Издава, отпечатва и разпространява Фондация Християнски център за хора с увреждания "Благодат" Отговорен редактор

Уигълзуърт обичал Словото на Бог и го изучавал редовно. Той никога не се чувствал напълно облечен, без да вземе със себе си своята Библия. Докато другите четели романи и вестници, той четял Библията. Никога не ставал от масата на свой приятел, без да прочете, както казвал, «малко от Книгата».

Въпреки че очите на Уигълзуърт били видели много чудни и моментални изцеления, той самият не получил такова. През 1930 г., вече над седемдесетте, Смит изпитвал невероятни болки. Той се молил, но без резултат. Така че отишъл на лекар, който след като направил рентгенова снимка, определил състоянието му като много тежък случай на бъбречно-каменно заболяване в напреднала фаза. Операция била единствената надежда, тъй като според лекаря, ако Смит продължавал да живее с тези болки, той щял да умре. Смит отвърнал: «Докторе, Богът, който е направил това тяло, е Този, който може да го излекува. Докато съм жив, нож няма да го среже.»

Лекарят бил загрижен и удивен от този отговор, но Смит излязъл, уверявайки го, че ще научи за изцелението му. С всеки изминал ден болката се увеличавала, вече придружена от дразнене. По цяла нощ Смит ту ставал, ту лягал, търкалял се в агония по пода, борейки се да изхвърли камъните. Един по един грапавите камъни излизали. Смит си мислел, че всичко ще свърши бързо, но неговата борба продължила шест дълги болезнени години. През това време той нито веднъж не пропуснал планирано събрание, като често служел два пъти на ден. На някои събрания той се молел за над осемстотин души, докато самият бил в невъзможни болки.

Понякога, когато болката станела нетърпима, той напускал амвона, за да се мъчи да се освободи в тоалетната от поредния камък. После се връщал на платформата и продължавал службата. Често ставал от леглото си, за да отиде и да се моли за изцелението на други. Малцина знаели, че той минавал през най-голямото изпитание в живота си. Понякога изгубвал толкова много кръв, че лицето му ставало бледо като платно и трябвало да бъде завиван с одеяла, за да се стопли. След като минали тези шест години, над сто камъчета били отделени в една стъкленица. Зетят на Смит, Джеймс Солтър, казал тези хвалебствени слова за Смит: «Живеейки с него, делейки една стая, което често правехме през онези години, ние се чудехме на неугасимата му ревност в огненото му проповядване и състрадателното му служене на болните. Той не просто понасяше тези агонии, той ги караше да служат на целите на Бог и Го хвалеше сред и над тях.»

Две години след началото на своята борба с бъбречните камъни, Смит не се предавал. Вместо това през 1932 г. той помолил Бог за още петнадесет години, през които да Му служи. Бог изпълнил желанието му и през тези години той посетил Европа, Южна Африка и Америка. Най-голямата му радост била да види Словото да се потвърждава с чудеса и знамения чрез вярата на хората. Най-голямата му цел била хората да виждат Исус, а не Смит Уигълзуърт. Той бил много натъжен през последния месец от своя живот, като отбелязал: «Днес в пощата си съм получил една покана от Австралия, една от Индия и Цейлон и една от Америка. Очите на хората гледат на мен.» Натъжен, той заридал: «Горкият Уигълзуърт. Какъв провал, да мисля, че очите на хората гледат на мен. Бог никога няма да даде славата Си на друг; Той ще ме свали от сцената.»

Седем дена по-късно Смит Уигълзуърт пътувал, за да присъства на погребението на един служител. На път за там той отбелязал пред своите приятели колко „чудесно" се чувствал. Той посочвал най-ключовите места, които били посетили с Поли или където били проповядвали, после разказвал за великите чудеса, които се били случили там.

Когато пристигнал в църквата, неговият зет Джеймс отворил вратата и го въвел в църковната канцелария, приятно затоплена от горящия в камината огън. На влизане той бил посрещнат от бащата на едно малко момиче, за което се бил молил преди дни. Момиченцето щяло да умре, но Смит имал вяра за нейното изцеление. Щом видял човека, той го попитал: «Е! Как е тя?» Той очаквал да чуе, че детето е напълно освободено, но отговорът бил уклончив. «Тя е малко по-добре, по-леко й е; през последните дни болките й не са толкова силни.»

Разочарован от онова, което чул, Смит въздъхнал дълбоко от състрадание. После навел глава и без да каже нито дума повече, без да изпита никаква болка, Смит Уигълзуърт си отишъл, за да бъде с Господ. Той напуснал този свят на 12 март 1947 г...

Предизвикателството сега стои пред нашето поколение. Бог е призовал мъже и жени да нахлуят в градове и нации със силата на небето. Ще отговориш ли на призива на Бог? Ще дръзнеш ли само да вярваш? Достатъчно ли си завладян от състрадание към множествата, че да се хванеш сериозно за Словото на Бог и да направиш крачка напред? Нека кажат за нашето поколение: „... чрез вяра те покоряваха царства, вършеха правда, получаваха обещания, затваряха устата на_лъвове, спираха силата на огъня, избягваха острието на ножа, от слабост бяха направени силни, ставаха храбри в бой, обръщаха в бяг вражеските армии" (Евреи 11:33, 34). Събуди дарбата вътре в теб и нахлуй в своя дом, своя град и своята нация със силата на Бог. Нека волята на небето бъде извършена на земята чрез теб!

В светлината на Божието слово
Удоволствието на Бога от подчинението
Джон Пайпър, 29 март 1987
1 Царе 15:22-24 „И рече Самуил: Всеизгарянията и жертвите угодни ли са тъй на Господа, както слушането на Господния глас? Ето, послушанието е по-приемливо от жертвата и покорността – от тлъстината на овни. Защото непокорството е като греха на чародейството и упорството – като нечестието и идолопоклонството. Понеже ти отхвърли словото на Господа, то и Той отхвърли тебе да не си цар.”
През последните две седмици наблегнахме на добрата новина, че Бог е планински извор, а не корито или улей за вода. Добрата новина е, че Божията преливаща пълнота е възвеличена и нашите копнежи са задоволени чрез простите действия на жадуване и задоволяване на жаждата ни.
Най-добрата новина на света

Когато се откажем от всички газирани, искрящи бутилирани напитки в света и паднем на колене пред планинския извор на Божията жива вода, ние Го почитаме, прославяме и възвеличаваме като единствен източник на вечна радост. В това възвеличаване ние самите сме задоволени, защото сме създадени да живеем благодарение на тази вода.

Най-добрата новина на света е, че Божият стремеж да прослави името Си намира пълното си изражение в едно действие, което задоволява копнежите на моето сърце. Това означава, че когато съм най-жаден, най-отчаян и имам най-голяма нужда от помощ, мога да насърча душата си не само с истината, че в сърцето на Бога има милост, а също и с истината, че тя произтича и черпи сила от Неговата ревност да действа заради собственото Си име.

Мога да се моля заедно с псалмописците: „Заради името Си, Господи, прости моето беззаконие, защото е голямо.” (25:11). „Помогни ни Боже, Спасителю наш, заради славата на Твоето име;” (79:9) „Заради името Си помогни ми и оправяй ме.” (31:3). Видяхме, че именно защото Бог обича славата на името Си, Той изпитва удоволствие и в тези, които се надяват на Неговата любов и изразяват надеждата си в молитва. Преди две седмици казахме, че когато се надяваме на Бога, ние Го прославяме като извор на дълбока и постоянна радост. Миналата седмица казахме, че когато почтените се молят, те просто изразяват надеждата си, която прославя Бога. Днес ще отидем една стъпка по-нататък и ще кажем, че покорството на Бога прави видима прославящата Бога надежда и доказва съществуването й в живота ни.

Нашият текст в 1 Царе 15:22 е: „Всеизгарянията и жертвите угодни ли са тъй на Господа, както слушането на Господния глас?” Отговорът е съвсем ясен: НЕ. Господ изпитва много по-голямо удоволствие от покорството, отколкото при извършването на церемонии, показващи преклонение, в които няма покорство.

Има два въпроса, на които искам да опитам да отговоря заедно с вас:

1. Защо Бог намира удоволствие в покорството?

2. Това добра новина ли е? Добро ли е за нас това, което чуваме или е товар, който ни обезсърчава?
Обстановката в 1 Царе 15:22

Преди да се съсредоточим върху двата въпроса, трябва да си изясним обстановката.

Ето, амаличаните извършват злодеянието си и Господ заповядва на Саул, първият цар на Израил, да изпълни присъдата срещу тях. Заповедта е дадена в 1 Царе 15:2-3 „Така казва Господ на силите: Спомням си онова, което стори Амалик на Израил, как му се възпротиви на пътя, когато идеше от Египет. Иди сега и порази Амалик, обречи на изтребление всичко, което има и не го жали; но избий мъж и жена, дете и кърмаче, говедо и овца, камила и осел.”

Саул събра армията си и нападна града на Амалик. Той предупреди кенейците да се махнат, ако искат да спасят живота си (стих 6). Тогава той изтреби амаликчаните от Хавила до прохода на Сур, източно от Египет.
Съдбоносното неподчинение на Саул

Стих 9 разкрива това неподчинение на Саул: „Саул, обаче, и воините пощадиха Агаг и най-добрите от овцете, и от агнетата, и от всичко, което беше добро и не искаха да ги обрекат на изтребление; но всичко, което беше изхабено и нямаше стойност, него изтребиха.”

Бог видя неподчинението му и се разкая, че е направил Саул цар. (стих 11) Само няколко думи, засягащи това божествено „разкаяние”.
Няколко думи за Божието „разкаяние”

В стих 29 на тази глава се казва, че „Силният Израилев няма да излъже, нито да се разкае; защото Той не е човек, че да се разкайва.” Мисля, че това означава, че Божието разкаяние (напр. в стих 11) не е като човешкото. Всъщност, то е толкова различно, че в определен смисъл изобщо не е разкаяние, както пише в 29 стих. То не се основава на невежество или измама. Божието покаяние е обръщането на Неговото сърце в друга посока, която не е неочаквана и непредвидена. Бог не се разкайва, защото е бил изненадан от някакъв обрат в събитията. Така би направил човек. „Силният Израилев” обаче не е човек, за да се разкайва. Когато Библията казва, че Бог се разкайва, това означава, че Той показва различно отношение към нещо, за което преди е имал друго мнение – не поради неочакван обрат в обстановката, а защото новите събития изискват различна позиция, по-подходяща за момента, отколкото би била преди.

Самуил е гневен от промяната на Божието отношение към Саул и вика цяла нощ към Бога (стих 11, сравни с 12:23). Резултатът от тази молитвена нощ е непоколебимо решение да направи това, което Бог казва. Той става рано сутринта и разбира, че Саул е отишъл в Кармил за да издигне паметник на себе си и след това се е отправил към Галгал, където някога е бил провъзгласен за цар (11:5).

Самуил отива да се срещне със Саул. В стих 13 Саул казва: „Благословен да си от Господа! Изпълних Господнята заповед.” В ст. 14 Самуил пита какъв е този шум от блеене на овце и мучене на волове, щом Саул наистина е унищожил всичко както Бог му е казал.

Тогава (в стих 15) Саул обвинява за това народа: „От амаликчаните ги докараха; защото мъжете пощадиха най-добрите от овцете и говедата.” Нищо, което Саул каза в този момент, нямаше значение. Той не се беше подчинил на заповедта на Бога и накрая си призна това в стих 24: „Съгреших, защото престъпих Господното повеление и твоите думи…”

Първият ни въпрос е: Защо Бог толкова много не харесва неподчинението? Или зададен в положителна форма: Защо Бог изпитва такова удоволствие от покорството?
Защо Бог мрази неподчинението?

Виждам най-малко пет причини в тази случка, поради които Бог мрази неподчинението и намира удоволствие в покорството. Ще ги спомена подред, започвайки от най-малката до най-сериозната, по мое мнение.

Забележете стих 24: „Тогава Саул каза на Самуил: Съгреших, защото престъпих Господнето повеление и твоите думи, понеже се побоях от народа и послушах неговия глас.”

Защо Саул се подчини на народа вместо на Бога? Защото се страхуваше от хората, а не от Бога. Той се страхуваше от последиците от неподчинението си към народа повече, отколкото се страхуваше от последиците от греха си. Той се страхуваше от неодобрението на хората повече, отколкото от недоволството на Бога. Самуил два пъти каза на Саул и на народа (в 12:14 и 24): „Бойте се от Бога и Му служете вярно с цялото си сърце.” Обаче точно техният водач се беше уплашил от хора и беше отказал да се подчини на Бога (І Царе 15:11).
2. Непокорството показва, че изпитваме удоволствие от неща, от които не трябваме да изпитваме удоволствие.

Саул се опита да убеди Самуил, че намерението му е било благородно и затова не се е подчинил на Бога като е запазил най-добрите овце и волове (ст. 21). Той каза, че са искали да ги посветят на Господ в Галгал. Бог обаче беше дал на Самуил прозрение за истинските мотиви на Саул и народа. Това става ясно от думите Му в стих 19: „Защо не послуша ти Господния глас, а се нахвърли на плячката и стори това зло пред Господа?”

Те връхлетяха върху плячката като гладни птици, нетърпеливи да напълнят стомасите си. Думата „връхлетяха” е използвана и в 14:32 за да опише как народът се спусна към плячката, когато филистимците бяха победени. Там е написано: „Затова людете се нахвърлиха върху плячката и, като взеха овце, говеда и телци, заклаха ги по земята и ядоха с кръвта.”

Когато в 15:19 Самуил казва: „Защо не послуша ти Господния глас, а се нахвърли на плячката и стори това зло пред Господа?”, той иска да каже, че хората са били водени от самонадеяно желание да изпитат удоволствие от храната. (Сигурно помните, че тези, които принасят жертва, ядат от храната.) Удоволствието, което търсеха, не беше на правилното място и по правилния начин. То трябваше да бъде в Бога. Те обаче се наслаждаваха по-силно на храната от овцете и воловете, отколкото на усмивката и приятелството на Бога. Това, разбира се, е голяма обида към Бога и следователно изключително неприятно за Него.

Когато Саул победи амаликчаните, първото нещо, което направи, беше да си построи паметник. Стих 12: „известиха на Самуил: Саул дойде в Кармил и ето, като си издигна паметник, обърна се, та замина и слезе в Галгал.” Очевидно Саул беше по- заинтересован да си изгради име, отколкото да прослави Божието име чрез покорство към словото Му. Той измести хвалението от Бог към себе си. Този грях става дори по-лош когато четем стихове 17,18 и 19а: „И рече Самуил: Когато ти беше малък в собствените си очи, не стана ли глава на Израилевите племена? Господ те помаза за цар на Израил и Господ те изпрати на път, и каза: Иди и изтреби грешните амаликчани и воювай против тях докато ги довършиш. Защо не послуша Господния глас?”

Да се върнем към 9:21. Саул изглеждаше смаян от това, че Бог го избра за цар на Израил, тъй като принадлежеше на най-малкото племе, Вениамин, и беше от най-малкото семейство на племето. И наистина имаше защо да е изумен! Ако е търсил почит, трябва да е бил смаян и удовлетворен от почитта, дадена му от Бога.Това има пред вид и Самуил в стих 17 – защо да управляваш, алчен за човешка почит, когато Бог всъщност ти е дал славното предимство да бъдеш глава на Израилските племена и помазан цар на Божия народ? Саул обаче не беше доволен да има Божията слава и почитта Му като избран от Него цар. Той искаше слава и похвала лично за себе си, спечелени със собствени усилия. Пътеките на смирение и покорство обаче не предлагат този вид слава и похвала. И така, той направи нещата по свой начин.
4. Непокорството е като греха на чародейството.

Текстът говори съвсем ясно защо непокорството не се харесва на Бог: „Ето, послушанието е по-приемливо от жертвата и покорността – от тлъстината на овни. Защото непокорството е като греха на чародейството.” (І Царе 15:22б, 23а).

Защо бунтът и непокорството са като греха на чародейството? Чародейството гадае, за да узнае как човек да действа, но пренебрегва словото и съвета на Бога. Точно на това е основано и неподчинението. Когато Бог казва нещо, ние си казваме: ще потърся друг източник на мъдрост. И кой е този източник? АЗ САМИЯ! Неподчинението на Божието слово поставя собствената ми мъдрост на мястото на Негова и по този начин оскърбява Бог като единствения сигурен и изпитан извор на мъдрост.

Това казва Самуил в първата част на 23 стих: „Защото непокорството е като греха на чародейството и упорството – като нечестието и идолопоклонничеството.”

Когато Бог е казал нещо, а ние се допитваме до мъничкия гадател на собствената си мъдрост и упорито избираме да вървим по собствен път, ние сме идолопоклонници. Ние не само сме си разрешили да посъветваме сами себе си, използвайки по този начин друг източник освен Бога и така сме станали виновни за чародейство, но сме отишли и по-далече. Ние сме предпочели водителството на нашия ум пред Божието водителство и така сме станали идолопоклонници. И най-лошото е, че се покланяме на самите себе си като на идоли. Очевидно е, че Бог ще бъде недоволен от неподчинението, защото то винаги е удар срещу Неговата слава.

То поставя страха от човека на мястото на страха от Бога.

То издига удоволствието от нещата над удоволствието в Бога.

То търси слава за себе си вместо за Бога.

То слуша собствената си мъдрост, вместо да се задоволи с Божията воля.

Цени собствените си заповеди повече от Божиите и така се опитва да свали от трона Бог, като остава вярно на идола на човешката воля.

Покорството, което е точно противоположно на него, във всичко това почита и поставя на престола Бога. Затова Бог изпитва удоволствие от покорството.

Да се върнем сега към втория въпрос, който поставихме в началото: това добра новина ли е? Добро ли е за нас това, което чуваме или е товар, който ни обезсърчава?

Мисля, че е добра новина. Затова има най-малко шест причини. Имаме време само накратко да ги споменем.

Удоволствието на Бог от покорството е добра новина, защото показва, че Той е достоен за похвала и че на Него може да се разчита. Ако Той не беше доволен от покорството, Той щеше Сам да си противоречи: да обича Собствената Си слава повече от всичко и в същото време да не е доволен от действията, които изявяват славата Му. В такъв случай би бил двуличен и лицемерен. Хубостта Му би изчезнала и заедно с нея и цялата ни наслада! На Него не би могло да се разчита, защото не можем да имаме доверие на Бог, чиито ценности са толкова непостоянни, че в един момент величае Себе Си, а след минута одобрява оскърбленията към Себе Си.

Божието удоволствие от покорството е добра новина, защото гарантира изпълнението на обещанието, че един ден Божията слава ще изпълни света така, както водите покриват морето. Ако Бог беше безразличен към неподчинението, не би съществувала сигурност, че в идващия век ще има спасение от всяко позорящо Бога поведение. Именно защото Той мрази непокорството и обича подчинението, можем да бъдем сигурни, че копнежът ни за свят, пълен с Божията слава, ще се осъществи.

Божията наслада в покорството е добра новина защото показва, че Божията милост е славна сила, а не просто някаква нищожна търпимост към греха. Славата на Божията милост е видна не само във факта, че Бог пренебрегва греховете на вярващите, а също в постепенното, окончателно и победоносно изкореняване на тези грехове. Ако Бог не се наслаждаваше на покорството, славата на суверенната Му милост можеше никога да не бъде видяна да се проявява в побеждаващата греха Негова сила.

Божията наслада в покорството е добра новина, защото заповедите Му не са тежки. Те са толкова тежки за изпълнение, колкото за нас е трудно да обичаме Неговата слава и да вярваме на обещанията Му. Във Второзаконие 30:11 се казва: „Заповедта, която ви давам днес, не е толкова тежка за вас.” В 1 Йоан 5:3 пише: „защото тази е Божията любов: да пазим Неговите заповеди; а заповедите Му не са тежки.”

Божието удоволствие от покорството е добра новина, защото всичко, което ни заповядва, е за наше добро. Всъщност това, на което Бог истински се наслаждава когато се радва на покорството ни, е нашата постоянна и дълбока радост. Второзаконие 10:12-13 „А сега, Израилю, какво иска от тебе Господ, твоят Бог? Освен да се боиш от Господа, твоя Бог, да ходиш във всичките Му пътища, да Го любиш и да служиш на Господа, твоя Бог от цялото си сърце и от цялата си душа, да пазиш заповедите на Господа и повеленията Му, които днес ти заповядвам за твое добро?”

И накрая, Божието наслаждение в покорството е добра новина, защото покорството, което Бог обича, е покорството от вяра. Вярата означава да влагаме цялата си надежда в Неговата милост. А милостта се състои в това, че не е необходимо покорството ни да бъде съвършено. То трябва единствено да бъде каещо се. „Ако изповядвате греховете си, Той е верен и праведен да ви прости греховете и да ви очисти от всяка неправда.” (І Йоан 1:9)

Бог винаги е планински извор, а не водно корито. Покорството не е водоноска, която да може да задоволи Неговата нужда. Покорството е неудържимото преливане от душата и живота на този, който е опитал и разбрал, че Господ е добър.
John Piper. © 2008 Desiring God. Website: desiringGod.org

Превод: Юлия Борисова, www.christian-books.hit.bg

Английският текст използван с разрешението на автора.

Според заръките на автора на проповедта ви молим да я разпространявате безплатно,

без да я променяте и да посочите източника.


Химни за Господа
Стефка Стойчева

ИЗДИГАЙ МЕ
Сега съм пред тебе разтворена книга, Господи.

Всяко кътче на душата ми разрови, моля Те.

Всички бурени оттам изхвърли.
Поръси ме с Исоп и чиста ще стана,

умий ме и ще бъда по-бяла от сняг.

Освети ме и със Духа си постоянно изпълвай ме.

Благослови ме и с ръката Си мощна издигай ме.

и затова Те моля

със почит и възторг –

да бъде твоята воля.

не бих могла далече.

Изпълни ме Ти.

за Теб живея вече.

посвещавам Ти се цяла;

неуморно всеки час

съм зовала и копняла.

Благодарим на всички, които ни съдействат с труд или финансови средства за прогласяването на Божието царство. Бог ще ги възнагради богато.