Животът на Исус Елън Уайт Предговор

Фарисеите постоянно пъшкаха от принудителното събиране на данъци от римляните. Смятаха, че плащането на данъци е против Божия закон. Това и използваха като повод да впримчат Исус. Шпионите пристъпиха към Него с привидна искреност, сякаш желаещи да узнаят дълга си, и казаха: “Учителю, знаем, че Си искрен и не Те е грижа от никого, защото не гледаш на лицето на човеците, но учиш Божия път според истината. Позволено ли е да даваме данък на кесаря, или не?”

Думите “знаем, че Си искрен”, ако бяха откровени, биха били чудесно признание. Но те ги изговориха, за да Го измамят. При все това тяхното свидетелство бе вярно. Фарисеите знаеха, че Исус говори и учи правдиво и това им заключение щеше да ги осъди.

Задалите въпроса на Исус мислеха, че са прикрили добре намерението си, но Исус четеше в сърцата им като в отворена книга и изрази гласно тяхното лицемерие. “Защо Ме изпитвате?” - каза Той. Показа им, че е прочел тайните им намерения и им даде знак, който те не бяха поискали. Но се объркаха още повече, когато Исус добави: “Покажете Ми един динарий!” Донесоха динарий и Той запита: “Чий образ и надпис има?” Отговориха: “Кесарев.” Христос посочи надписа върху монетата с думите: “Тогава отдавайте кесаревото на кесаря, а Божието на Бога.”

Шпионите бяха очаквали Исус да отговори направо на въпроса им в един или в друг смисъл. Ако беше казал, че не е законно да се дава данък на кесаря, щяха да донесат това на римските власти и Той щеше да бъде арестуван като подстрекател на бунт. А в случай, че кажеше, че е законно да се плаща данъка, възнамеряваха да Го наклеветят пред народа като противник на Божия закон. Но сега се почувстваха като попарени. Плановете им се объркаха. Начинът, по който зададоха въпроса, ги лиши от възможността да кажат нещо повече.

Отговорът на Христос не бе начин да се отбегне въпросът, а представляваше безпристрастен отговор. С римската монета в ръка, върху която бяха отпечатани името и образът на кесаря, Той заяви, че щом живеят под закрилата на римската власт, трябва да - отдават изискваната от нея подкрепа, ако това не е в противоречие с един по-висш дълг. Докато живееха мирно и покорни на законите на страната, трябваше винаги да поставят на първо място верността си към Бога.

Думите на Спасителя: “Тогава отдавайте- Божието на Бога” изобличаваха строго интригантстващите евреи. Ако бяха изпълнявали вярно задълженията си към Бога, нямаше да са разделен народ, подчинен на чужда власт. Над Ерусалим нямаше да се развяват римски знамена, на портите му нямаше да пази римска стража и в него нямаше да управлява римски управител. Еврейският народ изплащаше тогава наказанието за своето отстъпление от Бога.

Когато фарисеите чуха Христовия отговор, “се зачудиха и оставяйки Го, си отидоха”. Исус изобличи лицемерието и дързостта им. Така установи един велик принцип - принцип, който ясно определя границите на човешкия дълг към държавното управление и към Бога. Успокои много умове, смущавани от този въпрос. Оттогава насам мнозина започнаха да изпълняват верния принцип. Макар много да си отидоха недоволни, те съзнаваха, че въпросът е разрешен правилно и се учудваха на Христовата проницателност.

Едва фарисеите бяха млъкнали, когато при Исус дойдоха садукеи със своите рафинирани въпроси. Двете партии бяха в голяма опозиция една спрямо друга. Фарисеите се придържаха строго към преданията. Те бяха много точни в изпълнението на външните церемонии, прилежни в измиванията, в поста, в дългите молитви и показни в милостините си. Но Христос бе заявил, че правят невалиден Божия закон с поддържането на човешки учения и заповеди. Като класа те бяха фанатици и лицемери. Но все пак между тях имаше истински благочестиви хора. Приемаха Христовите учения и ставаха Негови ученици. Садукеите отхвърляха традициите на фарисеите. Те твърдяха, че вярват в по-голямата част от Свещените писания и ги приемат като правило в живота, но на практика бяха скептици и материалисти.

Садукеите отричаха съществуването на ангели, възкресението на мъртвите и учението за бъдещ живот с неговите награди и наказания. По всички тези точки те се различаваха от фарисеите. Особено спорен въпрос между двете партии бе възкресението. Фарисеите вярваха твърдо във възкресението, но в споровете и разискванията възгледите им по отношение на бъдещото състояние на човека бяха съвсем объркани. Смъртта стана за тях необяснима тайна. Неспособността им да отговарят на аргументите на садукеите даваше повод за постоянно дразнене. Разискванията между двете партии свършваха обикновено с гневни спорове и по-голямо отчуждение помежду им.

На брой садукеите бяха много по-малко от своите противници. Те нямаха голяма власт над народа, но много от тях бяха богати и имаха влиянието, което богатството придава. Повечето от свещениците бяха в техните редици и обикновено от средата им се избираше първосвещеникът. Това обаче ставаше при изричното условие, че няма да изтъкват своите скептични мнения. Поради броя и популярността на фарисеите, когато садукеите заемаха свещенически пост, се налагаше те да приемат външно ученията на фарисеите. Но самият факт, че се избираха за такава служба, придаваше влияние на заблудите им.

Садукеите отхвърляха учението на Исус. Според тях Той се въодушевяваше от дух, който не искаха да признаят така, както им го изявяваше, а и учението Му за Бога и за бъдещия живот противоречеше на теориите им. Вярваха в Бога като в единствено същество, което стои над човека, но оспорваха, че господстващото провидение и Божествената прозорливост можеха да лишат човека от свободната му морална сила и да го унижат до положението на роб. Вярваха, че след като е създал човека, Бог го е оставил сам на себе си независим от по-висше влияние. Твърдяха, че човек е свободен да се разпорежда с живота си и да очертава световните събития и че съдбата му е в неговите собствени ръце. Отричаха, че Божият Дух работи чрез човешки усилия или чрез естествени средства. Но държаха и на това, че чрез правилното използване на естествените си сили човек може да се издигне и да се просвети, както и да очисти живота си чрез сурови и строги мерки.

Характерът на садукеите се оформяше според идеите, които имаха за Бога. Тъй като според гледището им Бог не се интересува от човека, те не се уважаваха взаимно. Не бяха сплотени. Не признаваха влиянието на Божия Дух върху човешките действия и затова в живота им липсваше Неговата сила. И те като останалите евреи се хвалеха много с привилегиите си по рождение - че са чада на Авраам и че строго спазват закона. Но бяха лишени от истинския дух на закона и вярата. Естествената им симпатия се движеше в много тесни граници. Вярваха, че всеки може да придобие удобствата и благословенията на живота. Затова сърцата им не трепваха пред нуждите и страданията на другите. Живееха за себе си.

Чрез думите и делата Си Христос свидетелстваше за една Божествена сила, която поражда свръхестествени резултати за бъдещ живот отвъд настоящия, свидетелстваше за Бога като Баща на човешките синове, постоянно бдящ над правдивите им стремежи. Той откриваше действието на една доброжелателна и състрадателна Божествена сила, което изобличаваше себелюбивата недостъпност на садукеите. Учеше, че заради земното и вечното добро на човека Бог действа в сърцето му чрез Своя Свят Дух. Показваше колко погрешно за преобразяването на характера е да се разчита на човешка сила - то е дело само на Божия Дух.

Това учение садукеите бяха решили да опровергаят. Те влязоха в спор с Исус с чувството, че дори да не успеят да Го осъдят, ще успеят да засегнат поне авторитета Му. Възкресението бе въпросът, върху който искаха да разискват с Него. Ако се съгласеше с тях, Той щеше да обиди още повече фарисеите. Ако пък не се съгласеше, щяха да изложат учението Му на присмех.

Садукеите разсъждаваха така: ако тялото в своето безсмъртно, както и в своето смъртно състояние, се състои от една и съща материя, то, когато бъде възкресено от мъртвите, ще трябва да има плът и кръв и ще възобнови във вечния свят живота, който е бил прекъснат на земята. В такъв случай - разъждаваха - земните връзки ще бъдат възобновени, съпруг и съпруга ще се съберат отново, бракът ще продължава и всичко ще върви така, както преди смъртта, като слабостите и страстите на този живот бъдат увековечени и в бъдещия.

В отговор на въпроса им Исус вдигна завесата от бъдещия живот. “Защото във възкресението - каза Той - нито се женят, нито се омъжват, но са като Божии ангели на небето.” Показа, че садукеите не бяха прави във вярването си. Предпоставките им са неправилни. “Заблуждавате се - допълни, - като не знаете Писанията, нито Божията сила.” Не ги обвини в лицемерие, както бе направил с фарисеите, а в заблуда.

Садукеите мислеха, че единствени те изпълняват най-строго Писанията. Но Исус показа, че не познават тяхното истинско значение. Това знание се влива в сърцето чрез просвещението, което дава Светият Дух. Той заяви, че причината за обърканата им вяра и непросветеност бе непознаването на Свещените писания и на Божията сила. Садукеите се опитваха да ограничат Божиите тайни в рамките на своите разсъждения на смъртни. Христос ги покани да отворят умовете си за онези свещени истини, които биха разширили и засилили ума им. Хиляди хора стават безбожници поради това, че ограничените им смъртни умове не могат да обхванат тайните на Бога. Не могат да си обяснят чудното изявление на Божествена сила в Божиите провидения и затова отхвърлят съществуването на такава сила и го приписват на природни сили, които още по-малко могат да обхванат. Единствената развръзка на заобикалящите ни тайни е във всички тях да виждаме Божието присъствие и сила. Хората се нуждаят да признаят Бога като Творец на всемира и като Такъв, Който заповядва и върши всичко. Те се нуждаят от по-широка представа за Неговия характер и за тайната на Неговите сили.

Христос заяви на слушателите Си, че ако не би имало възкресение от мъртвите, Писанията, в които те заявяват, че вярват, биха били безполезни. Той каза: “А за възкресението на мъртвите не сте ли чели онова, което Бог ви говори, като казва: “Аз Съм Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов. Той не е Бог на мъртвите, а на живите.” Несъществуващите неща за Бога съществуват. Той вижда края от началото. На резултата от Своето дело гледа като на нещо, което се изпълнява в настоящето. Скъпите мъртви, от Адам до последния светия, който умира, ще чуят гласа на Божия Син и ще излязат от гробовете си за безсмъртен живот. Бог ще бъде техен Бог, а те ще бъдат Негов народ. Между Бога и възкръсналите светии ще съществува нежна връзка. Състоянието, което планът Му предвижда за в бъдеще, Той го вижда като съществуващо още сега. За Него мъртвите са живи.

Христовите думи накараха садукеите да млъкнат. Те не можаха да Му отговорят. Исус не каза нито една дума, за която биха могли да се хванат, за да Го осъдят. Противниците Му не спечелиха нищо друго освен народното презрение.

Фарисеите обаче не се отказаха да търсят нещо, което биха могли да използват срещу Него. Те придумаха един учен, законник, да запита Исус коя от десетте заповеди на закона е най-важна.

Първите четири заповеди на декалога, които посочват дълга на човека към неговия Създател, фарисеите смятаха за по-важни, отколкото останалите шест, очертаващи дълга на човека към неговия ближен. Като последица от това те бяха останали много назад в практическото благочестие. Исус бе показал на хората тяхната неспособност и ги бе научил, че е необходимо да вършат добри дела. Той беше заявил, че дървото се познава по плода си. Затова и бе обвинен, че поставя последните шест заповеди над първите четири.

Законоучителят се приближи до Исус и Го запита направо: “Коя заповед е първа от всички?” Отговорът на Христос бе прям и убедителен: “Първата е: “Слушай, Израилю; Господ, нашият Бог е един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила.” А ето втората, подобна на нея заповед: “Да възлюбиш ближния си като себе си.” Друга заповед по-голяма от тия няма.” “На тия две заповеди стоят целият закон и пророците.”

Първите четири от десетте заповеди се сумират в едната голяма заповед: “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум.” Последните шест са включени в другата: “Да възлюбиш ближния си като себе си.” И двете заповеди са израз на принципа на любовта. Не може да се пази първата, а втората да се нарушава, нито може да се пази втората, а да се нарушава първата. Когато в сърцето си отдаваме на Бога Неговото законно място, ние ще отдаваме и на ближния си подобаващото му място. Ще го обичаме, както обичаме себе си. А ще ни е възможно да обичаме ближния си безпристрастно само когато над всичко обичаме Бога.

Щом като всички заповеди се включват в любовта към Бога и човека, следва, че нито една заповед не може да се наруши, без да се накърни този принцип. Така Христос учеше слушателите Си, че Божият закон не се състои от много отделни заповеди, някои от които са по-важни, а други - по-незначителни, и могат да бъдат пренебрегвани безнаказано. Господ представя първите четири и последните шест заповеди като божествено цяло и учи, че любовта към Бога се изразява чрез послушание към всички Негови заповеди.

Книжникът, който бе задал на Исус посочения по-горе въпрос, бе добре просветен в закона, затова се учуди на Исусовите думи. Той не очакваше от Него да покаже такова дълбоко и основно познаване на Свещените писания. Този случай му даде по-ясна представа за принципите, които лежат в основата на святите заповеди. Пред събраните свещеници и управници той призна искрено, че Христос е дал правилно тълкувание на закона, като каза: “Превъзходно, Учителю! Ти право каза, че Бог е един и няма друг освен Него; и да Го люби човек от все сърце, с всичкия си разум и с всичката си сила, и да люби ближния си като себе си, това е много повече от всички всеизгаряния и жертви.”

Христовият мъдър отговор убеди книжника. Той знаеше, че еврейската религия се състои по-скоро от външни церемонии, отколкото от сърдечно благочестие. Съзнаваше донякъде безполезността на непридружените с вяра церемониални приношения и проливане на кръв за опрощаване на греха. Любовта и послушанието към Бога, както и несебелюбивите отношения между хората му се струваха по-ценни от всички обреди. Готовността на този човек да признае верния отговор на Христос, както и решителният начин, по който го изяви пред присъстващите, откри един дух, съвсем различен от духа на свещениците и управниците. Състрадателното сърце на Исус вникна в положението на честния законоучител, който в лицето на намръщените свещеници и заканващите се управници се осмели да изкаже сърдечното си убеждение. “Исус, като видя, че отговори разумно, рече му: Не си далеч от Божието царство.”

Книжникът беше близо до Божието царство, защото признаваше, че праведните дела са по-ценни пред Бога, отколкото всеизгарянията и жертвите. Но той имаше нужда да признае и Божествения характер на Христос, та чрез вяра в Него да получи сила, за да върши делата на правдата. Обредната служба нямаше никаква стойност, ако не се свържеше с Христос чрез жива вяра. Дори и моралният закон не постига целта си, ако не се разбира в отношението му към Спасителя. Христос бе показал няколко пъти, че законът на Отца Му съдържа нещо по-дълбоко, отколкото само едни авторитетни заповеди. В закона е въплътен принципът, разкрит и в евангелието. Посочва се дългът на човека и неговата вина. Но човекът трябва да очаква от Христос опрощение и сила, за да изпълнява препоръчваното от закона.

Фарисеите се бяха събрали близо до Исус, когато Той отговори на въпроса на книжника. И сега, обръщайки се към тях, Той им зададе един въпрос: “Какво мислите за Христос? Чий син е?” Целта Му беше да изпита вярата им в Месия - дали Го смятат за обикновен човек или за Божи Син. Цял хор от гласове отговори: “Давидов!” Това бе титлата, която пророчеството бе дало на Месия. Когато Исус изявяваше Божествеността Си чрез велики чудеса, когато лекуваше болни и възкресяваше мъртви, хората се питаха един-друг: “Дали Той не е Давидовият син? Сирофиникийката, слепият Вартимей, както и много други, когато викаха към Него за помощ, казваха: “Смили се за мене, Господи, сине Давидов” (15:22 Матей 15:22). Когато влизаше в Ерусалим, възседнал на ослето, Той бе приветстван с радостния вик: “Осанна на Давидовия син! Благословен, Който иде в Господнето име!” (21:9 Матей 21:9). Също през оня ден и малките деца в храма радостно Го назоваваха така. Но мнозина, които наричаха Исус Давидов син, не признаваха Неговата Божественост. Те не разбираха, че Давидовият син бе Божият Син.

В отговор на изказването, че Христос е Давидов син, Исус каза: “Тогава как Давид чрез Духа Го нарича Господ, думайки: “Рече Господ на Моя Господ: Седи отдясно Ми, докле положа враговете Ти под нозете Ти?” Ако, прочее, Давид Го нарича Господ, как е негов син? И никой не можеше да Му отговори ни дума; нито пък дръзна вече някой от тоя ден да Му задава въпроси.”

Интересът на хората към Христос и Неговото дело растеше постоянно. Наистина те бяха запленени от поученията Му, но бяха и объркани. Почитаха свещениците и равините за образоваността и привидната им набожност. По всички религиозни въпроси се покоряваха напълно на техния авторитет. Но сега забелязваха, че религиозните водачи се опитват да опозорят Исус, Учителя, Чийто добродетели и знания след всяка атака блясваха с по-голяма сила. Виждаха сведените лица на свещениците и старейшините и усещаха объркването и смущението им. Учудваха се, че управниците не вярваха на Исус, когато Неговите поучения бяха така ясни и прости. Хората не знаеха по кой път да тръгнат. С голяма загриженост наблюдаваха действията на онези, чийто съвет бяха следвали досега.

С разказаните притчи Христос целеше да предупреди управниците и да поучи желаещите да бъдат поучени. Но имаше нужда да се говори още по-ясно. Чрез спазването на традициите и сляпата вяра в едно покварено духовенство хората бяха заприличали на роби. Христос реши да строши тези вериги. Характерът на свещениците, управниците и фарисеите трябваше да бъде изложен напълно.

“На Мойсеевото седалище - каза Той - седят книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви заръчат, правете и пазете, но според делата им не постъпвайте; понеже говорят, а не вършат.” Книжниците и фарисеите твърдяха, че имат същия Божествен авторитет, какъвто имаше Мойсей. Те претендираха, че заемат неговото място на тълкуватели на закона и народни съдии. Ето защо изискваха най-голямо уважение и послушание от населението. Но Исус посъветва слушателите Си да вършат онова, на което равините учат според закона, но да не следват техния пример. Самите те не прилагаха на дело учението.

Освен това учеха на много неща, противоречащи на Свещените писания. Исус каза: “Защото свързват тежки и непоносими бремена и ги налагат върху плещите на хората, а самите те не искат нито с пръста си да ги помръднат.” Фарисеите препоръчваха съблюдаването на множество правила, основаващи се върху преданието и постъпваха неразумно, като ограничаваха личната свобода. Те даваха такива тълкувания на някои части от закона, че обременяваха хората с тачене на обреди, които сами тайно не зачитаха и от които, когато бе в техен интерес, се освобождаваха.

Постоянната им цел бе да демонстрират своята набожност. Нямаше нищо свято за тях, което да попречи за постигането на тази цел. Относно заповедите Си Бог бе казал на Мойсей следното: “Да ги връзваш за знак на ръката си и да бъдат като надчелия между очите ти!” ( 6:8 Второзак. 6:8). Тези думи съдържат дълбоко значение. Когато човек разсъждава върху Божието слово и го прилага в живота, той се облагородява. Чрез извършване на праведни дела и дела на милост ръцете ще са тези, които ще разкрият принципите на Божия закон. Те няма да се омърсяват от подкупи, както и от всичко нечисто и неистинно. Ще са заети с дела на любов и състрадание. Също и в очите, когато са насочени към благородна цел, ще се чете чистота и правда. Изразителното лице, говорещото око ще свидетелстват за непорочния характер на човека, обичащ и почитащ Божието слово. Но евреите от времето на Христос не обръщаха внимание на това. Дадената на Мойсей заповед се тълкуваше съвсем другояче, а именно: че заповедите на Свещеното писание трябва да се носят от самия човек. В съгласие с това те се изписваха върху пергаментови ленти и се завързваха около главата и китката на ръката така, че да се виждат. Но това не спомагаше за по-здравото вкореняване на Божия закон в ума и в сърцето. Пергаментите се носеха само като знаци за привличане на вниманието. Смятаха се за средства, придаващи важност на носителите им, за да вдъхват уважение у народа. Но Исус съкруши тази празна претенция:

“Но вършат всичките си дела, за да ги виждат хората; защото разширяват филактериите си и правят големи полите на дрехите си; и обичат първото място при угощенията и първите столове в синагогите, и поздравите по пазарите, и да се наричат от хората учители. Но вие недейте се нарича учители, защото един е вашият Учител, а вие всички сте братя. И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, небесният. Недейте се нарича нито наставници, защото един е вашият Наставник, Христос.” С такива ясни думи Спасителят разкри себелюбивата амбиция, която се е стремяла винаги към място и власт, изявявайки фалшиво смирение, докато сърцето е изпълнено с алчност и завист. Когато се устройваше угощение, гостите заемаха места според чиновете си. Получилите най-почетните места, се ползваха от особено внимание и специални услуги. Към такива почести се стремяха фарисеите. Исус изобличи тази практика.

Той изобличи и суетното пожелаване на титлата “рави” или “наставник”. “Такова име - каза Той - не подобава на човеци, а на Христос.” Свещеници, книжници, управници, тълкуватели и изпълнители на закона - всички бяха братя, деца на един Баща. Исус изясни на слушателите, че не трябва да дават на човек почетна титла, която да е символ на неговия контрол върху съвестта или вярата им.

Ако Христос би бил днес на земята, заобиколен от хора, титулувани с “преподобен” или “негово високопреподобие”, не би ли повторил съвета Си: “Недейте се нарича нито наставници, защото един е вашият Наставник, Христос.” Писанието казва за Бога: “Свято е, преподобно е Неговото име!” (111:9 Пс. 111:9). На кое човешко същество подобава такава титла? Колко малко има човек от мъдростта и правдата, които тя съдържа! Колко много са хората, злепоставящи с това присвоено име Божията личност и характер! Уви, колко често под красиво избродираните одежди на някое свещенодействащо лице се таят светска амбиция, деспотизъм и най-долни грехове! Спасителят продължи:

“А по-големият между вас нека ви бъде служител, но който превъзвишава себе си, ще се смири; и който смири себе си, ще се възвиси.” Исус често споменаваше в поученията Си, че истинското величие се измерва с моралната стойност. Според небесната преценка величието на характера се състои в живеенето за благото на нашите ближни, чрез вършене дела на любов и милосърдие. Христос, Царят на славата, бе слуга на падналите човеци.

“Но горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! - каза Исус. - Защото затваряте небесното царство пред човеците, понеже сами вие не влизате, нито влизащите оставяте да влязат.” Чрез изопачаване на Свещените писания свещениците и законоучителите заслепяваха умовете на онези, които иначе биха стигнали до познание на Христовото царство и на оня вътрешен, Божествен живот, присъщ на истинската святост.

“Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, защото изпояждате домовете на вдовиците даже когато за показ правите дълги молитви; затова ще приемете по-голямо осъждане.” Фарисеите имаха силно влияние над народа, но злоупотребяваха с него в полза на своите интереси. Печелеха доверието на набожни вдовици, след това им внушаваха, че дългът им изисква да завещаят имота си за религиозни цели. Но щом получеха власт над парите им, хитрите интриганти ги употребяваха за себе си. За да прикриват своята нечестност, молеха се с часове на публични места и парадираха със своята набожност. Христос заяви, че заради това лицемерие те ще бъдат по-лошо осъдени. Същият упрек се отнася за много християни от наше време, които изтъкват своята набожност. Животът им е опетнен от себелюбие и алчност, но върху всичко това хвърлят булото на привидна чистота и за известно време измамват ближните си. Но Бога те не могат да измамят. Той чете всяко тяхно сърдечно намерение и ще осъди всекиго според делата му.

Христос порицаваше безпощадно злоупотребите, но и внимаваше да не намали задълженията на човека. Той изобличаваше онова себелюбие, което изнудваше вдовиците и злоупотребяваше с техните дарове. А в същото време похвали вдовицата, която пусна дара си в Божията съкровищница. Злоупотребата с дара не отклоняваше Бога от намерението Му да благослови дарителя.

Исус се намираше в двора, където бяха поставени съкровищниците, и наблюдаваше дарителите. Много от богатите носеха значителни суми, които пускаха с голяма показност. Исус ги гледаше тъжно и не се изказваше за щедрите им дарения. Не след много лицето Му засия, когато видя една бедна вдовица да се приближава колебливо, сякаш се боеше да не я забележи някой. Докато богати и надменни минаваха и пускаха даренията си, тя се държеше настрана и не смееше да пристъпи напред. Но желаеше да направи нещо, колкото малко и да бе то, за делото, което обичаше. Погледна дара в ръката си. Беше много малък в сравнение с даренията на заобикалящите я, но това бе всичкото, което притежаваше. Изчаквайки удобен случай, тя хвърли набързо в съкровищницата двете си лепти и се отдалечи. А като се обърна, долови погледа на Исус, Който я гледаше с одобрение.

Спасителят повика учениците и им каза да обърнат внимание на бедната вдовица. Тогава до ушите на жената стигнаха Неговите похвални думи: “Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата.” Радостни сълзи на благодарност, че постъпката - е разбрана и оценена, изпълниха очите -. Мнозина биха я посъветвали да си запази оскъдните пари. В ръцете на ситите свещеници те щяха да се изгубят измежду многото богати дарения в касата. Но Исус проникна в нейната подбуда. Жената вярваше, че храмовата служба е определена от Бога и имаше силното желание и тя да даде нещо за нейната издръжка. Направи, което можеше. Делото - щеше да остане като вечен паметник в нейна чест през всички времена и нейна радост във вечността. Дарът бе направен от сърце. Неговата стойност се определи не по стойността на монетата, а по любовта - към Бога и интереса - към делото на Този, Който я бе подбудил към постъпката.

За нея Исус каза: “- тая бедна вдовица пусна повече от всички.” Богатите бяха дали от изобилието си. Много от тях го сториха, за да бъдат видени и прославени от околните. Големите им дарения не ги лишаваха от удобствата, нито от лукса, в който живееха. Те не направиха някакви жертви, затова не можеха да се сравнят по стойност с лептата на вдовицата.

Подбудата е, която препоръчва делата ни. Тя ги отбелязва като ниско- или високоморални. Бог не смята за най-ценни великите дела, дето всяко око вижда и всеки език хвали. Малки задължения, изпълнени с радост, малки дарове, не привличащи вниманието и в човешките очи без всякаква стойност, често стоят най-високо в Божиите очи. Сърце пълно с вяра и любов е по-скъпо пред Бога, отколкото най-скъпия дар. Бедната вдовица даде своите средства, лиши се от храна заради делото, което обичаше. Стори го с вярата, че нейният небесен Баща няма да я забрави в голямата - нужда. Този несебелюбив дух и детинска вяра спечелиха похвалата на Исус.

Между бедните има много, които желаят да изразят благодарността си към Бога за Неговата благодат и истина. Драго им е да споделят заедно с по-заможните си братя издръжката на Божията служба. Тези души не трябва да се отблъскват. Нека и те влагат лептите си в небесната банка. Ако се дават от сърце, изпълнено с любов към Бога, малките наглед дарения стават осветени дарове, безценни приноси, които Бог одобрява и благославя.

Когато Исус каза, че “тая бедна вдовица пусна повече от всички”, думите Му бяха верни не само по отношение на подбудата, а и по отношение на резултатите от нейния дар. Двете лепти, които правят един кодрант, са внесли в Божията каса сума, много по-голяма от даровете на богатите евреи. Влиянието на оня малък дар е като поток, отначало малък, но ставащ през вековете по-дълбок и по-широк. По хиляди начини той е допринасял за облекчаване на бедните и за разпространяване на евангелието. Този пожертвувателен пример на вдовицата е въздействал на хиляди сърца във всяка страна и във всеки век. Той се е превърнал в призив към богати и бедни, така че техните дарения са увеличили стойността му. Божието благословение превърна лептата на вдовицата в източник на велики дела. Същото става с всеки дар, който се поднася от сърце, и с всяко дело, което се извършва с искреното желание да се прослави Бог. Такъв дар се слива с целите на Всемогъщия. Никой човек не може да измери неговите добри резултати.

Спасителят продължи да изобличава книжниците и фарисеите. “Горко вам, слепи водители! , които казвате: Ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се. Безумни и слепи! , че кое е по-голямо, дарът ли или олтарът, който освещава дара? Прочее, който се кълне в олтара, заклева се в него и във всичко, що е върху него. И който се кълне в храма, заклева се в него и в Онзи, Който обитава в него.” Свещениците тълкуваха Божиите изисквания според своите неправилни и тесногръди схващания. Те се смятаха за способни да правят тънка разлика във вината от разните грехове, като някои отминаваха леко, а други - може би с по-малки последствия - определяха за непростими. По материални съображения често пъти те освобождаваха човеците от клетвите им. За големи суми отминаваха понякога груби престъпления, докато при други случаи произнасяха тежки присъди за дребни нарушения.

“Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! Защото давате десятък от гьозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегнали по-важните неща на закона: правосъдието, милостта и верността; но тия трябваше да правите, а ония да не пренебрегвате.” С тези думи Христос наново осъжда злоупотребата със святите задължения. Той не отстранява самото задължение. Десятъчната система бе отредена от Бога и бе съблюдавана още от най-ранни времена. Авраам, бащата на вярващите, плащаше десятък от всичко, което притежаваше. Еврейските водачи признаваха задължението да се плаща десятък и в това бяха прави; но те не даваха свобода на вярващите да изпълняват дълга си по свое убеждение. За всеки отделен случай им предписваха своеволни правила. Тези изисквания бяха станали толкова сложни, че бе невъзможно да се изпълняват. Никой не знаеше кога се е издължил. Така както Бог я бе дал, системата беше справедлива и разумна, но книжниците и фарисеите я бяха превърнали в тежко бреме.

Всичко, което Бог заповядва, е от значение. Христос признаваше плащането на десятък като дълг, но Той показа, че изпълнението на този дълг не освобождава човека от другите му задължения. Фарисеите бяха много точни, когато плащаха десятък върху градински билки, като гьозум, копър и кимион. Това не им струваше много, но им създаваше пред хората репутацията на верни и святи. В същото време техните безполезни ограничения потискаха хората и убиваха в тях почитта към святата система, отредена от Самия Бог. Те заангажирваха човешките умове с дребни различия, а отклоняваха вниманието им от основните истини. По-важните неща в закона: правосъдие, милост и истина се пренебрегваха. “- но тия - каза Христос - трябваше да правите, а ония да не пренебрегвате.”

По същия начин равините бяха изопачили и други закони. В дадените чрез Мойсей нареждания беше забранено да се яде нещо нечисто. Употребата на свинско месо, както и на месо от някои други животни се забраняваше, защото замърсява кръвта и скъсява живота. Но фарисеите не се задоволяваха с тези ограничения така, както Бог ги бе дал. Те отиваха до големи крайности. Между другите неща изискваха от хората да прецеждат водата за пиене, да не би в нея да има някое дребно насекомо, което да се числи към нечистите животни. Сравнявайки дребнавите им изисквания с размера на действителните им грехове, Исус изрече към фарисеите: “Слепи водители! , които прецеждате комара, а камилата поглъщате!”

“Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! , защото приличате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота!” Както варосаната и красиво декорирана гробница скрива мъртвешките останки, така и външната святост на свещениците и управниците крие моралната нечистота. И продължи:

“Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, защото зидате гробниците на пророците и поправяте гробовете на праведните, и казвате: Ние, ако бяхме живели в дните на бащите си, не бихме съучаствали с тях в проливане кръвта на пророците. Така щото свидетелствате против себе си, че сте синове на ония, които избиха пророците.” За да покажат своето уважение към умрелите пророци, евреите много ревностно разкрасяваха гробниците им. Но не се ползваха от ученията им, нито се вслушваха в изобличенията им.

По времето на Христос се поддържаха разни суеверия, свързани с гробовете на умрелите и се изразходваха големи суми за тяхното украсяване. В очите на Бога това бе идолопоклонство. С неподобаващата почит към умрелите човеците показваха, че не обичат Бога с възвишена любов, нито ближния като себе си. Същото идолопоклонство стига до големи крайности и днес. Мнозина са виновни за това, че не се грижат за вдовици и сирачета, за болни и бедни, а издигат скъпи паметници за умрели. За тази цел се пръскат щедро време, пари и труд, докато задълженията към живите - задължения, които Христос е посочил ясно - остават неизпълнени.

Фарисеите зидаха гробници на пророците и ги украсяваха. Те казваха: “Ние, ако бяхме живели в дните на бащите си, не бихме съучаствали с тях в проливане кръвта на пророците.” Но в същото време правеха планове да отнемат живота на Божия Син. Това трябва да ни послужи като урок. То трябва да отвори очите ни, за да разпознаваме силата на Сатана, отклоняваща ума от светлината на истината. Много хора вървят по пътя на фарисеите. Те почитат тези, които са умрели за своята вяра. Чудят се на слепотата на евреите, която стана причина за отхвърлянето на Христос. “Ако бяхме живели в Негово време - заявяват те, - ние с радост бихме приели учението Му. Никога не бихме участвали в престъплението на онези, които отхвърлиха Спасителя.” Но когато послушанието към Бога изисква от тях себеотрицание и смирение, същите тези хора пренебрегват убежденията си и отказват да се покорят. Така те изявяват същия дух, който изявяваха порицаните от Христос фарисеи.

Евреите едва ли съзнаваха каква страшна отговорност се криеше в отхвърлянето на Христос. От времето, когато се проля първата невинна кръв, когато праведният Авел бе убит от ръката на брат си, тази история се е повтаряла с увеличаваща се вина. Във всеки век пророци са издигали гласовете си против греховете на царе, управници и народ, като са предавали дадените им от Бога думи и са изпълнявали волята Му с риск за живота си. От род на род се е трупало страшно наказание за отхвърлялите светлината и истината. Сега Христовите врагове стоварваха това наказание върху себе си. Грехът на свещениците и началниците беше по-голям от греха на всеки друг предшестващ род. С отхвърлянето на Спасителя те поемаха върху себе си отговорността за всички праведници, които са били убити от времето на Авел до това на Христос. Те щяха да прелеят чашата на беззаконието. Скоро тя щеше да се изсипе върху главите им като възмездие. За тези последствия Исус ги предупреди: “За да дойде върху вас всичката праведна кръв, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария, Варахиевия син, когото убихте между светилището и олтара. Истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху туй поколение.”

Книжниците и фарисеите, които слушаха Исус, знаеха, че думите Му са верни. Те знаеха как бе убит пророк Захария. Още докато пророкът предаваше Божиите предупреждения, отстъпилият цар бе обладан от сатанинска ярост и заповяда пророкът да бъде убит. Върху плочите в двора на храма останаха следи от кръвта му, които не можеха да се заличат. Останаха там като свидетелство против отстъпилия Израил. Докато храмът съществуваше, петното на пролятата праведна кръв щеше да личи, викащо към Бога за отмъщение. Когато Исус спомена тези страшни грехове, тръпки на ужас побиха множеството.

Гледайки напред, Той заяви, че непокаяността на евреите и тяхната нетърпимост спрямо Божиите служители ще бъдат и в бъдеще същите, каквито са били в миналото: “Затова ето, Аз изпращам при вас пророци, мъдри и книжници; едни от тях ще убиете и ще разпънете, а други от тях ще биете в синагогите си и ще ги гоните от град в град.” Пророци и мъдреци, пълни с вяра и със Светия Дух - Стефан, Яков и много други - щяха да бъдат осъдени и убити. Христос говореше пред слушателите Си като съдия, с издигната към небето ръка и заобиколен от Божествена светлина. Гласът Му, който толкова често бяха слушали да звучи кротко и умолително, сега изобличаваше строго и осъждаше. Слушателите потръпваха. Впечатлението от думите и погледа Му нямаше да се заличи никога.

Негодуванието на Христос бе отправено към лицемерието, грубите грехове, чрез които човеците погубваха душите си, мамеха народа и обезславяха Бога. В хитрите, измамливи разсъждения на свещениците и началниците Той съзираше действието на сатанински сили. Остро и изпитващо бе Неговото изобличение на греха, но Той не изрече отмъстителни думи. Изпитваше свещен гняв към княза на тъмнината, но не проявяваше раздразнение. Така и християнинът, който живее в съгласие с Бога и притежава благите качества на любовта и милостта, ще изпитва справедлив гняв към греха, но няма да се поддава на страстите си, за да хули хулещите го. Даже когато стои срещу хора, които, движени от тъмната сила, поддържат лъжата, той ще запази чрез Христос своето спокойствие и самообладание.

Божествена милост се изписа на лицето на Божия Син, когато задържа поглед върху храма и след това го насочи към слушателите Си. С глас, задавян от сърдечна мъка и горчиви сълзи, Той извика: “Ерусалиме, Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошката прибира пилците си под крилата, но не искахте!” Тези думи изразяват душевната борба у Исус от раздялата. В Христовия плач се излива самото сърце на Бога. Той е тайнственото прощално сбогуване на дълготърпеливата Божия любов.

И фарисеи, и садукеи бяха замлъкнали. Исус повика учениците Си и се приготви да напусне храма не като победен и изгонен от враговете Си, а като Човек, Който е свършил работата Си. Излезе от спора победител.

Скъпите истини, изказани от Христос през онзи съдбоносен ден, се запазиха в много сърца. От тях възникнаха нови мисли, породиха се нови стремления и започна нова история. След разпятието и възкресението Му тези лица излязоха напред и изпълниха своето Божествено предназначение с мъдрост и ревност, съответстващи на величието на делото. Те станаха носители на вест, която привличаше човешките сърца и ги освобождаваше от старите суеверия, спъващи дълго време напредъка в живота на хиляди хора. Пред тяхното свидетелство човешките теории и философии заприличваха на празни басни. Могъщи бяха резултатите, последвали от думите на Спасителя, отправени към учуденото и благоговеещо множество в Ерусалимския храм.

Но Израил като народ се бе отделил от Бога. Естествените клончета на маслината се счупиха. Поглеждайки за последен път към вътрешността на храма, Исус каза печално: “Ето, вашият дом се оставя пуст. Защото казвам ви, отсега няма вече да Ме видите, докогато не речете: Благословен, Който иде в Господнето име!” Дотогава Той бе наричал храма Свой Бащин дом. Но сега, когато щеше да излезе вън от стените му, Божието присъствие щеше да се оттегли завинаги от храма, съграден за Негова прослава. Оттогава насам храмовите церемонии щяха да бъдат безсмислени, а службите в него - подигравка.
Тази глава е основана на Йоан 12:20-43.