ДА ЛЕТИШ НА КРИЛЕТЕ НА НАМЕРЕНИЕТО

Умът ми заработи. Осъзнах, че гласът говори на английс­ки, и си помислих, че според изискванията на техниките на сънуване ще трябва най-напред да си намеря отправна точка, за да се заредя с енергия.

- Отвори очи - каза гласът. - Хайде, отвори ги. Използвай първото нещо, което видиш, като отправна точка.

С върховно усилие успях да отворя очи. видях някакви дър­вета и синьо небе над себе си. Беше ден! Едно неясно лице се взираше в мен. Не можех да фокусирам погледа си. Помислих си, че това е жената от църквата.

- Използвай моето лице - продължи гласът. Беше ми поз­нат, но не можех да се сетя чий е. - Нека лицето ми да ти послужи като база; после ще погледнеш всичко останало.

Слухът и зрението ми започнаха да се проясняват. втрен­чих се в лицето на жената, след това в дърветата на парка, в пейката от ковано желязо, в хората, които минаваха край нас, и накрая отново в лицето.

въпреки че то се променяше всеки път, щом го погледнех, усетих, че постепенно идвам на себе си. Когато се възстано­вих донякъде, осъзнах, че тази жена седи на пейката и държи главата ми в скута си; и че въобще не е жената от църквата, а Карол Тигз.

- Какво правиш тук? - ахнах аз.

Уплахата и изненадата ми бяха толкова силни, че ми иде­ше да скоча и да побягна, но тялото ми изобщо не се подчи­няваше на съзнанието ми. в последвалите мъчителни мигове отчаяно, ала безуспешно, се опитвах да се надигна. Светът около мен се очертаваше прекалено ясно, за да повярвам, че все още сънувам, но нарушеният ми двигателен контрол ме караше да мисля, че това действително е сън. На всичко от­горе присъствието на Карол беше твърде неочаквано; в предходните събития нямаше нищо, което би могло да го обясни.

Предпазливо се помъчих да стана, използвайки волята си, както бях правил стотици пъти по време на сънуване, но нищо не се получи. Тъкмо това беше най-подходящия момент да бъда обективен. възможно най-внимателно се заех да разг­ледам всичко, което попадаше в зрителното ми поле, само с едното си око. После повторих същата процедура с другото си око. И в двата случая картината беше еднаква, което аз възприех като знак, че се намирам в ежедневната реалност.

След това разгледах Карол. Тъкмо тогава забелязах, че мога да движа ръцете си. Само долната част на тялото ми беше действително като парализирана. Докоснах лицето и ръцете на Карол; после я прегърнах. Изпитах огромно облек­чение, защото за миг у мен се бе прокраднало мрачното по­дозрение, че това е предизвикателят на смъртта, взел обра­за на Карол.

Тя извънредно внимателно ми помогна да седна на пейка­та. Дотогава бях лежал проснат по гръб, отчасти върху пей­ката и отчасти на земята. в този момент забелязах нещо съвършено необичайно. Бях обут с избелели сини джинси „Ли-вайс" и износени кафяви кожени ботуши. Освен това носех яке „Ливайс" и риза от джинсов плат.

- Чакай малко - казах аз на Карол. - Я ме погледни! Мои ли са тези дрехи? Аз самият аз ли съм?

Карол се разсмя и ме разтърси за раменете по обичайния си начин - един дружески, окуражаващ жест, с който тя вина­ги показваше, че е „свой човек."

- В момента гледам твоята прекрасна личност - отвърна тя със смешния си престорен фалцет. - О, масса*, ако ти не си ти, кой би могъл да бъдеш?

- Как е възможно да нося „Ливайс" и ботуши, дявол да го вземе? - продължих аз упорито. - Та аз изобщо нямам таки­ва!

- Дрехите, с които си облечен, са мои. Намерих те гол!

- Къде? Кога?

- Край църквата, преди около час. Дойдох на площада, за да те потърся. Нагуалът ме изпрати да видя дали бих могла да тe намеря. взех със себе си и тези дрехи, просто за всеки слу­чай.

Казах й, че се чувствам ужасно уязвим и смутен от факта, че съм ходил насам-натам без дрехи.

- Колкото и да е странно, наоколо нямаше жива душа - увери ме тя, но аз усетих, че го каза единствено за мое успо­коение. Закачливата й усмивка я издаде.

- Трябва да съм бил с предизвикателя на смъртта през ця­лата минала нощ, а може би и по-дълго време - прецених аз. -Кой ден сме днес?

- Сега не си блъскай главата с разни дати - отвърна тя със смях. - Когато си по-съсредоточен, сам ще пресметнеш дните.

- Не ме глези, Карол Тигз. Кой ден сме днес? - попитах аз с рязък, нетърпящ шеги глас, който сякаш не беше мой.

- Това е денят след голямата фиеста - каза тя и леко ме потупа по рамото. - От снощи всички се бяхме заели да те търсим.

- Но как съм попаднал тук?

- Аз те заведох до хотела, който е от другата страна на площада. Не можех да те пренеса чак до къщата на нагуала; ти обаче избяга от хотелската стая преди няколко минути и така се озовахме тук.

- А защо не потърси помощта на нагула?

- Защото тази работа засяга само теб и мен. Това е въп­рос, който трябва заедно да разрешим.

Тези думи ми бяха достатъчни. Обяснението на Карол ми изглеждаше съвършено смислено. Зададох й още един досаден

въпрос:

- Каза, че си бил така дълбоко потопен във второто вни­мание и за толкова дълго време, че все още не си в състояние да се държиш адекватно. Единственото ти желание беше да поспиш.

- Кога загубих двигателния си контрол?

- Едва преди малко. Ще се оправиш. Сам знаеш, че когато попаднеш във второто внимание и получиш силен енергиен шок, съвсем нормално е да се разделиш с контрола над край­ниците си или над говорната си способност.

- А ти кога се раздели с фъфленето си, Карол. въпросът ми я свари напълно неподготвена. Тя ме поглед­на втренчено и се разсмя от все сърце.

- Опитвах се да го ,оправя от дълго време насам – призна си тя. - Смятам, че е ужасно неприятно да слушаш голяма жена да фъфли. Освен това ти го мразиш.

Не можех да отрека, че действително мразех фъфленето й. Двамата с дон Хуан се бяхме мъчили да я отучим от него, но в крайна сметка бяхме стигнали до избода, че тя нямаше желание да се отучи. всички намираха фъфленето й за извънредно симпа­тично и според дон Хуан тя си го харесваше и не възнамеряваше да се откаже от него. Ето защо, когато чух, че говори, без да фъфли, бях безкрайно развълнуван и доволен. Този факт ми пока­за, че тя е способна да извършва такива решителни промени без чужда помощ - нещо, което и дон Хуан, и аз никога не бяхме зна­ели със сигурност.

- Какво друго ти каза нагуалът, когато те изпрати да ме търсиш? - попитах аз.

- Каза, че си отишъл да се срешнеш с предизвикателя на смъртта.

С поверителен тон споделих с Карол, че предизвикателят на смъртта е жена. Тя безгрижно отвърна, че знае това.

- Откъде би могла да го знаеш? - извиках аз. - Никой не го е знаел, с изключение на дон Хуан. Той самият ли ти го каза?

- Естествено - отговори тя, без да се впечатли от мои­те викове. - Впрочем ти не си разбрал, че и аз видях тази жена. Срещнах се с нея преди теб. Приятелски си бъбрихме в църквата доста дълго време.

Реших, че Карол казва истината. Това, което ми описваше, беше съвсем в стила на дон Хуан. Той по всяка вероятност би изпратил Карол като разузнавач, за да си направи изводи.

- Кога се срещна с предизвикателя на смъртта? - попитах аз.

- Преди няколко седмици - отвърна тя без особено вълне­ние. - За мен това не беше кой знае какво събитие. Аз нямах енергия, която да дам на тази жена, или най-малкото нямах този вид енергия, от който тя се нуждае.

- В такъв случай защо се видя с нея? Да не би споразумени­ето между предизвикателя на смъртта и магьосниците да включва взаимоотношения и с жената-нагуал?

- Видях се с нея, защото нагуалът каза, че ти и аз сме равностойни - това беше единствената причина. Нашите енер­гийни тела са се сливали много пъти. Не си ли спомняш? Двете с жената си поговорихме за лекотата, с която се сливаме. Останах с нея навярно три или четири часа, а после нагуалът дойде и ме изведе навън.

- Нима сте били в църквата през цялото време? – попитах аз, понеже изобщо не ми се вярваше, че те са могли да стоят вътре на колене в продължение на три-четири часа и да си приказват единствено за сливането на енергийните ни тела.

- Тя ме отведе в друг аспект на своето намерение - приз­на Карол, след като са замисли за миг. - Показа ми как всъщ­ност е избягала от поробителите си.

Тогава Карол ми разправи една извънредно любопитна ис­тория. Тя каза, че съгласно с онова, което жената от църква­та я накарала да види,, всички магьосници на древността не­минуемо ставали плячка на неорганичните същества. След като успеели да ги пленят, неорганичните същества им дава­ли властта да бъдат посредници между нашия свят и тяхно­то царство, което хората наричали „преизподнята".

Предизвикателят на смъртта също попаднал в мрежите на неорганичните същества. Според преценката на Карол, той прекарал навярно хиляди години, като техен пленник - до момента, в който съумял да се превърне в жена. Той осъзнал, че това е начинът да се измъкне от тамошния свят, още в деня, в който установил, че тези същества смятат женско­то начало за нетленно. Според техните убеждения женското начало притежава такава пластичност и такъв огромен обх­ват, че неговите представители не могат да попаднат в ни­какви капани и системи, нито пък да бъдат държани в плен. Предизвикателят на смъртта успял да постигне толкова ця­лостна и щателна трансформация, че жената, в която се превърнал, мигновено била избълвана от царството на неор­ганичните същества.

- А тя не ти ли каза, че те все още я преследват? - попитах аз.

- Преследват я, разбира се - увери ме Карол. - Жената сподели с мен, че трябва да ги държи на разстояние във всеки миг от живота си.

- Какво могат да й направят те?

- По всяка вероятност биха могли да осъзнаят, че е била мъж, и да я пленят отново. Мисля, че тя се страхува от тях повече, отколкото човек е в състояние да си представи.

Карол добави с небрежен тон, че жената от църквата била напълно запозната с моята схватка с неорганичните съ­щества и знаела също и за синия скаут.

- Тя знае всичко за теб и мен - продължи Карол. - И не за­щото съм й казала каквото и да е, а защото тя е част от на­шия живот и от нашата приемствена линия. Спомена, че ви­наги е следвала всички нас, особено теб и мен.

Карол ми изброи случаите, в които двамата с нея бяхме действали заедно и които били известни на жената. Докато говореше, аз започнах да изпитвам невероятна носталгия тък­мо по човека, който в този миг се намираше пред мен: Карол Тигз. Усетих непреодолимо желание да я прегърна. Протегнах ръце към нея, но загубих равновесие и паднах от пейката.

Карол ми помогна да стана от паважа и загрижено прегле­да краката, зениците на очите, шията и кръста ми. После каза, че енергийният ми шок все още не е преминал. Облегна главата ми на гърдите си и започна да ме гали, сякаш утеша­ваше дете, което се преструва на болно.

След малко наистина се почувствах по-добре; даже взех да си възвръщам двигателния контрол.

- Харесваш ли дрехите, с които съм в момента? - внезап­но попита Карол. - Дали не съм прекалено издокарана, а? Смяташ ли, че изглеждам добре?

Карол винаги беше облечена елегантно. Ако у нея имаше нещо, което изобщо не подлежеше на съмнение, то това беше безупречния й вкус по отношение на облеклото. всъщ­ност откакто я познавах дон Хуан и останалите от нас веч­но се шегувахме, че единственото и ценно качество е умение­то й да си купува хубави дрехи и да ги носи с грация и финес.

Нейните въпроси ми се сториха много странни и ме нака­раха на свой ред да попитам:

- Защо толкова се притесняваш за външния си вид? По-рано никога не си се тревожила за него. Да не би да се опит­ваш да направиш впечатление на някого?

- Опитвам се да направя впечатление на теб, естествено - отвърна тя.

- Но това съвсем не е най-подходящия момент за такова нещо - възразих аз. - Важното в случая е онова, което става с предизвикателя на смъртта, а не твоята външност.

- Ти изобщо нямаш представа колко е важно как изглеждам - каза тя със смях. - Моята външност е от съдбоносно зна­чение и за двама ни.

- За какво говориш? Напомняш ми за нагуала; докато под­готвяше срещата ми с предизвикателя на смъртта, той се държеше по същия начин. Едва не ме побърка със загадъчните си приказки.

- А имаше ли основание да говори загадъчно? - попита Ка­рол със съвършено сериозно изражение.

- Несъмнено имаше, както се оказа - признах аз.

- Точно така стоят нещата и с моята външност. Хайде, угоди ми. Кажи как ме намираш: привлекателна, непривлекател­на, обаятелна, посредствена, отвратителна, покоряваща, аро­гантна?

Замислих се за миг и направих преценка. Реших, че Карол е много привлекателна. Това ми се стори доста странно. Ни­кога не си бях давал сметка за нейния чар.

- Значи точно така трябва да изглеждам - рече тя с въз­дишка.

Докато се мъчех да проумея какво иска да каже, тя загово­ри отново. Попита ме:

- Как мина твоята среща с предизвикателя на смъртта? Описах й накратно преживяването си, по-специално първия сън. Казах й, че според мен жената ме бе накарала да видя съ­щия този град, само че в минал период.

- Но това е невъзможно - изтърси Карол. - Във вселената не съществува минало или бъдеще. Съществува единствено настоящият миг.

- Зная, че се върнах в миналото - заявих аз. - Църквата беше същата, но градът изглеждаше различно.

- Помисли малко - настоя тя. - Във вселената има само енергия, а за енергията важи само „тук и сега", едно безкрай­но и вечно „тук и сега".

- Според теб какво всъщност се е случило с мен, Карол?

- С помощта на предизвикателя на смъртта ти си минал през четвъртата врата на сънуването - каза тя. - Жената от църквата те е завела в своя сън, в своето намерение. Заве­ла те е в своята визуализация на този град. Очевидно я е нап­равила в миналото и я е запазила непокътната у себе си - там, където сигурно се намира и сегашната й визуализация на града.

След дълго мълчание Карол ми зададе друг въпрос:

- Какво още направи жената с теб?

Казах й за втория сън - съня, в който градът беше такъв, какъвто е в днешно време.

- Ето ти на! - възкликна тя. - Жената не само те е отве­ла в миналото си намерение, но и допълнително ти е помог­нала да преодолееш четвъртата врата, като е накарала енер­гийното ти тяло да отпътува до друго място, което същес­твува днес единствено в нейното намерение.

Карол замълча за миг, а после ме попита дали жената от църквата ми е обяснила какво означава да постигнеш нещо чрез намерението във второто внимание.

Спомних си, че тя наистина ми беше загатнала за това, но не ми беше дала конкретно обяснение. Никога не бях чувал от дон Хуан понятията, с които си служеше Карол.

- Откъде си попила тези нови идеи? - запитах аз; тя изглеждаше съвсем наясно с цялата ситуация, което искрено ме учудваше.

С неутрален тон Карол ме увери, че жената от църквата й е разтълкувала много загадки.

- В момента ние си служим с намерението във второто внимание - продължи тя. - Тази жена ни накара да заспим - ти тук, а пък аз - в Тусон. А после заспахме отново в нашия сън. Ти обаче не си спомняш тази част, за разлика от мен. Тайната на двойните пози! Припомни си какво ти е казала жената: вторият сън се постига, когато възнамеряваш във второто внимание; това е единственият начин да минеш през четвъртата врата на сънуването.

След дълга пауза, по време на която аз не можах да произ­неса нито дума, тя добави:

- Струва ми се, че жената от църквата действително ти е направила подарък, макар че ти не си искал нищо. Нейният дар е бил да присъедини енергията си към нашата, за да се движим напред и назад, носени от тази „тукашна и сегашна" енергия на вселената.

Изпитах невероятно вълнение. Думите на Карол бяха съв­сем точни и на място. Тя бе определила вместо мен нещо, ко­ето смятах за неизразимо, въпреки че не можех да кажа какво именно беше успяла да определи. Ако бях в състояние да се движа, щях да скоча и да я прегърна. Докато нервно и несвър­зано й описвах колко смислени ми изглеждаха нейните думи, тя се усмихваше блажено. Накрая отбелязах, no-скоро рето­рично, че дон Хуан никога не ми бе говорил за подобни неща.

- Може би той просто не ги знае - каза Карол с тон, кой­то изразяваше не дързост, а примирение.

Не се заех да споря с нея. Известно време мълчах, стран­но лишен от мисли. После и мислите, и думите ми започнаха да изригват като от вулкан. Хората, които вървяха по пло­щада, неизменно се зазяпваха, когато преминаваха край нас, или даже се спираха, за да ни погледат. Двамата сигурно сме били цяло зрелище: Карол Тигз, която целуваше и милваше ли­цето ми, докато аз ентусиазирано бръщолевех за яснотата на нейните думи и за моята среща с предизвикателя на смъртта.

Когато се възстанових дотолкова, че вече можех да вървя, тя ме noBeдe през площада към единствения хотел в града. Увери ме, че енергията ми все още не била достатъчна, за да отида чак до къщата на дон Хуан, но че всички, които се на­мирали там, знаели къде ще бъдем.

- Откъде биха могли да знаят това? - попитах аз.

- Нагуалът е врял и кипял магьосник - отбърна тя със смях. - Именно той ми каза, че ако те намеря в състояние на енергиен шок, ще трябва да те заведа в хотела, вместо да рискувам да прекося целия град, влачейки те на буксир.

Тези думи и особено усмивката на Карол така ме успокои­ха, че продължих да вървя най-блажено. Стигнахме до входа на хотела, който се намираше малко по-надолу по улицата, точ­но срещу църквата. Минахме през мрачното фоайе, качихме се на втория етазк по циментеното стълбище и влязохме в една неприветлива стая, която никога не бях вшкдал. Карол твърдеше, че вече съм бил там; въпреки това нямах никакъв спомен както за хотела, така и за стаята. Бях прекалено уморен, за да размишлявам над този факт. Просто се отпус­нах на леглото и похлупих лице. Единственото ми желание беше да поспя, но нещо не ми даваше мира. в цялата ситуа­ция имаше твърде много неизяснени въпроси, макар че на пръв поглед всичко беше наред. внезапно обзет от нервна възбуда, аз се надигнах и седнах на леглото.

- Изобщо не съм ти казвал, че не пожелах да приема дар от предизвикателя на смъртта - възкликнах аз, обръщайки се към Карол. - Откъде си научила това?

- Но нали ти самият ми го каза - възрази тя и седна до мен. - Беше толкова горд от постъпката си. Това бяха пър­вите ти думи, когато те намерих.

От всички отговори, които бях получил до момента, един­ствено този ми се видя не съвсем задоволителен, Карол ми предаваше твърдение, което не звучеше като мое.

- Струва ми се, че си ме разбрала погрешно - казах аз. -Просто не исках да получа нещо, което би могло да ме откло­ни от целта ми.

- Значи не си се почувствал горд от своя отказ?

- Не почувствах абсолютно нищо. вече не съм в състоя­ние да чувствам каквото и да е, освен страх.

Опънах краката си и слозких глава на възглавницата. Усе­щах, че ако затворя очи или спра да говоря, ще заспя момен­тално. Разказах на Карол за спора, който бях водил с дон Хуан в началото на нашето познанство, когато той ми бе разкрил какъв е мотивът му да живее като воин. Беше заявил, че причината, която го кара да следва този път неотклонно, е страхът, и то най-вече страхът да не изгуби нагуала, абст­рактното, духа.

- Смъртта е нищо в сравнение със загубата на нагуала -бе казал той с глас, в който звучеше искрена страст. - Стра­хът да не го изгубя е единственото истинско нещо, което имам, защото без него съдбата ми би била по-лоша и от смърт.

Аз незабавно се бях противопоставил на твърдениете му, хвалейки се, че не се поддавам на страхове и че ако трябва да следвам даден път, само любовта би могла да ми даде подтик за това.

Дон Хуан бе отвърнал, че този страх е единственото по­добаващо чувство, което воинът би трябвало да изпитва, когато нещата се задълбочават. Аз тайно се бях възмутил от неговия възглед, който, според тогавашното ми мнение, бе продиктуван от прикрита ограниченост.

- Колелото на съдбата направи пълен кръг - казах аз на Ка­рол - и ето къде се озовах сега. Мога да ти се закълна, че ед­ничкото нещо, което ме поддържа, е страхът да не загубя нагуала.

Карол се взря в мен със странен поглед, който никога не бях забелязал у нея.

- Не съм съгласна с теб - меко рече тя. - Страхът е нищо в сравнение с обичта. Страхът те кара да се втурваш без­разсъдно; любовта те кара да действаш разумно.

- Какво говориш, Карол Тигз? Откога любовта е станала толкова важна за магьосниците?

Тя не отвърна нищо. Легна до мен и сложи глава на рамото ми. Дълго останахме така, смълчани, в тази непозната, неприветлива стая.

- Аз усещам какво чувстваш ти - каза Карол ненадейно. -Сега пък ти се опитай да усетиш какво чувствам аз. Можеш да направиш това. Но по-добре ще е да го направиш на тъм­но.

Тя протегна ръка и загаси лампата, която беше над легло­то. Аз се изправих в седнало положение с едно-единствено движение. Бях разтърсен от силна уплаха, която премина през мен като електрически ток. в мига, в който Карол зага­си лампата, в стаята настъпи нощ. Крайно развълнуван, пои­сках да узная какво означава това.

- Още не си се възстановил напълно - успокои ме Карол.-Преживяването ти е било наистина изключително. Бил си така дълбоко потопен във второто внимание, че сега си мал­ко разнебитен. Навън е ден, разбира се, но в стаята прониква малко светлина и очите ти все още не могат да се приспосо­бят към нея.

Легнах си отново, донякъде убеден от думите й. Карол продължи да говори, но аз не я слушах. Опипах чаршафите. Бяха истинси чаршафи. Прекарах ръце по леглото. И то си беше истинско! Наведох се и плъзнах дланите си по студения теракотен под. Станах от леглото и проверих по същия на­чин всяко нещо, което се намираше в стаята и в банята. всичко беше съвършено нормално, съвършено истинско. Ка­зах на Карол, че когато загаси лампата, аз получих ясното усещане, че сънувам.

- Хайде, дай си почивка - рече тя. - Остави тази глупава проверка и ела да си легнеш.

Повдигнах завесите на прозореца, който гледаше към улица­та. Навън беше ден, но в мига, в който го спуснах, вътре пак се възцари нощна тъмнина. Карол ме молеше да си легна. Тя се опасяваше, че бих могъл да побягна и да се озова на някоя улица, както бях направил и преди. Предположението й беше съвсем логично. върнах се в леглото, без да си дам сметка, че изобщо не ми бе хрумвало да проверя нещата чрез посочване. Това зна­ние сякаш бе напълно изтрито от паметта ми.

Мракът в тази хотелска стая беше извънредно необичаен. Той ме изпълни с едно възхитително чувство на покой и хар­мония. Изпълни ме и с дълбока тъга, с копнеж за човешка топлота и дружба. Бях направо изумен. Никога не ми се беше случвало подобно нещо. Лежах и се опитвах да си спомня дали този копнеж бе чувство, което вече познавах; оказа се, че не е. Копнежите, които бях изпитвал дотогава, не бяха свързани с желание за човешка дружба; те бяха абстрактни и прилича­ха пo-скоро на някаква тъга, породена от липсата на нещо неопределено.

- Просто се разкъсвам отвътре - казах аз на Карол. - Жа­дувам за хора, та чак ми се плаче.

Мислех, че думите ми ще й се сторят смешни. Аз самият исках да прозвучат като шега. Тя обаче изобщо не продума, сякаш добре ме разбираше. Чух, че въздъхна. Обърканото ду­шевно състояние, в което се намирах, мигновено ме тласна към емоционален изблик. Обърнах се към Карол в мрака и про­мълвих нещо, което в момент на по-голямо умствено прос­ветление би ми се видяло доста абсурдно. - Обожавам те безгранично - казах аз.

Подобни изявления бяха немислими сред магьосниците от линията на дон Хуан. Карол Тигз беше жената-нагуал. Между нас двамата такива прояви на привързаност въобще не бяха необходими. всъщност ние дори не знаехме какво изпитваме един към друг. Дон Хуан ни беше научил, че магьосниците ня­мат време за подобни чувства, нито пък се нуждаят от тях.