Изкуството да бъдеш родител

Да разгледаме заедно следната сцена. Малкият Уили е извършил нещо лошо. Мама кипва и му казва: „Обещай ми друг път да не правиш така!" Уили хитро се съгласява. Не минава и половин час, и простъпката се повтаря. Много ядо­сана, мама едва прикрива гнева си и обвинително възклик­ва: „Но, Уили, нали ми обеща!", без да знае, че за децата обещанията нямат никакъв смисъл. Обещанието, както и сестра му - заплахата, се отнасят до бъдещето. А малките деца живеят в настоящето. Ако детето е по-чувствително, изтръгнатото от него обещание само ще го накара да се чув­ства виновно, задето не го е изпълнило. Или, ако не е особе­но чувствително, ще го научи да бъде цинично и да замества истинската промяна в поведението си с голи думи.

5. Не закриляйте детето си прекалено.

Свръхзакрилата подкопава представата за себе си. Когато майката прекалено закриля детето си, тя го научава на след­ното: „Ти не можеш да направиш кой знае какво самд. Трябва непрекъснато да бъда наблизо и да се грижа за теб." Пове­чето родители като че ли твърде малко се доверяват на де­цата си. А девизът им би следвало да бъде: „Никога да не върша вместо детето онова, което то може да свърши без чужда помощ".

За детето дългите речи означават: „Не си способно да раз­береш тия неща, затова по-добре слушай какво ти говоря." Цитираните по-долу забележки добре показват как реаги­рат децата на родителското красноречие. Веднъж едно пет­годишно хлапе попитало баща си: „Татко, защо винаги ми отговаряш толкова дълго, след като аз ти задавам толкова кратък въпрос?"

Друго дете на същата възраст хванали да заплашва свое другарче от детското училище с думите: „Ще те набия, ще те нарежа на парчета, ще ти обясня аз на тебе!"

7. Не изисквайте сляпо и незабавно подчинение.

Да предположим, че съпругът ви каже: „Скъпа, зарежи това, което правиш, и веднага ми донеси чаша кафе!" Мисля, че no-скоро ще ви се прище да му хвърлите чашата в лицето. Е, вашето дете изпитва същото чувство, когато поискате от него веднага да прекрати играта, която го е погълнала, и да изпълни нареждането ви.

Дайте на детето време да реагира. Уведомете го: „Джи-ми, след десет минути ще обядваме." Доставете му удовол­ствието да помърмори малко, преди да се отзове: „Ийй, мамо, веднага ли трябва да спра да играя?" Незабавното подчинение би подхождало на кукла на конци или на граж­данин на тоталитарна държава, но не може да фигурира в нашия педагогически репертоар, ако искаме да възпитаме свободни индивиди, способни на самодисциплина.

Глезенето на детето и изпълняването на всичките му мол­би довежда до това, което много родители наричат „разва­лям". Всъщност родител, който лесно отстъпва на детето си, се бои да му каже „не", да прояви твърдост по отноше­ние на вече определените граници, като по този начин създа­ва у него впечатлението, че всички правила са разтегливи и че е достатъчно да понапъне малко, за да поддадат. Това може и да върши работа в семейната клетка, но готви на детето мъчително пробуждане при съприкосновението му със света. Когато позволяваме на децата си прекалено мно­го, ние зачеркваме шансовете им един ден да станат оправ-ни, независими и способни на самодисциплина.

Я Бъдете последователни в налагането на правила и закони.

Ако в понеделник майката безгрижно прощава всичко на детето, но наказва същите грешки във вторник, ефектът ще бъде като при автомобилиста, за когото червеният све­тофар днес означава „премини", а утре - „спри". Детето има нужда от еднакво отношение и поне минимална сигурност за онова, което се очаква от него.

Не очаквайте от двегодишно дете да се подчинява като пет­годишно - така само ще пробудите у него неприятно чувство и омраза към вас. Изисквайки зряло поведение, на което то не е способно, вие спъвате развитието на представата му за себе си.

Четенето на морал и обвиненията са залог за лоша себе-представа. Метод за приучване към дисциплина, който кара детето да се чувства виновно, му изпраща на практика след­ното послание: „Това, което извърши, е много лошо. Ти не си добро дете. Как можа да сториш такова нещо на мамче-то, което прави всичко за теб?"

Следващия път, когато решите да четете морал на дете под шест години, по-добре му дръпнете една малка реч на испански или на немски или просто изломотете нещо не­разбрано. Ще има същия ефект като конско евангелие на родния му език. И, разбира се, изобщо няма да му създаде усещането, че е сбъркало в нещо.

Всеки ден десетки хиляди упреци биват отправяни от ро­дителите към нещастните им деца. Ако можехме да скри­ем магнетофони навсякъде и да запишем тази канонада от хули, майките щяха да са поразени от приказките си. Лен­тата би възпроизвела всичките им проповеди, крясъци, на­падки, унизителни забележки и оскърбления.

У детето, подложено на такъв словесен обстрел, се забе­лязва интересно явление. Ушите му се запушват. То при­бягва до единствената защита, с която разполага, за да па­рира водопада от думи. Но тъй като не може „да изключи звука" напълно, мозъкът му все пак регистрира, и то много добре, пропукването на себепредставата му.\

Словесното неодобрение влияе много слабо върху поведе­нието на детето. То само подкопава представата му за себе си.

Ето една класическа сцена. Майката казва на детето си: „Не се катери на стола." Детето продължава да се катери. „Ри-

чард, нали ти казах да не се катериш на стола!" Детето не й обръща внимание. „Ричард, чуваш ли? Току-що ти казах да не се катериш на този стол!" Ричард все така се прави на глух и майката се предава. Така тя го научава да не се съоб­разява със заповедите и нарежданията й. За да избегнете този вид отрицателно възпитание, не изисквайте нищо, не заповядвайте нищо, ако не сте решени да се наложите.

Вече сме към края на главата за дисциплината, затова набързо ще обобщя това, което се опитах да ви кажа на тази тема.

Вие искате детето ви да стане възрастен човек, способен самостоятелно да играе ролята си, с две думи човек с чувст­во за отговорност и самодисциплина. За тази цел още от предучилищната възраст чак до късното юношество е не­обходимо да му наложите дисциплина, която по-късно ще се превърне в самодисциплина.

Определих дисциплината главно като обучение от стра­на на родителите и учене от страна на децата. Така че дис­циплинирането е процес, който се подчинява на определе­ни психологически принципи.

Някои от тях важат и за животните, и за хората. Добре е ние, родителите, да знаем кои са те й да ги прилагаме инте­лигентно. В противен случай ще претърпим повече прова­ли във възпитанието на децата си, отколкото дресьорите в опитите си да научат делфините на различни номера.

Но има и психологически принципи на обучение, прило­жими само към човешките същества. За родителите е осо­бено важно да ги познават, за да не използват безрезултат­ни методи й да разочароват и децата си, и себе си.

Ако от предучилищната възраст до юношеството се придържаме към възпитателни методи, чиято ефикасност е доказана от науката, ще научим децата си сами да си на­лагат дисциплина и няма да е нужно да го правим ние.

Какъв ще бъде резултатът, ако съумеем системно да при­лагаме стойностни и ефикасни методи и да избягваме не­подходящите? Ще възпитаме ли „дете за пример"? Надя­вам се, че не. Мен лично, като психолог, не ме привличат особено „децата за пример". Детето за пример нито е щаст­ливо, нито е дисциплинирано. То ни показва само една фа­сада. Насилили са го да спазва външно приличие, но вътре в него цари афективен и емоционален смут. Случи ли ни се да видим шестгодишно дете, което е винаги спокойно и поч­тително, никога не се бунтува и не се изплъзва от родител­ския контрол, изпълнява с удоволствие и без да протестира всички изисквания на възрастните, дете, на което никой никога не вдъхва отрицателни чувства, което не проявява интерес към секса, не лъже, не бие брат си или сестра си, нито другарчетата си, дете добродетелно, алтруистично, с високи морални принципи, съзнателно, чистоплътно, ува­жаващо чуждата собственост, това би ознавало, че си ня­маме работа с дете. Че пред нас е същество, принудено да бъде миниатюрен възрастен в телесната обвивка на дете.

Когато приучваме децата си на дисцилина и ги насочва­ме към крайната цел - самодисциплината, нека никога не забравяме, че те са още деца. Друга моя любима карикату­ра представлява майка, която тегли момченцето си за ръката и му казва: „Престани, Джими, държиш се като дете!" Раз­бира се, че се държи като дете! И това е негово право!

Методите ни на дисциплиниране трябва да канализират динамизма на детството така, че да се разгърне по-късно, без да нарушава възприетите социални норми. Но те нико­га не бива да заличават онази жизненост, която кара деца­та ни да действат, както им е присъщо.

ДЕТЕТО ВИ И НАСИЛИЕТО

След трагичните събития от последните години родители­те са повече от всякога загрижени за отражението на наси­лието върху децата им. Бяхме свидетели на убийства, бун­тове, масови демонстрации по цялата Земя. Като ни показ­ваше тези събития, телевизията поставяше акцента върху разрушителните инстинкти на съвременниците ни. А ни­кой от нас не иска децата му да станат склонни към наси­лие. Как да попречим на това?

Днес много хора говорят за насилието твърде неясно и общо. Така в една наскоро излязла книга то се разглежда на 356 страници, без авторът да му даде точно определение. За мен насилието, това е чувството на гняв или враждеб­ност в най-крайната му и най-разрушителна форма. Бих предложил следната дефиниция: „Гняв, изразен чрез буйни действия, чиято цел е да наранят физически или да унищо­жат някого".

Когато става дума за насилие, трябва да се прави разли­ка между действия я чувства. Забележете, че горната де­финиция се отнася до актовете на насилие. Ние искаме децата ни да се въздържат от такива актове и в детството си, и по-късно в живота.

Две деца си играят в детското училище. Едното иска да си играе с камионче, другото не му го дава. Първото грабва едно кубче и яростно удря второто по главата. Това е акт на насилие - ние не желаем децата ни да се държат така.

Преди седмица в моя квартал в Лос Анджелес избухна посред нощ яростна кавга между един съдия и жена му. В разгара на разправията съдията многократно наръгал жена си с нож. Обикновено не свързваме съдиите с идеята за насилие, но в този случай очевидно става дума за акт на насилие. Ние не желаем децата ни до такава степен да не могат да се контролират, когато порастнат.

Стане ли дума за насилие, повечето от нас си представят нож или пистолет. Но има и друг вид насилие, което често пропускаме да споменем. Миналата година се самоуби кметът на малко градче в околностите на Лос Анджелес. И тук става дума за действие, както в случая със съдията, който наръга жена си. Самоубийството е също акт на насилие -срещу себе си.

Чувствата са нещо различно, защото тях не можем да контролираме. Навсякъде в тази книга се опитвам да пока­жа, че те възникват у нас спонтанно - радост и щастие, по­тиснатост и тъга, обич, гняв и враждебност. В този смисъл чувствата, свързани с насилието, не се различават от други­те.

Ако сме съвсем честни пред себе си, ще признаем, че се случва да ни обземе желание за насилие. От време на време мъжът и съпругата му изпитват един към друг неудържим гняв. Когато детето прави нещо, което особено ни дразни, ние изпадаме в ярост. Майката, която твърди, че никога не е имала подобни чувства към детето си, си прави илюзии. И аз съм ги изпитвал към децата си. Това е нормална реак­ция. (Разбира се, ако усещате, че почти непрекъснато сте враждебно настроени към децата си, обърнете се към пси­холог - той ще ви помогне да възстановите обичта си и да нормализирате семейните си отношения.)

Децата ви реагират по същия начин. Това също е нор­мално. Ядосаното дете, което истерично крещи, е несъмне­но изпълнено с желание за насилие.

Много е важно да правим тази разлика между актовете на насилие и желанието за насилие. Не можем да контро­лираме чувствата си, нито тези на децата ни, но можем да се научим да контролираме действията си и да не извършва­ме актове на насилие.

Същото се отнася и до отношенията между индивидите и социалните групи. Насилието е лош начин за разрешава­не на конфликтите между хората, все едно дали са мъж и

,жена, студент и ръководство на университет, бели и черни. Насилието, шестващо по света през последните години, донякъде ни поотрезви. Ние не искаме то да продължава.

Обратното, искаме разногласията и конфликтите да се решават, без да се прибягва до закона на джунглата... Зато­ва трябва да направим всичко възможно, за да помогнем на децата си, а и на самите нас да контролираме действията си.

Но ние не само държим да предпазим децата си от извършване на отрицателни действия, а и да им предадем положителни ценности като обич, сътрудничество, искре­на заинтересованост от щастието на другите, съчувствие към страдащите. Желаем дати научим да си служат с разу­ма и словото при разрешаването на конфликтите.

Как да направим това? Как да попречим на децата си да прибягват до насилнически действия, когато решават кон­фликтите си с другите? Нито едно научно изследване не сочи, че човешките същества са склонни към насилие по рождение. Хората се учат на насилие. Като, разбира се, учителите им не съзнават какво вършат. Тъжно е да се кон­статира, че склонните към насилие деца и възрастни са ус­воили това от родителите си. Естествено, никой родител не проповядва насилие съзнателно и нарочно. Но резултатът е същият.

Детето се учи чрез подражание и отъждествяване. То прави това, което вижда! Най-фрапиращото доказателст­во, с което лично съм се сблъсквал, е цитираното в глава 9 момче, което замеряше майка си с бутилки. Бе виждало баща си да върши същото и просто го имитираше. Враж­дебна издънка от стар враждебен дънер. В повечето случаи примерът се дава от бащата.

Ясно ми е, че майка, която наскоро е била обзета от гняв, ще си каже, докато чете това: „Господи! Сигурно съм склонна към насилие! И може .би оказвам ужасно влияние върху детето си!" Излишно е да се тревожите. Ако от вре­ме на време се гневите и дори ви се случи да хвърлите някакъв предмет, това още не означава, че сте опасни за околните!

Сещам се за разказа на една моя приятелка. Било през един от онези дни, когато всичко върви наопаки - бойлерът не работи, децата са непоносими и тъй нататък.

За вечеря със съпруга си били поканили гости и тя при­готвяла сьомга в тесто. И тъкмо когато съпругът й се връщал от работа, тестото загоряло - това бил последният удар на съдбата. Жената извадила тавата от фурната и я запратила към стената, като я сплескала цялата. Съпругът й влязъл в кухнята,, когато вече отстранявала пораженията. И ето какво й казал: „Скъпа моя, така ли реагира разумно същество при критична ситуация?" Попитах я какво е из­питала при тези думи. Отговори ми: „Ако беше останало нещо от сьомгата, с удоволствие щях да му го хвърля на главата!"

Много добре познавам тази жена. Тя не е избухлив чо­век. Но е избухнала през този ден. И какво от това? Не е било особено приятно, нито лесно да се почисти кухнята и да се изстържат стените. Но никой не е пострадал и нищо сериозно не се е случило. Така че не бива да смесваме епи­зодичния гняв с истински склонния към насилие характер.

Друг начин да приучим детето към насилие е да търпим поведението му, като не поставяме твърди граници на враж­дебните му действия.

Когато например детето бие другарчетата си, родители­те не винаги го възпират достатъчно убедително. В такива случаи майката му подвиква: „Престани!", без всъщност да изисква от него наистина да престане. Детето прекрасно знае, че мама няма намерение да отстоява докрай забрана­та си и затова продължава да се бие. В края на краищата майката разтървава хлапетата. Но междувременно е насърчила войнственото поведение на детето си.

Мога да дам дори примери с родители, които се оставят децата им дати удрят. Когато му забранят нещо, детето се разгневява и започва ди ги удря или рита. Майката заявява тогава: „Не е хубаво да правиш така, Били", но не предпри­ема нищо конкретно, за да му попречи да я удря. В подобни Случаи родителите се позовават на „детската психология", за да оправдят страха си да кажат на детето „не" и да му

наложат твърди граници. Често дори твърдят, че не искали „да го потискат".

Но децата имат нужда да бъдат „потискани" в някои от действията си! Например когато удрят другарчетата си или родителите си. Необходимо е да им се пречи да бъдат жес­токи с животните или да чупят каквото им попадне. Не бива също да им се позволява да крадат пари от портмонето на мама или да задигат предмети в магазина. Сериозно гре­шим, когато не учим децата си да потискат подобни пори­ви. А това, което трябва да желаем с цялото си сърце, е да не потискат чувствата си. Само така ще бъдем здравомис-лещи родители и добре психолози.

Ако родителите не поставят солидни бариери пред физи­ческите прояви на враждебност, детето не може да усвои ограничението и да се научи да контролира импулсите си. Не си правете илюзии по този въпрос.

За детето е жизненоважно психологически да приеме гра­ниците, начертани пред .физическото насилие. То много силно се страхува импулсите му да не излязат от контрол и да го завладеят, напълно. Когато юношата, който замеря­ше майка си с бутилки, дойде при мен на лечение, той отча­яно желаеше да му помогна да контролира враждебните си пориви. Боеше се от тях: „Силно ме тревожи това, че по­беснявам и хвърлим предмети по майка ми. Ами ако някой ден я убия? Ужасно ме е страх да не се случи нещо такова." С други думи, момчето не можеше да контролира отрица­телните си действия и молеше някой да му се притече на помощ. И тъй като в своята пасивност майката бе неспо­собна на това, то се обръщаше към мен. Истината е, че ако някога юноша се е нуждаел от твърди граници, това бе той!

Когато говоря за твърди граници, това не означава непре­менно, че родителите трябва да напердашат детето. Да се бие враждебно дете подозрително напомня за насилие, на което се отговаря с насилие. (Припомнете си карикатурата, в която бащата бие детето си и му казва: „Ще те науча аз как се бият другите!") За предпочитане е, разбира се, да напляс-кате враждебното дете, което се бие или проявява разруши­телно поведение, а не да си заровите главата в пясъка и напълно да пренебрегнете антисоциалните му постъпки. Но има и по-добри начини да овладеете положението.

Да предположим, че детето ви налита на бой или чупи всичко наред. Ако сте в състояние да се контролирате и да запазите спокойстие, прегърнете го и го стиснете здраво. Гледайте го право в очите и му кажете: „Не бива да правиш така! Няма да те оставя да удряш брат си (или другарчето си). Можеш да му кажеш, че си ядосан, но не трябва да го удряш!"

Когато става дума за налагане на строги ограничения по отношение на проявите на насилие, откриваме големи раз­лики между децата. Общо взето момичетата имат по-мал­ко склонност от момчетата към подобни действия. Но ня­кои момчета по-лесно се възпитават от други, които са дръзки и упорити и се нуждаят от месеци обучение, за да се научат да контролират импулсите си.

Понякога родителите несъзнателно одобряват враждеб­ните и антисоциални постъпки на децата си. Детето им се противопоставя, бие другите деца, отнася чужди предмети, бяга, когато се мъчат да му наложат дисциплина, а те вътрешно се радват и без да искат, го насърчават.

В такива случаи майката или бащата казват с възхита: „Страшен е! Е, понякога прекалява и не ни слуша, но тряб­ва да му се признае, че е дете с характер."

Такова поведение на родителите показва, че самите те като малки са имали склонност към.бунт и антисоциални постъпки, но иначе са били послушни деца. Затова вече като възрастни несъзнателно подтикват децата си да изразяват във враждебни и антисоциални действия онова, което те някога не са посмели да вършат. Насърчението на родите­лите подсилва поведението на децата. Поуката е ясна: ако не искате, като порасне, детето вида стане склонно към враждебност и насилие, наложете твърди ограничения на импулсите му и му помогнете да ги приеме.

Любопитен факт: третият начин да превърнем детето във враждебен и войнствен възрастен е съвсем различен от първите два. В този случай става дума за родители, строго възпиращи враждебните действия, което само по себе си е

добро. Но за съжаление същите тези родители правят всич­ко възможно, за да попречат на децата си да изразяват враж­дебните си чувства. Което пък е голяма грешка. Децата не могат да не изпитват от време на време такива чувства. Но ето че въпросната майка категорична им забранява да ги изразяват. Според нея, като не позволява на детето да изра­зява враждебни чувства, ще го научи да не ги изпитва. Оба­че знаем, че това е невъзможно, колкото и да ни се ще. Майката просто принуждава детето си да потиска този вид чувства и да ги изтласква в подсъзнанието си.

Точно в такива случаи се получава дете „за пример". Външно то "е кротко, мило и възпитано. Навътре в него бушува враждебност и желание за насилие. То е като котел без клапан за изпускане на парата. Дълго сдържаните му чувства в даден момент избухват.

Преди няколко години един студент, който учеше за пас­тор, застреля баща си и майка си. Съседите бяха потресени и скандализирани. В енорията младежът имал репутацията на „идеалното дете" - спокойно, послушно и почтително. Всъщност съседите и свещениците са познавали само фа­садата му. Не са могли да видят чувствата на гняв и враж­дебност, които са врели под повърхността.

Дайте на детето си безобидна възможност да изрази гнев­ните си чувства. Оставете го да ги формулира и да ги изре­че или осигурете на обекта на гнева му някакъв приемлив заместител: „Знам, че си бесен срещу брат си и че ти се ще да го плеснеш. Няма да ти разреша това, но можеш вместо него да удариш ей тази топка."

След това малко пътешествие в страната на „не бива" сигурно вече сте получили доста точна представа за това какво би трябвало да правите, за да не стане детето ви скло­нен към насилие възрастен.

• Не прилагайте насилие, иначе детето ще ви подражава.

• Правете разлика между акт на насилие и желание за насилие.

• Наложете ограничения на действията на детето си.

• Давайте му възможност да изразява враждебните си и гневни чувства.

• Насърчавайте го да ги назовава с думи. Използвайте техниката на отразяването, описана в глава 4, за да го на­учите да ги контролира.

Сега да се спрем на два въпроса, които пряко интересу­ват родителите: опасните оръжия и симулираното насилие.

Най-напред за опасните оръжия. Нека съвсем ясно ка­жем, че не е хубаво вкъщи да има оръжие. То може да при­чини само трагични произшествия и представлява не­прекъснат стимул към насилие. Жалко и тревожно е да се констатира, че в САЩ съществува национална надпревара в притежаването на оръжие, както и да се види, че нашите сънародници купуват на практика всички видове оръжия. Според една скорошна статистика броят на възрастните американци, които се снабдяват с огнестрелно оръжие, зас­трашително се увеличава. В повечето случаи оръжието е предназначено за самозащита. Лицето, което си го купува, разсъждава горе-долу така: „Наличието на оръжие в дома ми ще ни пази, мен и семейството ми, ако някой се опита да ни стори нещо лошо". Това е глупаво разсъждение, ос­новано преди всичко на ирационален страх. Подобни думи казва бащата на сина си в романа „Джони, вземи си патла-ка":

Наличието на пистолет вкъщи, и особено на зареден пис­толет, не предпазва от натрапници, а приканва към убийст­во и трагедия. Оръжието, способно да убива, подтиква към насилие в случай на разправия между родители, които не се