Изкуството да бъдеш родител

Разберем ли за какво става дума, ще си спестим много излишни битки. Ако им дадем пример за добри обноски на масата, децата ни ще се хранят прилично, когато пораснат достатъчно. Не на две, нито на четири години - по-късно. Ако когато вършим нещо, не се отказваме при първата труд­ност, децата ще подражават на упорството ни. А искаме ли да ги научим да уважават чуждите права и чувства, следва и ние да уважаваме техните. Добрият пример е най-успешна­та форма на възпитание, която можем да им предложим. Когато се караме на детето, че не зачита чувствата на дру­гите, ние му показваме, че самите ние не зачитаме негови­те. Затова трябва да знаем, че действията ни имат много по-голяма възпитателна стойност от думите ни.

Един от моите пациенти, шестнайсетгодишен младеж, многократно бе виждал баща си да изпада в ужасен гняв и да хвърля бутилки из къщи, да удря майка му и дори да я просва в безсъзнание. Двамата се развели, но момчето за­почнало да възпроизвежда поведението на баща си, което го и доведе при мен. Когато било ядосано на майка си, то изразявало фрустрацията си, като я замервало с бутилки и изхвърляло питието й през прозореца. Децата правят това, което виждат около себе си!

Детето не само несъзнателно подражава на поведението на родителите си, но и попива общата атмосфера в дома си - на приятелско сътрудничество, на враждебно противопо­ставяне или на привидно спазване на благоприличието. Се­мейната атмосфера е основата на всичко, което се опитва­ме да възпитаме чрез дисциплина. Затова родителите след­ва да. помислят за нея и за специфичните примери за подра­жание, които предлагат. Ние всеки ден учим децата си на нещо чрез мълчаливия език на поведението ни. Предлага­ме им модели, които те несъзнателно имитират.

• Афективната подкрепа на родителите помага на детето да превъзмогне чувството си за неприспосо-беност и да^си изгради солидна себепредстава.

В контакта си със света всички деца се чувстват неприспо-собени поради малкия си ръст и липсата си на опит. Много възрастни омаловажават тези два фактора и предизвика­ните от тях емоции.

Децата са дребни и безпомощни. Те са далеч по-непълно­ценни от родителите си и останалите възрастни, когато трябва да се изправят лице в Лице със заобикалящата ги действителност. Ако не ви се вярва, направете следния опит. Походете на колене известно време и вижте как ще ви се стори оттам гигантския свят на възрастните. Чувството на безпомощност, което ще ви обземе, съответства на изпит­ваното от децата. Те имат нужда от афективна подкрепа и от насърчението на родителите си именно за да смекчат усещането си за непригодност.

Както казах в предишните глави, можем да им помог­нем главно чрез техниката на отразяване на чувствата - като им покажем, че схващаме какво им е. Това е единственото наистина успокоително средство, което сме в състояние да им предложим. Самият факт, че прекрасно разбираме тре­вогата им, по доста изненадващ начин им носи облекчение.

За беда много родители си представят детството като без­грижно време. Всички ние имаме склонност да омаловажа­ваме значението на чувството за несигурност и страх. Да гледаме на онова, което безпокои децата ни, като на незна­чителен проблем в сравнение с проблемите, възникващи в живота ни на възрастни. Един от моите шестгодишни па­циенти даде отлична дефиниция на въпроса. След като ми разказа за събитие, което го бе разстроило, а баща му ка­зал, че няма за какво да плаче, детето възкликна: „За него това е нещо малко, а за мен е нещо голямо!"

Когато детето се сблъсква с нова задача, която поражда у него чувство на несигурност, покажете му, че прекрасно го разбирате. Подкрепете го в афективно отношение, като го убедите, че му имате доверие и сте негов съюзник. Важ­ното е да схване, че не е само. Важното е всеки път, когато

се нуждае от вас, да може да поиска помощта ви. Вие тряб­ва винаги да сте му на разположение и това е въпрос, към който не бива да се отнасяте лекомислено. Понякога май­ката или бащата физически присъстват в дома и в същото време детето усеща, че всъщност ги няма, че не са му „подръ­ка", когато има нужда от помощ и разбиране.

Родителите могат да окажат афективна подкрепа, като осе­заемо проявяват нежността си. Детето никога не загубва сво­ята потребност от доказателства за обич. Погалете го, целу­нете го, прегърнете го през раменете, завийте го, когато си легне - това се все много важни мълчаливи доказателства, че „сте там", че сте до него всеки път, когато сте му нужни. Ро­дителите често забравят изпълнените с емоционално съдържа­ние вълшебни думи: „Обичам те". Те сякаш си казват: показ­вам му обичта си с действията си, защо да я изразявам с думи?

Ако мислите така, нека ви задам един въпрос: макар от­ношението на съпруга ви към вас да показва любовта му, ще бъдете ли доволна да прекарате остатъка от живота си, без да чуете от него, че ви обича? Сигурно не. И децата ви са на същото мнение. И те имат нужда да чуят, че ги обичате.

Но внимание. Ако не сте в настроение, не проявявайте физически обичта си и не казвайте на детето „обичам те". Не се отдавайте на излияния само защото смятате, че това е добро за него. Направите ли го, то ще долови, че не сте искрени. Че думите или жестовете ви на обич не отговарят на истинските ви чувства. Това ще го обърка и обезпокои, защото ще усети, че получава от вас двусмислено послание

- думите и жестовете ви обявяват, че го обичате, но дълбо­ките ви чувства твърдят обратното. Така че ако в даден мо­мент не изпитвате към детето особена обич, по-добре нищо не казвайте и нищо не правете. Не разигравайте комедии.

• Оставете детето си само да понесе естествените последици на действията си - така ще му помогне­те да си изгради здрава себепредстава.

Това е един от най-ценните инструменти, с които разпола­гаме. За съжаление малко родители го използват. Да раз­гледаме темата за естествените последици.

На закуска детето не яде това, което е в чинията му. То се помайва, играе си и прави всичко друго, освен да се хра­ни. Майката не се ядосва и не го заплашва с наказание. Тя просто вдига масата и оставя нещата в ръцете на естестве­ните последици. След малко детето вероятно ще поиска да хапне нещо.

Тогава майката може да му отговори: „Съжалявам, ако си гладен. Неприятно е, но ще трябва да изчакаш до обяд." Гладът, който детето изпитва, е естествената последица от отказа му да закусва. Той ще внесе промени в поведението му далеч по-бързо, отколкото всяко мъмрене или наказа­ние.

Един от проблемите, които много родители от години споделят с мен, е, че децата им „се размотават", когато се приготвят за училище. Доста майки са ми разправяли как­ви мъки преживяват всяка сутрин и как изпращането на детето ги докарва до истинско нервно изтощение. Тръгва­нето на училище се превръща в дългосрочно изпитание, белязано с непрекъснатата съпротива на детето и разпра­виите му с майката.

На тези майки казвам, че от тях се искат три неща: да решат предишната вечер заедно с детето какво ще облече то сутринта и да извадят от гардероба дрехите му; да го събудят навреме; да му приготвят закуската също навреме. После да оставят детето да се оправя само - да се измие и облече; да закуси; да си подреди чантата и да отиде на учи­лище.

Когато излагам този план на някоя майка, тя неизменно ми казва с обезсърчен глас:

- Знам какво ще стане, ако направя така!

- Е, и какво ще стане?

- Ще се мотае, колкото може, и ще изпусне училищния рейс.

- И какво от това?

- Ами ако го изпусне, ще трябва аз да го карам с колата. -Защо?

- Ако не го закарам, ще закъснее за училище.

- И какво от това? Да иде пеш.

- Далече е, ще се умори.

- И какво от това?

- Ще му е неприятно да закъснее толкова за училище.

- И какво от това?

Продължавам да питам „И какво от това?" и „Какво ще стане, ако...?" Искам по този начин да й покажа, че преста-'не ли да предпазва детето си от естествените последици от действията му, те по-добре от нея ще насочват поведението му.

Ако естествените последици са приятни, детето ще продължи да се държи по същия начин. Ако не са, ще изпи­та необходимост да промени нещо, освен ако ние, родите­лите, не се намесим, за да го предпазим от онова, което логически може да му се случи. За съжаление именно така става обикновено. Когато родителите спестяват на детето си неприятните последици от действията му, то не може да се възползва от възпитателната стойност на своя опит. За­почва да смята, че мама и татко винаги ще се появяват на­време. А това е вредно за себепредставата му и му пречи да се научи да разчита на себе си. Трябва, естествено, да про­явявате здрав разум, когато използвате естествените после­дици. Ако оставите малкото дете само да види какво ще стане ако пресече улица, по която минават много коли, ре­зултатът може да е трагичен. В този случай сте длъжни да се намесите и да го възпрете. Но когато естествените пос­ледици са само неприятни за детето, стойте настрана и ос­тавете нещата да следват логичния си ход.

Чудесно би било да се опрем изцяло на естествените пос­ледици от.поведението, за да дисциплинираме детето. За съжаление те не винаги са достатъчни. Понякога се налага да създадем изкуствени, за да санкционираме постъпките му.

За тази цел съществуват три основни метода:

Да си представим, че петгодишното ви дете драска по сте­ните на стаята ви. Това е „нормално" за двегодишно бебе, но е акт на враждебност на пет години. За съжаление той не влече никакви неприятни последици за детето и следователно не го учи на дисциплина. Затова трябва да създа­дем изкуствени и произволни последици, които да очерта­ят пред него строги граници и наистина да означават: „Край, повече никакви такива!"

Ако много се разгневите, когато откриете простьпката, сигурно ще го напляскате. Това е изкуствена и неприятна за детето последица. А бихте могли и да го лишите от нещо, което харесва, като кажете: „Дани, ти си достатъчно го­лям, за да знаеш, че не бива да се драска по стените. Приби­рам ти боичките за три дни. Така ще запомниш, че можеш да рисуваш само на хартия, не и по стените."

2 Можем да изолираме детето, като го откъснем от социалната му група или го изпратим в стаята му.

Да си представим, че четиригодишният ви син пречи на де­цата в градината или у вас да си играят. Кажете му следно­то: „Чарлс, виждам, че не си способен да си играеш с дру­гарчетата си. Непрекъснато ги удряш и всяваш безредие. Върви да си играещ сам в стаята и ми се обади, когато смет­неш, че можеш да си по-сговорчив и да се контролираш." Когато прилагате изолирането като наказание, винаги оставяйте, така да се каже, „вратата отворена". Това е мно­го важно. Не изпращайте детето в стаята му така, сякаш ще остане завинаги там. Целта ви не е да го затворите за неопределено време, а да предизвикате промяна в поведе­нието му. Нека знае, че когато отношението му се промени и се почувства способно да си играе спокойно с другарчета­та си, ще може да се върне при тях.

3. Можем да напляскаме детето.

Държа ясно да уточня, че има „добро" и „лошо" пляскане. Наричам „лош" жестокия и садистичен бой, който вдъхва на детето омраза и дълбоко желание за отмъщение. Това е налагането с каиш или пръчка или всякакво друго „оръ­дие". Наричам „лош" и унизителния плесник.

„Добрият" начин да се напляска детето не изисква аксе-соари. Майчината или бащината ръка, която удря два-три

пъти детето по дупето, е достатъчна: Уместното пляскане е положителен акт. То прочиства атмосферата и е далеч за предпочитане от обвинителното четене на морал.

Може би сте чували стария съвет: „Никога не удряйте де­тето, ако сте ядосани". Смятам, че в психологически смисъл това е много лош съвет и ви предлагам точно обратното: „Удряйте детето само ако сте ядосани". Детето приема да го ударите в момент на яд. То знае, че ви е вбесило и знае с какво. Това, което не би приело, е да не послуша майка си за нещо в десет часа сутринта, а тя да заяви: „Отлично, момче­то ми, баща ти ще те оправи довечера!" И когато бащата се прибере, да го напердаши, за да „му даде добър урок". Подо­бен хладнокръвен бой детето не разбира и не прощава.

Аз лично препоръчвам пляскане от типа „Пляс! Ох!" Ва­шето „пляс", последвано от детското „ох". Прилагайте го само когато сте истински разгневени и желаете да разре­шите проблема незабавно. В наши дни много майки като че ли ги е страх да ударят детето си. Те прекалено говорят и крещят, дълго се опитват да преговарят. Това е огромна грешка, защото разрушава родителския им авторитет.

Съобщете на детето веднъж или може би два пъти какво искате да направи или да спре да прави. Ако откаже да ви послуша и сте, раздразнени, напляскайте го.

Нищо чудно после да ви е неприятно и да се почувствате виновни, задето сте излезли от кожата си.

Смелост, госпожо, не всичко е загубено!

Винаги можете да кажете на детето, като намерите под­ходящите думи: „Видя ли каква глупост направи мама. Ядо­сах се и сега ми е много мъчно." И да приключите въпроса, без да се поддавате на чувството за вина, фрустрация и при­теснение.

Изчакайте да се успокоите. Ще ви отнеме пет минути или пет часа. Но ако смятате, че не сте били прави, важно е детето ви да го узнае. И в никакъв случай не го убеждавай­те, че сте го набили за негово добро. Това дотолкова не е вярно, че то веднага ще разбере.

Главната цел на пляскането - каквото и да си разправя­ме - е да облекчи родителите. Всички ние имаме нужда от подобно разтоварване от време на време, когато децата ни „лазят по нервите".

Ако бяхме идеални родители, до един щяхме да сме толко­ва хладнокръвни, че никога нямаше да удряме децата си, освен в изключителни случаи (когато например избягат от нас на улицата). Обаче ние не сме стопроцентово съвърше­ни. Не сме способни винаги да запазим спокойствието и вед­ростта си, когато учим децата на дисциплина. Всичко щеше да е чудесно, ако не беше така. Но явно природата е решила другояче. Когато децата ни правят глупости, ние се нер­вираме, загубваме самообладание и ги удряме. Е, няма защо да се чувстваме виновни за това! На нас ни олеква, на тях също и атмосферата се пречиства. И родители, и деца мо­гат да продължат нататък. Изтръгнали сте от отношения­та си гнева и лошите чувства и всичко отново „е наред" между вас и детето ви. Сега вече сте в състояние да възста­новите нормалния си майчин или бащин авторитет.

Някои читатели може би ще се смутят от мисълта, че боят служи главно да успокои родителите. Може би все още си правите илюзията, че целта на пляскането е единствено да упражни върху детето благотворно въздействие. Ако е така, ще ви напомня за една моя любима карикатура, на която един баща бие детето си и му казва: „Ще те науча аз как се бият другите!" (Ще го научи, и още как!)

Работата е там, че ние, родителите, сме човешки същества. Затова казвам: „Напляскайте детето си, ако е необходимо и ако от това ще ви олекне". Но се надявам, че следвате ли съве­тите, дадени в тази глава, no-рядко ще стигате дотам.

Ако сте съвсем честни със себе си, ще признаете, че по­някога твърде бързичко се вбесявате и после си давате смет­ка, че сте били прекалено резки. Възможно е през този ден да сте се ядосали на съседа или на съпруга си. Или ви е било криво по друга някаква причина и сте излели гнева си върху детето.

Как да постъпите в такъв случай? Винаги можете, раз­бира се, да изиграете ролята на непогрешим и добродете­лен родител и да заявите, че детето ви си е заслужило пори­цанието. Но по-добре е да съберете смелост и да му кажете

ето това например: „Знаеш ли, Дани, мама се ядоса и мно­го ти се накара. Обаче сега си давам сметка, че не си сто­рил нещо чак толкова лошо. Днес бях много раздразнена, но не заради теб. Извинявай."

Като чуе признанието ви, че сте човешко същество, че и вие не сте безгрешни, детето ви ще се почувства обзето от топла загриженост за вас. И това ще има чудесен ефект върху, неговата и вашата себепредстава!

Да обобщим. Казах, че естествените последици от лошо­то държане на детето могат да бъдат подсилени от изкустве­ни. Но дори ако последствията са изкуствени, а не естестве­ни, прилагането им се опира на няколко основни принципа:

Едно и също поведение следва да влече едни й същи пос­ледствия. Ако веднъж конфискувате флумастерите на де­тето, защото е драскало с тях по стените, а на другия ден му отправите снизходителна усмивка за същото провинение, едва ли ще го научите да не прави повече така.

Колкото по-бързо идва последствието след причинилото го действие, толкова по-полезно за детето ще е то. Когато не­приятните резултати се появят след дълъг период от време, детето трудно ще направи връзка между едното и другото.

Ако например е извършило някоя глупост сутринта, на­казанието трябва да последва незабавно, а не да се отлага до прибирането на таткото вечерта. Кажете: „Много доб­ре, Джими, днес няма да гледаш телевизия."

3. Ако лишите детето от нещо, което харесва, периодът на лишаването трябва да е разумно дълъг.

Да лишите детето от телевизия за цял месец е неразумно. В подобен случай наказанието загубва всякакъв смисъл. Защо­то няма какво да подтикне детето да подобри поведението си. Докато лишаването от телевизия за няколко дни е умно наказание, което го насърчава да промени държането си.

Познавам родители, които наказват детето си, като го ли­шават от посрещане на рождения му ден или от отдавна обещаното посещение в лунапарк. Подобни наказания не променят кой знае какво в поведението му. Те no-скоро рис­куват да предизвикат у него враждебност или желание да си отмъсти. Според думите на едно дете, лишаването от посрещане на рождения ден е „жестоко и ненормално на­казание". Чиста истина.

5. Неприятните изкуствени последици трябва да са възможно най-тясно свързани с причинилата ги лоша постъпка.

Ако детето е драскало по стените, последствието, предиз­викано от това провинение, трябва да е отнемането на 6о-ичките или флумастерите му. Така за него наказанието ще бъде логично и справедливо.

Всичко би било прекрасно, ако можехме да прилагаме „техниките за подсилване" от предишната глава и да из­ползваме естествените последици от дадена проетъпка като единствени методи за.приучване на детето ни към дисцип­лина. За съжаление нещата не са толкова лесни. От време на време, когато децата ни се държат лошо, на повечето от нас се налага да прибягваме до изкуствените последици, наречени наказания.

6. Предложете на детето си положителен модел за това какво трябва да прави.

Ако прекарате един ден близо до майки с деца, ще открие­те, че много от тях посвещават голяма част от времето си на обяснения какво детето не трябва да прави. Изненадани ли сте? Ще ви дам следния пример. Един мой познат, кук-ловодът Престън Хибард, отлично познава психологията

на децата, поради което те обожават представленията му. В даден момент от спектакъла, когато куклата е яхнала кон, кукловодът се обръща към публиката си: „Внимание, ни­кой да не казва „хайде, хоп", защото чуе ли „хайде, хоп", конят се спуска напред и хвърля куклата на земята. Нали се разбрахме, никакво „хайде, хоп"!" Едва изрекъл тези думи, и децата започват весело да викат: „Хайде, хоп!" Много май­ки като че ли не разбират какъв ефект предизвиква нареж­дането детето да не вика „хайде, хоп". Те са учудени и не­щастни, когато то започне да върши онова, което психоло­гически съответства на „хайде, хоп!".

Когато желаем да насочим действията на детето, нека му обясним какво трябва да прави и да се въздържаме да му втълпяваме какво не трябва да прави.

Вместо „Стига си хвърлял пясък" можете да му кажете: „Пясъкът е за игра, не за хвърляне". Вместо „Не удряй Лари с кубчето!" кажете му: „Кубчетата са направени, за да се строят къщи с тях, а не за да се удрят другите".

7. Проявявайте здрав разум в опасни ситуации.

Опасна ситуация за дете до шест години е когато например пресича улицата, без да се оглежда, когато си играе с огън, вряла вода, нож или отрова. Ако разумно нагодите към де­тето всекидневната му среда, ще отстраните някои от тези рискове. Оградете добре градината си и тогава то няма как да излезе на улицата. Приберете токсичните препарати на недостъпно място и няма да се страхувате, че ще се отрови. Но рационалното организиране на детската среда не е достатъчно, за да ви предпази от всяка евентуална заплаха. За да помогнете на детето да избягва опасните ситуации, добре е да му внушите разумен и здрав страх от опасността, без да го стряскате лрекалено. Оставете го само да открие вредните последствия от действията си в неопасни ситуа­ции. Така то ще бъде по-разположено да ви обърне внима­ние и да ви изслуша с доверие, когато го предупреждавате за опасност, отколкото ако прекалено го предпазвате и не му позволявате да понесе естествените последици от постъпките си.

По отношение на огъня например мисля, че е мъдро да научите детето да си служи с кибрит и да познава кога огъ­нят е опасен веднага щом узрее достатъчно. Нека пали с клечка кибрит огъня в камината или в печката. Това е да­леч за предпочитане пред абсолютната забрана да пипа киб­рита, която ще превърне огъня и свързаните с него предме­ти в табу. Детето може да пожелае да си играе с огън един­ствено ако това му е забранено.

Ако следвате тези седем положителни принципа, ще извършите чудеса в укрепването на себепредставата на де­тето ви и ще му помогнете да си наложи самодисциплилна.

Преди да ви запозная с възпитателните методи, които трябва да избягвате, държа да уточня, че всички познати ми родители, а и аз също, поне частично сме ги използвали в даден момент и че сигурно ще продължим да ги използва­ме, докато децата ни не пораснат и не станат отговорни личности. Понякога от невежество, понякога защото не сме съвършени същества. Все пак искам да изложа тези мето­ди поне за да не бъдат прилагани от невежество. Ето ги дванайсетте заповеди към родителите:

Когато възкликваме: „Как можа да го измислиш!" или „Ама че си идиот!" или „За нищо не те бива!", ние нараняваме себепредставата на детето си.

Заплахите отслабват представата за себе си. Казваме: „Ако още веднъж направиш това, мисли му!" или „Ако пак уда­риш брат си, мама така ще те напляска, че ще има дълго да го помниш!" Всеки път, когато заплашваме детето, ние го учим да се чувства неуютно, да се бои от нас и да ни мрази. Заплахите имат отрицателен психологически ефект върху детето. Което не означава, че е лошо да му налагаме някои ограничения. Майките често разбират погрешно въпроса със заплахите и решават, че на детето никога не бива да се казва „не".

Напротив. Когато детето премине границите и ви се на­ложи да го спрете, направете го, дори с цената на пошляп-ване. Но нето уведомявайте предварително какво ще му се случи, ако не слуша. Заплахите се отнасят до бъдещето, а децата живеят в настоящето. Заплахата няма ефект върху бъдещото поведение.

3. Не корумпирайте детето си.

Най-невероятното „корумпиране" на дете, с което лично съм се сблъсквал, е случаят с онзи баща, който бе обещал на петнайсетгодишния си син, че ще му купи порше, ако завърши гимназия със средна оценка „добър". Ефектът от подобно обещание е, че мотивациите на детето се измест­ват отвътре навън. Вместо да учи за собствено удовлетво­рение и за обогатяване на себепредставата си с нови зна­ния, то се старае единствено заради чисто външната награ­да. -

Ако се намирате в магазина или в супермаркета, където майките пазаруват с малките си деца, ще чуете как първи­те дават, а вторите приемат най-разнообразни обещания за награда, които са си чисти „подкупи". Детето нервира май­ка си, като взима разни пакети и кутии и разбърква рафто­вете. Изтощената майка му обещава: „Ако си послушен и не пипаш нищо, ще ти купя една играчка." Подобно обеща­ние е идеалният начин да го научи да шантажира другите и най-напред нея самата. А това никак не е полезно нито за добрата себепредстава на детето, нито за превръщането му в самодисциплиниран индивид, който уважава чуждите пра­ва.