Joanne Rowling Harry Potter and the PhilosopherІs stone Джоан Роулинг

Рон оглеждаше ключалката на вратата.

¶ Трябва да търсим някой голям старомоден... вероятно сребърен, като бравата.

Всеки от тях грабна по една метла и се извиси във въздуха сред облака от ключове. Те посягаха и се опитваха да сграбчат някой от омагьосаните ключове, които обаче се стрелкаха и фучаха толкова бързо, че им беше почти невъзможно да хванат някой от тях.

Но ненапразно Хари беше най-младият търсач от един век насам. Той имаше дарбата да зърва неща, които другите не виждаха. След една минута криволичещ полет из вихъра от перушина във всички цветове на дъгата той забеляза голям сребърен ключ, на който едното крило беше изкривено, сякаш вече веднъж е бил хванат и грубо пъхнат в ключалката.

¶ Този! ¶ подвикна Хари на другите. ¶ Този големият... там... не, там... с яркосините криле... перата от едната страна са съвсем смачкани.

Рон се стрелна в посоката, накъдето сочеше Хари, блъсна се в тавана и за малко не падна от метлата си.

¶ Трябва да го заобиколим! ¶ извика Хари, без да откъсва очи от ключа с повреденото крило. ¶ Рон, ти се спусни отгоре... Хърмаяни, стой отдолу и му попречи да слезе... пък аз ще се опитам да го хвана. Така, СЕГА!

Рон пикира, Хърмаяни се стрелна нагоре, ключът убягна и на двамата и Хари полетя подир него. Ключът се спусна към стената, Хари се наведе напред и с неприятен хрущящ звук го притисна с една ръка към камъните. Ликуванията на Рон и Хърмаяни отекнаха из високото помещение.

Бързо се приземиха и Хари хукна към вратата със съпротивяващия се ключ в ръка. Пъхна го в ключалката и го обърна ¶ това подейства. В мига, в който ключалката щракна, ключът отново полетя, сега вече с много смачкан вид, след като е бил хващан два пъти.

¶ Готови ли сте? ¶ попита Хари другите двама с ръка на бравата. Те кимнаха и той отвори вратата.

Следващото помещение беще толкова тъмно, че изобщо нищо не виждаха. Но когато прекрачиха прага, стаята внезапно бе заляна от светлина и се откри учудваща гледка.

Те стояха на ръба на огромна шахматна дъска, зад черните шахматни фигури, които до една бяха по-високи от тях и изваяни от нещо, наподобяващо черен камък. Срещу тях, в другия край на помещението, бяха белите фигури. Хари, Рон и Хърмаяни потръпнаха ¶ нито една от огромните бели шахматни фигури нямаше лице.

¶ Какво ще правим сега? ¶ прошепна Хари.

- Не е ли очевидно? - каза Рон. - Тлябва да играем, за да прекосим стаята.

Зад белите фигури се виждаше друга врата.

¶ Как? ¶ попита Хърмаяни притеснено.

¶ Мисля ¶ каза Рон, ¶ че ще трябва да станем шахматни фигури. Той отиде до един черен кон, протегна ръка и го докосна. Камъкът веднага оживя. Конят затропа по земята, рицарят на гърба му обърна главата си с шлема и погледна надолу към Рон.

¶ Трябва ли... ъъъ... да се присъединим към вас, за да стигнем отсреща?

Рицарят кимна. Рон се обърна към другите двама.

¶ Това трябва да се обмисли... ¶ каза той. ¶ Предполагам, че ще е нужно да заемем местата на три от черните фигури...

Хари и Хърмаяни стояха, без да продумат, и изчакваха Рон да помисли. Най-сетне той каза:

¶ Сега не се обиждайте или нещо подобно, но нито един от вас не е добър на шахмат...

¶ Не сме обидени ¶ каза Хари бързо. ¶ Ти просто ни казвай какво да правим.

¶ Добре, ти, Хари, ще заемеш мястото на този офицер, а ти, Хърмаяни, застани до него вместо този топ.

¶ Ами ти?

¶ Аз ще бъда кон ¶ заяви Рон.

Шахматните фигури сякаш бяха слушали, защото при тези думи един кон, един офицер и един топ обърнаха гръб на белите фигури и напуснаха шахматната дъска, като оставиха три празни полета, които Хари, Рон и Хърмаяни заеха.

¶ В шахмата белите винаги играят първи ¶ каза Рон и се загледа през дъската. ¶ Да... вижте...

Една бяла пионка се беше придвижила две полета напред.

Рон почна да разиграва черните фигури. Те се придвижваха мълчаливо накъдето ги отпращаше. На Хари му трепереха коленете. Ами ако загубят?

¶ Хари... иди диагонално четири полета надясно.

Първата им истинска уплаха дойде, когато беше взет другият им кон. Бялата царица го повали на земята и го извлече от дъската, където той остана да лежи с лице надолу.

¶ Трябваше да позволя това да стане ¶ каза Рон, който изглеждаше развълнуван. ¶ Така те освобождавам, за да вземеш онзи офицер, Хърмаяни, хайде.

Всеки път, когато те губеха фигура, белите не проявяваха никаква милост. Скоро имаше купчина от сломени черни играчи, свлечени покрай стената.

На два пъти Рон едва забеляза навреме, че Хари и Хърмаяни са в опасност. Самият той скачаше по дъската, взимайки почти толкова бели фигури, колкото черни фигури бяха загубили те.

¶ Почти успяхме ¶ промърмори той изведнъж. ¶ Нека да помисля... нека да помисля...

Бялата царица обърна безликата си глава към него.

¶ Да... ¶ каза Рон тихо, ¶ това е единственият начин... аз трябва да бъда взет.

¶ НЕ! ¶ изкрешяха Хари и Хърмаяни.

¶ Това е шах! ¶ сряза ги Рон. ¶ Трябва да се дават някои жертви! Ще направя един ход напред и тя ще ме вземе... това те освобождава да матираш царя, Хари!

¶ Но...

¶ Рон...

¶ Слушай, ако не побързаш, той ще е взел вече камъка!

Нямаше какво друго да се прави.

¶ Готови ли сте? ¶ извика Рон пребледнял, но решен на всичко. ¶ Отивам... и не се бавете, след като сте спечелили.

Той пристъпи напред и бялата царица се нахвърли върху него. Удари Рон силно по главата с каменната си ръка и той падна с трясък на пода ¶ Хърмаяни изпищя, но не напусна полето си. Бялата царица завлече Рон встрани ¶ той изглежда беше в безсъзнание.

Разтреперан, Хари се придвижи три полета вляво.

Белият цар свали короната си и я хвърли в краката му. Бяха спечелили. Шахматните фигури се оттеглиха в двете страни и се поклониха, като освободиха вратата пред Хари и Хърмаяни.

След един последен отчаян поглед към Рон те се втурнаха през нея и по следващия тунел.

- Ами ако е...

- Ще се оправи - каза Хари, опитвайки се да убеди и себе си. - Какво мислиш, че следва сега?

- Вече минахме през препятствието на Спраут... то беше дяволската примка. Флитуик трябва да е омагьосал ключовете. Макгонъгол е трансфигурирала шахматните фигури, за да ги съживи. Остават заклинанията на Куиръл и на Снейп...

Достигнаха друга врата.

- Влизаме ли? - прошепна Хари.

- Влизаме.

Хари я бутна и тя се отвори.

Отвратителна миризма изпълни ноздрите им и накара и двамата да закрият носове с одеждите си. С просълзени от смрадта очи видяха, проснат в безсъзнание на пода пред тях, с кървава бучка на главата, един трол, по-голям дори от онзи, с когото се бяха преборили.

- Радвам се, че няма нужда да се бием с този - прошепна Хари, докато двамата предпазливо прекрачваха един от масивните му крака. - Ела, не мога да дишам.

Той дръпна и отвори следващата врата, като и двамата се страхуваха да погледнат какво идва сега. Обаче тук нямаше нищо особено страшно - просто една маса със седем шишета в различни форми, поставени в редица.

- Това е на Снейп - каза Хари. - Какво трябва да направим?

Те прекрачиха прага и веднага в отвора на вратата зад тях пламна огън. А той не беше обикновен огън - беше пурпурен. В същия миг, при вратата, която водеше нататък, лумнаха черни пламъци. Бяха попаднали в капан.

- Виж! - Хърмаяни грабна един свитък, който лежеше до шишетата. Хари надникна над рамото й да го прочете:

- Блестящо! - каза Хърмаяни. - Това не е магия... това е логика... една загадка. Доста от най-големите магьосници не владеят нито грам логика. Те биха заседнали тук завинаги.

- Но същото ще стане и с нас, нали?

- Съвсем не! - възрази Хърмаяни. - всичко, от което се нуждаем, е тук, на тази хартия. Седем шишета: три са отрова; две са вино, едно ще ни преведе невредими през черния огън, а друго ще ни върне през пурпурния.

- Но как ще разберем кои да изпием?

- Дай ми една минута време.

Хърмаяни прочете написаното няколко пъти. После тръгна напред-назад покрай редицата шишета, като си мърмореше под носа и ги сочеше. Накрая плесна с ръце.

- Разгадах го - заяви тя. - Най малкото шише ще ни преведе през черния огън... към камъка.

Хари погледна миниатюрното шишенце.

- Това ще стигне само за един от нас - каза. - Едва ли има и глътка.

Те се спогледаха.

- А кое ще те върне през пурпурните пламъци?

Хърмаяни посочи едно закръглено шише в десния край на редицата.

- Ти ще изпиеш него - каза Хари. - Не, слушай... върни се и вземи Рон... грабнете си метли от стаята с летящите ключове. Те ще ви измъкнат през капака на пода и покрай Пухчо... Идете право в соварника и пратете Хедуиг при Дъмбълдор. Имаме нужда от него. Аз може би ще успея известно време да се браня от Снейп, но не съм достатъчно силен противник за него.

- Но Хари... ако с него е Ти-знаеш-кой?

- Е... веднъж имах късмет, нали? - каза Хари и посочи белега си. - Може пак да имам късмет.

Устните на Хърмаяни затрепераха и тя внезапно се втурна към Хари и го прегърна.

- Хърмаяни!

- Хари... да знаеш, че си велик магьосник!

- Не съм толкова добър като теб - каза Хари много смутено, когато тя го пусна.

- Аз ли?! - рече Хърмаяни. - Книги! И умение! Има по-важни неща... приятелство и храброст, и... о, Хари... пази се!

- Ти пий първа - каза Хари. - Сигурна си кое какво е, нали?

- Абсолютно! - отговори Хърмаяни, отпи голяма глътка от кръглото шише в края на редицата и потръпна.

- Да не е отрова? - попита Хари тревожно.

- Не... ама е като лед.

- Бързо, върви преди да му мине действието.

- Успех! И внимавай...

- ВЪРВИ!

Хари си пое дълбоко дъх и взе най-малкото шише. Извърна се с лице към черните пламъци.

- Идвам - каза и изпразни шишето на един дъх.

Наистина като че ли тялото му се изпълни с лед. Остави шишето и пристъпи напред; събра смелостта си, видя как черните пламъци лизнаха тялото му, но не ги почувства...

За миг не виждаше нищо, освен тъмен огън... после беше от другата страна, в последното помещение.

Там вече имаше някой - обаче той не беше Снейп.

Дори не беше Волдемор...

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

ЧОВЕКЪТ С ДВЕ ЛИЦА
Беше Куиръл.

¶ Вие! ¶ ахна Хари.

Куиръл се усмихна. Лицето му изобщо не трепкаше.

¶ Аз ¶ каза спокойно. ¶ Питах се дали ще те срещна тук, Потър.

¶ Но аз мислех... Снейп...

¶ Сивиръс? ¶ Куиръл се изсмя и този смях не беше обикновеният му треперещ фалцет, а студен и остър. ¶ Да, Сивиръс изглежда подходящ за тази роля, нали? Колко полезно беше, че той се носеше насам-натам като великански прилеп. В сравнение с него кой би се усъмнил в б-б-бедничкия п-п-пел-тек п-п-професор Куиръл?

Хари не можеше да повярва. Това не би могло да е вярно, не би могло!

¶ Но Снейп се опита да ме убие!

¶ Не, не, не, аз се опитах да те убия. Твоята приятелка Хърмаяни Грейнджър случайно ме събори, когато се втурна да подпали Снейп на онзи куидичен мач. Тя прекъсна зрителния ми контакт с теб. Още няколко секунди, и щях да те сваля от метлата. Щях да съм успял още преди това, ако Снейп не беше мърморил едно противозаклинание, като се опитваше да те спаси.

¶ Снейп се опитвал да ме спаси?

¶ Разбира се ¶ каза Куиръл невъзмутимо. ¶ Защо мислиш, че искаше да бъде рефер на следващия ти мач? Искаше да бъде сигурен, че няма да го направя пак. Смешно, наистина... нямаше нужда да си прави труда. Аз не можех да сторя нищо, след като Дъмбълдор гледаше. Всички други учители мислеха, че Снейп се опитва да попречи на "Грифиндор" да спечели... той наистина успя да спечели ненавистта на всички... И каква загуба на време, когато след всичко това аз тази вечер ще те убия!

Куиръл щракна с пръсти. От нищото се появиха въжета и се увиха плътно около Хари.

¶ Ти прекалено много си пъхаш носа навсякъде, че да живееш, Потър. Ще ми тичаш ей така из училището на Вси светии! Откъде да знам дали не си ме видял, когато отидох да проверя какво пази камъка.

¶ Вие ли пуснахте трола да влезе?

¶ Естествено. Аз имам специална дарба по отношение на троловете... сигурно си видял какво направих с онзи в предишното помещение? За съжаление докато всички останали тичаха да го търсят, Снейп, който вече ме подозираше, отиде право на третия етаж, за да ми попречи... и не само, че моят трол не успя да те пречука, ами и онова триглаво куче дори не смогна да отхапе като хората крака на Снейп... Сега почакай спокойно, Потър. Трябва да проверя това интересно огледало.

Чак тогава Хари осъзна какво стои зад Куиръл. Беше Огледалото Еиналеж.

¶ Това огледало е ключът за намиране на камъка ¶ промърмори Куиръл, като взе да почуква по цялата му рамка. ¶ Човек може да е сигурен, че Дъмбълдор ще измисли подобно нещо... но той е в Лондон... Аз ще бъда далеч оттук, когато се върне...

Хари не можеше да се сети за нищо, което да направи, освен да накара Куиръл непрестанно да говори, като му попречи да се съсредоточи върху Огледалото.

¶ Видях ви заедно със Снейп в гората... ¶ избърбори той.

¶ Да ¶ каза Куиръл нехайно, докато заобикаляше Огледалото, за да разгледа гърба му. ¶ По това време той беше по петите ми и се опитваше да открие докъде съм стигнал. Отдавна ме подозираше. Опита се да ме сплаши... като че ли би могъл, когато имам до себе си лорд Волдемор...

Куиръл излезе иззад Огледалото и се взря жадно в него.

¶ Виждам камъка... подавам го на своя господар... но къде е този камък?

Хари се бореше с въжетата, които го пристягаха, но те не поддадоха. Трябваше да попречи на Куиръл да насочи цялото си внимание върху Огледалото.

¶ Но Снейп се държеше винаги така, сякаш ужасно много ме мрази!

¶ О, да, мрази те ¶ каза Куиръл небрежно. ¶ Бога ми, да. Той е бил в "Хогуортс" с баща ти, не знаеше ли това? Те се ненавиждали. Но никога не е искал да те види мъртъв.

¶ Ама аз ви чух преди няколко дни да ридаете... мислех, че Снейп ви заплашва...

За първи път по лицето на Куиръл премина гърч на уплаха.

¶ Понякога ми е трудно да изпълнявам заповедите на своя господар... той е велик магьосник, а пък аз съм слаб...

¶ Искате да кажете, че той е бил в класната стая с вас? ¶ ахна Хари.

¶ Той е с мен където и да отида ¶ отговори Куиръл тихо. ¶ Срещнах го, когато пътувах по света. Тогава бях глупав младеж, изпълнен с нелепи идеи за добро и зло. Лорд Волдемор ми показа колко греша. Няма добро и зло, има само власт и такива, които са прекалено слаби, за да я потърсят... Оттогава аз му служа вярно, въпреки че много пъти съм го разочаровал. Налагало се е да бъде много твърд към мен ¶ Куиръл внезапно потрепери. ¶ Той не прощава лесно грешките. Когато не успях да открадна камъка от "Гринготс", той беше много недоволен. Наказа ме... реши, че ще трябва да ме наблюдава по-отблизо...

Гласът на Куиръл заглъхна. Хари си спомни своето посещение на улица "Диагон-али"... Как е могъл да бъде толкова глупав? Той беше видял Куиръл там именно в този ден, бе се ръкувал с него в "Продънения котел"!

Куиръл ругаеше под носа си.

¶ Не разбирам... дали камъкът е вътре в огледалото? Трябва ли да го счупя?

Умът на Хари работеше трескаво.

"Повече от всичко на света в този миг аз искам да намеря камъка преди Куиръл ¶ помисли си той. ¶ Значи ако погледна в Огледалото, ше видя себе си как го намирам... което означава, че ще видя къде е скрит! Но как мога да погледна, без Куиръл да разбере какво съм намислил?"

Опита да се придвижи наляво, за да застане пред Огледалото, без Куиръл да забележи, но въжетата около глезените му бяха много стегнати: той се спъна и падна. Куиръл не му обърна внимание. Все още говореше на себе си.

¶ Какво прави това огледало? Как действа? Помогнете ми, господарю!

И за ужас на Хари един глас отговори и този глас като че ли излизаше от самия Куиръл.

¶ Използвай момчето... Използвай момчето...

Куиръл се обърна към Хари.

¶ Да... Потър... ела тук.

Плясна с ръце и въжетата, които пристягаха Хари, паднаха. Той бавно се изправи.

¶ Ела тук ¶ повтори Куиръл. ¶ Погледни в огледалото и ми кажи какво виждаш.

Хари тръгна към него.

"Трябва да излъжа ¶ мислеше той трескаво. ¶ Трябва да погледна и да излъжа за това, което виждам, и толкова!"

Куиръл застана плътно зад него. Хари вдъхна странната миризма, която сякаш идваше от тюрбана на Куиръл. Затвори очи, пристъпи пред Огледалото и пак ги отвори.

Първо видя своето отражение ¶ бледен, с изплашен вид. Но миг по-късно отражението му се усмихна. То сложи ръка в джоба си и извади един кървавочервен камък. Намигна и върна камъка в джоба ¶ и когато го направи, Хари усети, че нещо тежко падна в истинския му джоб. Някакси ¶ невъобразимо как ¶ той беше получил камъка.

¶ Е? ¶ попита Куиръл нетърпеливо. ¶ Какво виждаш?

Хари събра цялата си смелост.

¶ Виждам себе си как се ръкувам с Дъмбълдор ¶ измисли той. ¶ Аз... аз съм спечелил Купата на домовете за "Грифиндор".

Куиръл отново изруга и каза:

¶ Махни се оттук!

Когато се отдръпна встрани, Хари усети камъка в джоба си. Би ли дръзнал да побегне?

Обаче не беше направил и пет крачки и един писклив глас заговори, въпреки че Куиръл не движеше устните си.

¶ Той лъже... той лъже...

¶ Потър, върни се тук! ¶ викна Куиръл. Кажи ми истината! Какво видя току-що?

Пискливият глас заговори пак.

¶ Остави ме да говоря с него... лице в лице...

¶ Господарю, не сте достатъчно силен!

¶ Имам достатъчно сили... за това...

Хари се усети като прикован на място от дяволската примка. Не можеше да помръдне нито един мускул. Вцепенен, той гледаше как Куиръл започна да развива тюрбана си. Какво ставаше тук? Тюрбанът падна. Главата на Куиръл така изглеждаше странно малка. После той бавно се обърна кръгом.

Хари би изкрещял, но не можеше да издаде звук. Там, където трябваше да е тилът на Куиръл, имаше едно лице - най-ужасното лице, което Хари някога бе виодал. Беше бяло като вар, с вторачени червени очи и цепнатини вместо ноздри, като на змия.

¶ Хари Потър... ¶ прошепна лицето.

Хари се опита да отстъпи назад, но краката му не можеха да мръднат.

¶ Виждаш ли какъв съм станал? ¶ каза лицето. - Просто сянка и химера... Имам форма само, когато мога да стана част от тялото на друг... Обаче винаги са се намирали желаещи да ме приютят в своите сърца и души... през последните седмици ме подсилваше кръв от еднорози ¶ ти видя верния Куиръл да я пие за мен в гората... а сдобия ли се веднъж с еликсира на живота, ще съм в състояние да си създам собствено тяло. А сега... защо не ми дадеш този камък, който е в джоба ти?

Значи той знаеше! Изведнъж Хари отново почувства краката си. Политна назад.

¶ Не бъди глупак! ¶ изръмжа лицето. - По-добре спаси собствения си живот и се присъедини към мен... иначе ще намериш същия край като родителите си... Те умряха, молейки ме за милост...

- ЛЪЖЕЦ! - изкрещя Хари внезапно.

Куиръл вървеше заднешком към него, така че Волдемор все още можеше да го вижда. Зловещото лице сега се усмихваше.

- Колко трогателно... - изсъска то. - Винаги ценя смелостта... Да, момче, родителите ти бяха смели... Първо убих баща ти и той храбро се съпротивляваше... но нямаше нужда майка ти да умира... Тя се опита да защити теб... Дай ми сега камъка, ако не искаш да се окаже, че е умряла напразно.

- НИКОГА!

Хари хукна към вратата с пламъците, но Волдемор кресна:

-ХВАНИ ГО!

И следващата секунда Хари усети ръката на Куиръл да сграбчва китката му. Веднага по белега на Хари премина болка, остра като игла; имаше чувството, че главата му ще се разцепи на две; извика, като се бореше с всички сили, и за негова изненада Куиръл го пусна. Болката в гравата му отслабна - огледа се за види къде е отишъл Куиръл и го видя, свит от болка и загледан в пръстите си, по които пред очите му се издуваха мехури.

- Хвани го! ХВАНИ ГО! - изкрещя Волдемор пак и Куиръл се хвърли напред, като събори Хари и падна върху него с двете ръце на момчешката шия - болката в белега сега почти заслепяваше Хари, но все пак виждаше как Куиръл вие от страдание.

- Господарю, не мога да го удържа... ръцете ми... ръцете ми!

И Куиръл, макар че притискаше Хари към пода с коленете си, пусна шията му и впери смаян поглед в собствените си длани - Хари можа да види, че те изглеждаха изгорени, кървящи, червени и лъскави.

- Тогава го убий, глупако, и готово! - изпищя Волдемор.

Куиръл вдигна ръка, за да извърши някакво смъртно проклятие, но Хари инстинктивно протегна ръка нагоре и хвана лицето на Куиръл...

- ОООООХ!

Куиръл се изтърколи назад и по лицето му се образуваха мехури. Хари вече знаеше - Куиръл не можеше да докосне голата му кожа, без да изпита ужасна болка. Единственият му шанс беше да се хване за Куиръл и да му причинява достатъчно болка, за да му попречи да изрече някакво проклятие.

Хари скочи на крака, хвана ръката на Куиръл под лакътя и се вкопчи в нея колкото можеше по-плътно. Куиръл се разпищя и опита да отхвърли момчето. Болката в главата на Хари се усилваше ¶ той не виждаше нищо, само чуваше ужасните писъци на Куиръл и крясъците на Волдемор "УБИЙ ГО! УБИЙ ГО!", и други гласове, може би в собствената си глава, които викаха "Хари! Хари!".

Усети, че ръката на Куиръл се изтръгна от неговата хватка, разбра, че всичко е загубено, и пропадна в мрак ¶ надолу... надолу... надолу...
* * *
Нещо златно блестеше точно над него. Сничът! Опита се да го хване, но ръцете му бяха прекалено тежки.

Примигна. Това изобщо не беше сничът. Бяха очила. Колко странно!

Пак примигна. Усмихнатото лице на Албус Дъмбълдор изплува над него.

¶ Добър ден, Хари! ¶ каза Дъмбълдор.

Хари втренчи поглед в него. После си спомни.

¶ Сър! Камъкът! Беше Куиръл! Той взе камъка! Сър, бързо...

¶ Успокой се, момчето ми, изостанал си малко от събитията ¶ каза Дъмбълдор, ¶ Камъкът не е у Куиръл.

¶ Тогава у кого е? Сър, аз...

¶ Хари, моля ти се, по-кротко. Иначе Мадам Помфри ще накара да ме изхвърлят.

Хари преглътна и се огледа. Осъзна, че май се намира в болничното крило. Лежеше в легло с бели ленени чаршафи, а до него имаше маса, отрупана с неща, които можеха да напълнят половин магазин за сладкиши.

¶ Подаръци от твоите приятели и почитатели ¶ каза Дъмбълдор сияещ. ¶ Това, което се случи в подземията между теб и професор Куиръл, е абсолютна тайна, та естествено цялото училище знае. Предполагам, че твоите приятели, господата Фред и Джордж Уизли, са отговорни за опита да ти изпратят седалка за тоалетна чиния. Без съмнение са мислили, че това ще те развесели. Мадам Помфри обаче сметна, че не е особено хигиенично, и я конфискува.