хора, а за да открият собствените си граници, нужди

хора, а за да открият собствените си граници, нужди,
желания и цели. Начинът, по който родителите са се
самоопределяли и разграничавали през предходните
години, неизбежно ще се прояви в начина, по който
подрастващите казват не - и в рамките на семей­
ството, и навън. Някои младежи тръгват по пътя си с
голямо самочувствие и авторитет, докато на други се
налага да се измъкнат от детството с тежка борба.

Личното не е във всички отношения най-добро­
то не. Усилията, докато го открием, са обогатяващи за самите нас, чрез него не нараняваме отсрещния, а и то прави най-силно впечатление от всички видове не. При това е едновременно топло, предразполага към близости повишава себеуважението ни.
Но преди да продължа с рекламите, нека видим няколко варианта на безличното не, което се среща най-често:
- Не си позволявай такива неща- Ти за какъв се мислиш- Просто не може така- Как изобщо ти хрумна да питаш?

- Ти явно не си добре- Искам, та искам Защо не помислиш малко задругите за разнообразие- Много добре знаеш как гледам на такива неща, младежо!
Това бяха няколко агресивни и критикарски варианти. Ето и няколко уклончиви и неясни- Може би не е добре точно сега, не знам- Дати кажа, много мие нервно днес, затова ще почакаш- Не си мисли, че това е, защото не те обичам достатъчно, но- При нормални обстоятелства- Дано друг път- Да, обаче ми обещай...
В обществото ни доскоро традиционно се смяташе, чеда се изразяваш лично е неловко, натрапчиво и егоистично. Напълно в тон с обществената и семейна структура, която смяташе за достойнство умението да се съобразяваш с околните и където желанията и нуждите на отделния човек нямаха особено голяма роля. От тези отминали дни, от гледна точка на пси-

хологията, са настъпили сериозни подобрения във взаимоотношенията между половете, както и между родителите и децата отворило сее място за напълно нови норми за общуването и близостта в семейството. Теса все още достатъчно нови, за да има и гневни противници на този нов редили безредие. Но ни има и всички нас, останалите, които се стремим да отговаряме на новите норми - къде успешно, къде не толкова.
Личното не идва от индивидуалните ни ценности, опит, чувства и граници и се мотивира единствено и само от самоотговорността ни (или от нашата лична отговорност, както предпочитам да я наричам. Отговорността, която всеки носи към собствените си чувства, мисли, позиции и избори, и която или трябва да приемем, или да игнорираме. Личната отговорност е враг на всички авторитарни системи, но за сметка на това е напълно задължителна при демократичните системи и равноправните взаимоотношения. В противен случай се превръщаме в жертва единна други не допринасяме с нищо към обществото, а вместо това го обременяваме.
Личното не към най-близките членове на семейството и приятелите не значи, че отхвърляме някого, а че трябва да казваме да и на самите себе си.

Понякога трябва да се жертваме и често се налага да правим компромиси, но ако жертваме най-съкровена- та си същности правим компромиси с най-важните си граници, нужди и ценности, ние правим компромис със самите себе си. И компрометираме личния си интегритета това влошаване само качеството на собствения ни животно и качеството на взаимоотношенията ни с останалите. Невинаги е толкова просто да открием истинските си граници и ценности и много хора бъркат тази част от себе си с по-общите си позиции и мнения. Взаимоотношенията с най-близките често подлагат на изпитание позициите и мненията ни и понякога се оказва, четене издържат по-щател- на проверка. До голяма част от въпросните позиции и мнения ние сме стигнали повече или по-малко случайно и трябва или да ги ревизираме и осъвременим, или те ще се превърнат в един вид щит, който служи единствено за да ни защитава от различните.
Това не значи, че трябва да ходим на пръсти от страх да не обидим отсрещния. Много е важно най- близките ни да могат да споделят с нас желанията, нуждите и изискванията си ида настояват те да бъдат задоволени. Само по този начин ще открием кога можем да кажем да и кога трябва да кажем не. Нашето аз не е постоянна величина, която опознаваме

веднъж завинаги. То се променя с времето и зависи от взаимоотношенията ни с другите. Колкото по-често позициите ни биват оспорени, толкова по в час ще бъдем със своето „аз“.
Когато четеш книга или гледаш новините по телевизията, а петгодишният ти син смята, че трябва да си играеш с него, ти трябва да вземеш решение. Или казваш да, защото би предпочел да си играеш с него, или пък казваш не, защото би предпочел да гледаш телевизия- Не, Микел, не искам да си играя с теб сега- Защо- Защото искам да изгледам новините по телевизията- Но не искаш ли да си играем- Не. Не сега- Лош си, щом не искаш да си играем- Да, разбирам защо ти се струва така. Но днес съм такъв.
Няма ли така детето да се почувства отхвърлено и можем ли да си позволим да го караме да се чувства така Чувството, че си отхвърлен е класически психологически термин, който първоначално е описвал

как се чувстват деца, чиито родители непрекъснато са емоционално недостъпни. В резултат през целия си живот тези деца се чувстват отхвърлени всеки път, когато някой им каже „не“.
В горния случай детето не е пренебрегнато от безразличен родител, а спокойно и приятелски е информирано, че възрастният не иска да си играе с него, докато не свършат новините. То може малко да се ядоса или разочаровано нищо повече. Лошото е, когато отговорът са безличен- Не Не виждаш ли, че гледам телевизия- Защо не- Току-що ти казах. Отивай при майка си- Ама не искаш ли да си играем- Не, казах Млъквай вече Човек нищо не може да чуе.
Може би споменът как са се чувствали самите те при такъв отговорили пък неудобството карат някои родители да предпочетат да се наместят между два стола- Неточно сега, съкровище. Татко иска да гледа новините. Те не са дълги.

- Ама не искаш ли да си играем- Разбира сече татко иска да си играе с теб, обаче не можеш ли да си поиграеш малко сам Само десет минути, нали си послушен - а после татко ще дойде- Ама ти постоянно гледаш телевизия- Не гледам чак толкова много- Да, ама не искаш да си играем СЕГА- Защо не ме оставиш да си почина малко, а после ще играем. Може да намериш някоя книжка, от която да прочетем приказка за лека нощ, като си легнеш. Добре. На какво искаш да си играем?
Диалогът свършва с неубедително, половинчато решение, в което страните нито правят това, което искат, нито това, от което имат нужда. Детето е фру- стрирано, защото не е осъществило истински контакта възрастният - защото се жертва, без да бъде възнаграден с щастливо дете. Фрустрираните деца не могат да се развиват хармонично, а фрустрираните родители винаги са в отбранително положение и страдат от гузна съвест.
Радостта от това, че можеш да се съобразиш със самия себе си и съзнанието, че отсрещният има право насъщото, правят личното нетопло и плодотворно.
юо

Когато децата чуват личното не, те се научават много по-бързо да уважават нуждите и границите на околните. Те преди всичко искат да съдействат на родителите си и със сигурност се научават да уважават тяхната личност. Ако вместо това налагаме граници и правила или се опираме на възрастта и традициите, всяко нормално дете непрестанно ще ги подлагана изпитания. Съзнанието, че татко и мама мислят това, което казват, и казват това, което мисляте един от най-хубавите и трайни подаръци, които можем да направим на децата си.

Когато синът ми беше на две-три години, понякога идваше при майка си именна бюрото, докато работим. Беше му любопитно и искаше да е до нас. Когато сядаше на пода и подръпваше крачола на панталона миза да му обърна внимание, го молех да изчака малко и отмествах най-важните страници от обсега на изследванията му. И аз пиша заявяваше той, веднага щом се озовеше в скута ми и се заемаше с химикалката и листа хартия. Когато след малко решавах, че е време да продължа да работя, му го казвах, връщах го на земята и отново насочвах вниманието си към собствените си писания. Обикновено той си тръгваше доволен, а в редките случаи, когато се ядосваше, защото нему е обърнато достатъчно вни-

мание, търсеше скута на майка си някъде другаде из къщата.
Когато майка му седеше на бюрото в същата ситуация, той веднага получаваше пълното й внимание. Тя не разчистваше работата си, преди да го вземе, и често се налагаше да пренаписва последните няколко страници. След известно време почваше деликатно да намеква, че е заета и за съжаление трябва дара боти, но детето весело продължаваше да преследва собствената си цел. Когато майка му в крайна сметка понечваше да го свали на пода, той ставаше невъзможен и се закачаше за краката й. Ако аз се окажех наблизо, тя в крайна сметка обвиняваше менче се измъквам, а едно просто да или не щеше да ние спестило цялата тази семейна драма.
Ситуацията е класическа и добре позната на повечето семейства, защото някои мъже са подобри в нетата и не се стига до недоразумения. Останалите може би само си мислят, чеса Срещал съм безброй двойки, в които майките могат да разкажат десетки истории за конфликти с децата, когато са отговаряли сами за тях, а бащите рядко имат подобни проблеми, когато остават сами с децата си. Вместо да се научат един от друг, родителите за съжаление често изпадат във взаимни обвинения - например чеса твърде юз

отстъпчиви и непостоянни или пък безчувствени и дръпнати.
Мъжкото не (категоричното не) не е запазено само за мъжете и бащите. Има много майки, които също го усвояват отлично. Нямам обяснение за тази разлика между двата пола, но може би става дума просто затова, че в исторически план жените са имали твърде ограничени възможности да казват да на самите себе сив сравнение с възможностите, които мъжете са имали да получат каквото искат - най-мал­
кото в рамките на семейството.
В същото време е факт, че много майки (и техните деца) биха имали полза гласът им да се освободи от чувството за вина и гузната съвест, които правят думите им неясни и принуждават децата постоянно да влизат в конфронтация, защото не са получили достатъчно ясен отговор.
В последните години някои бащи също са заразени от тази тенденция и са започнали да се плашат от конфронтация както с жените, така и с децата. Няма нищо лошо в това да търсим консенсуси да подхождаме внимателно, но не е разумно да потъпкваме себе сив името на домашното разбирателство.
Някои бащи не знаят каква е разликата между тяхното поведение и това на майките и затова смятат,

че става въпрос просто за различни позиции относно отглеждането на децата. Затова не подкрепят съпругите или половинките си и не им помагат да развият подобри отношения с децата. Това е жалко, защото за майките по-активната подкрепа би била от полза и би ги вдъхновила да се грижат по-добре за себе си - за радостна цялото семейство. Твърде лесно е просто да се предадеш ида критикуваш.

Без да забравяме важността на отговора да, едно от най-хубавите неща, които можем да направим за най-близките си, е да им кажем не. Много малко от нас биха се досетили без да им се каже директно - повечето имат нужда от помощи подкрепа- Защо не отидем нагости при сестра ми през почивните дни- Поканила ли ние- Нено отдавна не сме се виждали с тях- Ама. Аз си мислех, че можем да- Не върви да се виждаме само когато те ни дойдат нагости. А обикновено ние приятно заедно- Да, не споря, обаче толкова отдавна не- Защо винаги възразяваш, когато аз предлагам нещо или когато става дума за моето семейство?

- Не, не съм казал, че възразявам. Просто. Но добре, де, така ще направим.
Ако този тип разговори станат твърде чести между двамата, скоро ще се окаже, чете са създали унищожително емоционално двойно счетоводство, в което взаимните обвинения и лошият тон са единствените дивиденти. Бихме могли да обвиним жената, че е манипулаторка, а мъжа - че е смотльо, но това не е от полза за нито една отстраните. Ето един по- здравословен вариант- Да отидем нагости при сестра ми през почивните дни- Поканила ли ние- Не, обаче отдавна не сме се виждали с тях- Ама. Аз си мислех, че можем да- На мен би ми било приятно, но ми се струва, чети би предпочел нещо друго.
-Не, но- Какво би предпочел- Всъщност, честно казано, бих искал да прекараме два спокойни дни вкъщи- Няма проблем да отговориш на предложението мис „не“!

- Дано не искам дами се разсърдиш- Ида ти се разсърдя, пак е по-добре, отколкото да не кажеш какво мислиш. Ще се радвам да се видя със сестра ми, но също така искам мъж, на който мога да разчитам. Стига да знам ти на какво мнение си, другото ще го измисля и сама.
Тук жената поема по възможно най-мъдрия път. Вместо да изхаби почивните дни, като влачи със себе си отговора, който той е отказал да даде лично, тя връща топката обратно в неговата половина. Но това не е нападение, а покана за участие в истински пре­
говори.
Няма нищо лошо в това да се съобразяваме с отсрещния ида обръщаме внимание на неговите нужди и граници, нов дългосрочен план ако партньорите не се научат сами да отговарят за себе си, това би натоварило връзката твърде много. Когато човек има връзка, взимането налично решение не е мой проблем. То е наш проблем, защото когато спестяваме мнението си, всъщност натоварваме партньора си с допълнително решение, което всъщност не е негово.
Колкото и лесно да изглежда понякога за бащите да кажат категорично не на децата си, толкова по-трудно е за мъжете да казват не на съпругите и

приятелките си. Има много наистина добри обяснения затова- а и много неверни такива - но тук не е мястото да навлизаме толкова навътре в този въпрос.
Вместо това ще посоча някои от най-важните последствия от неизказаното не и за двата пола Доверието на партньора ни към нас отслабва, независимо колко благородни са били мотивите ни Близостта бавно изчезва. Става все по-трудно да смеси близки, защото неизказаните ни нета се трупат вътре в нас и ни карат или да се държим агресивно, или да заемаме отбранителна позиция. Безбройните малки нета имат склонност да сена трупват ведно голямо не, което сякаш казваме на цялата си връзка Това влошава самоуважението и съответно самочувствието ни Превръщаме се в лош пример за децата си.
Разбира се, нормално е да се питаме дали щетите са чак толкова сериозни - все пак никой не е съвършени хората все някак съумяват да живеят със себе си и един с друг. Това е така. Но изборът дали ще живеем или просто ще оцеляваме си е лично наш.

Разбира се, децата имат нужда родителите им да са възможно най-добрите примери за подражание - но историята ние научила, че особено момченцата имат голяма нужда да растат с баща, който може и смее да казва да на самия себе си и съответно не на партньора си. Момиченцата имат нужда от същото в отношенията си с майките, нов днешно време го получават много по-често, отколкото момчетата - защото майките им са се усъвършенствали много повече в това да отстояват себе си пред мъжете, отколкото жените от предишните поколения. В резултатна това момичетата често преминават през период, в който казват не на майките си само за да проверят доколко приличат на тях.
Момчетата все още изостават от момичетата по отношение на умствената и емоционалната зрялост. Отчасти това се дължина факта, че майките са склонни прекомерно да пазят и обслужват синовете си, но също така и на това, че синовете не се научават да казват не на майките си. Понеже момчетата така или иначе няма защо да се страхуват, че ще заприличат на майките сина тях не им се налага да се борят, за да се самоопределят в същата степен като момичетата. Затова е задължително да имат добри мъжки примери за подражание, които са достатъчно зрели,

за да казват не на жената, която обичат, когато на карта са заложени техните позиции и граници.
Изкуството да казваш не на партньора си и на приятелите си не се различава от изкуството да казваш не на децата си, защото в основата му стои простото човешко умение и желание да кажеш да на самия себе си с чиста съвест. Много от нас трябва да започнат с това да кажат да на самите себе си и после търпеливо да чакат чистата съвест да почне да си проправя път през пластовете вина, гузна съвести страх от загуба, които понякога са плътни и твърди като настилката на магистрала. Имаме пълното право да казваме да и не когато сметнем за добре - но това е право, което сами трябва да си извоюваме. Рядко се случва да ни го поднесат на тепсия, без да смеси го поискали.