на духа, хора на мускулите със силен темперамент и посредствени хора, които не изпъкват нито с едното, нито с другото. Третият тип са мнозинство, а първият и вторият — елит. Висша каста бих нарекъл „тези, които са най-малко от всички“ — като съвършена тя притежава привилегированите права на малцината — сред тях е привилегията да въплъщават на земята щастието, красотата и благото. Само за духовно най-извисените е разрешена красотата, прекрасното: само у тях проявата на доброта не е проява на слабост. Pulchrum est paucorum hominum^⁹⁸: благото е привилегия. Затова лошите маниери или песимистичният възглед (обезобразяващото всичко око) за никой друг не е
70-71
толкова забранен, колкото за тях — да не говоримза възмущението от това, как изглеждат нещата в този свят. Да се възмущават, е привилегия на отхвърлените; песимизмът — също, „Светът е съвършен — така говори инстинктът на духовно най-извисените, жизнеутвърждаващият инстинкт Да, — самото несъвършенство, всичкокоето е под нас, дистанцията, патосът на дистанцията, дори възмущението на отхвърлените — всичко това също се отнася към съвършенството.“ Духовно най-извисените — а те са най-твърдите — намират щастието си в това, което би заплашвало с гибел другите — в лабиринта, в жестокостта към себе си и към другите, в експеримента; себеограничаването е радост за тях; аскетизмът се превръща в тяхна природа, потребност, инстинкт. Трудността на задачите е тяхна привилегия, играта с трудности, смазващи другите — отмора. Познанието е една от формите на аскетизма. Няма по-почтена порода хора, но няма и по-радостна и по-достойна за любов — едното не изключва другото. Те властвуват не защото искат, а защото са властници по природа: те не могат да бъдат нещо второстепенно... Второстепенни са пазителите на правото, организаторите на безопасността и порядъка; благородните войни, преди всичко царят — висшата формула на война, съдията, блюстителят на закона. Вторите са изпълнители, поемащи върху себе си всичко грубо материално, в работата по управлението, приближени на духовно най-издигнатите — тяхна свита, тяхна дясна ръка, техни ученици и последователи... И във всичко това, повтарям, няма нищо произволно, замислено предварително, изкуствено; всичко друго е изкуствено построение. Кастовият ред, йерархията просто формулира висшия закон на самия живот; да се различават трите типа е необходимо, за да се поддържа животът на обществото, да се обезпечава съществуванието на все по-висши и най-висши типове на човека; неравенството на правата е първото условие за съществуването на права... Право означава привилегировано право, привилегия. Всеки има свое битие и свои привилегии. Не можем да пренебрегнем правата на посредствените. Колкото по-високо стои човек, толкова по-тежко живее — студът се усилва, нараства отговорността. Високата култура винаги се изгражда, като пирамида: основата е широка, предпоставка за цялото е консолидираната, твърда и здрава посредственост. Занаятът, търговията, земеделието, науката, голяма част, от изкуствата, накратко, цялата съвкупност от професионалните дейности се съчетава едва със средна степен на умение и желание; всички подобни занимания биха били неуместни за изключителния човек — необходимият за тях инстинкт би противоречил и на аристократизма, и на анархизма. Това, че си полезен, това, че си и функция, и колело, е предопределено от природата: не обществото, а това щастие, на което е способно голямото мнозинство от хората, превръща посредствеността в разумна машина. За посредствеността да бъдеш посредственост е щастие; да бъдещ майстор в една област, да си: специалист — към това влече природният инстинкт. Съвършено недостойно би било от страна на един дълбок ум да съзира в посредствеността като такава някакъв упрек. Посредствеността сама по себе си е първото условие за изключенията — посредствеността обуславя най-високото развитие на културата. Изключителният човек се отнася към посредствените по-внимателно и нежно, отколкото към себе си и себеподобните и то не от деликатност - това е негов дълг. Кого най-вече ненавиждам сред днешната тълпа? Апостолите на чандала — те подравят инстинкта на работника с неговото жалко съществувание, с неговите радости, с неговата способност да се задоволява с малко; те разпалват в него завистта, учат го на отмъстителност... Не в неравенството на правата се състои безправието, а в претенциите за „равни“ права... Що е лошо? Аз вече казах: лошо е всичко, което иде от завистта, слабостта, отмъстителността... Анархистът, християнинът^⁹⁹ са от един дол дренки...
58
Наистина не е все едно с каква цел се лъже — да се укрепва или да се разрушава. Смело може да се постави знак за равенство между християнина и антихриста — и техните цели, и техният инстинкт — всичка е насочено към рушене. Търсете доказателство в историята — тя привежда такова с ужасяваща яснота. Ние току-що се запознахме с религиозното законодателство,
72-73
чиято цел е да „увековечи“ най-висшето условие за цветущ живот, цялата грандиозна организация на обществото, а християнството намира своето призвание именно в това — да унищожи тази организация — и то точно защото животът в нея процъфтявал. Там трябва да се заложат заради бъдещите поколения плодовете на разума от продължителните експерименти и дълги неуредици, събрани колкото може по-пълно, изобилно, без загуби — тук, напротив, целият урожай неочаквано, незнайно, е отровен... Най-великолепната от всички достигнати до днес (в неблагоприятни условия) форми на организация imperium Romanum, aere perennius^¹⁰⁰ — в сравнение с нея всичко друго е недовършено, бездарно, любителска работа — и ето, че светите анархисти сметнали за „благочестиво“ дело да разрушат „света“, т. е. империята, докато всичко не било сравнено със земята от тях и докато германците и разните грубияни не я завладели напълно.... И християнинът, и антихристът са еднакво декаденти, еднакво способни единствено да рушат, да тровят, да погубват, да пият чужди сокове, кръв; и единият, и другият са въплъщение на инстинкта на смъртната ненавист към всичко трайно и велико, дълговечно и гарантиращо бъдеще на живота... Християнството е вампир за Римската империя; то с един замах зачерква великия подвиг на римляните, подготвящи почвата за една висока култура, която вече би властвувала над времето... Нима още не е ясно това? Imperium Romanum, каквато я познаваме, с която историята на римските провинции все по-добре ни запознава, това поразително творение в монументален стил е било едва началото, самото строителство е било предвидено за векове, които биха го оправдали или потвърдили... Оттогава никой не е строил така — не е и мечтал да строи така sub specie aeterni^¹⁰¹... Организацията е била достатъчно здрава, за да издържи и на лоши императори: случайна личност нищо не би могла да направи от подобен замисъл — това е първи принцип на архитектурата на големия стил. Но тя не е била достатъчно твърда, за да се противопостави на най-лошия вид разруха — на християнина... Сганта тайно, тихо се промъква сред тъмнината към всеки, изсмуква соковете му, отнемайки сериозния му поглед върху истината за нещата, инстинкта за реалност: шайка подли, сладкодумни и женоподобни разбойници лека-полека, незабелязано изважда от колосалния строеж на „душата“ най-ценните, мъжествени, благоразумни хора, за които целите на Рим представляват лична кауза, тяхно вдъхновение, тяхна гордост... Фарисейските интриги, тайните сборища, мрачните понятия от рода на ада или невинната жертва, или unio mystica^¹⁰² за кръвопиене — а най-вече бавно раздухваният пламък на отмъщението, отмъстителността на чандала - ето какво завладява Рим: същият този вид религия, с която още преди раждането и води борба Епикур. Четете Лукреций^¹⁰³, за да разберете против какво се бори Епикур — не против езичеството, а против „християнството“, аз бих казал — против развращаването на душите с понятията за вина, наказание и безсмъртие... Той се бори с подземните култове — с цялото прикрито християнство: да се отрича безсмъртието в онези времена, е равносилно вече на спасение... И Епикур би победил, всеки уважаващ, себе си човек в Римската империя е бил епикуреец, — но тогава се появява Павел.. . Павел, тази превърната в плът и дух ненавист на чандала, омраза към „света“, този юдей, този еврейн par excellence! Той се досеща как, опирайки се на незначителното сектантско движение на християните, отцепило се от юдаизма, да запали „световен пожар“, как, възползувайки се от символа на „разпнатия бог^“, постепенно да подреди в един грамаден строй всичко пълзящо по земята, всичко тайно бунтуващо се — цялото наследство на анархистичните вълнения в Римската империя. „Спасението е от иудеите“^¹⁰⁴... Християнството като формула за преодоляване на всички тайни култове, култа към Озирис, към Великата майка на боговете, култа към Митра^¹⁰⁵, ето какво схваща Павел, ето в какво се състои неговият гений. Инстинктът толкова уверено го води, че той, безмилостно изнасилвайки истината, слага в устата на измисления от самия него „спасител“ (и не само в устата) всички представи, способни да увличат по религията чандала — той превръща своя спасител в нещо разбираемо и за жреца
74-75
на Митра... Същността на „Дамаск“^¹⁰⁶, на мигновеното обръщение: Павел разбира необходимостта от вяра в безсмъртието, за да бъдат отнети ценностите на „света“ - въоръжен с понятието „ад“, човекът властвува даже и над Рим, „отвъдният свят“ ще убие живота... Нихилист/Христ... — би имало рима, и не просто рима...
59
Целият труд на античния, свят — всичко е напразно: нямам думи да изразя чувството на ужас, което ме обзема... И това е едва само предварителната работа; с гранитното самосъзнание били положени едва основите на хилядолетен труд - а целият труд на античния свят се оказва напразен?!... За какво са живели гърците! За какво са живели римляните?... Вече били създадени предпоставките за научна култура, всички научни методи, установено било вече великото, несравнимо с нищо изкуство да се чете добре — без това би била немислима културната традиция, единството в науката; естествознанието в съюз с математиката се развивало по възможно най-добрия начин; усещането за факта, най-главното и ценно усещане, създало цели школи и имало след себе си вековна традиция! Разбира ли се това? Изнамерено било вече всичко съществено — оставало да се пристъпи към работа: та нали методите — това трябва неуморно да се повтаря — са най-главното, най-трудното, това, на което навиците и леността се противят най-дълго. Всичко извоювано до днес от нас с цената на изключително себеограничение — защото лошите инстинкти, християнските инстинкти все още са у всеки от нас — всичко отново завоювано — независимият поглед върху реалността, търпеливостта, предпазливостта и сериозността и в най-дребното, честността и порядъчността на познанието — всичко това вече е било преди две хиляди години! Както и изтънченият такт и вкус! Никаква дресировка на мозъците! Никаква „немска“ култура с просташки маниери! Не, такт и вкус — в тялото, в жеста, в инстинкта, с една дума, в самата реалност... Всичко е напразно! Само миг и от всичко това остава само спомен!... Гърците! Римляните! Благородството на инстинкта, вкуса, методичността в изследването, геният на организацията, геният на управлението, вярата в бъдещето, волята към утрешното, великото Да за всичко на света — и всичко това видимо, видимо като Imperium Romanum, достъпно за всички усещания, монументален стил не просто като изкуство, а реалност, истина, живот... И всичко това - изведнъж погребано, разрушено, и то не от стихийно бедствие! Отъпкано, и то не от германци, не от техните тежки ботуши! Всичко е потъпкано от хитри, потайни, невидими вампири, без капка кръв по лицето! И те не побеждават, а просто изпиват всичката кръв!... Възтържествува коварната отмъстителност и дребнавата завистливост! Всичко жалко, страдащо, обзето от скверни чувства, цялото гето на душата — всичко това изведнъж изплува на повърхността! Прочетете който и да е от християнските агитатори, например свети Августнн^¹⁰⁷, и ще разберете, ще усетите какви нечисти личности излизат на повърхността. Погрешно би било да се предполага липса на разум у вождовете на християнското движение - ах, колко умни са те, до светост умни са тези господа, бащи на църквата! Съвсем друго не им достига на тях. Природата ги е пренебрегнала, забравяйки да им даде поне един честен, почтен инстинкт, инстинкт към чистоплътност...

Та, между нас казано, те дори не са и мъже... Ислямът презира християнството и той има хиляди пъти право за това: на исляма са нужни мъже...

60
Християнството ни е лишило от плодовете на античната култура. Покъс то ни е отнело и жътвата от културата на исляма. Чудесният свят на мавританската култура в Испания^¹⁰⁸ по същество е близък до нас, той говори на нашите усещания и вкус повече, отколкото Гърция и Рим, и този свят бива погазен (аз дори не казвам с какви нозе) и защо? Защото за своето възникване той е задължен на мъжките инстинкти, защото казва Да на живота - живота с всички рядко срещани и изтънчени прелести на мавританската култура!... После пък кръстоносците се сражават с културата, пред която по-прилично би било да паднат ничком - в сравнение с нея нашият 19-ти век би ни изглеждал все още
76-77
твърде беден, твърде „изостанал“... Разбира се, те търсели плячка, а Изтокът бил богат... Нека бъдем бъдем откровени Кръстоносните походи са пиратство от малко по-висока класа; нищо повече! Тук немското дворянство, т. е. по същество аристокрацията на викингите, се намира в стихията си, църквата добре знаела защо съществува на света немското дворянство: швейцарската гвардия на църквата^¹⁰⁹ от памтивека служи на нейните лоши инстинкти, за което е била добре заплатена... Църквата водела ожесточена война с всичко благородно на земята с помощта на немски мечове, немска кръв, немско мъжество! Колко болезнени въпроси! В историята на по-високата култура почти никога не се-среща немски аристократ; не е трудно да се досети човек защо... Християнството, алкохолът са двете главни средства на упадъка. Тук като че ли няма избор: има ислям и християнство, арабин и юдей. Решението е дадено: никой не е свободен да избира. Или чандала, или не... „Войната с Рим е война не на живот, а на смърт! Мир, дружба с исляма“ - ето как усеща нещата, как постъпва великият свободомислещ, гений сред немските императори, Фридрих II^¹¹⁰. Как?! Нима немецът е трябвало да бъде гений, свободомислещ, за да изпитва прилични чувства? Не разбирам как немците са могли някога да чувствуват по християнски...
61
Тук сме принудени да се докоснем до една друга материя, хиляди пъти по-болезнена за немеца. Немците лишават Европа от последните плодове на културата плодовете на Рснесанса. Те е трябвало да принадлежат на Европа. Разбираме ли ние в крайна сметка, искаме ли да разберем какво представлява Ренесансът? Преоценка на християнските ценности, опит да се присъди победата на противоположните на тях, опит, предприет с всички възможни средства, с всички инстинкти, с цялата гениалност... Досега е имало само една такава велика война и никога въпросите не са били поставяни така решително — моят въпрос към Ренесанса също е зададен, - никога досега настъплението не се е водило така пряко, по целия фронт с насоченост в самия център!

За да се настъпва в решителното място, да се въздигнат на трона благородните ценности, т. е. да се внесат те в самия инстинкт, в най-дълбоките потребности и желания, заемащи престола... Пред себе си виждам една възможност — тя се явява в неземен блясък и вълшебна игра на цветовете, сякаш разцъфтява с трепетните нюанси на изтънчената красота, и създава нейното изкуство — толкова божествено, толкова дяволски божествено, че напразно човек би ровил в хилядолетията за втора такава възможност; виждам едно така многозначно, така чудесно парадоксално зрелище, пред което ибоговете на Олимп биха имали повод за своя безсмъртен смях. Това е наистина зрелище: Чезаре Борджия - папа... Разбрахте ли ме?... Е добре, това е победата, която жадувам днес... С това би било унищожено християнството... А какво става вместо това? Немецът монах на име Лютер пристига в Рим. И този монах с всичките си отмъстителни инстинкти на жрец неудачник в тялото си се обявява в Рим против Ренесанса... Вместо с дълбока благодарност да усети с душата си грандиозността на извършващото се чудо — преодоляване на християнството в самото негово сърце, - той просто подхранва с това зрелище своята ненавист. Религиозният човек мисли единствено за себе си... Лютер вижда разрухата на папството, докато с ръце би могъл да усети обратното: древният упадък, peccatum originale^¹¹¹, християнството вече не заема папския трон! Заема го животът! Тържеството на живота! Великото Да, отправено към всичко ново, прекрасно, дръзновено... И Лютер възстановява църквата -— той и обявява война... Ренесансът е събитие, лишено от смисъл, едно велико Напразно!... Ах, тези немци — в какво ни вкараха! Всяко „Напразно“ е дело на немци... Реформацията, Лайбниц, Кант и т.нар. немска философия, „освободителните“ войни, империята - всеки път ново „напразно“ за нещо родено вече, а сега безвъзвратно изгубено... Признавам: тези немци, те са моите врагове, презирам нечистоплътността на понятията и ценностите у тях; презирам страха им от откритото, честното Да и Не. За хиляда години те са стъпкали и омърляли всичко, до което са се докоснали; всяка половинчатост, всяка

78-79
три-четвъртост, всички недъзи на Европа, лежат на съвестта им; върху нея лежи и най-мръсното, неизлечимо и неопровержимо християнство — протестантство... Ако хората не успеят да се справят с християнството — виновни за това ще бъдат немците...
62
Тук аз свършвам и произнасям присъдата. Аз осъждам християнството; издигам против християнската църква най-страшното обвинение, което някой обвинител, някога е произнасял. За мен тя е най-лошата от всички представими форми на упадък; тя съдържа в себе си стремеж към най-ужасната, най-крайна степен на упадък. Християнската църква нищо не е пощадила, тя е съсипала всичко, обезценила е всяка ценност, всяка истина е преобърнала в лъжа, всяка прямота - в душевна низост. Само посмейте да говорите още за нейната блага, „хуманна“ мисия! Не е в нейн интерес да се отстраняват бедите. Тя живее от бедите, нуждае се от бедствията, за да се утвърди завинаги... Вземете червея на греха — ето с каква беда църквата награди човечеството!... А „равенството на душите пред бога“? Тази лъжа, този предтекст за rancunes^¹¹² на подлите хора, този експлозив, превърнат сега в революция, в съвременна идея и принцип за гибелта на целия обществен ред, е... християнският динамит... Блага „хуманна“ мисия на християнството! Да отгледаш от humanitas^¹¹³ противоречащото на самото него, изкуството за самоскопяване, склонността към лъжа на всяка цена, отвращението от всички благи и достойни инстинкти, презрението към тях! Ето ви хуманна мисия! Паразитизъм като единствен стил на поведение, охтичави идеали на ,,светостта“ и изсмукване на кръвта до последна капка, с което свършват любовта и надеждата, „отвъдният свят“ — воля към отричане на всяка реалност; кръстът като отличителен знак за най-подлия заговор, който някога е съществувал — заговор срещу здравето, красотата и стройността, смелостта, ума и духа, срещу душевната доброта, срещу самия живот...

Ще напиша това вечно обвинение по всички стени, навсякъде където има стени — имам букви, които ще отворят очите и на слепците... Наричам християнството велико проклятие, най-голямата поквара, истински инстинкт за отмъщение, за когото не съществуват други освен нищожните, тайни, отровни, твърде подмолни средства; наричам християнството най-голямото неизтриваемо петно по тялото на човечеството...

А ние дори водим летоброенето си от този dies nefactus^¹¹⁴ начало на цялата фаталност —от първия ден на християнството! Защо не от неговия последен ден!... Защо не от днешния?... Преоценка на всички ценности!...
80-81

БЕЛЕЖКИ^¹¹⁵

Ф. Нщше. АНТИХРИСТ
Фридрих Вилхелм Ницше е роден в 1844 година в Рьокен в Тюрингия, влизаща по това време в състава на Прусия. Бащата на Ницше е бил протестантски свещеник, майка му — дъщеря на пастор. Семейната легенда говори за славянски произход на Ницше, водещ началото си от полския граф Ницски, протестант, напуснал Полша по време на Контра-реформацията. След смъртта на бащата в 1849 година семейството се премества в Наумбург, където Ницше постъпва в гимназия. Домашното възпитание, пронизано от духа на протестантското благочестие, в обкръжението на майката, сестрите, лелите, слага отпечатък върху Ницше най-вече с това, че той още от детството си добре познава Библията, свири на пиано и познава немската музика от Бах и Хендел до Хайдн и Моцарт.

Още в гимназиалните съчинения на Ницше проличава необикновеният му литературен талант. Появяват се я първите съмнения в Светото писание. Аристократическата гимназия на Пфорт давала солидно образование, особено в областта на класическата филология. Не е учудващ тогава изборът на Ницше: макар че отначало, следвайки семейната традиция, записва теологическия факултет на Бонския университет, той бързо сменя богословието с класическата филология. Следвайки своя професор, известния филолог Ф. В. Ричъл, той се премества в Лайпциг, където завършва университета. Като студент Ницше пише толкова квалифицирани изследвания, че Ричъл препоръчва още незавършилия университетския курс Ницше за мястото на професор по класическа филология в Базелския университет. Вземайки изпитите, получавайки бързо докторска степен за вече публикуваните студентски работи, Ницше се премества в Базел.

От 1869 година той преподава класическа филология, приема швейцарско поданство; последното му попречва да вземе участие във Френско-пруската война — той успява да стане само доброволец в санитарния отряд, но скоро бива принуден да напусне действуващата армия с разбито здраве и ненавист към Бисмарковия райх. От 1873 година се появяват първите симптоми на болестта, която го заставя през 1879 година да изостави преподаването. Ницше умира във Ваймар през 1900 година.

Чрез устата на своя Заратустра Ницше говори за „трите превръщания на духа: за това, как духът става камила и камилата — лъв и накрая лъвът — дете“. Камилата носи на плещите си целия товар на човешката култура, това е „издръжливият дух“, натоварен с всичко, което е направено по-рано, приучващ себе си на почитание към най-съвършеното. Но пътят на камилата води към пустинята: този, който се ограничава с усвояване на сътворените от други образци, е безплоден. „В най-безлюдната пустиня“ става превръщането на камилата в лъв: „той иска да извоюва за себе си свобода и да стане господар в своята собствена пустиня“. Лъвът яростно отрича хилядолетните ценности, той си завоюва правото да си създаде свои собствени. Но той трябва да стане бебе, дете, за да твори нови ценности в невинност и забрава, в безкрайна свещена игра.

Тази притча до голяма стенен е автобиографична, тъй като творчеството на Ницше обикновено се разделя на три периода. В първия период той съчетава заниманията по класическа филология и история на античната философия с увлечението по философията на Шопенхауер и музиката на Рихард Вагнер (дружбата с последния оказва немалко влияние върху младия Ницше). Първото произведение — „Раждането на трагедията от духа на музиката“, предизвиква резки възражения от страна на академичната филология, вече съдържа в себе си редица основополагащи за творчеството на мислителя идеи, макар в основното той да следва Шопенхауер. Тази работа и до днес има определено значение, доколкото проведеното от Ницше противопоставяне между „Дионисиевото“ и „Аполоновото“ начало в изкуството оттогава неведнъж е било възпроизвеждано в европейската философия. Не по-маловажно за бъдещите възгледи на Ницше е противопоставянето между Дионис иСократ, античния и християнския мироглед, воля и разсъдък, живот и култура. Делението на три периода, обаче е условно: още в първата работа се съдържат много идеи от късните произведения на Ницше. Преклнението пред гръцката архаика, духовният аристократизъм, преминаващ в откровена проповед за „свръхчовека“, учението за живота като ирационално ставане, поривът, волята — такива са общите черти на неговото, учение във всички периоди.

Не подлежат на съмнение обаче и постепенните изменения в кръга от идеи на Ницше. В края на 70-те години той се отдалечава и от Шопенхауер, и от Вагнер. Песимизмът на Шопенхауер се оценява от него като, „декадентство“, в съединяването на германския национализъм с романтизираното християнство. (Пърсифал“ на Вагнер) той вижда лицемерие.

Отклонението от традициите на немския, романтизъм, интересът към естествознанието са характерни за втория период от творчеството на Ницше. Още с труда си „Човешко, твърде човешко“ (1878) той започва критика на основанията на западноевропейската култура. В работи като „Скитникът и неговата сянка“, „Утринна зора“, „Веселата наука“ той развенчава кумирите на XIX век, опитва се да намери психологическите корени на моралните ценности. Във връзка с тези изследвания се появява централното понятие на неговата доктрина — „воля за власт“,

През август 1881 година във вътрешния свят на Ницше се извършва рязка промяна. Трудно е да се каже що за „откровение“ го осенява; известно е само, че оттогава в учението на Ницше се съединяват идеите за „волята за власт“, за „вечното връщане“ и за „свръхчовека“. Започва разработката на собствено философско учение. През 1883—1884 година той пише „Така каза Заратустра“, през 1886 година излиза работата „Отвъд доброто и злото“, през 1887 г. — „Генеалогия на морала“. Ницше започва подготовката на фундаментален труд, който е трябвало да обхване цялата негова философия. По-късно подготвителните скици за такъв труд под названието „Воля за власт“ биват издадени от сестрата на Ницше — Елизабет Фьорстер-Ницше. Дълго време тази книга се счита за главно негово съчинение, но всъщност тя представлява тенденциозна фалшификация: откъслечните записки на Ницше са композирани така, че Ницше да изглежда като идеолог на германския национализъм, а по-късно, отново не без помощта на сестрата, и на германския нацизъм.

В действителност такъв труд като „Воля за власт“ никога не е съществувал. През 1888 година той разработва следния план за книгата „Преоценка на всички ценности“: Книга първа. Антихрист. Опит за критика на християнството. Книга втора. Волният дух. Критика на философията като нихилистическо движение. Книга трета. Иморалист: Критика на невежеството на най-фаталния род, на всекидневния марал. Книга четвърта. Дионис: Философия на вечното връщане.

В този смисъл „Антихрист“ представлява първата и единствено завършена част от главния труд на Ницше. Наред с „Антихрист“ през 1888 година Ницше необичайно бързо създава редица произведения: „Залезът на кумирите“, „Случаят Вагнер“, „Ессе Номо“.

Ницше написва „Антихрист“ през септември 1888 г. Немското „Аntichrist“ е двусмислено: то означава и „антихристиянин“, и „антихрист“, поради което преводите на други езици излизат ту с едното, ту с другото заглавие (преводът „Антихристиянин“ обаче предава по-точно мисълта на Ницше). На Христос се противопоставя Дионис, а не Луцифер, макар че в съзнанието на Ницще присъствува и образът на Антихриста, чието царство се възвестява в следните твърде показателни ескизи (листът бил прикрепен от самия Ницше към ръкописа да работата):
Закон против християнството
издаден в Деня на Спасението, първия ден на Първата година (30 септември 1888 г. от лъжовния календар). Война до смърт с порока: порокът е християнството.

Каталог: textove
textove -> Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта
textove -> Платон „апология”
textove -> Nikolai Maistorov
textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България
textove -> Stoyan tsanev 1946 Born in Bourgas, Bulgaria
textove -> Stoyan tsanev born in Bourgas, Bulgaria in 1946
textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България
textove -> Ralitsa Nikolova Born February 16, 1945 in Polski Senovets
textove -> Изложение на книгата в Лайпциг, Германия Самостоятелни изложби
textove -> Христо Кърджилов

Изтегляне 1.26 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5 6