ето на детето приличана пубертета. Тогава то за пръв

желанието ни да даваме, да обичаме, да се грижим за детето или децата, родени в съзнанието ни много преди да се появят реалните, живи деца. В това няма нищо лошо. Но трябва да се научим да общуваме с истинското си дете, като намерим по-деликатен баланс между себелюбието си и интереса си към личността и нуждите на детето. Това, което кара родителите да се чувстват полезни (даващи, обичащи и грижовни, далеч не е същото като това, което кара детето да се чувства ценно за родителя. Детето придобива такова самочувствие едва когато родителите почнат да приемат, осмислят и оценяват онова, което то им дава. Светът е пълен с родители, които обвиняват детето сив неблагодарност просто защото са твърде вгледани в самите себе си.

Хората общуват с помощта на думите, интонацията и езика на тялото. Добре е тези три елемента да са в хармония, за да е успешна комуникацията - те. когато говорим, да имаме чувството, чесани разбрали и сме оставили отпечатък у отсрещния. Думите и тонът трябва да си съответстват.
Когато говорим с бебета, се стараем да го правим с весела, приятна и ведра интонация и мимики, а думите все още не са толкова важни. Около шестмесечната възрастна детето трябва да почнем да включваме повече нюанси и в думите, и в интонацията, защото целта вече не е само детето да се чувства желано, обичано и сигурно. Дошло е времето то да опознае чувствата, настроенията и мислите на родителите си ида започне да се учи да говори. То вече сее сблъск-

вало с различните настроения и чувствана родителите си, но няма представа защо, каки кога се проявяват те.
През последните 40 години както родителите, така и педагозите смятат за правилно да използват такъв език, който според тях детето разбира. Стараят се да използват кратки изречения, прости думи и понятия. Това нагаждане към речевата компетенция на детето без съмнение е добра идея, когато целта е да го научим на определени умения - както двигателни, така и интелектуални. И е категорично лоша идея, когато искаме да изградим топла, сигурна и изпълнена с уважение връзка и изобщо когато става дума за въз­
питание.
Някои родители дори използват един вид изкуствен език.
„Не, миличко. Много добре знаеш, че татко не дава да си играеш с компютъра му, когато е включен. Някой ден, като си имаш собствен компютър, татко щете научи как да го използваш - Молещият, възпитателен модел, който наблягана позитивното.
„Честно казано, не знам колко пъти ти казах, но мисля, че знаеш много добре, чене трябва да пипаш компютъра на татко - Строгият баща, който говори сериозно“.

Тези родители говорят на децата си така, както си представят, че трябва да говорят истинските родители и по този начин напълно или частично губят собствената си идентичност като хора. Вследствие на това всеки ден влизат в толкова много конфликти с децата си, че и двете страни изпадат в отчаяние. Това се случва, защото родителите задават такъв тон на общуване в семейството, че го превръщат в ролева игра, където възрастните играят родители, а децата играят деца. И семейството вече не е сбор от трима или петима души, които просто са такива, каквито са, а нечия представа за семейство, която всички напразно се опитват да осъществят на практика.
Когато използваме такъв дружелюбен или маниерен език, до голяма степен отслабваме или напълно унищожаваме собственото си послание и по този начин създаваме грешно впечатление. Думите вече не отговарят на чувствата, а именно автентичната интонация в комбинацията с истинските думите. тези думи, които всеки от нас усеща като истински) е това, което показвана околните кои сме и по какъв начин нашите граници, желания и нужди са важни за нас.
Почти всеки ден срещам родители, които са нещастни или объркани, понеже децата им не слушат“,

не се съобразяват или не разбират това, което те се опитват да им внушат. Ако знаете по колко пъти повтаряме едно и също нещо, казват те. И описват детето си като напълно безразлично към нещата, които му се говорят, а поведението му - като неохотно.
С много малко изключения поведението на децата се променя веднага щом родителите намерят верните думи и емоции и се научат да ги изразяват ясно. Това важи и за различните ежедневни конфликти в семейството, и, с особена сила - за по-сериозните и драматични събития - развод, смърт, болест, заминаване.
Огромна е разликата дали ще кажеш:
„Мама много се дразни, когато не си събираш нещата (с обвинителен, умоляващ или възпитателен тон)
или
„Искам веднага да си оправиш стаята (за да се чуе раздразнението)
„Как може стаята ти вечно да приличана кочи­
на?“

или
„Ако обичаш, си оправи стаята.“
„Не можели поне един път да не вдигате толкова шум?“
или
„Уморена съм и искам да си почина малко. Можели да пазите тишина половин час?“
В този случай трябва да се изразим неучтиво, а ясно. На повечето хора се налага да говорят учтиво и възпитано, когато сана работа и сред непознати. Така нареченият социален език е много подходящ, когато предпочитаме да запазим известна дистанция и не искаме да влияем емоционално на отсрещния. Но изобщо не върши работа за изграждането на истински, личен контакт между хората. Това си личи особено ясно в конфликтите с децата или партньора. Понеже в такива случаи учтивият тон не работи, често прибягваме до лични обиди или грозни думи, вместо да се изкажем ясно.

Разликата е много съществена. Когато се изразяваме точно, няма как да обидим или нараним отсрещния. Такава опасност има единствено ако почнем да говорим за него, а не за себе си. Това се случва, защото сме заети да го дефинираме, вместо да проявим искрен интерес към него. Никой, нито децата, нито възрастните, не обича другите да му слагат определения. Може би ако дефиницията е положителна или хвалебствена, е малко по-поносимо, отколкото когато е критична и обидна, но дори тогава не е особено приятно.
Когато се изразяваме ясно, внушаваме нещо на отсрещния - и той може да реагира със страх, досада, благодарност, притеснение или гняв не престъпваме неговите граници и не нараняваме личното му достойнство. Той пак може да реагира емоционално на думите ни - в крайна сметка нали това е целта ни - но не може да се обиди.
Вътре в рамките на семейството обаче социалният език не е достатъчен и затова се стига до заяждане и грозни думи. Проблемът между деца и родители често идва от това, че възрастните не могат или не се сещат да изразят нуждите, желанията или границите си ясно и категорично.

Искам да си почистваш масата всеки път, когато си правиш сандвичи.“
А не:
„Да не мислиш, че си нямам друга работа, освен да ходя след тебе, мърльо?“
„Толкова много ли искам според теб - да помагаш малко в тая къща Омръзна мида съм ти личната прислужничка!“
,Дуй ме сега хубаво. Налагам нови правила за дрехите ти за физическо. Оттук нататък сам си носиш отговорност да си ги приготвиш ида си ги сложиш в раницата.“
А не:
„Ето че пак аз трябва да мисля за дрехите ти за физическо, независимо колко пъти съм ти казвала, чене е моя работа. Какво ще си помисли учителят ти за нас, ако всеки път ходиш неподготвен?“
„Анцугът ти е на масата, момченце Какво щеше да правиш, ако не мислех вместо теб през цялото време, а?“

Не можели поне ей толкова да вършиш сам Ей богу, не искаме кой знае колко от тебе, но поне за дрехите за физическо можеш да мислиш сам.“
Вместо да се изразят ясно, родителите се опитват да бъдат едновременно възпитателни, учтиви и харесвани, но всъщност се стига до размяна на грозни думи. Опитахме първо с добро обясняват те и по този начин си признават, че първите им опити да внушат нещо са били чист театър. Те него осъзнават, защото са заети да правят нещата както трябвано без да искат обиждат, ядосват и отегчават децата си, които от своя страна, рано или късно започват също да отговарят ида използват грозни думи. И едва тогава родителите си дават сметка за проблема!
Когато не се изразяваме ясно, сякаш говорим на два езика. Думите ни казват едно, а интонацията - друго. Това обърква по-малките деца и те не знаят кое от посланията е вярното. И по-често избират неонова, което казваме.
„Наистина ли не разбираш колко е разочарована мама, чене правиш това, което сме се разбрали и което сам си обещал да свършиш. Опитвам се да говоря колкото може по-спокойно, нов крайна сметка вече

наистина не знам дали изобщо мога да разчитам на теб (Казано от майка, която е бясна, че синът й не си е събрал играчките от дневната, както е обещал.)
По-големите деца и тийнейджърите често изобщо спират да слушат. Най-грубо казано, го правят, защото това, което им се казване си струва да се слуша. Възрастните опаковат конкретните си думи в толкова слоеве, че на децата не им се занимава да ги разопаковат и отговарят или само на съдържанието, като игнорират интонацията, или обратното. Когато поискаш да обяснят с думи мълчанието и поведението си, което в очите на родителите изглежда като чисто непослушание, всички в един глас питат,Добре, дене можели просто да кажеш какво искаш или Защо просто не кажеш, каквото искаш да кажеш Писна ми всеки път да гадая.“
В нашето общество никой не ни държи отговорни за интонацията в обичайните ни социални взаимоотношения. Важни са думите. Но вътре в семейството трябва да държим сметка за цялото послание, особено когато е противоречиво и неясно. В отношенията си с близките си почти винаги гледаме да достигнем до личното и колкото по-дълбоко е скритото зад умолителни, обвинителни или безопасни формулировки.

толкова по-малко получаваме от това, от което имаме най-много нужда - близост, признание и емпатия.
Някои родители смятат, че Не и Искам от теб да звучат излишно грубо и настоятелно. Според тях не е красиво да изтъкваш себе си по този начини затова предпочитат по-меки и обрани формулировки. Това също е вариант, стига в продължение на достатъчно дълъг период предварително да сте заявили лидерската си позиция и личните си граници толкова категорично, че децата им да са напълно наясно е тях. Едва тогава можем да си позволим да вкараме в употреба по-нюансиран и не толкова директен език, като например:
„Бих предпочел да него правиш.“
„Струва ми сече идеята не е добра.“
„Мисля, че стига толкова“.
Много от родителите, които се разстройват, чене успяват да се наложат пред децата си и че им липсва авторитет, срещат същите проблеми и в общуването с други възрастни - билите партньорът, родителите, родителите на партньора, колегите и пр. Те усещат, че отсрещният не ги уважава или разбира и се чувстват

използвани, наранени или пренебрегнати. Е, това ето да имаш деца. Те напълно несъзнателно слагат пръст в най-болезнените рани и по този начин ни помагат наистина да пораснем.
Но казаното дотук, разбира се, не важи за всички. Някои родители сами се отказват отличния си авторитет, защото смятат, че децата трябва да се възпитават в някакво райско демократично общество, където всички са доволни и живеят в съгласие. Една в много отношения симпатична идея, която на практика обикновено завършва с дисхармония. Защото нито отглеждането на деца, нито съжителството с други възрастни са политически взаимоотношения, основани върху борбата за власт. Семейният живот не е състезание с победители той трябва да има за цел всички да получат колкото се може повече от това, от което имат нужда, и колкото се може по-малко от това, което е вредно за тях. За да съществува идеалното семейство, всеки трябва да е склонен да сложи хармонията по-високо в списъка си с приоритети от собствените си нужди или граници.
Колкото поточно думите ти отговарят насъщ ността ти, толкова по-сигурно е, че самочувствието ти ще расте, околните щете уважават и разбират, децата ти ще искат и ще се стараят да слушат ида се

съобразяват, по-рядко ще се чувстваш самотен, по- рядко ще влизаш в конфликти, ще си подложен на по- малко стрес и напрежение. Със сигурност ще забележиш и че онези, които са нарушавали границите ти, ще останат изненадани и объркани. Ако не може да постави ясни граници пред околните, човек се превръща в разграден двор - всеки може да се възползва за сметка на собственика.
Тенденцията да говорим на децата дружелюбно и дори сладникаво е лесноразбираема. Тя е естествена реакция срещу традиционния едновремешен възпитателен език, който често беше груб, обиден, унизителен или направо агресивен. Езикът на обичта, от друга страна, не е нито положителен, нито отрицателен - просто личен.

Изтегляне 233.8 Kb.

Сподели с приятели: