Каролина Хеенкамп Децата на новата ера
Изтегляне 2.36 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Издръжливост и изморяване
- Разказ на Верена Траутвайн, майка на две индигови деца, практикуваща алтернативни методи на лечение и радионика
- Хиперактивност или двигателно безпокойство
- Отличителни белези на хипоактивните деца
- Лява ръка/Дясно полукълбо на мозъка
| Концентрация и внимание
Една от наболелите теми в училище и вкъщи е липсата на внимание у много деца. He би било правилно да се твърди, че всичките индиго са несъсредоточени. Също така погрешно би било да се заключи, че не внимаващите - тоест тези с ADD, синдром на дефицит на вниманието - до едно са индиго. Но наистина бие на очи колко много индигови деца попадат в тази категория. Ако се заемем да проучваме нещата по-подробно, ще стигнем до привидно противоречивия резултат, че те всъщност дори много внимават, стига нещо да ги интересува. Просто не умеят активно да управляват вниманието си. Всяка най-малка промяна в заобикалящото ги може да ги смути или отблъсне, или пък - несъзнателно да ги притегли. Поради своята тънка чувствителност и високоразвита възприемателна способност индигото получава много повече информация в сравнение с другите деца под формата на мисли, представи, идеи и картини. Понякога е така обзето от подобно изобилие, че може да бъде крайно объркано и неспокойно. Това се обяснява по следния начин: когато човек има достъп до по-висока енергия, връзката му с духовните сфери става по-интензивна, което на свой ред означава, че "в главата му нахлуват" повече картини и послания, а в някои случаи вижда и през по-плътни прегради. За да ви стане по-ясно какво се случва с индиговите деца, ви предлагам да направите едно малко упражнение: Представете си, че седите някъде и се опитвате да слушате някого, който би искал да ви покаже или обясни нещо. 1. Вие сте толкова отворени, чувствителни и интуитивни, че едва ли не от самото начало предусещате какво възнамерява да ви каже човекът срещу вас. Всичко обаче трае твърде дълго и се точи твърде бавно... И накрая вниманието ви се отклонява. 2. В същото време вие получавате толкова много картини и послания, че непрекъснато се изкушавате да погледнете от друг ъгъл на това, което се говори. Творчески идеи ви заливат като лава направо от сферата на Духа. През съзнанието ви тече поток от различна информация и то толкова бързо, че не успявате да предадете с думи всичко, което възприемате и узнавате... И - вниманието ви се отклонява. Към гореописаната дарба се добавя и фактът, че незнайно откъде, но все пак някак си интуитивно индигото знае всичко по рождение. He e чудно тогава, че често една или друга тема не може да го заинтригува. To предпочита да следи новата информация, която преминава през него, за да види докъде ще го изведе тя. Учителите почти никога не се досещат за наличието на такъв феномен и оценяват поведението му като липса на интерес. Детето обаче си живее в своя свят, тъй като светът на материята му изглежда прекалено обикновен и повърхностен, за да иска да се занимава по-продължително с него. Някои от индиговите деца със сигурност страдат от ADD. Te могат ужасно да се ядосат, ако нещо в обстановката, с която са свикнали, се промени - някакъв предмет, например, бъде отстранен или добавен. Всяко движение, всеки шум, всяко действие ги привлича и задържа вниманието им. Най-вече в училище, където трябва да седят твърде дълго на едно място, от преподавания материал ги отклонява и падналият на земята молив, и ставащото навън. В подобни моменти такива деца изключват от всичко друго. За тях е доста трудно съзнателно да концентрират блуждаещото си внимание върху разглежданата тема. Нека не забравяме, че индигото е енергично и се нуждае от движение дори докато учи. Както функционира по различен начин, така и разпределя силите си. Оставя се да го ръководят други импулси, заредени с повече жизненост и мотивация. Попадне ли в неубедителна среда, веднага му се иска да я напусне. Побягва начаса или се опитва да "обърне" ситуацията, или - да й придаде по-дълбок смисъл. Страдащото от ADD индиго се нуждае от обозрими цели. Цели, които да го мотивират, тъй като енергията му се събира за кратко и пак се разпилява. To иска да е свободно и самостоятелно. Трудно успява да се концентрира върху незначителното и мрази, когато го принуждават да гони добри резултати без наличието на нещо примамливо, на силен стимул или мотивация. Понякога ми се струва, че ADD-индигото се чувства истински живо, само ако преминава през опитности от изключителна важност. Разказ на учителка, която много обича учениците си и се отнася с голямо разбиране към новите деца: "Ако искам часът ми да протече спокойно и хармонично, най-важното е просто да предоставя достатъчно свобода на своя малък клас, който е напълно вероятно да се състои от деца-индиго. Понякога някое от тях става и тича известно време из стаята. После си сяда на мястото и се съсредоточава в урока. Или друго трябва спешно да отиде до раницата си, след което изважда всичко от нея, за да го прибере подир малко отново. Минават не повече от пет минути, докато се върне обратно и се включи в занятията. В подобни случаи съм свикнала да питам: "Взе ли си каквото искаше?" Обикновено детето любезно отговаря: "Да, взех си го!" Моят опит потвърждава, че така обучението не се прекъсва. Изводът на учителката: тази свобода трябва да се даде на децата. Признаци за ADD:
Ако два или повече от гореизброените симптоми се наблюдават при дадено дете в по-голяма степен, отколкото при връстниците му, още преди да навърши седем години, става дума за ADD, тоест - за смущение, наречено синдром на дефицит на вниманието. Към това смущение следва да се подходи с нужната сериозност и да се предприеме някаква терапия. Според наблюденията на различни групи специалисти, занимаващи се професионално с проблема, малките пациенти с ADD се отличават по физическите си дадености от останалите деца, поради което реагират по специфичен начин на едни или други ситуации или стечения на обстоятелствата. Всичко това вече ни е познато от децата-индиго: променената ДНК и съответно - необичайните реакции. Непрекъснато се набиват на очи нови и нови паралели. Тъй като се занимавам с тази тема, на мен ми се струва, че сме призовани незабавно да преориентираме мисленето си и да се отворим за новото. От нас се очаква много смелост, съчувствие, приемане и готовност за преобразования, за да се научим да разбираме новите деца и да намерим приемливи форми за общуване с тях. Един от най-големите проблеми на индиговите деца, който би могъл да бъде причина за липсата на внимание при тях е, че се сравняват със смятаните за нормални свои връстници. Щом другите са "нормални", значи "ненормалният/ата" съм аз - заключава индигото. To обаче копнее също да бъде смятано за "нормално". Напрежението, на което се чувства подложено, е огромно. Така поради другостта си от най-ранно детство се сблъсква с пределите на своята издръжливост. Щом тръгне на училище, му става още по-тежко. Страхът да не би да не се справи или чувството, че не е на мястото си, подхранват разсеяността и съпротивата му. Много деца срещат проблеми дори с четенето и писането. Томас Бюргер и д-р Макс Кастенхубер от Линц, Австрия, споделят в заключенията си към едно изследване на осемдесет "слаби" в четенето и писането малки ученици с какво голямо удоволствие те усвояват знания посредством компютъра: "... Децата предпочитат да работят с компютъра, отколкото с други учебни помощни средства. Машината - а не учителят или родителят - отсъжда правилно или погрешно е било едно или друго решение. Към нея децата нямат лично отношение, което би могло да бъде поставено под въпрос поради често зле усвоения от тях материал. Те пo-лесно понасят критиката на компютъра, а доколкото го позволяват програмите, могат да имат и позитивни изживявания. Тази медия предлага сигурност, тъй като много компоненти са константни. Чрез шрифта, картините и звуците ни се поднася един свят, който е обозрим и не се променя. "Обратният сигнал" е предвидим: грешките се оценяват като грешки, а правилните отговори - като правилни. Дори след множество неуспешни опити компютърът не възкликва при първото попадение: "Най-сетне!" или "Край-но време беше!" Това е от съществена важност за децата-индиго, понеже не обичат и не признават оценките. Те се учат да решават проблеми като самостоятелно си начертават стратегията и не позволяват да изпаднат в състояние на зависимост от резултатите. Така са no-мотивирани, учат no-дълго и с по-голямо удоволствие и когато накрая постигнат успех, са горди със себе си. Ако родителите се отнесат сериозно към задачата си да ограничат седенето пред компютъра в рамките на разумното, и те, и децата ще се радват на неговите предимства." Ние можем да помогнем на едно дете-индиго в истинския смисъл на думата, ако му демонстрираме одобрението си и му обясним, че е различно и че просто притежава различни заложби. Много е важно то да приеме своята другост и да успее да си изгради самочувствие. Тогава няма да му се налага да "се преструва" с надеждата останалите да го вземат за нормално и да го обичат. И едва тогава може да започне да изявява способностите си. Поговорете с детето си, подканете го то самото да ви предложи нещо. Един разговор, основан на одобрение и уважение, може да ви помогне заедно да намерите подходящия начин на осмисляне и на действие, който ще му достави удоволствие и ще го увлече. Хвалете го често и поемете ролята си на истински родител. Детето се нуждае от похвала и ясни семейни отношения, за да се чувства добре. Само при такива обстоятелства може да "отхвърли товара от себе си" и свободно да си играе, да се учи и да се развива. Издръжливост и изморяване По отношение на издръжливостта и изморяването се разграничават два типа деца. Децата от първата група обикновено се изморяват много бързо или по цял ден се оплакват, че са твърде отпаднали, за да станат, да се облекат, да закусят и да отидат на училище. Те са пасивни, неинициативни, с ограничени контакти. Силите им се изчерпват и без да полагат усилия; успеваемостта им в училище е лоша. Тези деца често биват оценявани неправилно от училищното ръководство и премествани в друг клас. Това на свой ред може да доведе до още по-голяма дестабилизация и още повече проблеми. Децата от втората група стават сутрин и цял ден се носят като вихър из къщи и из училище. Докато са малки, не искат да спят след обед, а вечер често си лягат късно и то само ако наистина вече няма кой да будува заедно с тях. Те си почиват и се развличат навсякъде - дори в някоя кръчма или ресторант. Противно на онези, които лесно се изморяват, те са много активни и контактни, но в училище се приобщават трудно, тъй като неукротимостта им ги превръща в "малки бесове". Кривата, отразяваща дееспособността на първите обикновено тръгва полека-лека надолу още след няколко минути. Процесът на запаметяване при тях е, разбира се, твърде неравен. Те не могат си спомнят всичко, което са прочели, казали или мислили, в резултат на което имат големи пропуски в знанията си. Така отминават ден след ден, година след година, но цялото това положение е мъчително за всички участващи. От помощ би било да се установи в коя част на деня детето е най-бодро, за да му се възложи изостаналата работа. Невероятно е колко много родители на деца индиго, обръщайки се за консултация към лекари и лечители, чуват диагнозата POS (психо-органичен синдром) или от някакъв друг синдром. При това някои признаци за POS действително се наблюдават в техния случай, но други не се наблюдават изобщо. Тук трябва да се поясни, че при много малко индигови деца наличието на разстройство е абсолютно доказано. Човек просто не може да си представи какво количество подобни проблеми се "водят на тяхна сметка". Дали всички те са наистина за психиатър или ние нещо не сме наред? Защо толкова много деца, които са всъщност индиго, биват третирани като деца с определена недостатъчност? Едно от възможните обяснения би било, че не разполагаме с описани и класифицирани наблюдения. Това от своя страна води до неразбирането, с което светът на възрастните откликва на новите жители на планетата и допълнително ги обременява и изморява. Откакто през годините 1980 и 1987 означените съответно с ADD и ADDH състояния бяха дефинирани и признати в цял свят като болести, ги приписаха на милиони деца в продължение само на едно десетилетие. Тук ще изброя само някои от наименованията на синдромите, споменавани във връзка с децата индиго: ADD - Attention Deficit Disorder (английско езиково пространство) или ADS - Aufmerksamkeits-Defizit-Storung/Syndrom (немско езиково пространство) - синдром на дефицит на вниманието ADHD - Attention Deficit Hyperactivity Disorder (английско езиково пространство) или ADSH - Aufmerksamkeits-Defizit-Syndrom mit Hyperaktivitat (немско езиково пространство) - синдром на дефицит на вниманието с хиперактивност HKS - Hyperkinetisches Syndrom, нем. - хиперкинетично разстройство Други понятия и означения, споменавани във връзка с гореизброените смущения: Ambidextrie, нем. (за деца, които си служат с двете ръце) - амбидекстрия Clumsy Child Syndrom, англ. (за несръчни деца) Dyskalkulie, нем. (за деца, които трудно смятат) - дискалкулия Dyslexie, нем. (за деца, които срещат трудности с четенето) - дислексия Дисграфия (трудности с писането) Легастения - (трудности и с четенето и с писането) Трудности с ученето като цяло Хипертония (повишено кръвно налягане) Хипоактивност (понижена активност) Превъзбудимост Страх от новото, от промени и преустройства (фобийно тревожно разстройство) Разстройство на поведението (склонност към агресия) Възприемателни смущения, различни Подбрах само онези наименования, които според моята преценка имат отношение към децата-индиго. Инак списъкът е много по-дълъг. В бъдеще ще се изясни колко пресечни точки се набелязват между индигото и децата с психо-органичен синдром или с други синдроми. Но предвид броя на страдащите и количеството регистрирани смущения се очертава един далеч по-важен въпрос: He e ли време за преосмисляне? Скоро вече няма да можем да минем без нови поведенчески и мисловни модели, ако искаме нашето отношение към потомците ни да е справедливо. Социално поведение Индиговите деца притежават много слабо чувство за социални граници. Приписва им се липса на дистанция и задръжки по отношение на възрастните, тъй като поривът им no-скоро е да контактуват с тях "на равна нога". Почувстват ли се разбрани, проявяват своята искреност и доверчивост и се впускат в динамични разговори на духовни теми. От една страна са склонни да поддържат повърхностни познанства, а от друга - да се вкопчват в един единствен приятел или някоя съвсем малка група. По принцип повърхностността им е чужда, но повечето от съучениците и другите им познати просто не ги интересуват, тъй като функционират на различна дължина на вълната. Децата-индиго предпочитат малко на брой, но задълбочени контакти, а в юношеска възраст дори е добре, ако имат само един приятел, когото истински харесват. Обикновено силно се привързват към домашните любимци. Животните олицетворяват за тях "частица от истинския им дом", тъй като нещо подсказва, че са почтени и честни. Животните са директни в изразяването на чувствата си, обичат, без да поставят условия, но държат на своя периметър. В компанията им децата-индиго могат да бъдат самите себе си и не изпитват нужда да се преструват. Ако непрекъснато чуват, че се отличават от връстниците си, ще започнат да се усещат несигурно. Тази несигурност би могла да породи агресивни реакции, желание за бягство, депресии или самоизолиране. Малките индиго често не разбират света и понякога им се струва, че са попаднали тук погрешка. Понеже са дошли на Земята, за да я обичат безгранично, да обичат хората, растенията, животните - порядките на нея обикновено ги шокират. Тогава се изправят пред необходимостта да овладеят по някакъв начин стъписването си и да му дадат израз. Натискът, който им се оказва отвън, за да се приспособят към обществото, е голям, но те не позволяват току-така да им насаждат нещо, в което не вярват. Дори ако този натиск е по-масиран, не се подчиняват. Бих искала още веднъж да подчертая, че принудата да променят социалното си поведение и да се "приведат в съответствие" с нормите води до прекъсване на връзката им със самите себе си и до загуба на равновесие. Резултатът от това може да е ожесточена съпротива и бунтарство. Караш ли ги насила да вършат нещо, ще се сблъскваш с големи трудности, тъй като те се чувстват в правото си да действат според собствените си убеждения. Едно индиго си има своя по-особена представа за група и за приятелство, ето защо често бива класифицирано като незряло за подобни отношения. Но истината no-скоро е, че е склонно да се превърне в единак, защото рядко бива разбрано или прието от другите деца и не може да сподели с тях духовните си стремления и идеи. Тогава се изолира от групата, което не е от полза нито за него, нито за нея. Най-добре би било да успее да си намери приятели, които го разбират и са му съмишленици. Запозната съм с историите на много майки, които вече нямат никаква представа как да накарат детето си да се държи "прилично" на обществено място. Когато в супермаркета или в метрото мъкнеш след себе си ревящото си отроче и всички те гледат осъдително, лесно можеш да изпаднеш в отчаяние. Но започнат ли да възприемат създалата се ситуация от духовна гледна точка, родителите разпознават в своето момиченце или момченце едно "ново дете" и вече на нивото на душите схващат полека-лека взаимозависимостите. To e като да си сложиш новите очила, през които всичко ти изглежда по-различно. Забелязваш, че вместо да плачеш при дадена ситуация, следва no-скоро да се смееш, защото тя просто е смешна дори само поради своята извънредност! Така животът става значително по-лек и за родителите, и за децата. Разказ на Верена Траутвайн, майка на две индигови деца, практикуваща алтернативни методи на лечение и радионика: "Давид е на 7 години - много мило и отворено дете. Когато го разхождах с количката, се провикваше и през улицата, за да поздрави всекиго. Той има голямо биополе и сякаш се "вживява" във всяко нещо, с което влиза в съприкосновение. Още в детската градина попиваше всичко като гъба. Като го приберях на обед, често крещеше по цял час, за да се освободи от натрупаните впечатления. По-късно в училище непрекъснато изникваха проблеми със съучениците му. Уж случайно минаваше покрай някого и го докосваше с ръка или го щипваше. За него това бе начин за установяване на контакт, който обаче не бе приятен за другите деца. Те го възприемаха като прекалено голямо нарушаване на личното пространство и блъскаха сина ми, че дори го и биеха. Вкъщи той ми разказваше всичко, без да може да забележи връзката между своето поведение и резултатите от него. Понякога стигаше само да се намира в клас и да наблюдава съучениците си, за да се почувстват те притеснени. Тогава някои от тях тръгваха подире му, издебваха го и отново го набиваха или го събаряха на земята. В повечето случаи това се водеше за игра, но все пак по-често беше на сериозно и Давид се прибираше разстроен. В училището преподаваше един много мил и внимателен учител, с когото обсъждахме как да помогнем на сина ми да се свърже със своето Аз и с вътрешната си сила. Детето нямаше никакво чувство за граници, а още по-малко - за своите собствени. Ние непрекъснато се опитвахме да доведем до съзнанието му някои взаимозависимости. Едно 6-годишно момче обаче не е особено възприемчиво за аргументи, a се учи посредством това, което върши. Покрай неговите трудности всички ние също научихме много неща и все no-ясно разбирахме, че трябва да направим нещо със себе си, ако искаме да му помогнем. Усвояваните с години методи за вътрешно израстване бяха "задействани с пълна сила" в собствения ни дом. Усетихме, че когато на детето не му беше комфортно, на нас също не ни беше комфортно и когато то не беше щастливо, ние също не бяхме щастливи. Така започнахме да експериментираме как да използваме всичките си способности и знания за доброто на цялото семейство. Постоянно откривахме нови, убягвали ни до този момент аспекти. He ни беше лесно да проумеем, че чрез поведението си Давид даваше израз на потребности, които не бяхме забелязали или дори бяхме подминали, защото вниманието ни е било насочено другаде или просто защото са били извън рамките на ежедневието ни. Окрилени от решението си да променим домашната атмосфера колкото е необходимо, започнахме да променяме и отношението си към детето. Трудностите му ни подтикнаха да изпробваме нови форми на общуване. Липсата на чувство за мярка у Давид се проявяваше и у дома. Ние му казвахме нещо, а той не реагираше. Това ни подсказа, че не се изразяваме ясно при очертаването на параметрите. Установихме, че трябва да намерим нов подход към този проблем и че много често изобщо не сме си давали сметка какво всъщност означава понятието "разумни и здравословни граници". Истинската му същност ни се разкри с течение на времето, докато правехме опити и изпадахме в заблуди. Давид очакваше от нас тъкмо това - да му зададем правилата и ако не го сторехме, ни докарваше дотам да изневерим на себе си. В края на краищата се виждахме принудени за пореден път да очертаем границите на допустимото и за самите нас, и за него. От време на време допускахме да настъпи невероятен хаос, в който синът ни играеше главната роля. Но ние не се предавахме. Нямаше закъде да бързаме - просто се придържахме към първоначалното си намерение да въведем нов ред в семейството си и да осигурим на всеки достатъчно пространство и възможност за себеизява. Искахме да се храним заедно без крясъци, искахме да предприемаме заедно различни приятни неща, искахме красив дом и уютен съвместен живот. Като родители трябваше да се научим да устояваме решенията си и отново да обърнем внимание на собствените си потребности. Наложи се да си отворим очите и да прозрем, че сме предоставили на децата си повече свобода, от тази, с която се ползвахме ние. Те ни най-малко не желаеха да носят подобна отговорност и дори се чувстваха обременени. Малко по малко поехме ролята си на родители и в същата степен децата ни започнаха да бъдат деца. Веднъж:, на една родителска среща, казах нещо, което всъщност обобщава постигнатото в дома ни: "Моите деца са най-щастливи, ако аз съм щастлива и се чувствам добре. Това си проличава, когато изпълняват, каквото им кажа." Сега вече си говорим, докато се храним. Приятно е да ги виждаме такива доволни и щастливи от чувството, че са обичани. Те са големи индивидуалисти и държат да ни изяснят какво им харесва и какво не им харесва. Ние ги изслушваме и от висотата на своята позиция като родители решаваме кое може да стане и кое не може. Нагласата ни по принцип е да се опитаме да направим възможното възможно и за тях и те го знаят. Всеки ден внасяме някакъв нов аспект на хармония в отношенията си, продиктуван от взаимно уважение и обич. Струваше ни неколкомесечно съзнателно поддържане на непрекъсната любезност, докато в семейството ни се възцариха нов климат и нови начини на общуване - бяхме успели. Проблемът между Давид и съучениците му обаче все още съществуваше. Синът ни сякаш не се чувстваше уютно в собствената си кожа и не можеше да се утвърди в класа. Накрая му въздействах със средствата на радиониката и му направих холограма на душата. От това между другото излезе наяве, че в подсъзнанието си е " складирал " чувство на безсилие. Само след няколко дни радионно лечение се върна от училище и отново съобщи, че децата са го набили. Като го попитах защо, ми отговори: "Мисля, че ги ядосах". Тази авторефлексия бе нещо ново. Досега отговорът винаги гласеше: "He зная, нищо не съм им направил. " След още един ден си дойде и направо ми докладва: "Днес не ме биха. He съм ги ядосвал. " Бе разбрал нещо, което не ни се бе удало да му обясним "отвън". Оттогава усещането за собственото му тяло сякаш се засили. Той формулира и заявява на глас потребностите си, намери си приятели, отвори се и е просто едно малко момче, което непрекъснато се опитва да напипа границите си, ориентирайки се по нашите. Щастлив е, когато му ги определяме ние. Цялото му биополе се преструктурира в съответствие с един no-висок енергиен порядък. Всички се радвахме, че владея този лечебен метод, чието въздействие е много меко. Посредством него успях да укрепя детето си "отвътре" и да го подтикна да дава все по-голям израз на силното същество у себе си." Хиперактивност или двигателно безпокойство Какво всъщност означава хиперактивност? Защо през последните години непрекъснато се говори за това състояние? Защо толкова много нови деца по целия свят биват диагностицирани като "хиперактивни"? Бих искала да осветя темата за хиперактивността от повече страни и да обясня как бихме могли да се научим да приемаме проблема на тези деца на сериозно и да ги разбираме по-добре. Както вече споменах, немскоезичното пространство хиперактивността се обозначава най-често с абревиатурата ADSH, което означава синдром на дефицит на вниманието, придружен с хиперактивност. За същото се използва английската абревиатура ADHD. Думата хиперактивност говори сама за себе си, тоест - преголяма активност или двигателно безпокойство. По-малко известен, но въпреки това широко разпространен е пасивният синдром ADSH (ADHA). Тук с "Н" е обозначена не хипер-, а хипоактивността, която по своята същност представлява противоположното явление, тоест - по-ниска активност или двигателна недостатъчност. В днешно време постоянно се говори и пише за тези болестни състояния, защото се допуска, че ужасяващо голям брой деца са хиперактивни. Това на свой ред дава повод за размисъл, тъй като колкото повече са страдащите, толкова по-голяма е вероятността да не става дума за истински психически дефицит. Така или иначе проблематична остава липсата на единна клинична карти-на. Всеки хиперактивен се отличава със съвсем специфична, индивидуална хиперактивност. Симптомите са подобни, но проявленията при отделните пациенти са различни. Както вече казах, децата, получили тази диагноза през последните години, са невероятно много, а сред тях индиго-то се среща доста често. Типичното хиперактивно дете е предразположено към движение. To непрестанно размахва ръце и крака, работи с мускулите си и не е в състояние да седи мирно. Вечно разказва нещо, говори необикновено много. В училище обича да става от чина си, вкъщи - от масата и въобще при всякакви ситуации - да напуска мястото си. Тича, скача, катери се навсякъде и наложи ли се да спре, не винаги успява. Сякаш постоянно е устремено нанякъде и тласкано от нещо; прелива от излишна, трудно контролируема енергия. При него липсват обичайните двигателни задръжки за сензомоторните импулси. Хиперактивното дете изстрелва отговора преди още въпросът да е зададен докрай и пръска край себе си безпокойство и раздразнение. Същевременно изразходва толкова много енергия, че от едното гледане можеш да се почувстваш изтощен. Често се държи като подгонено. Трескаво и тревожно е, и неспособно да изпита удоволствие от каквото и да било. Освен че сякаш не се чувства добре в собствената си кожа, то някак не усеща истински тялото си и в резултат на това неминуемо се сблъсква с определени трудности. Мускулите му не могат дълго да изпълняват статични опорни функции и го карат да заема различни нови положения и позиции. Когато се налага да седи по-дълго на едно място, се стресира допълнително и се изнервя. Хиперактивното дете притежава обаче и множество положителни качества, в повечето случаи е мило, искрено, контактно, разговорливо, съобразително, интуитивно и високоинтелигентно, a понякога и - щедро и великодушно. Но тези добри страни проличават само за кратко, защото прекомерното блуждаене на тялото и мислите му взема превес. Как да понасяш всичко това с часове? Тук обаче става дума не само за понасяне, но и за възпитание. Една почти невъзможна задача, когато трябва да се грижиш и за другите си деца! Положението на родителите и особено на майката, която прекарва най-дълго време с хиперактивното си дете, е наистина трудно. Понякога причината за проблемите остава неясна, поради което майката започва да се изпълва със съмнения и да изпитва чувство за вина, нерядко подсилвано от неразбирането на средата. Най-важното за нея е първо да повярва, че няма никаква вина. Но тя, разбира се, е онази, която износва детето, проявяващо понякога забележителна активност още по време на бременността. Тя е онази, която се грижи за него, докато е малко и затова е най-силно стъписана. В реферата си за родителските начинания в подкрепа на хиперактивните деца госпожа Едит Класен, доктор по философия и специалист по клинична психология от Мюнхен, описва положението на майката и на семейството на едно такова дете по следния начин: "Като оставим настрана особеното объркване на майката поради погрешни психоаналитични постановки, тя е онази, която от самото начало страда най-много. Освен че е твърде немирно още докато го носи в корема си, малкото й създава грижи и като пеленаче по отношение на кърмене-то, спането, по-късно - яденето и пр. Тя трябва да се оправя някак си с това, че постоянно плаче и пищи, че си блъска главата в проходилката с определена ритмичност, че не иска да го носят на ръце или да го милват и не й дава мира нито за миг! В началото най-често и двамата родители се опитват с най-нормални възпитателни мерки да направляват и закрилят детето, чиито странности стават още no-забележими, щом проходи. Скоро се убеждават, че на рожбата им все пак се удава дори още докато пълзи да се измъкне от кошарката, да изпосъбори и изпоразкъса всичко, да им се изплъзне през врати и прозорци, да игнорира всяка опасност и да се окаже долу на уличното платно. Сега изведнъж: всички се вторачват - съседите, учителките в детската градина, роднините и познатите. Те почти без изключение заявяват: вие не се справяте с възпитанието на детето, не внимавате, нямате авторитет пред него; я моето дете да се държеше така...! Заваляват упреци и обвинения - все разрушителни удари по родителското самочувствие. Горките хора се чувстват все по-безпомощни. Изпробвани са всички наказания и награди - безуспешно. Когато дойде време хиперактивното дете да тръгне на училище, към неговата необузданост се добавя и агресията. To отхвърля всеки авторитет, противи се срещу заповеди и забрани, иска да промени драстично правилата на семейната заедност в своя полза. На масата се държи непоносимо; в колата непрекъснато хленчи; чупи предмети и бие другите деца. Тази на пръв поглед придружена с враждебност агресия в действителност представлява вероятно повишена възбудимост, импулсивност, безпомощност. Факт е, че детето шокира с поведението си навсякъде и по всяко време и не на последно място - в училище. Оттам родителите също получават оплаквания и предупреждения. Но каквото и да предприемат, резултат няма. Тогава започват да се упрекват взаимно. Единият бил прекалено ларж:, другият - прекалено строг. Бащата издава забрана за излизане, но не cи e y дома, за да проконтролира изпълнението. Майката пък се оплаква, че тя единствено трябва да влачи целия товар. Често възникват ситуации, при които детето получава от тях противоречиви послания: "Веднага отиваш да спиш!"/ "Можеш да догледаш филма докрай!" Както и да реагира, то няма да удовлетвори желанието на единия родител, а всъщност би трябвало да обича и да слуша и двамата! На практика тези двусмислени послания са много по-объркващи, отколкото в дадения пример, а въздействието им, разбира се - още по-коварно. Братчетата и сестричетата на хиперактивното дете не го разбират. Те го мразят, защото е досадно, пречи на всяка игра и занимание, не слуша какво казват мама и татко, никога не разтребва, нищо не довършва докрай. И още - защото очевидно " има само педал за газта, но не и спирачка". To бива изолирано от тях, от другарчетата си по игра, от съучениците си. Освен че се самоизолират, родителите също биват изолирани, тъй като и възрастните не харесват детето им и не одобряват "грешките им при възпитанието му", респективно - избягват да общуват с тях. Заклеймяване и изолация отвън, разногласия вкъщи, пълна безпомощност и безперспективност - цялото това бреме води до развод, тоест - разпад на семейството и, за съжаление, no-често, отколкото ни е известно - до малтретиране на децата." Изглежда, че хиперактивността се проявява почти винаги в комбинация със синдрома на дефицит на вниманието и се категоризира от повечето терапевти, психолози и лекари по-скоро като смущение. Тя се наблюдава ведно и с други разстройства от рода на синдрома на Турет1, отравяне с олово, легастения и умствена изостаналост. Това, че симптомите й се припокриват донякъде със симптомите на други смущения като, например, депресия, маниакална депресия, страхови състояния или личностни разстройства, затруднява дефинирането на единна, цялостна клинична картина. Като цяло се твърди, че децата с ADDH имат генетични отклонения, чието по-обстойно изследване в бъдеще е наложително. Възниква обаче въпросът дали обозначенията ADD и ADDH не са безпомощни опити отклоненията от обичайните поведенчески модели на децата просто да се "натикат" в някаква категория, за да се предприеме все пак нещо по отношение на тях. Дали в това ново поколение no-скоро не се извърша някакво естествено, но непонятно за нас генетично-биологично преструктуриране, към което в неразбирането си не знаем как да подходим? Алън Заметкин от Американския национален институт по психично здраве твърди, че биологичната причина за ADDH започва полека-лека да изплува на повърхността: Още не момеем с точност да кажем каква структура или химическа субстанция се е променила в случая. ADDH e като високата температура -момее да е предизвикана от много неща." В резултат на изследвани-ята си Заметкин е установил, че един от рецепторите за хормона на щитовидната жлеза показва отклонения при 70 до 80 процента от хората с ADDH2. Сдружението Ювемус" за подпомагане на деца и възрастни с частични проблеми в успеваемостта пише: Според съвременната наука ADDH e вродено нарушение в мозъчната обмяна на веществата. Тъй наречените невротрансмитери или се произвеждат в значително по-малко количество, или твърде бързо се изразходват." Учените при университета в Торонто са установили връзка между ADDH и три гена, които кодират рецепторите за невротрансмитера допамин. По време на други изследвания са открити отклонения в структурата на мозъка и големината на определени негови части у деца с ADDH. Забелязана е и зависимост между различните дефицити и алергиите спрямо глутен* или сладки храни. Всички тези изследвания обаче са в начален стадий и ще отнемат много време, докато бъдат предоставени конкретни и приемливи за науката доказателства. Ако се констатират физиологични отлики при хиперактивните деца, които, както бе изяснено, се раждат едва от известно време и принадлежат към новото поколение, това ще е знак, че те са в по-напреднала фаза на развитие" от нас. Междувременно бе доказано, че множество малки индиго имат различен черен дроб от нас, техните "предци". Науката още не е установила с достатъчна точност настъпилите изменения в ДНК, но това неминуемо ще стане. Метаморфозата на черния дроб е наред с всичко останало естествен отговор на храната, реакция на "junk food", тоест - боклуците, които поглъщаме, за да не увреждат те здравето ни (виж Четвърта глава). Родителите, останали без сили поради историите, в които се заплита детето им вкъщи, в детската градина или в училище, решават понякога съвместно с домашния лекар да му помогнат с определени лекарства. С тях склонното да се разсейва дете би могло по-лесно да се съсредоточи, както и - да постигне хармония със средата си. Така се предотвратява натрупването на напрежение у него. 
1 Невро-психиатрично заболяване, чийто характерен симптом са тиковете, например - мултипло-моторните (мускулни спазми) с вокализация. Тиковете са бързи, обикновено внезапни и понякога много силни и резки неволни движения, които могат да възникват винаги по един и същ начин поотделно или на серии - бел. авт. 2 Мнозина учени вече доказаха, че съществуват интересни разлики между хора с ADDH и без ADDH. Статии за проведени голям брой изследвания бяха публикувани в списанието "Scientific American" и в други издания - бел. авт. Медикаментът, спадащ към тъй наречените психо-фармацевтични продукти, който обикновено се предписва на децата с ADDH, е риталин. Други давани в такива случаи лекарства са дексетрин, цилерт, тофранил, норпрамин, катапрес, прозак, паксил, лувокс, золоф, адерал . Те са твърде комплексни като състав и оказват поголовни странични въздействия. Мненията за риталина и другите лекарства са много разнопосочни и се трансформират едва ли не в движения за и против него. Някои терапевти, лекари, психолози, родители и учители го имат направо за опасен, докато други смятат, че предоставял на децата възможно най-добър шанс (виж Четвърта глава). Една от крачките по пътя към намирането на решение е разяснението! Най-важното е да се помогне на детето. Но без подкрепата на родителите това е немислимо. Детето се нуждае от разяснение, за да схване как се държи и да успее да промени поведението си. Хиперактивното има вродена склонност да се движи, то обича и се нуждае от движение. Но нали човек се освобождава от стреса именно по този начин. Когато седим на едно място, организмът ни се зарежда статично. Такъв заряд обаче ни подтиква към активност. На сън това се случва автоматично. Тялото се обръща в леглото от само себе си, без да се събудим и се разтоварва. Малкото дете, което бива заставено да седи мирно, иска да изпълни желанието на майка си, но не знае как да се справи със стреса. To иска да е харесвано и приемано от нея и се страхува да не изгуби любовта й. Така изпада в ужасно раздвоение и за да не натрупа организмът му статично напрежение, се размърдва - започва да си клати крака, да чука с молив по масата и т. н. Това е нещо като предпазен клапан, през който се изпуска парата. Тези незначителни движения предпазват детето от презареждане и му спестяват необходимостта да се изправи. Ние, възрастните, сме се научили да се задържаме на едно място, ако се налага. Едно според нашите представи и навици непрекъснато шаващо или тичащо дете ни идва в повече и ни стресира допълнително. За да останем здрави, трябва да се освободим от натрупания стрес чрез движение. Когато децата се мъчат противно на природата и потребността си да останат неподвижни, стресът също остава в телата им. Опитът да "го изпуснат" посредством по-леки движения се тълкува от нас като невнимание и липса на концентрация. Отстрани ни се струва, че не са в състояние да мируват и това ни действа изнервящо. Но тази е причината много от тях да се обръщат често или непрекъснато да мърдат насън. Само че подобно изпускане на напрежението не е достатъчно, a следващият ден добавя към остатъка ново количество. Тогава, за да "се спасят" от него, малките се ориентират към избягване на ситуациите, които означават стрес. Те започват да се държат така, че да ни накарат да забележим затруднението им. Обикновено на родителите се съобщава, че с детето им става нещо. Трябва да му се обясни, че е различно, но всъщност - "напълно нормално", както и - че много други деца имат същите трудности. Важно е да се чувства прието и да знае, че останалите са наясно с причината за несъсредоточеността му, а именно - неговата различност, а не мързел или глупост. Щом разбере това, то вече няма да гледа на себе си като на изключение. Просто спешно се нуждае да му се потвърди, "че е наред". Един от основните проблеми за индигото се съдържа в неотвратимата необходимост винаги да се приспособява към представите на заобикалящите го "нормални", които го смятат за не съвсем нормално. По отношение на себе си то обаче няма такова усещане. Нека допуснем, че индиговите деца наистина функционират по различен начин и че тяхната ДНК е променена, с нов капацитет. В същото време неоснователно им се приписва синдромът на дефицит на вниманието и биват обявени за несъсредоточени, хиперактивни или хипоактивни. Повечето хиперактивни биват подложени на основни изследвания по молба на училището, но обикновено не се установяват никакви мозъчни увреждания или други подобни. Често излиза дори, че имат много висока степен на интелигентност, независимо от лошия си успех в училище. Може би наистина сме свидетели на голяма еволюционна промяна, която предстои да бъде изучена в детайли?
1 Dexetrin, Cylert, Tofranil, Norpramin, Catapres, Prozac, Paxil, Luvox, Zoloft, Adderall Отличителни белези на хиперактивните деца
Съвременният свят се отличава със светкавично разпространение на информацията и с високи скорости. Медиите, интернат и телекомуникационните системи ни предоставят огромен информационен поток. В бъдеще той ще ни създава все по-големи трудности и ще пречи на линеарното ни мислене. Ние ще бъдем принудени да възприемаме света по-цялостно и съответно -да не мислим линеарно, а "комплексно". По всяка вероятност новите деца са готови по рождение за този род предаване и асимилиране на информацията и само днешното общество - такова, каквото е - ги обременява. Те мислят предимно в образи и лесно боравят с не-линеарни мисловни форми. Може би вече притежават такива връзки между нервните пътища в мозъка си, които им позволяват да схванат непонятното за нас. Следващите десетилетия ще покажат дали в тяхно лице преживяваме поредния еволюционен количествен скок. Страх и безстрашие Ако живеят при идеални обществени и семейни условия, новите деца застават смело и открито на страната на справедливостта и отхвърлят всяко лицемерие и мнима святост. Само тогава те са вътрешно уравновесени и остават свързани със своята душа и със своите чувства, нямат проблеми с осъзнаването на собствената си стойност, биват приети от останалите и се реализират в живота. Детето-индиго, което е разбалансирано и не получава одобрение и признание, има лошо самочувствие и обикновено е страхливо. To може да се бои от всичко, непрекъснато да се притеснява за нещо, дори да развие истински фобии. He живее ли в условия, които му позволяват да се ръководи от най-висшите според представите му принципи, като правило изпада в депресия и започва да действа саморазрушително. Сетивата му са толкова изтънчени, че лесно се превъзбужда и преуморява. Друг един проблем са високите изисквания, които индигото предявява към себе си и към останалите. Ако самото то не отговори на тях, изпитва значителни трудности да съхрани самочувствието си. Високите му идеали също не му позволяват да върши неща, които не са справедливи или в които не вярва. Опитите да бъде накарано да промени мнението си като му се налагат наказания, привеждат му се разумни доводи или се използват други методи, завършват безуспешно - детето се съпротивлява докрай. Породената в резултат на всичко това несигурност може да се трансформира в постоянни, хронични страхове. Освен тези продиктувани от ниско самочувствие отрицателни емоционални състояния, индиговите деца инак почти не виждат у себе си поводи да изпитват тревожност. Като цяло се грижат най-вече за другите. Особено се безпокоят, когато става дума за природата, за справедливостта, животните, майката Земя, растенията или други живи създания. Те не могат да се примирят с ничие страдание и се опитват да го предотвратят. Възможно е индигото да е постоянен обект на присмех или дори на физическа разправа от страна на съучениците си, задето се грижи, да речем, за дърветата и цветята като за живи същества. Когато вижда, че нараняват някое дърво просто защото това им доставя удоволствие, то се опитва да им попречи и да каже нещо в негова защита. Така рискува да го вземат на подбив и да го набият. Но ако е спокойно, уравновесено и се нагърбва с мисията си по вътрешна необходимост, детето-индиго не се страхува, действа решително и може да предизвика дълбоки промени в мисленето на околните. Фрустрация и агресия Първите проблеми могат да възникнат още в забавачницата, където децата биват изправени пред необходимостта да се впишат в групата, да се подчинят на протичащото по план ежедневие или да отстояват себе си пред другите. За радост, днес в повечето от детските градини групите не са така строго фиксирани, те са отворени, с възможност за вариране и задоволяване индивидуалните потребности на децата. Впечатлителността и чувствителността на индигото обаче, както и неговата особена непоносимост към шума могат да затруднят хармоничното му присъединяване към групата. To се отдръпва и изпада в смут. От това произтичат неуправляеми агресивни реакции, които показват, че детето не среща одобрението, желаната подкрепа или разбирането на заобикалящите го. He му е лесно да се примири със забраните, правилата или преживяното разочарование. Следват пристъпи на гняв (фрустрационно-агресивен механизъм) или депресивни настроения. He ca редки случаите, когато вкъщи или в позната среда детето проявява въображение и способност да се самоизразява, а в детската градина нито рисува, нито се впуска да майстори нещо. Заниманията при наличие на напътствия подир известно време му отнемат от съзидателността. Напорът за творческа изява, с който индиговото дете се ражда, е много силен и не може да бъде удовлетворен с планирани и ограничени във времето часове за игра, рисуване, сценично изкуство. Духовните му способности често не биват взети под внимание или поне - забелязани. Ако не бъде насърчавано да изявява естествените си творчески заложби, то би могло да се почувства некадърно само защото по време на рисуване или ръчен труд е бавно, а може би - и несръчно. Индигото, чиято индивидуалност не се зачита от възрастните, може да стане неконтролируемо. Те ще излязат победители във всекидневните изпитания по издръжливост само ако му засвидетелстват уважение. Но възпитателите и родителите сякаш се затрудняват да си спомнят най-напред собствената си висша вътрешна истина, та от тази позиция да формират отношенията си с детето. Успеят ли все пак, не след дълго забелязват, че започват добре да се погаждат с него. Обществените структури и образователните институции - такива, каквито са в момента, не отговарят на изискванията на новите деца. Тези деца не могат да се примирят с онова, което човечеството е проспало или смятало за приемливо толкова години. Мразят авторитета, ако не е демократично ориентиран. Учат по коренно различен от нас начин, използват цялото си съзна-ние и намират решение на задачите, без да се занимават с всяка подробност. Отговорите като че ли се появяват от само себе си и децата усещат, че са правилните. Пътят, който изминаваме ние, за да стигнем до някакъв резултат, не е техният. Децата се опитват по най-различни начини да ни обяснят всичко това и да приковат вниманието ни върху него. Тъй като много често не им се удава, започват да се държат и агресивно. Поведението им във всеки случай ни кара да поспрем и да се замислим какво всъщност става и какво не е наред. Гневът и агресивността им издават всъщност завладяващото ги чувство на безсилие, когато не съумеят да се "свържат" с нас. Те са един вид техният вик за помощ, който не трябва да игнорираме. През последните години в Европа и в Америка станахме свидетели на много актове на насилие в училищата. Децата-индиго винаги се опитват да привлекат вниманието на околните най-напред с "мирни средства", но не се ли получи, прибягват до други. Тъй като не влагат особени емоции в която и да било ситуация, могат да им хрумнат неща, каквито не сме си и представяли. Задачата на родителите и учителите е да се вслушват повече в думите на своите питомци, преди те да са стигнали до насилие. Както неведнъж бе подчертано, индиговите деца поставят високи изисквания пред себе си и пред останалите. Когато непрекъснато виждат идеалите си накърнени, наистина не знаят накъде да поемат. Ако се чувстват разочаровани от себе си и от света, у тях биха могли да се отключат агресивни или депресивни реакции. Тъй като имат велики идеи, но не разполагат с ресурси или хора, на които да се опрат, за да ги осъществят, изпитват понякога силна фрустрация. Емоции и чувства "Емоция" означава буквално "енергия в движение" (от англ. - energy in motion). Понятието произлиза от латинската дума "movere", в превод - движа се. Докато чувството е придобитият съзнателен опит от нещо случило се, емоцията се изживява като силно вътрешно движение. Тя е усещането на енергията, която циркулира из тялото ни и предизвиква духовни, както и физически реакции. Сама по себе си емоционалната енергия е неутрална. Изпитваното чувство и физическата реакция са тези, които придават на емоцията положителен или отрицателен знак, a мислите ни относно този процес - едно или друго значение. Емоциите служат като носители на цялостния спектър на чувствата. Когато е чистосърдечен и умиротворен, човек изпитва любов, загриженост, проявява учтивост, отнася се с одобрение. Чувства като гняв и завист, състояния на обърканост и ранимост го завладяват само ако главата и сърцето му не са в хармония. Детето-индиго се отличава с изострена чувствителност и голямото му, открито сърце знае какво е любов. Ако престане да се уповава на интелигентността му, значи е било възпряно от едностранчиви мисли и остарели представи. Тогава се пренапряга и изпада в смут, поддава се на гнева, започва да завижда или да реагира болезнено. Емоционалните опитности "се отпечатват" в мозъчните клетки и формират спомените, където пък се затвърждават моделите, влияещи след това на поведението. Емоциите дават възможност на чувствата да се проявят. Ако сърцето не е чисто и развито, разумът_ взема превес. Най-новите изследвания показват, че биохимичните процеси в нашия организъм влияят върху емоционалните ни реакции и обратното. За да се предизвикат положителни емоционални промени, най-същественото е децата да запазят сърцето си отворено, както и - да живеят, изхождайки и ръководейки се от него и само от него. Родените през последните години все още притежават способността да усещат интелигентността на сърцето си и да действат съобразно нея. Много е важно да споделяте с децата си своите емоции и чувства и да ги окуражавате да правят същото. Уверете ги, че е абсолютно нормално човек да е тъжен, ядосан, кисел или объркан. Всеки от нас все някога изпада в подобно състояние, никой не е вечно радостен или щастлив. Чувствата ни подсказват кога сме разбалансирани и какво да предприемем. Вашето дете ви разбира много по-добре, отколкото предполагате. To се учи да дава израз и на своите чувства, което в конфликтни ситуации ще ви помогне да изгладите недоразуменията си. Ако кипи от яд и ви крещи, приемете го така и вместо да реагирате с раздразнение, му кажете: "За мен е от значение да зная какво усещаш. He разбирам какво става с теб, когато ми държиш такъв тон. Може би ще успееш да ми кажеш по друг начин какво не е наред и така те е разгневило." Висша повеля е да се обръща внимание на потребностите на детето и изслушването е едно от най-мощните средства, с което разполагате. Ако му покажете, че самите вие сте открити и уязвими и далеч не се смятате за съвършени, то ще се отпусне и ще ви се довери. Ще може да ви обича каквито сте и ще се научи да държи сърцето си отворено. Просто повече няма да има причина да го затваря. Усеща ли се разбирано и обичано, ще се случва да чуете от него: "Зная, че не си в състояние да разбереш това" или: "Такъв/такава си, но аз все пак те обичам". Когато разговаряте с детето си, е задължително целите да сте "тук и сега". Забравете всичко, което имате още да свършите, забравете препускащите си мисли и само слушайте. Ако то не споделя току-така душевните си вълнения, идете на излет, където ще бъдете абсолютно сами минимум два часа. Но предварително поставете прости, ясни условия като, например - никаква силна музика, електронни игри, уокмен. И - чакайте. Мълчете и чакайте. Толкова дълго, колкото е необходимо на детето. Накрая то ще се обади от скука. Оставете го да говори. He му давайте оценки, нито съвети, запазете мнението си за себе си. Слушайте и... ще останете изненадани! Чувство за време Всеки, който медитира, познава усещането за пребиваване извън времето и пространството, усещането за време и за неговата стойност. Половин час, прекаран в медитация, може да се стори някому съвсем кратък, а за друг да се точи колкото цели три часа. Това значи, че времето е относително и трудно за описване. Когато чакаме при лекаря в поликлиниката, то едва се влачи, а когато празнуваме, се случва да не го усетим. Времето е твърдоустановена мярка, използвана от всички. To внася някакъв ред в живота ни, някакво разделение и му задава конкретен ритъм. Ние сме затворени в своя определян от времето свят и почти не намираме кога да "бъдем". Да бъдем, каквито сме, без да бързаме, без предварителни програми и предявени изисквания. Но когато човек се развива духовно и вибрациите му достигат една по-фина и тънка честота, отношението му към времето се променя автоматично. Това би могло да се обясни вероятно по следния начин: повечето хора са управлявани от него; те бързат и се носят през живота, и винаги закъсняват, и винаги са стресирани. Духовно развитият човек, тъкмо напротив - сам управлява времето или, казано по друг начин, е господар на собственото си време просто защото се оставя на течението му. За децата-индиго времето не е толкова важно. Те пътуват през него. Те са заети с идеи, които нямат отношение към обикновените измерения, а към Духа и знаят, че очите ни виждат само част от съществуващото. Извън нашата планета и атмосфера няма летоброене, всичко е едно и се случва едновременно. Древните мистични учения твърдят, че това важи и за нас, но че факторът време е "вграден" на Земята, за да можем да гледаме напред и назад, към миналото и бъдещето. Но новите Деца не забелязват границата между вчера и днес. Има мигове, в които възприемат паралелно повече животи и духовни нива, без да намират това за нещо особено. Голяма част от тях се чувстват у дома си както в материалното, така и в духовното измерение и се опитват да създадат връзка помежду им. Нерядко успяват да видят минали или бъдещи събития. Според тяхното разбиране времето има съвсем друго значение от това, което му придаваме ние. Но те следва, естествено, да се научат да живеят в познатия ни свят с познатото ни времеотчитане. Вътрешно обаче ще им е трудно да свикнат и да се нагодят, както и да схванат отношението ни към него. Най-лесният начин да подкрепите детето си в настройването му към нашето чувство за време е да му обясните що за мерна единица е това, защо се нуждаем от нея й материалния свят, как с нейна помощ хората си насрочват срещи, уговарят се да направят едно или друго нещо едновременно и въобще - организират всекидневието си. Но не би било лошо и ако понякога го оставяте да поживее в безвремие, например - в неделя. Нека изживее този ден без програма и да се занимава с каквото си ще. Характеристика на децата-индиго, които живеят с чувство за вечност
Всъщност напълно естествено е да се живее, без времето да се разчленява на секунди, минути и часове, както е според часовника. Човекът е единственото същество на планетата, което се съобразява с това 24-часово разделение и то само от няколко столетия. Преди това е живеел по-свободно и необвързано, в хармония с майката Земя и Вселената, ориентирайки се по слънцето, луната и светлината. Човечеството не е познавало друга принуда, освен да е приключило с работата за деня, преди да се стъмни. Може би индиговите деца ще подтикнат хората да възстановят някогашното си отношение към "времето", като се ръководят от естеството, което ще рече - да се оставят на течението на живота. Лява ръка/Дясно полукълбо на мозъка Предполага се, че при хората, пишещи с лявата си ръка, доминира дясното мозъчно полукълбо, тоест - че те са по-интуитивни, по-възприемчиви и творчески ориентирани от онези, които си служат предимно с дясната ръка/лявото полукълбо. Аз не одобрявам разделението по този принцип, но направените наблюдения върху ученици-леваци са толкова сполучливи и проявяват някои свързани с децата-индиго теми и проблеми с такава точност, че изпитах желание да им отделя място в книгата си. Би било интересно, ако в бъдеще се проведе тест с няколкостотин индигови деца, за да се установи колко от тях по начало са били левичари или продължават да са. Иоханна Б. Затлер изброява в книгата си "Ученикът-левак" (виж приложението) удивителни личностни качества, с които тези хора, а така също - и някои малки индиго, се отличават. По-долу привеждам само някои характерни черти на учениците-леваци:
|