Живот в сънуването

3

Свикнала с подобни бели петна в паметта, тъй като чес­то ми се случваха в детството, аз отначало не отдадох голя­мо значение на това несъответствие. Като дете, в желание­то си да играя, аз често ставах от леглото в полусънно със­тояние и се измъквах от къщи през прозореца. Много чес­то действително се събуждах на площада, заиграна с дру­ги деца, чиито родители не бяха ги прибрали да си лягат толкова рано като мен.

В съзнанието ми нямаше съмнение, че пикникът е бил действителен, макар че не можех веднага да му намеря точното място във времето. Опитвах се да мисля, да възс­тановя събитията, но ме плашеше мисълта отново да се върна към детските бели петна в паметта. Някакси не ми се искаше да питам Делия за приятелите й, а и тя сама не ми даде никаква информация. Все пак я попитах за ле­чебния сеанс, за който знаех, че беше сън.

- Сънувах много обстоен сън за една лечителка - за­почнах предпазливо аз. - Тя не само ми каза името си, но и ме увери, че е накарала всичките ми кошмари да из­чезнат.

- Това не беше сън - заяви Делия, като тонът й ясно показваше недоволство.

После ме загледа така настоятелно, че ми се прииска да се махна, да си тръгна.

- Лечителката действително ти каза името си - продъл­жи тя - и действително те излекува от кошмарите.

- Но това беше сън - настоях аз. - И в него лечителка­та беше с размерите на дете. Не би могла да е истинска.

Делия хвана стъклената чаша с вода на масата, но не отпи. Завъртя я няколко пъти в ръцете си без да разлее нито капка, след което ме погледна с искрящи очи.

- Лечителката само ти е създала впечатлението, че е малка, това е - рече тя, кимвайки на себе си, като че ли думите току-що й бяха дошли наум и тя ги одобряваше.

Бавно отпи от водата, посръбвайки тихо, а очите й ста­наха меки и замислени.

- Трябваше да бъде малка, за да те излекува - рече тя.

- Трябваше?! Искаш да кажеш, че само съм я видяла като малка? - попитах аз.

Делия кимна няколко пъти, след което се наведе към мен и прошепна:

- Разбираш ли, ти сънуваше. И все пак това не беше сън. Лечителката дойде и те излекува, но ти не беше на мястото, където си сега.

- Не ме занасяй, Делия - възпротивих се аз. - Какви ги приказваш? Знам, че беше сън. Винаги, когато сънувам, съзнавам, че сънувам, макар сънищата ми да са съвсем реални за мен. Точно в това се състоеше моят проблем, забрави ли?

- Може би сега, след като вече си излекувана, това няма да е повече твоят проблем, а твоят талант - предпо­ложи Делия с усмивка. - Но да се върнем на твоя въпрос; лечителката трябваше да бъде дребна като дете, защото ти си била твърде малка, когато са започнали кошмарите ти.

Изявлението й беше толкова изумително, че не успях дори да се разсмея.

- И сега вече съм излекувана, така ли? - попитах аз шеговито.

- Да - увери ме тя. - В сънуването лечението става много лесно, почти без никакви усилия. Трудното е да се накарат хората да сънуват.

- Трудно ли? - попитах аз с глас, който беше по-груб, отколкото исках. - Всеки сънува. На всички ни се налага да спим, нали?

Делия комично изви очи към тавана, след което ме пог­ледна и рече:

- Не тези сънища имам предвид. Те са обикновени съ­нища; сънуването, за което говоря, има цел; обикновени­те сънища нямат.

- Разбира се, че имат! - възразих енергично аз, след коего се впуснах в обстойна филипика за психологическо­то значение на сънищата.

Цитирах трудове по психология, философия и изкуство.

Делия съвсем не изглеждаше впечатлена от знанията ми. Тя се съгласи, че обикновените сънища вероятно наи­стина са полезни за психическото здраве на човека, но настоя също, че не това я интересува.

- Сънуването има цел; обикновените сънища нямат -повтори тя.

- Каква цел, Делия ? - попитах аз снизходително.

Тя извърна глава настрани, като че ли искаше да скрие лицето си от мен. Миг по-късно отново ме погледна. Има­ше нещо студено и чуждо в очите й, а и промяната в из­ражението й беше толкова пълна и безпощадна, че аз се изплаших.

- Сънуването винаги има някаква практическа цел -заяви тя. - То служи на сънувача по прости или сложни на­чини. На теб ти послужи да се освободиш от кошмарите си. На магьосниците на пикника послужи, за да разберат същността ти. На мен ми послужи, за да спусна параван между себе си и съзнанието на проверяващия на грани­цата, който ти поиска туристическата карта.

- Опитвам се да разбера думите ти, Делия - смутоле­вих аз. - Да не би да искаш да кажеш, че вие хипнотизи­рате хората против волята им ? - попитах аз твърдо.

- Може и така да го наречеш, ако искаш - отвърна тя. По лицето й се четеше спокойно безразличие без и следа от съчувствие.

- Това, което все още не знаеш, е че ти самата твърде лесно можеш да влизаш в състоянието, което наричаш хипноза. Ние го наричаме сънуване: един сън, който всъщност не е сън, един сън, където можем да правим едва ли не всичко, което сърцата ни желаят.

Казаното от Делия ми прозвуча почти смислено, само дето не можех да намеря думи, с които да изразя мислите и чувствата си. Гледах я втренчено, объркана. Изведнъж си спомних една случка от юношеството ми. Когато най-после ми разрешиха да се науча да карам на джипа на баща ми, аз изненадах цялото семейство, като им показах, че вече знам как да сменям скоростите. Бях го правила години наред в сънищата си. А на първото си пътуване поех по стария път от Каракас до Ла Гуайра, пристанищ­ния град, с една увереност, която беше изненадваща дори за мен.

Подвоумих се дали да не запитам Делия за този епизод, но вместо това я попитах за ръста на лечителката.

- Тя не е висока жена - отвърна Делия. - Нито пък е толкова дребна, колкото си я видяла. В своя лечителски сън тя, заради теб, е представила своята проекция на малка и, вършейки това, е била малка. Такова е естество­то на магията. Трябва да бъдеш такъв, за какъвто искаш да създадеш впечатление.

- Тя вълшебница ли е? - попитах аз, почти уверена, че ще получа положителен отговор.

Мисълта, че всички те работят в някакъв цирк, че са част от някакъв магически спектакъл, на няколко пъти бе минавала през съзнанието ми. Смятах, че много неща око­ло тях биха ми се изяснили, ако беше така.

- Не, не е вълшебница - рече Делия. - Тя е магьосни­ца.

След което ме погледна с такова презрение, че се зас­рамих от своя въпрос.

- Вълшебниците са в спектаклите - обясни тя, като ме гледаше остро. - А магьосниците са в света, без да бъдат част от света.

Тя дълго време мълча, след което от устните й се изплъз­на лека въздишка.

- Искаш ли да видиш Есперанса сега? - попита тя.

- Да - отвърнах въодушевено аз. - Много бих искала да я видя.

От мисълта, че е възможно лечителката да е била истин­ска, а не сън, ми се зави свят. Не вярвах много на Делия и въпреки това исках да й повярвам за най-лошото. Мис­лите ми се завъртяха с шеметна скорост; изведнъж осъз­нах, че не бях споменавала на Делия, че лечителката от моя сън ми се беше представила като Есперанса.

Бях така погълната от мислите си, че не съм забелязала кога Делия е заговорила.

- Извинявай, какво каза ? - попитах аз.

- Единственият начин да си обясниш всичко това, е да призовеш отново сънуването - рече тя и като се усмихва­ше леко, помаха с ръка, като че ли даваше знак на някого да дойде.

Думите й нямаха значение за мен. Аз вече следях друга нишка на мисълта си. Есперанса беше истинска. И аз бях сигурна, че тя щеше да ми изясни всичко. Освен това тя не беше на пикника; не се беше държала с мен така отв­ратително, както всички останали жени. Таях слабата на­дежда, че Есперанса ме е харесала, и тази мисъл някакси ми възвърна увереността. За да скрия чувствата си от Де лия, аз й казах, че много бих искала да видя лечителката.

- Бих искала да й благодаря и, разбира се, да й платя за това, което е направила за мен.

- Вече е платено - рече Делия.

Подигравателното огьнче в очите й красноречиво гово­реше, че тя е наясно с мислите ми.

- Как така вече е платено ? - попитах аз, като неволно повиших тон. - Кой е платил ?

- Трудно е да се обясни - започна Делия с една сдър­жана любезност, която моментално ме накара да се от­пусна. - Всичко започна на тържеството на приятелката ти в Ногалес. Веднага те забелязах.

- Нима? - попитах аз заинтригувано, като очаквах да чуя някой комплимент за добрия ми вкус и грижливо под­брания ми гардероб.

Настъпи неловка тишина. Не можех да видя очите на Делия, прикрити под полузатворените й клепачи; Имаше нещо неизказано и все пак странно обезпокоително в гла­са й, когато ми обясни, че всъщност това, което й напра­вило впечатление у мен, било как всеки път, когато ми се налагало да говоря с бабата на моята приятелка, аз съм ставала някак разсеяна, като че ли заспала.

- Разсеяна е меко казано - рекох аз. - Не можеш да си представиш дори през какво трябваше да мина и как­во ми струваше да убедя тази старица, че не съм самото въплъщение на дявола.

Делия сякаш не ме чу.

- Веднага разбрах, че имаш невероятна способност да сънуваш - продължи тя. - Затова те следвах навсякъде из къщата и те видях в действие. Ти не съзнаваше напълно това, което правиш или казваш. И въпреки това се спра­вяше чудесно - говореше и се смееше и честичко пос­лъгваше, за да се харесаш на околните.

- Нима искаш да кажеш, че съм лъжкиня? - попитах аз на шега, но очевидно засегната.

Почувствах желание да се ядосам. Втренчих се в каната с вода на масата, докато надигащото се в мен чувство премина.

- Не бих се осмелила да те нарека лъжкиня - провъзг­ласи Делия малко пресилено. - Бих те нарекла сънувач.

Гласът й беше тежък и тържествен, но в очите й проб­лясваха весели, дяволити огънчета, когато рече:

- Магьосниците, които ме отгледаха, ме научиха, че не е важно какво казва човек, щом като има силата да го каже.

Говореше така въодушевено и одобрително, че се усъмних да не би някой да стои зад една от вратите и да ни подслушва.

- А тази сила се взема от сънуването. Не го знаеш, за­щото при теб то става естествено, но когато си хваната на тясно, съзнанието ти мигновено преминава в сънуване.

- Ти от магьосници ли си била отгледана, Делия ? - по­питах аз, за да сменя темата.

- Разбира се - заяви тя, като че ли това беше най-ес­тественото нещо на света.

- Родителите ти магьосници ли бяха?

- Не, не - отвърна тя и се подсмихна. - Магьосниците ме намериха един ден и ме отгледаха оттам нататък.

- На колко години беше тогава? Още дете ли? Делия се разсмя, сякаш имаше нещо смешно във въп­роса ми.

- Не, не бях дете - рече тя. - Била съм сигурно на твоя­та възраст, когато ме откриха и започнаха да ме отглеждат.

- Какво искаш да кажеш с това „започнаха да ме отг­леждат"?

Делия ме погледна без да фокусира очите си върху мен. За момент помислих, че не ме е чула, или пък, ако ме е чула, не възнамерява да ми отговори. Повторих въпроса си. Тя сви рамене и се усмихна.

- Отгледаха ме както се отглежда дете - рече най-сет­не тя. - Няма значение на колко години си; в техния свят си дете.

Внезапно обезпокоена да не ни подслушват, аз хвърлих бърз поглед през рамо и прошепнах:

- Кои са тези магьосници, Делия?

- Труден въпрос - отвърна замислено тя. - По настоя­щем не мога дори да започна да му отговарям. Мога само да ти кажа, че те са хората, които ме научиха, че чо­век никога не бива да лъже с цел да му повярват.

- И за какво ще лъже тогава? - попитах аз.

- Заради самото удоволствие от това - отряза ме бързо тя.

После стана от стола си и се запъти към вратата, която водеше към двора. Преди да излезе, тя се обърна и с ус­мивка на лицето ме попита:

- Чувала ли си поговорката „Ако не лъжеш с цел да ти повярват, можеш да кажеш всичко, което искаш, без значение какво ще си помислят хората за теб"?

- Никога не съм чувала такава поговорка - отвърнах аз.

Подозирах, че си я беше измислила; носеше нейния отпечатък.

- Освен това не разбирам какво се опитваш да ка­жеш - добавих високомерно аз.

- Сигурна съм, че разбираш - рече тя, като ме гледа­ше през кичури черна коса. И с леко движение на бра­дичката ми даде знак да я последвам. - Хайде вече да отидем да видим Есперанса.

Аз скочих и се втурнах след нея, но рязко спрях на вратата. Мигновено заслепена от ярката светлина навън, аз стоях и се чудех какво се е случило. Като че ли не беше минало никакво време от момента, в който се бях затичала след господин Флорес през полето. Слънцето, както и тогава, все още си стоеше на зенита.

Успях да зърна крайчеца на червената пола на Делия, докато завиваше покрай един ъгъл. Втурнах се след нея през каменна арка, която водеше към приказен вътрешен двор.

Отначало не виждах нищо; толкова силна беше разли­ката между ослепителната слънчева светлина и плътните сенки във вътрешния двор. Затаила дъх, аз просто стоях там, абсолютно неподвижно и вдишвах влажния въздух. - Той беше наситен с аромата на портокалов цвят, орлови нокти и благовонно секирче. Увило се по нишки, които ся­каш се спускаха от небето, благовонното секирче висе­ше като пъстроцветен гоблен сред зеленината от дървета, храсти и папрат.

Лечителката, която бях видяла в съня си, седеше в лю­леещ се стол насред двора. Тя беше доста по-възрастна от Делия и от жените на пикника, макар че не бих могла да кажа откъде съдех за това. Тя се люлееше напред — на­зад, като че ли в полусън. Мъчителна болка обхвана цялото ми същество, тъй като изпитвах някаква подсъзнателна си­гурност, че това люлеещо движение я отнася все по-далеч и по-далеч от мен. Обзе ме чувство на безсилие и неопи­суема самота, докато стоях и я гледах. Исках да прекося двора и да я прегърна, но нещо в тъмните плочки на пода, наредени в невероятно сложни фигури, държеше краката ми на място.

- Есперанса - успях най — сетне да прошепна аз едва доловимо.

Тя отвори очи и се усмихна съвсем не изненадана, като че ли ме беше очаквала. После стана и тръгна към мен. Не беше с размерите на дете, а долу — горе мой ръст -около метър и шейсет. Беше слаба и крехка на вид, но из­лъчваше жизненост, която ме накара да се почувствам дребна и хилава.

- Колко се радвам да те видя отново - рече тя и гласът й звучеше искрено.

После ми даде знак да взема един от плетените столове и да седна до нея.

Като се огледах около себе си, открих и останалите жени, включително Делия. Те седяха в плетени столове, полускрити от храсти и дървета; те също ме наблюдаваха с любопитство. Някои ми се усмихнаха, докато други про­дължиха да ядат питките с месо от чиниите в скута си.

В сенчестата зелена светлина на двора - въпреки свое­то твърде земно занимание, яденето, - жените изглеждаха безплътни, илюзорни. При все това, всяка от тях беше не­естествено жива, без да е с ясно доловими черти. Те ся­каш бяха попили зеленикавата светлина на двора, която ни беше обгърнала отвсякъде като прозрачна мъгла. Мина ми през ума мимолетната, но ужасяваща мисъл, че може да съм в къща, населена с духове.

- Искаш ли нещо за ядене? - попита ме Есперанса. -Делия е приготвила най-вкусната храна, която можеш да си представиш.

- Не, благодаря - смутолевих аз с глас, който сякаш не беше мой.

И като видях озадачената й физиономия, добавих плахо:

- Не съм гладна.

Беше ми така нервно и притеснено; че дори и да уми­рах от глад, нямаше да мога да хапна и залък.

Есперанса сигурно усети страховете ми. Тя се наведе към мен и успокоително докосна ръката ми.

- Кажи сега какво искаш да знаеш - рече тя.

- Мислех, че съм те видяла насън - изтърсих аз, но като забелязах смеха в очите й, добавих: - Сега сънувам ли?

- Сънуваш, но не си заспала - отвърна тя, като произ­насяше думите бавно и отчетливо.

- Как може да сънувам без да съм заспала?

- Някои жени го правят много лесно - рече тя. - Те могат да сънуват без да са заспали. Ти си една от тях. На други им трябва цял живот, за да постигнат това.

Долових нотка на възхищение в гласа й и въпреки това съвсем не бях поласкана. Напротив, разтревожих се по­вече от всякога.

- Но как е възможно да сънуваш без да спиш? - нас­тоях аз.

- Ако ти обясня как е възможно, няма да го разбереш - отвърна тя. - Повярвай ми, по-добре е засега да отло­жим обяснението.

Тя отново ме докосна по ръката и нежна усмивка оза­ри лицето й.

- За момента ти е достатъчно да знаеш, че за теб аз съм тази, която носи сънищата.

Не смятах, че е достатъчно, но не посмях да й го кажа. Вместо това я попитах:

- Бях ли будна, когато ме излекува от кошмарите ми? И сънувах ли, когато бях в полето с Делия и останалите?

Есперанса дълго ме гледа, след което кимна като мъд­рец, сякаш беше решила да разкрие някаква велика ис­тина.

- Твърде си глупава, за да разбереш тайнството на това, което ние вършим - рече тя толкова небрежно и безпристрастно, че и през ум не ми мина да се обидя или пък да се опитам да се защитя.

- Но вие можете да ми помогнете да го разбера, нали?

- примолих се горещо аз.

Останалите жени се разкискаха. Това не беше прис­мехулен звук, а нещо като ромон, който отекна навсякъде около мен като приглушен хор. Звукът сякаш не дойде от жените, а от сенките на двора. Това не беше кискане, а по — скоро шепот, едно деликатно предупреждение, което не само спря порива ми, но и заличи гризящите ме съмне­ния, желанието ми да знам. И аз знаех, без сянка от съм­нение, че съм била будна и съм сънувала едновременно и в двата случая. Това, обаче, беше знание, което не можех да обясня. То беше нещо отвъд думите.

И все пак, след няколко мига, аз се почувствах длъжна да анализирам прозрението си, да го вмъкна в някаква ло­гическа рамка.

Есперанса ме изгледа с явно задоволство. После каза:

- Ще ти обясня кои сме ние и какво правим.

Но преди да започне, ме предупреди, че това, което - има да ми каже, не е лесно за вярване. Следователно, трябвало да не бързам с преценките и да я изслушам докрай, без да я прекъсвам и без да й задавам въпроси.

- Можеш ли да го направиш? - попита накрая тя.

- Естествено - бързо отвърнах аз.

Тя замълча за миг, като очите й внимателно ме преце­няваха. Навярно беше усетила моята несигурност и въп­роса, който напираше на устните ми.

- Не че не искам да отговоря на въпросите ти - рече тя. - По-скоро на този етап за теб ще е невъзможно да разбереш отговорите.

Кимнах - не като съгласие, - а от страх, че само да гък­на и тя ще спре да говори.

С глас, който напомняше тихо ромолене, тя ми каза нещо едновременно невероятно и пленително. Каза, че е духовният потомък на магьосници, които живели в долина­та на Оаксака хилядолетия преди испанското нашествие.

Есперанса мълча дълго. Очите й, приковани върху яр­кото, пъстроцветно благовонно секирче, сякаш с ностал­гия се вглеждаха е миналото.

- Също както при мен, частта от дейността на онези магьосници, свойствена за теб, е сънуването - продължи тя. - Онези магьосници са били мъже и жени, притежава­щи изключителни умения за сънуване и са вършели неща, които са предизвикателство за въображението.

Прегърнала колене, аз внимателно я слушах. Есперан­са бе превъзходен разказвач и невероятно талантлив ми­мик. Лицето й се променяше с всеки нюанс на обяснени­ята й. Понякога биваше лице на млада жена, понякога -на старица, друг път -- на мъж или пък на палаво или не­винно дете.

Тя каза, че преди хиляди години имало мъже и жени, притежаващи един вид знание, което им позволявало сво­бодно да влизат и излизат от нашия обичаен свят. И така те разделяли своя живот на две сфери: деня и нощта. През деня те се държели като всички останали: имали нормално, очаквано, ежедневно поведение. През нощта, обаче, ставали сънувачи. Те систематично сънували сънища, които раз­рушавали границите на това, което смятаме за реалност.

Тя отново поспря за малко, като че ли да ми даде вре­ме да осмисля думите й.

- Под прикритието на мрака - продължи тя - те пос­тигнали нещо невъобразимо; научили се да сънуват дока­то са будни.

Готова за въпроса, който щях да задам, Есперанса обясни, че да сънуват докато са будни означавало, че те можели да се потапят в сън, който да им даде енергията, необходима, за да вършат смайващи ума дела, докато са, напълно будни и в съзнание.

Поради агресивния начин на общуване вкъщи, аз не бях развила способност да слушам много дълго. Ако не можех да се намеся с директни, предизвикателни въпро­си, всякакво словесно общуване, независимо колко инте­ресно, ставаше безсмислено за мен. И тъй като сега не можех да споря, станах неспокойна. Изгарях от желание да прекъсна Есперанса. Имах въпроси, но не стремежът да получа отговори, да ми се обяснят нещата, бе това, ко­ето ме подтикваше да я прекъсна. Исках да се поддам на своя импулс да й се развикам, за да се почувствам отно­во нормална.

Като че ли наясно с вътрешния ми смут, Есперанса ме изгледа втренчено за миг, след което ми даде знак да гово­ря. Или поне така ми се стори. Аз отворих уста, за да кажа - както обикновено - каквото и да е, дори и да не е свър­зано с темата. Но не можех да отроня и дума. Мъчех се да проговоря, при което се чуваха само някакви гъгнещи звуци, за най-голяма наслада на жените наоколо.

Есперанса отново заговори, сякаш не беше забелязала напразните ми усилия. За моя най-голяма изненада, аз я слушах с нераздвоено внимание. Тя каза, че корените на магьосническото познание могат да бъдат разбрани само под формата на легенда. Едно по — висше създание, изпитвайки съчувствие към тежкото положение на човека – да бъде воден като животно само от инстинктите си за храна и възпроизводство - дало на човека силата да сънува и го научило как да използва сънищата си.

- Легендите, разбира се, казват прикрито истината -поясни тя. - Техният успех в прикриването на истината се осланя на човешкото убеждение, че са просто истории. Легендите за хора, превръщащи се в птици или ангели, са разкази на прикрита истина, които изглеждат като фанта­зии или просто халюцинации на примитивни или болни умове,

- Така че задачата на магьосниците от хилядолетия на­сам - продължи тя - е да създават нови легенди и да отк­риват скритата истина в старите. На това място в карти­ната се появяват и сънувачите. Жените са най-добри в съ­нуването. Те имат способността да забравят за себе си и да се отпускат.

- Жената, която ме учи на сънуване, можеше да под­държа двеста съня - рече накрая тя.

Есперанса ме изгледа настойчиво, като че ли преценя­ваше реакцията ми, която беше да стоя в тъпо вцепене­ние, защото нямах ни най-малка представа какво имаше предвид. Тя обясни, че да поддържаш даден сън, означа­вало да можеш да сънуваш нещо специфично за себе си и да можеш да влизаш в този сън, когато пожелаеш. Ней­ната учителка, рече тя, можела по желание да влиза в двеста специфични съня за себе си.

- Жените са несравними сънувачи - увери ме Еспе­ранса. - Жените са изключително практични. За да под­държа един сън, човек трябва да е практичен, защото съ­нят трябва да има някаква практическа насоченост. Лю­бимият сън на моята учителка беше да се сънува като яс­треб. Друг неин сън беше да се сънува като бухал. Така че, в зависимост от времето на деня, тя сънуваше един от двата съня и тъй като сънуваше докато беше будна, тя би­ваше действително и абсолютно ястреб или бухал.

В тона и очите й имаше такава искреност и убеденост, че аз бях напълно омагьосана. Нито за миг не се усъмних в думите й. Каквото и да беше казала в оня момент, не би ми се сторило странно.

По-нататьк тя обясни, че за да могат да постигат такива сънища, жените се нуждаят от желязна дисциплина. Тя се наведе към мен, като че ли не искаше останалите да чуят, и с поверителен тон ми каза:

- Под „желязна дисциплина" нямам предвид някакъв вид суров режим, а по — скоро, че жените трябва да нару­шат режима на това, което се очаква от тях.

- И трябва да го направят в младостта си - подчерта тя.- А най-важно - когато силата им е непокътната. Често, когато жените са достатъчно възрастни да прекратят функ­циите си на жени, те решават, че е време да се захванат с несветски или другосветски мисли и дейности. Не искат и да знаят или пък да повярват, че много рядко такива жени успяват.

Тя леко ме потупа по корема, като че ли свиреше на тъпан.

- Силата на жената се крие в утробата й - рече тя и енергично кимна, сякаш действително беше чула глупа­вия въпрос, който изникна в съзнанието ми: „Утробата й ли?"

- Жените - продължи тя - трябва да започнат, като из­горят своята матка. Те не бива повече да бъдат плодород­ната почва, предназначена за осеменяване от мъжете, по самата божия повеля.

Все още наблюдавайки ме внимателно, тя се усмихна и добави:

- Не си набожна, нали?

Поклатих глава. Не можех да говоря. Гърлото ми така се беше свило, че едва дишах. Бях се втрещила от страх И почуда; не толкова от това, което казваше, колкото от промяната, настъпила у нея. Ако някой ме попиташе, аз не бих могла да кажа кога се е променила, но изведнъж ли­цето й беше станало младо и лъчезарно; като че ли някакъв вътрешен живот бе запален вътре в нея.

- Това е добре! - възкликна Есперанса. - Така няма да се налага да се бориш срещу убежденията си - изтък­на тя. - Те много трудно се преодоляват. Аз бях възпитана отявлена католичка. Едва не умрях, когато трябваше да преразгледам отношението си към религията.

Тя въздъхна. После с мек и леко натъжен глас добави:

- Но това беше нищо в сравнение с битката, която трябваше да водя преди да стана истински сънувач.

Стоях в очакване, едва дишайки, докато едно доста приятно усещане се разля като лек електричен поток по цялото ми тяло. Очаквах да чуя разказ за жестока битка между нея и някакви страховити същества. И не успях да скрия разочарованието си, когато тя каза, че трябвало да се бори със себе си.

- За да бъда сънувач, трябваше да надвия вътрешното си „аз" - обясни Есперанса. - Нищо, ама нищо не е по-трудно от това. Ние, жените, сме най-окаяните затворници на своето вътрешно „аз". То е нашата клетка. Нашата клетка, направена от задължения и очаквания, с които ни засипват от момента, в който се родим. Знаеш как е. Ако първородното дете е син, се празнува. А ако е момиче, се посреща с едно свиване на раменете и изказване от рода на: „Нищо. Въпреки това ще я обичам и ще направя всичко за нея."

От уважение към възрастната жена, не се разсмях с глас. Никога през живота си не бях чувала подобни изяв­ления. Смятах се за независима жена. Но очевидно, в светлината на това, което Есперанса казваше, аз не бях по-различна от всяка друга жена. И противно на начина, по който обикновено бих реагирала на подобна идея, аз се съгласих с нея. Винаги ми бяха давали да разбера, че самият факт, че съм жена предполага да съм зависима. Учиха ме, че жената трябва да е благодарна, ако е прив­лекателна, така че мъжете с желание да й предлагат услу­гите си. Казваха ми, че е под женското ми достойнство да се захващам да върша сама каквото и да е, ако това съ­щото може да ми бъде дадено. Беше ми набивано в съз­нанието, че мястото на жената е вкъщи, при съпруга и де­цата си.

- Също като теб, аз бях отгледана от властен, но все пак либерален баща - продължи Есперанса. - И аз като теб смятах, че съм свободна. И когато трябваше да разбера магьосническото схващане - че свободата не означава да отстояваш себе си, - това едва не ме уби. Да отстоявам себе си означаваше да утвърждавам своята женственост. А това ми отнемаше всичкото време, усилия и енергия.

- Противно на това - продължи тя - магьосниците раз­бират свободата като способността да вършиш невъз­можното, неочакваното - да сънуваш сън, който няма ос­нова, няма реалност в ежедневния живот.

Гласът й отново се сниши до шепот, като добави:

- Познанието на магьосниците е винаги вълнуващо и ново. На жената й трябва единствено въображение, за да промени вътрешното си „аз" и да стане сънувач.

Есперанса каза, че ако не била успяла да надвие вът­решното си „аз", сега щяла просто да води нормалния живот на всяка жена; животът, който родителите й били предначертали. Един живот на поражения и унижения. Един живот, лишен от всякакво тайнство. Живот, програ­миран от обичаите и традицията.

Есперанса ме ощипа по ръката. Изпищях от болка. - По-добре слушай внимателно - укори ме тя.

- Но аз внимавам - измърморих аз в своя защита, като разтърквах ръката си; а бях сигурна, че никой няма да за­бележи отслабващия ми интерес.

- Няма да бъдеш примамена или прилъгана в света на магьосниците - предупреди ме тя. - Ти трябва да избе­реш, като знаеш какво те очаква.

Колебанията в настроението ми ме изненадваха, защото съвсем не бяха в съответствие със здравия разум. Би тряб­вало да ме е страх. А аз бях спокойна, като че ли моето присъствие там беше най-естественото нещо на света.

- Силата на жената се крие в утробата й - рече Еспе­ранса и отново ме шляпна по корема.

Тя каза, че жените сънували със своите утроби, или по — скоро от утробите си. Фактът, че имали утроби, ги правел идеални сънувачи.

Преди да успея да довърша дори мисълта „защо е тол­кова важна утробата", Есперанса ми отговори:

- Утробата е центърът на нашата съзидателна енергия -обясни тя - до такава степен, че ако мъжете изчезнат от света, жените пак ще могат да се възпроизвеждат. И тога­ва светът ще бъде населен само от женски индивиди на човешкия вид.

Тя допълни, че размножавайки се едностранно, жените биха могли да възпроизвеждат само копия на самите себе си.

Бях истински изненадана от тези й познания. Не се сдържах и я прекъснах, за да й кажа, че бях чела за парте­ногенетично и безполово размножаване в курс по биоло­гия.

Тя сви рамене и продължи с обясненията:

- По този начин жените, имайки способността и орга­ните за възпроизводство на живот, имат също и способ­ността да продуцират сънища със същите тези органи.

И като видя съмнението в очите ми рече:

- Не се мъчи да си обясниш как става. Обяснението е много просто и понеже е просто, е най-трудното нещо за разбиране. Аз самата още имам проблеми. И затова, съв­сем по женски маниер, аз действам. Аз сънувам и оста­вям обясненията за мъжете.

Есперанса ми довери, че първоначално магьосниците, за които ми беше разказала, предавали своето познание на биологическите си потомци или на хора, които те сами избирали, но резултатите били катастрофални. Вместо да обогатяват това познание, тези нови магьосници, избрани чрез произволна фаворизация, се впуснали да обогатяват себе си. В крайна сметка били унищожени и тяхното уни­щожение едва не заличило и познанието им. Тогава малко­то магьосници, които останали, решили, че никога вече знанието им не бива да се предава на потомството им или пък на избрани от тях хора, а само на хора, посочени от обективна, безлична сила, която те нарекли „духът".

- И сега, всичко това ни довежда до теб - обяви Еспе­ранса. - Древните магьосници решили, че салдо изрично посочените ще имат право на участие. Ти ни беше посо­чена. И ето те теб - роден сънувач! Сега вече зависи от силите, които ни управляват, накъде ще тръгнеш оттук на­татък. Не зависи от теб. Не зависи и от нас, разбира се. Можеш само да приемеш или да откажеш.

От настойчивия й глас и властния й поглед ставаше ясно, че говореше съвсем сериозно. Именно тази сериоз­ност ме възпря да не се изсмея с глас. А и бях доста изто­щена.

Психическата концентрация, от която се нуждаех, за да следя мисълта й, беше твърде натоварваща. Спеше ми се. Тя настоя да легна с изпънати крака и да се отпусна. Изпълних всичко така прилежно, че задрямах.

Когато отворих очи, нямах ни най-малка представа кол­ко дълго съм спала. Потърсих успокоителното присъствие на Есперанса или другите жени. Нямаше никой при мен на двора. Но въпреки това не се чувствах сама; някакси тяхното присъствие се усещаше в зеленото навсякъде около мен и аз се чувствах защитена. Лек ветрец прошу­моли в листата. Усетих го по клепачите си, топъл и нежен. Той се завъртя около мен, после премина над мен, както минаваше над пустинята - бързо и безшумно.

С поглед, фиксиран върху плочките, аз тръгнах по дво­ра, като се опитвах да следвам заплетените фигури. За мое удоволствие, линиите водеха от един плетен стол към друг. Опитах се да си спомня коя жена в кой стол беше седяла, но колкото и да се напрягах, не можех да се сетя.

Вниманието ми беше привлечено от миризмата на вкусна храна, подправена с лук и чесън. Следвайки ми­ризмата, аз стигнах до кухнята - една широка правоъгълна стая. Тя беше също така безлюдна, както и дворът. А яр­ките плочки по стените, наредени в причудливи шарки, ми напомняха фигурите на двора. Не се задълбочих да търся приликите, защото открих храната, оставена на ста­билна дървена маса в центъра на стаята. Приемайки, че е за мен, аз седнах и я изядох всичката. Това беше същата пикантна яхния, която бях яла на пикника; топла, беше дори още по-вкусна.

Като прибирах съдовете да ги отнеса до мивката, отк­рих под подложката за чинии някаква бележка и нарису­вана карта. Беше от Делия. Предлагаше да се върна в Лос Анджелис през Тусон, където щяла да ме чака в едно кафене, посочено на картата. Само там, пишеше тя, щяла да ми разкаже повече за себе си и своите приятели.