Изкуството да бъдеш родител

разбират. Уж „незареденото" оръжие крие възможност за трагична смърт, когато децата си играят с него.

Жалко е, че който и да е може лесно да се снабди с оръ­жие. Биха ли дали родителите заредени револвери на две­годишни деца, заиграли се в градината? Не, разбира се! А обществото ни позволява на хора, не по-разумни от двего­дишно дете, да притежават пистолет. Съвременното аме­риканско законодателство разрешава на убийците, на бе­зумците, които стрелят по време на демонстрации, на престъпниците, на гамените, на разделените съпрузи и на душевно болните да си купуват огнестрелно оръжие. Това си е чиста проба лудост, която прави невъзможно да се от­гледат деца в атмосфера, неподвластна на насилието.

Историята с огнестрелното оръжие, собственост на обик­новените граждани в нашата страна, започва с член 4 от Декларацията за правата, според който: „Никога повече правото на хората да притежават и носят оръжие няма да бъде оспорвано." През 1776 г. е било наложително да се носи оръжие в името на благоденствието и сигурността на младата нация, която по онова време не е наброявала пове­че от три милиона души. Но неограничената свобода да притежаваш огнестрелно оръжие при повече от двестами' лионно население в нашата сложна индустриализирана стра-на е нещо безумно и с положителност опасно.

През 1967 г. например повече от 5600 американци са за­гинали от куршум. Сравнете тази цифра с данните за други­те страни: Великобритания - 30; франция -20; Белгия -12. Великобритания, франция, Белгия, както и Япония, Нор­вегия, Швеция и Канада, имат много по-строго законода­телство от нашето по отношение на носенето и притежава­нето на огнестрелно оръжие. Съветът ми е следният: освен ако бащата не е ловец и не притежава ловна пушка, по-добре не дръжте вкъщи оръжие и никога - заредено оръ­жие.

Много майки несъмнено се тревожат от изблиците на насилие в обществото ни и проявяват склонност да забра­няват на децата си всяка симулация на насилие. Като на­пример да си играят с детски пистолети, с пластмасови войничета, да гледат по телевизията или на кино филми с на­силие. Някои дори не им позволяват да гледат рисувани филмчета, в които има „насилие" - когато, да кажем, жи­вотните се налагат по главите или се стрелят. Наскоро в едно детско училище поканили двеста семейства на куклен театър. След представлението две от майките се обадили по телефона на поразената директорка и се оплакали, че децата им са се „нагледали на насилие"!

Страхът от насилието в игрите бе насърчен напоследък от серия от статии в женските списания, критикуващи иг-рачките-оръжия и насилието по телевизията, включител­но в рисуваните филмчета. Тези статии не бяха писани от психолози и психиатри, които биха могли да бъдат помоле­ни да се изкажат по въпроса, а от журналисти, изразяващи гледната точка на обикновените граждани.

Мисля, че те излишно разтревожиха много майки. Ужасът от насилието в игрите и представленията е неумес­тен. Този вид родители не предпазват истински децата си от насилието. Те просто ги държат в положение на изола­ция и свръхзакрила.

Откъде идва склонността към свръхзакрила? Майката изпитва страх от собствената си раздразнителност. Бои се, че ще загуби контрол над себе си и сама ще извърши акт на насилие. Всичко това е несъзнателно, но и най-малката проява на насилие по телевизията или на кино задейства страха й, че собственият й гняв ще избухне, че ще удари съпруга си и децата си. И този страх е толкова силен, че тя го проектира върху детето си и започва да смята, че и то го изпитва. Точно затова някои родители не дават на децата си да гледат сцени на насилие на екрана или да си играят с пластмасови войници.

Това е грешка. Детето се нуждае от такива фиктивни отдушници. Ако родителите не му ги осигурят, то ще си ги създаде само. Когато мама, е забранила пистолетите, дете­то стреля с парче дърво или дори с насочен пръст: „Бум! Убит си!" Децата от векове обичат да си играят с войниче-та. Ако прекалено ги предпазваме от тях и не им ги купува­ме, те ще си ги измайсторят сами.

По чиста случайност в тази събота сутрин, когато пиша тези редове в гостната вкъщи, четиригодишният ми син си играе на килима с пластмасовите войничета, които му ку­пихме от магазина за играчки.

Решил е, че сините войничета са „лошите", а зелените „доб­рите" и весело им е организирал схватка. Не е дете, склонно към насилие, и няма да стане такъв мъж. Погрижили сме се за това. Синът ми е кротко, нормално агресивно дете.

Важно е впрочем да се прави разлика между дете, склон­но към насилие, и агресивно дете - понятия, които родите­лите често бъркат. Обратното на склонността към наси­лие е миролюбието. Обратното на агресивността е пасив­ността.

Не бива децата ни да развият склонност към насилие. Но е редно момчетата да притежават известна агресивност, защото не е желателно мъжът да бъде пасивен. Това би му попречило да изпълнява мъжката си роля. Майка, която болезнено предпазва момчето си от всички симулирани форми на насилие, не му прави услуга. Ако му забрани вой­ниците, пистолетите, рисуваните филмчета и филмите с „насилие" по телевизията и в киното, Тя работи, за да на­прави от него пасивно „момиченце". Не му помага да при­добие нормалната сила и агресивност, която му е нужна в контактите с момчетата на неговата възраст.

Виждал съм в кабинета си много пасивни момчета. Те се нуждаеха от психотерапия, защото другите момчета им се подиграваха, а те не можеха да се защитават сами. Пара­доксално е, че в крайното си желание да предпазят момче­тата си от насилието родителите, без да искат, ги превръ­щат в пасивни и неспособни да приемат своята мъжестве­ност индивиди. А когато установят катастрофалните резул­тати от възпитанието си, те водят детето при психотера-певт и казват: „Моля ви, господин психолог, излекувайте детето ми от това, на което го научих!"

Но не ме разбирайте погрешно. Не изпадайте в другата крайност - да подарявате на момчето си всякакви играчки-оръжия. Ако случайно чуе телевизионната реклама за „пластмасова пушка за командосите на смъртта с хромирани части" или за „автомат за партизанска война с куршуми, от които блика изкуствена кръв, когато стреляте по елха-та!", не се смятайте за длъжни да му купувате тези чудо-вищни играчки.

Не бих купил на детето си никаква пушка или пистолет, които наистина изстрелват патрони, каквито и да са те. Един пластмасов куршум може да извади окото на друго. дете. Не бих му подарил и пистолет или друга играчка, в която има нещо жестоко, провокиращо или безвкусно. Като на­пример «сглобяемо разпятие", тоест пластмасов кръст, на който детето само да разпъне Христос. Рекламата за тази „играчка" в един специализиран каталог съдържаше след­ните потресаващи думи: „За първи път модел на разпятие, което можете да сглобите сами". „Завладяваща, естетична, истинска играчка". „Това лесно сглобяемо разпятие е из­тънчен подарък, подходящ за всеки християнски дом!" Май­ката трябва да проявява здрав разум и добър вкус, когато купува за детето си пистолети, пушки или войничета.

Но дори да оставим момчето да си играе с войници и пистолети-играчки, да гледа по телевизията рисувани филм­чета „с насилие" и уестърни, в които често се вада! оръжие, ние пак няма да създадем от него момче без проблеми, прис­пособено към мъжката си роля. Родителите следва да ува­жават и инстинктивните прояви на темпераментното, буй­но и динамично момченце. Когато мама гордо каже: „Ето това е истинско момче!", тя признава активната мъжка природа на сина си. Ако подкрепя неговата самостоятел­ност, напористост, способността му да се защитава от дру­гите, то ще стане нормално и здравословно агресивен, но не и склонен към насилие мъж.

Да не смесваме враждебност и склонност към насилие с агресивност. Ние искаме, когато пораснат, момчетата ни да станат агресивни и динамични мъже. Но желаем и да бъдат достойни граждани, да използват разума си и мирни­те средства, за да разрешават конфликтите си, а не да при­бягват до насилие.

Много бащи мислят, че съпругата им е прекалила, като е забранила на децата да си играят с пистолетчета и войни-

чета, но си мълчат. Това е жалко, защото жената иска съп­ругът й да бъде силен, надежден и уравновесен човек, на който да може да се опре. Свръхзакрилата на момченцета и забраната да проявяват симулирано насилие не спомагат да се възпита такъв силен и солиден мъж.

Възрастните си осигуряват безобидни отдушници за чув­ствата си на враждебност и желанието си за насилие - спорта и спектаклите например. Те ходят на футболни или хокей­ни мачове и крещят: „Убийте съдията!", четат криминални романи и гледат филми с насилие в киното и по телевизия­та.

Децата се нуждаят от такива изкуствени отдушници не по-малко от нас. Оставете детето си да играе с войници и пистолетчета, ако иска. Това няма да му навреди. Ако му забраните да го прави, ще създадете в съзнанието му зона-табу. Тогава тези игри ще придобият за него неустоима привлекателност и то ще им се отдава във ваше отсъствие.

Да се спрем сега на проблема с насилието в средствата за информация. Да си представим, че, общо взето, следвате съветите, давани в тази книга. Тоест правите необходимо­то, за да задоволите основните психологически потребнос­ти на детето си;

В такъв случай то няма особени причини да изпитва фрус-трация и да подхранва у себе си чувства на враждебност и желание за насилие. Осигурили сте му интересна и стиму­лираща среда, така че да има възможност да играе вкъщи и навън, да чете, да се отдава на артистични дейности и да прави куп интересни и поучителни неща, а не само да гледа телевизия. Детето ви не стои „залепено за телевизора" по четири-пет часа дневно. Вие разумно ограничавате време­то, което прекарва пред малкия екран. Възнаграждавате го и го насърчавате да гледа хубавите детски предавания. Ако вършите това, не се безпокойте, когато попадне и на про­грами, в които се говори за насилие.

Според едно погрешно мнение, което искам да опровер­гая (и което намираме във вестникарски статии за децата и насилието по телевизията), децата се учат на насилие, като го виждат по телевизията. Няма никакво научно доказателство в подкрепа на тази теза. Децата стават склонни към насилие, когато родителите ги научават на това, действай­ки както посочих в тази глава. А именно:

- когато не задоволяват психологическите им потребнос­ти и пораждат у тях вътрешен гняв и враждебност;

- когато децата подражават на склонни към насилие ро­дители;

- когато родителите ги насърчават да извършват актове на насилие и не проявяват достатъчно твърдост, ако те бият други деца или чупят предмети;

- когато не ги оставят да излеят враждебните си чувства. Ако избягвате тези грешки, няма за какво да се боите от

малкия екран.

Понякога родителите реагират, сякаш насилието по те­левизията е някаква новост, сякаш никога в човешката ис­тория децата не са се сблъсквали с насилие. Това е явна грешка. Библията е пълна с престъпления, произведенията на Шекспир също, а в детските приказки ламите и чудови­щата съществуват векове преди да се появят в телевизион­ните програми за деца.

Често между поразения от насилието възрастен и дете­то, което не се впечатлява от него, съществува истинска „поколенческа бездна". Децата нерядко са жадни за ужася­ващи истории, защото за тях това е начин да овладеят вътрешните си чувства на враждебност и порива си към насилие. Приказка, която критиците осъждат заради съдържащата се в нея жестокост, ще се хареса на децата, защото отговаря на дълбоките им потребности и им пома­га да се освободят от неосъзнатия си свят на насилие и враж­дебност.

Вашето дете прекрасно прави разлика между насилието на екрана на телевизора или в киното и истинския акт на насилие, който извършва, когато бие друго дете, мъчи жи­вотно или похищава чуждо имущество.

Веднъж лекувах четиригодишно дете, което в един мо­мент ми се ядоса. Преди да успея да му попреча, то ме уда­ри с юмрук и каза: „Мразя те, идиот такъв!" Отговорих му твърдо: „Томи, можеш да ми съобщиш, че си бесен, да ме

наричаш идиот и каквото искаш, но няма да ти позволя да ме удряш." Малко по-късно, по време на съшия сеанс Томи започна да играе на война с войничета в пясъка, като вой­ските му бомбардираха и унищожаваха врага. Ако не му бях поставил твърди граници, когато ме удари, щях да го насърча да извършва актове на насилие. А като му позво­лих да изрази чрез игра своите чувства, желанието си за насилие, аз му помагах да изпита облекчение, без да стига до действие.

Давах му шанс да приключи с поривите си към насилие, та после да развие у себе си топли и положителни чувства. Можете да приложите на практика същите принципи с ва­шето дете. Очертайте строги граници, но му оставете от­душник, съобразен със социалните ни навици.

Съгласен съм впрочем, че е добре да се намали количес­твото насилие и садйзъм по телевизията и в киното. Но излишъкът на садйзъм и насилие не е единственото слабо място на телевизията. Програмите й нямат никаква обра­зователна стойност, никога не се обновяват и определено насърчават жаждата за печалби и продажността. („Този щастлив кандидат печели хладилник, един прекрасен буик и безплатна седмица в Бърбанк!") Потръпвам, като си по­мисля колко малко се използват огромните възпитателни възможности, които телевизията предлага и на децата, и на възрастните. Имайки предвид какво представлява тя понастоящем, ние, родителите, трябва да проявяваме здра-вомислие и да подбираме програмите, които децата ни гле­дат.

Но не бива да се поддаваме на изкушението да обвинява­ме телевизията за цялото насилие, което виждаме около нас. Да не забравяме, че насилие има и в части на света, където никога не са виждали телевизор! Изобилието от статии в списанията излишно разтревожиха майките, кои­то се отдадоха на прекалени и смешни опити да предпазват децата си от всичко, напомнящо за насилие в телевизион­ните предавания.

Изчаках, за да ви открия най-ефикасната възможна мяр­ка срещу насилието. Тя се нарича обич.

Нека никога не забравяме, че враждебните и склонни към насилие възрастни са били деца, лишени от истинска неж­ност. Възрастните, които убиват и нараняват, са болни, и комплексирани хора, изпълнени с омраза, защото им е лип­свала любов.

Най-добрата ваксина срещу вируса на насилието, която. можем да предложим на децата си, е нашата обич и роди­телската ни нежност. Вместо да прекарваме времето си в опити да попречим на вируса да зарази децата ни, по-добре да го посветим на създаването на здрави връзки на обич с тях. Не е достатъчно да не ги учим на садизъм - трябва и да ги възпитаме в дух на положителни ценности като нежност, топлина, съчувствие, искрено желание да помагат на дру­гите и да ги уважават. Необходимо е да засилваме и насърча­ваме идеализма на младостта им, да им покажем ужасите и драмите на войната, да ги завербуваме за онова, което пси­хологът Уилям Джеймс нарича „моралната противотежест на войната", тоест енергичният поход срещу постоянните проблеми на човечеството - бедността, замърсяването на околната среда, расовата омраза и войната. Длъжни сме да ги научим да обичат другите, както обичат себе си.

Почвата, върху която искрената привързаност към чове­чеството може да избуи у децата ни, е нашата бащина и майчина обич. Ако упражняваме с любов родителския за­наят, ще сме свършили най-важното, за да направим от де­цата си уверени в себе си и миролюбиви граждани, вместо враждебни и склонни към насилие индивиди.

УЧИЛИЩЕТО ЗАПОЧВА ВКЪЩИ

(ПЪРВА ЧАСТ)

Понятието К. И. (коефициент за интелигентност) все още остава загадъчно за много родители. Те четат статии за опити и методи за повишаване на К. И. на детето и се питат за какво точно става дума. Ако вместо за К.. И говорим за „основна способност за усвояване на знания", нещата не­съмнено ще станат по-ясни.

Ще Дам един конкретен пример. Миналата година изка­рах в Алпийския клуб шестседмичен курс по алпинизъм и пренасяне на оборудването на гръб. След курса, моят К. И. по лагеруване в планината чувствително се повиши. Странно ви звучи, нали?

Ако обаче кажа, че вследствие на този курс способност­та ми да живея в планина е нараснала, става по-разбирае­мо. Така всеки ще схване, че съм усвоил основни понятия като разчитане на карта, ползване на компас, катерене и подготвяне на убежище в снега.

Тестовете за интелигентност или за К. И. показват дали детето ще бъде добър ученик, защото дават общ поглед върху основните му способности. Колкото повече са тези способности, толкова по-висок е коефициентът му за инте­лигентност и толкова по-сериозни шансове има да се учи добре. Дете, постъпващо в детско училище или в първи клас с богат запас от способности за усвояване на знания, ще възприема по-лесно от дете с ограничен запас и ще реагира по-положително на онова, което му казва учителката. По този начин за детето, разполагащо с широки възможности за усвояване и следователно с висок К. И., съществува по-голяма вероятност да успее в училищната дейност и в жи­вота.

Да си спомним, че въпросните способности могат да се придобият. Целта на тази глава е да обясни как да ги изгра­дите у детето ви в предучилищна възраст, за да му осигури­те възможния най-добър старт в живота.

Лекарите и психолозите, които работят с деца, отдавна знаят, че първите пет години са най-важни за афективното развитие, защото тъкмо тогава се оформя структурата на бъдещата личност. Опитите обаче, които показват, че същи­те пет години са решаващи и за интелектуалното развитие, са много по-скорошни.

Тъй като върху животни може да се експериментира да­леч по-свободно, в момента съществуват немалко научни резултати, които свидетелстват за ефекта на получената в ранния период на живота стимулация върху поведението на най-различни вързаетни животни - кучета, котки, май­муни, птици. Доказано е, че животните, стимулирани в ран­ната им възраст, се развиват по-бързо и стават по-интели­гентни от неподложените на стимулация.

Ето заключението от изследванията, проведени в Кали­форнийския университет в Бъркли от екип от двама психо­лози, един биохимик и един анатом: през първите седмици от живота на белите плъхове „обогатената" среда може не само да „създаде" възрастни индивиди, способни по-доб-ре да решават проблемите, възникващи на тяхното ниво, но и да промени анатомичните и химичните свойства на мозъка им. Професорът по психология д-р Дейвид Креч описва по следния, начин един от опитите, често извършва-ни от екипа му:

Извършените впоследствие тестове сочели, че плъхо­вете, получили ранно интелектуално стимулиране, са по-интелигентни и по-лесно преодоляват трудностите, откол­кото неподложените на стимулиране техни близнаци. Опитът бил повторен десетки пъти при едни и същи усло­вия и показал също, че по време на престоя на плъха в „обогатена" образователна среда мозъкът му увеличава обема и тежестта си в сравнение с мозъка на брат му. В мозъчната кора били установени увеличен брой клетки от определен тип, както и повече междуклетъчни връзки, отколкото в мозъците на нестимулираните плъхове. Настъ­пили и значителни химични промени - изследователите констатирали наличието на по-голямо количество от два важни ензима в мозъка на стимулираните плъхове. Д-р Креч коментира опита така: „Доказахме, че тези струк­турни и химични изменения са признак за здрав мозък. Създадохме no-висши животни, способни по-успешно да решават проблемите си."

Наблюденията върху хора потвърждават факта, че сти­мулирането или липсата на стимулиране през първите го­дини от живота има голямо отражение върху поведението и интелигентността. Професорът по психология в Чикаг­ския университет д-р Бенджамин Блум е анализирал огром­но количество експериментални резултати, които показват, че човешкото същество формира 50% от своята интелиген-тост, преди да навърши четири години. Това обяснява защо децата на бедни родители, които постъпват в последния курс на детското училище или в първи клас, са по-назад в инте­лектуалното си развитие в сравнение с децата от средната класа.

При това „бедните" деца така и не догонват другарчета­та си именно защото са били лишени от стимулиране през първите години от живота си. Съществува една нова учеб­на програма, която се опитва да осигури на тези деца дос­татъчно интелектуално стимулиране през първите години, за да не изостанат непоправимо в училище.

Какво означават горните опити за вашето дете? Означа­ват, че колкото повече интелектуално стимулиране му оси- гурите в началото на живота му, без да оказвате натиск върху него ц без да го насилвате, толкова по-жива ще бъде неговата интелигентност и по-висок неговия К.И. в зряла възраст.

Как да научите детето си да мисли

Първата и най-необходима техника, която детето ви може да усвоис вашапомощ, е как да миел и.

Що е мислене? Известният професор-педагог, покойни­ят Джон Дюи, предлагаше следната дефиниция: „В основа­та на мисленето стоигусетената и разпозната трудност." Той настояваше на факта, че: ,JHue мислим само ако се сблъска- ме с трудност или проблем "

Нека ви дам един хубав пример за това какво представ­лява мисленето на четиригодишното дете.

Група четиригодишни деца си играят в голям кашон, където си обзавеждат дом. Сглобили са някои прос­ти мебели от кубчета, но тъй като площта в кашо­на е ограничена, налага им се да Действат внима­телно, за да не съборят вече готовите мебели. Това обаче не е по силите на Джими, който е несръчен и много нервен. След няколко инцидента „бащата "на семейството заявява, сякаш е направил страхотно откритие: „ Трябва ни куче. Джими, ти ще бъдеш ку­чето! Ще стоиш вън и ще лаеш, щом някой се при­ближи. Хайде, ама да лаеш много силно!"

Този пример показва, че в процеса на мисленето има три етапа. Първият е възникналата трудност. В случая с децата проблемът е несръчният Джими. Вторият етап се състои във формулирането на хипотеза или на идея, която ще разреши проблема. „Бащата" на семейството открива идеята: „Джи­ми, ти ще бъдеш кучето!" (Подразбира се: „Така ще стоиш вън от къщата, приятелче, и няма да буташ всичко!") Трети­ят етап е самото решаване на проблема - Джими приема ролята на кучето. Макар този пример да илюстрира мисле­нето у децата, трите основни етапа са еднакви за всяко мис­лене, от най-примитивното до най-изтънченото.

А има и два основни начина на мислене, които професорът по психология в Харвардския университет д-р Джеръм Брю-нер нарича „мислене на дясната ръка" и „мислене на лявата ръка". Под „мислене на дясната ръка" той разбира аналитич­ното, рационално мислене, съзнателното мислене, което усърдно, стъпка по стъпка достига до логическото заключе­ние. То се възпитава и цени в училищата и колежите и главно на него се опитват да научат децата. Но има и друг тип мисле­не, често пренебрегвано в учебните заведения - „мисленето на лявата ръка", което е интуитивно и изпълнено с неочаквани обрати. То пък предполага, че мислещият се осланя по-скоро на несъзнаваното в себе си, отколкото на съзнателното и е в основата на големите научни открития и на радикалните но­вовъведения в областта на бизнеса или политиката. Ето защо е необходимо да учим децата си и на двата вида мислене.

Мисленето на дясната ръка

Как да помогнем на дете в предучилищна възраст да усвои „мисленето на дясната ръка"? Можем да го снабдим със суровини, най-важната от които е сензорният опит.