Как да възпитаваме дете с висок емоционален коефициент Лорънс Шапиро

През втората половина на XX век се наблюдава изключите­лен интерес към благополучието на децата и едно признава­не от нас като родители, че всекидневните ни взаимодействия могат да окажат сериозно влияние върху живота на нашите малчугани. Повечето от нас търсят да осигурят богати въз­можности за децата си, приемайки, че ако ги направят по-ин­телигентни, ще им дадат по-добри шансове за успех. Опитва­ме се да им разясняваме света още когато са на няколко дни, започваме да им четем, когато са само на няколко месеца, и вече не е странно дете да седи пред клавиатурата на компю­търа много преди да може да говори с цели изречения. Последните изследвания предполагат, че сме извършили безпре­цедентна работа, за да направим децата си по-интелигентни или поне да се представят по-добре на стандартизираните тестове за КИ. Според Джеймс Р. Флин, философ в универси­тета в Отаго, Нова Зеландия, КИ е нараснал с над двайсет точки, откакто бе оценен в началото на века - едно откритие, което противоречи на примерите от еволюцията. Въпреки че точните причини за това нарастване (сега известно като ефекта на Флин) не са ясни и до известна степен могат да се обяснят с по-добрите грижи за новородените и цялостната осведоменост за здравето. Флин отбелязва, че поне част от това нарастване се дължи на промените в поведението на ро­дителите след Втората световна война.

И все пак е парадоксално, че докато всяко следващо по­коление деца изглежда, че става все по-интелигентно, емо­ционалните и социалните умения като че ли натежават на­долу. Ако измерим ЕК чрез психичното здраве и други со­циологически статистики, можем да видим, че в много отно­шения днешните деца са в по-лошо състояние, отколкото децата от предишните поколения. Фондацията за защита на децата ни дава следната статистика за един ден от живота на американската младеж:

Всеки ден:

• 3-ма младежи под двайсет и пет години умират от СПИН, а нови двайсет и пет се заразяват.

• 6 деца се самоубиват.

• 342 деца под осемнайсет години са арестувани за наси­лие.

• 1407 бебета се раждат от майки под деветнайсет години.

• 2833 деца напускат училище.

• 6042 деца са арестувани.

• 135 000 деца носят оръжие в училище.

Тази статистика се основава на това, което можем да ви­дим, но статистиката за емоционалните проблеми на децата, които могат да не се проявят с години, е също толкова тре­вожна. В книгата си Оптимистичното дете психологът Мартин Селимън пише, че през последните петдесет годи­ни епидемията от депресия, както я нарича той, е нараснала десет пъти между децата и юношите, а сега се проявява и в по-ранна възраст. Според Националната асоциация по пси­хично здраве почти 7% от американските деца имат психич­ни проблеми, въпреки че само 20 процента от тях получават някаква форма на лечение.

Много социолози вярват, че проблемите на съвременните деца са свързани с комплексните промени, настъпили през последните 40 години, например повишаващият се процент на разводите, отрицателното влияние на телевизията и ме­диите, липсата на уважение към училището като източник на знания и все по-малкото време, което родителите отделят на децата си. Като приемем за момент, че промените в об­ществото са неизбежни, възниква въпросът: Какво можем да направим, за да възпитаме щастливи, здрави и продук­тивни деца?

Отговорът може би ще ви изненада: Трябва да променим начина на действие на детския мозък.

НЕВРОАНАТОМИЯ НА ЕМОЦИИТЕ

За да разберете напълно как влияят новите открития за емо­ционалната интелигентност върху вашия начин на действие като родители, трябва да направим кратък преглед на невро-анатомията на емоциите.

Учените говорят често за мислещата част на мозъка -мозъчната кора (наричана neocortex), която се различава от емоционалната част на мозъка, разположена по самите кра­ища на мозъчната кора, но всъщност взаимодействието между тях определя емоционалната интелигентност.

Мозъчната кора представлява нагъната повърхност, де­бела около 3 мм, която покрива големите полукълба на мо­зъка. Докато мозъчните полукълба контролират по-голяма част от основните функции на тялото, като мускулните дви­жения и възприятията, мозъчната кора осмисля това, което правим и усещаме.

Мозъчната кора или „мислещата шапка" на мозъка ни е поставила на най-високото стъпало в еволюционната стъл­бица. Въпреки че някои животни като котки, кучета и миш­ки имат мозъчна кора и са в състояние да учат от опит, об­щуване и дори да вземат елементарни решения, тяхната мо­зъчна кора изпълнява само минимални функции в сравне­ние с нашата. Тези животни не могат да съставят планове, да мислят абстрактно или да се тревожат за бъдещето.

Поради факта, че голямата мозъчна кора е най-отличи­телната ни човешка особеност, тя е била подложена на най-подробни изследвания. Мозъчната кора има четири дяла и нараняването на отделен дял предизвиква специфичен проблем. В тилния дял например, разположен в задната част на главата, се намира главната зрителна област на мозъка. Всяка рана в нея може да изтрие част от зрителното поле и в зависимост от нараняването да причини дори слепота. На­раняване в областта на слепоочието, разположена точно зад ухото, в противоположната част на главата, ще причини проблем в дълготрайната памет. Разбирането на функциите на мозъчната кора и нейното усъвършенстване ще ни по­могне да разберем защо някои деца са надарени, а други учат със затруднение, защо някои са отличници по геомет­рия, а други едва произнасят една дума.

Освен че е мислещата част на мозъка, мозъчната кора има голямо значение и за разбирането на емоционалната интелигентност. Тя ни дава възможност да усещаме нашите чувства, да притежаваме интуиция и да анализираме защо чувстваме по определен начин, а след това да реагираме съ­ответно.

Ето например какво се случи с Филис. Един ден, когато обядвала, на масата й седнали шест от най-известните мо­мичета в училището. Случаят бил необикновен, защото повечето от тези момичета никога не разговаряли с нея, дори не я забелязвали. Те говорели за неща, за които обикновено си говорят единайсетгодишни момичета - нови дрехи, мом­чета, телевизионни предавания. Филис не участвала в разго­вора. Неочаквано едно от момичетата, Нанси, се обърнала към Филис и с предизвикателен глас й казала:

- Филис, вчера се опитвахме да решим, кое е най-гроз­ното момиче в нашия клас. Ти какво мислиш по този въп­рос?

Филис огледала бавно с поглед заведението, като си мис­лела, че отговорът й трябва да бъде добър. Очите й се спре­ли на Роза. Тя била с мазна, несресана коса, с дълъг, остър нос, мършаво лице, а със стърчащите навън зъби прилича­ла на заек.

- Мисля, че е Роза - отговорила малко припряно Филис.

- Тя изглежда ужасно, нали?

- Неее - казала Нанси, - ние не мислим така. Решихме, че си ти. Ти си най-грозната. - Казала го това толкова не­хайно, като че говорела за времето.

Филис почувствала, че стомахът й се свива, сякаш някой я сграбчва отвътре и извива вътрешностите й. Кръвта се от­дръпнала от лицето й и за момент си помислила, че ще й прилошее. Но този момент отминал. „Това е само някаква лоша шега - си казала тя, - за да ме накарат да се почувст­вам зле." Осъзнала, че прилошаването й се превръща в гняв и усетила напрежението в горната част на ръцете, забеляз­вайки, че те се свиват в юмруци.

Филис погледнала над подноса с обяда и видяла, че мо­мичетата продължили разговора си, но я наблюдавали, за да видят нейната реакция. Отправила поглед към Нанси и каза­ла възможно най-спокойно:

- Е, предполагам, че всеки прави грешки. След това вдигнала подноса и си тръгнала. Мозъчната кора на Филис и по-точно онази част от нея, отредена за самопознанието, й помогнала да анализира си­туацията и реакцията си. Тя преглътнала троснатия си отго­вор, а решението й да си тръгне с достойнство показва по­беда на мислещия й мозък над неговата емоционална страна. Способността й да контролира реакциите си и да разбе­ре, че просто й е била изиграна шега, и да запази достойнс­твото си, посочват разликата между това, инцидентът да ос­тане само една конфузна ситуация, която скоро да бъде заб­равена, или травма, която би оставила трайни наранявания.

Емоционалната и логичната част на мозъка често изпъл­няват различни функции при определяне на нашето поведе­ние. Емоционалната част на мозъка реагира по-бързо и с повече сила. Тя ни кара да бъдем нащрек, когато децата ни са в опасност дори преди да сме определили каква е тази опасност. От друга страна, мозъчната кора и по-точно пред­ните дялове, могат да действат като регулиращ ключ, отда­вайки значение на една емоционална ситуация още преди да можем да реагираме на нея. При сблъсъка на Филис с жес­токата подигравка на нейните съученички тя има сили да от­стъпи и да преосмисли какво се е случило, поставяйки под контрол гнева и унижението си. Неотдавна неврохирурзите разбрали, че биха могли да лекуват психичните заболявания чрез хирургично отстраняване на част от мозъчната кора на човек, неосъзнавайки финия начин, по който мисленето и емоциите съществуват заедно. Според Джудит Хупър и Дик Тереси, автори на Трифунтовата вселена, само между 1940 и 1950 г. са били извършени над 40 000 префронтални лоботомии. Целта на тези операции е била да се излекуват агресия и свръхемоционални състояния. В много от случа­ите обаче, дълбаейки във фронталната мозъчна кора на па­циента с остри хирургически длета и чукчета и прекъсвай­ки нервните нишки към останалата част на мозъка, само са превръщали болния в емоционално зомби. „Без цялостна фронтална мозъчна кора - пишат те - едно човешко същес­тво може да изглежда нормално на пръв поглед, но ако об­щувате за малко с него, ще забележите, че то е емоционал­но изцедено, отнесено, безразлично, апатично и толкова безчувствено към социалната среда, че може единствено да се уригва безкрайно на едно вечерно парти."

Периферията на мозъчната кора, която често е наричана емоционалната част на мозъка, лежи дълбоко в мозъчните полукълба и има първостепенна отговорност за регулиране на нашите емоции и импулсивност. Тя съдържа мозъчни стомахчета (хипокампус), в които се извършва емоционал­ното заучаване и се съхранява емоционалната памет, и се смята за емоционалния контролен център на мозъка и ня­колко други структури.

Въпреки че невролозите са определили специфичните функции на отделните части на мозъка, всъщност взаимо­действието между различните части е това. което определя емоционалната интелигентност. Например да си предста­вим за момент, че сте у дома вечер и се миете преди лягане, когато внезапно се позвънява на външната врата. Адрена­линът ви в миг се повишава, призовавайки мозъчното бадемово ядро (амигдалата) да бъде нащрек за наличието на някаква опасност. Предпазливо отваряте вратата и вашият любим филмов актьор (автор, политик, известен спортист и т.н.) стои пред вас, като ви обяснява, че е спукал гума пред дома ви и се нуждае от помощ. Мозъчното стомахче е това, което би разпознало тази личност като някой, който ви въл­нува, привеждайки в действие амигдалата, като ви подтиква да изразите съответната смесица от изненада, възхищение, благоговение и може би страст. Но мозъчната кора ще ви напомни, че обектът на вашето разчувстване си има причи­на, за да бъде тук, която, разбира се, не е да се заглежда по вас. И точно мозъчната кора ще ви позволи да кажете нещо, което няма да прозвучи глупаво. С мисли за бъдещето мо­зъчната кора ще ви подхвърли идеята да си вземете автог­раф или да си направите снимка с новия ви приятел.

Третият компонент на нервната система, свързана с емо­ционалната интелигентност, в много отношения е най-инте­ресна, защото включва начина, по който емоциите се преда­ват биохимично до различните части на тялото. В тази об­ласт се извършват някои наистина новаторски проучвания. През последните петнайсет години учените са идентифици­рали тънки сухожилия от аминокиселини, наречени невропептиди, и вярват, че това е биохимичният израз на емоци­ите. Невропептидите се съхраняват в емоционалния мозък и се изпращат към тялото при изпитване на емоция, като му казват как да реагира. И точно тези мозъчни биохимикали, често наричани невропредаватели, накараха Филис да по­чувства, че ще й прилошее, когато нейните съученички я обидиха.

За да разберем какво означава всичко това за начина, по който действаме като родители, нека да разгледаме случая с двамата шестгодишни съученици Матю и Мики. Матю е свенлив и затворен в себе си. Почти всеки ден се прибира от училище облян в сълзи. Майка му го описва като „упла­шен от собствената си сянка" и казва, че е такъв, откакто се е родил. За разлика от него Мики е разговорлив и мил. Въп­реки че учителите го описват като роден лидер, родителите му казват, че не е бил такъв по рождение. Когато го описват като бебе и прохождащ, много напомня на Матю. Плачел е винаги, когато са го оставяли с бавачка, не е обичал нови хора и места и само е наблюдавал другите деца да лудуват на игрището.

Харвардският психолог Джерам Каган би описал и Ма­тю, и Мики като стеснителни деца с „поведение на потиска­ни чувства" - един от четирите темперамента, които Каган вярва, че характеризират човек по рождение. Каган теоретизира, че темпераментът на детето отразява една специ­фична вътрешна емоционална верига в мозъка, определяща неговия настоящ и бъдещ емоционален израз, както и пове­дението му.

Според Каган стеснителното дете се ражда с лесно въз­будима амигдала, вероятно поради генетична предразполо­женост към високи нива на норепинефрин или други хими­кали, които прекалено много стимулират контролния цен­тър на емоционалния мозък. В резултат на многогодишни проучвания той е открил, че две трети от децата, родени срамежливи, израстват като Матю - свенливи, затворени и по-вероятно е те да станат тревожни, болезнено страхливи и социално потиснати, като пораснат. Тези деца очевидно не развиват нервни пътища между амигдалата и мозъчната кора, за да позволят на мислещата част от мозъка да помог­не на емоционалния мозък да се успокои.

Една трета от децата обаче, които Каган е проучил, ве­роятно ще укротят превъзбудения емоционален мозък и по­добно на Мики, когато достигнат възрастта за детската гра­дина, ще са улегнали и общителни. Разликата при тези деца е начинът, по който родителите им са реагирали на срамежливостта им като малки - разлика, която Каган предполага, че буквално променя развитието на мозъците им. Майките на притеснителните деца са заели покровителствена пози­ция спрямо малките си - предпазвали са ги от нещата, кои­то са ги обезпокоявали, и са ги утешавали, когато са плаче­ли. Докато майките, чиито деца са надраснали срамежливостта си, са чувствали, че те трябва да се научат да се справят с това, което ги обезпокоява. Въпреки че са им съ­чувствали, те не са поощрявали плача и безпокойството им. По-скоро са определяли решителна граница и са настоява­ли за послушание. Каган допуска, че неврохимията на деца­та, надраснали стеснителността си, се е променила, защото родителите им са ги подлагали постоянно на нови изпита­ния и предизвикателства, докато децата, неподлагани на из­питания, са запазили същата мозъчна верига и така са оста­нали емоционално претоварени.

ДА ВЪРВИШ ПРОТИВ ВОЛЯТА СИ

Проучванията на Каган и на други автори показват, че въп­реки че нашите деца са родени с някои специфични емоци­онални предразположения, мозъчната им верига запазва по­не една степен на пластичност. Те могат да научават нови емоционални и социални умения, които да им създават но­ви нервни пътища и по-приспособими биохимични образци. За да се извършат тези промени, ще трябва да поставите под въпрос някои от естествените си родителски инстинкти и да действате по начини, които са в разрез с вашите жи­тейски навици. Следват няколко примера на родители, учи­тели и професионалисти по психическо здраве, които показ­ват как те се учат да поставят под съмнение своите интуи­тивни отговори:

• Психолозите често препоръчват да се помага на децата да говорят за емоциите си като средство да разбират чувствата на другите. Но думите изразяват само малка част (по-малко от 10%) от нашите емоции. Хората ин­терпретират емоционалните послания от много по-при­митивна част на мозъка и както ще видим в Глава 21, приучването на децата да разбират значението на поза­та, изражението на лицето, тона на гласа и др. ще бъде много по-ефективно, за да разбират по-добре своите и чуждите емоции.

• Деца, които са травматизирани, обикновено се смятат за изключително уязвими и общоприета мъдрост е да им се даде време да сложат в ред емоциите си в една подкре­пяща ги и изпълнена с родителски грижи среда. Но пос­ледните успехи в познавателната психология на поведе­нието предполагат, че един по-бърз и непосредствен подход да се тушира ефектът от травмата е да се стимулират центровете за успокоение в мозъка,което би било по-ефективно при предпазване от психологически симптоми като кошмари и страхови реакции. Тази тех­ника се дискутира в Глава 23.

• Подходът за усъвършенстване на самопреценката на де­цата чрез постоянни похвали и силна подкрепа, пропо­вядван повече от 25 години от последователите на дви­жението за хуманна психология, по-скоро би навредил, отколкото да е полезен. Както ще видим в Глава 7, да по­магаме на децата да се чувстват добре има смисъл само ако става въпрос за стимулиране на специфични пости­жения и усвояване на нови умения.

•
Стресът е зъл продукт на нашето забързано технологич­но общество — естествен враг на детството. Предпазването на децата от стрес може би е едно от най-лошите неща, които можем да направим. Както видяхме в про­учванията на Каган за стеснителното дете (вж. Глава 18 за приучването на децата към настойчивост), научавай­ки децата да се справят с трудностите, им даваме въз­можност да усъвършенстват нови нервни пътища, които да ги направят по-приспособими и съобразителни.

Ние съдим за развитието на мозъка на децата по начина, по който те се променят физически, в познавателно и емоцио­нално отношение. Нервно-психичното развитие на подрастващите създава един прозорец на времето, в който те се препрограмират, за да навлязат в даден специфичен стадий и да го овладеят. Обикновено осъзнаваме физическото вре­ме по часовника на нашите деца, нетърпеливо отчитайки как се учат да седят на шестмесечна възраст, да прохождат между 12-ия и 18-ия месец и сами да използват гърнето от две и половина до тригодишна възраст. Ако децата ни не достигнат тези важни физически събития в рамките на ня­колко месеца от очакваното време, ние с право сме загриже­ни и обикновено се консултираме с педиатър.

Също така имаме ясна представа за по-главните момен­ти от познавателното развитие на децата ни. Повечето про­хождащи малчугани казват по няколко думи на 18 месеца и говорят с прости изречения на двегодишна възраст. Децата в предучилищна възраст научават буквите и числата между пет и шест години, а четат прости изречения и извършват елементарно събиране и изваждане на седем години. Меж­ду осем и девет години имат способността да запомнят страховитата таблица за умножение, но геометрията и ал­гебрата са запазени за прогимназията, защото способност­та за абстрактно мислене се развива между 11 и 13 години. Повечето от нас не са осведомени добре за стадиите, свързани с развитието на емоционалния мозък, което ще бъде главната тема на тази книга. Всяко умение с ЕК, което ще разглеждаме, има собствена таблица на развитие и въп­реки че тя варира много повече от физическото и познава­телното развитие, в повечето случаи процесът е предсказуем.

Факт е, че много от нас не очакват промени в емоционал­ното развитие на децата. Затова начинът, по който следим за евентуални промени в тяхното физическо и умствено развитие, може да помогне за предотвратяването на много проблеми.

Вземете например предучилищния клас на мис Ансел, споменат в началото на тази глава. Запомнихте, че макар че­тиригодишните деца да не успяха в опитите си да баланси­рат една топка върху издигаща се платформа, те останаха уверени, че биха могли да изпълнят тази задача. В Глава 17 ще видим, че децата са еволюционно програмирани да бъ­дат уверени в способностите си, поне до седемгодишна въз­раст. Дотогава те не различават усилията от способностите и правейки опити, повечето от тях вярват, че накрая ще ус­пеят. Когато са в трети клас обаче, познавателното съзрява­не им дава възможност да направят по-реална преценка за това, какво могат и какво не могат. Започват да осъзнават, че някои връстници имат по-големи от техните способнос­ти и ако искат да имат успех като съучениците си с по-голе­ми заложби, ще трябва да положат повече усилия.

Осъзнаването, че усилието може да компенсира способ­ностите, става критичен фактор между 8- и 12-годишна въз­раст и може да бъде ключов елемент при възпитанието на деца, които проявяват настойчивост при трудности. Ако предвидите тази еволюционна промяна и възнаградите уси­лията на малчуганите преди да са тръгнали на училище, много вероятно е те да да изградят по-добри навици за уче­не и други трудови умения.

Въпреки че обществото е единодушно за ползата от препо­даването на умения с ЕК, това е първата книга, която изс­ледва систематично как тези умения се развиват през детс­твото и ви съветва практически какво можете да направите, за да възпитате деца с по-висока степен на социална и емо­ционална интелигентност. За разлика от много други писа­ния за родители, тази книга не отразява само моето стано­вище на психолог, а се основава на проучвания, проведени в университети, болници и клиники в цялата страна. Неза­висимо че изследването се базира върху различни сфери ка­то невроанатомия, детско развитие, социална антропология, образование и психология, обобщените резултати са нед­вусмислени: уменията на ЕК са преподаваеми и могат да подобрят качеството на живота на вашето дете за години напред.

Аз съм разпределил уменията на емоционалната интелигентност в шест области: морално поведение; мислене; раз­решаване на проблеми; социално взаимодействие; акаде­мични и професионални успехи и емоции. Всяка от тези об­ласти има други подразделения, свързани със специфични умения с ЕК като лична мотивация, сприятеляване, съпри­частност, реалистично мислене и т.н. След като прочетете книгата, ще получите ясна представа какъв е ЕК на детето ви и как бихте могли да му помогнете да го доразвие.

.ДОСТАТЪЧНО ДОБРИЯТ РОДИТЕЛ"

В тази книга ще намерите много предложения във връзка със задачите ви като родител. Намерението ми не е да ви на­карам да мислите, че каквото правите е погрешно, нито да ви натоварвам с един идеализиран начин за възпитаване на деца. Предполагам, че като загрижен родител ще прочетете тази книга и ще приемете това, което ви изглежда приемли­во.

Не съществува понятието „съвършен родител", но мно­го психолози използват термина „достатъчно добър роди­тел", за да опишат онези, които дават достатъчно от онова, от което децата им се нуждаят и им предоставят градивния материал за социално и емоционално израстване, а също и най-добрите възможности да продължат развитието си из­вън семейството.

Друга важна перспектива, която трябва да се има пред­вид, е, че дори само една -единствена промяна може да има силен ефект в живота на вашето дете. Почти всички предс­тавени умения с ЕК са взаимносвързани и ако детето бъде приучено на едно умение, това ще породи промяна и в дру­га област с ЕК. С други думи, наблягайки само на един ас­пект от емоционалната интелигентност, вие ще постигнете лавинообразен ефект. Веднъж щом сте започнали, нещата непрекъснато ще се променят към добро.