Трета глава
Правилното възпитание на децата индиго
3.1. Как да възпитаваме и направляваме едно индиго
Семинарите и кабинетът ми се посещават от много родители, които срещат трудности с децата си. Често долавям у тях - и особено у майките - дълбоко притеснение и чувство за вина. Те изпадат понякога в отчаяние и не знаят какво да сторят, за да се справят с отрочетата си, получавайки от всички страни упреци от рода: "He можеш ли по-добре да си възпитаваш детето?", "He можеш ли да направиш така, че детето ти да е по-спокойно?", "He можеш ли да се погрижиш детето ти поне да си напише домашните?", "He можете ли да обясните на детето си, че училището е сериозно нещо?", "Вашето дете всява безредие в цялата група..." и т. н., и т. н. Можете да си представите как реагират родителите на подобни нападки. Толкова се тревожат, че им се вгорчава животът. Възпитаващите тези "деца на новото време", които не са постигнали вътрешно равновесие, непрекъснато ще бъдат изкарвани извън кожата си. Малките не реагират повече на авторитети само защото са авторитети.
Уверявам ви, че на родителите, които си имат вкъщи дете-индиго, не им е никак лесно. Рожбите им постоянно ги конфронтират със собствените им неудовлетворености и емоционални блокади. На практика те нямат друг шанс да поддържат хармония в семейството си, освен - ако се решат да променят себе си. Струва ми се, че е възможно да бъде намерена някаква форма на изпълнение на родителската роля, позволяваща на новите деца да си бъдат деца и въпреки това - признаваща тяхното истинско вътрешно величие. Като се включват в групи за самопомощ и се обръщат към терапевти, родителите биха се научили да се справят с различните ситуации и биха способствали за собственото си израстване. Поддържането на непредубедени отношения с децата и внасянето на яснота и подреденост в семейството изглежда трудно без постигането на самопознание.
Една от задачите на индиговите деца е да ни помогнат да встъпим в отношения, почиващи на безусловна любов, честност, приемане, откритост и радост. Отношения, за които жадуваме дълбоко в сърцата си. Може би и вие имате дете, което никога не разбирате правилно? Дете, което бездруго знае всичко по-добре и чиято първа изречена в този живот дума е била "не". Или дете, което е невероятно мило и кротко, но независимо от това не отговаря на общоприетите представи. Тогава да обичаш безусловно не се оказва толкова просто и във всеки случай изисква повишаване на родителската компетентност по отношение на възпитанието, както и разширяване на съзнанието, тоест - един друг поглед върху нещата. Индиговите деца ще помогнат на израстване-то на света и ще ни окуражат да изхвърлим отживелиците зад борда и да се решим на нещо ново. Обновление и сътрудничество са кодовите на бъдещето.
В тази връзка се набелязват следните въпроси:
1. Как бихме могли да възпитаваме и направляваме едно дете-индиго, че да ни предаде вътрешната си мъдрост и да ни научи на любов? Как бихме могли просто да се радваме, че то съществува?
2. Какво можем да направим, за да расте, без да влиза в особен конфликт с обкръжението си?
3. Как да се освободим от предразсъдъците си относно децата, които се отличават с паранормални* способности или с наличието на различни дефицити и да ги заменим с нещо положително?
4. Как бихме могли да съпътстваме и направляваме своите индиго, та да оцелеят в училищата ни, докато поотраснат, навлязат в живота и поемат по пътя си? Много от тях проявяват склонност към депресивни състояния. "Ох, мамо, ако знаех за всичко това, нямаше да дойда на Земята" - е изречение, типично за едно дете-индиго.
5. Как се "изживява" едно дете, което не се нуждае от родители в традиционния смисъл на думата?
6. Как бихме могли да се научим да не гледаме на децата си като на копие на собственото ни Аз и да допуснем да израснат като абсолютно самобитни личности?
Накрая ще опиша най-важните според мен начини на поведение с положителен и отрицателен знак, както и предполагаемите причини за тях. На добрите страни ще бъдат противопоставени смущения от рода на различни дефицити и някои частични неуспехи. Същевременно не бива да забравяме нито за миг, че тези така наречени нови деца се раждат и стават все по-вече едва напоследък. Засега не ни е известно кой знае колко за тях. Никъде не успях да открия научни заключения или резултати от изследвания на поведението, които да осветляват по-подробно явлението и да ми послужат в процеса на писането на книгата. В замяна на това съществуват голямо количество съобщения на педагози, терапевти, консултанти и възпитатели от цял свят занимаващи се с тези деца и споделящи своя опит. Те са поредните пионери в психиатрията и психологията. Докато търси някакви ориентири, човек започва полека-лека да забелязва и осъзнава връзката между отделните информации. До неотдавна темата "възпитание" изглеждаше да е все още табу в много страни - тя кара консервативните групировки да се опълчват срещу хора с модерни, новаторски възгледи. Изучаваме ли историята на преподаването, ученията и теориите на големите умове на науката за възпитанието от последните столетия, ще видим, че повече от 270 години светът обсъжда как биха могли да се осъществят желателните промени в образователната система. Излиза, че с времето нещата не са се променили кой знае колко. Но аз си мисля, че индиговото поколение наистина; ще ни принуди да поемем в нова посока. Ще ни покаже, как да живеем в хармония с него и със самите себе си; как да преструктурираме нещата в семейството си така, че и родителите, и децата да разполагат с достатъчно свобода; как съвсем естествено да възстановим връзката със своя истински Аз.
Кое ще ни помогне да отвърнем на новото предизвикателство?
Повече от ясно е, че индиговите деца се интересуват само от езика на любовта. Какво би могло да ни помогне в общуването с тях? Как да им осигурим възможността да развият положителните си заложби? Как да не допуснем нашата добронамерена, но ограничена подкрепа да доведе до крайно отричане на някои части от личността им? Един от най-сполучливите начини на поведение е безусловното приемане, безрезервното "да" без каквото и да било "ако" или "обаче". Само по себе си приемането е чиста любов. Други ценни помощни средства са общуването с послания от първо лице и разрешаването на конфликтите без победители и победени. Когато освен това се научим да очертаваме еднозначни граници и да имаме ясни изисквания по отношение на дисциплината, като същевременно предоставяме на детето достатъчно свобода за натрупване на собствен опит, вече ще сме на правилния път.
Приемането
Най-общо може да се твърди, че пълното приемане е един от най-важните и въздействащи начини за постигане на добри отношения между родителите и детето. Томас Гордън обстойно говори за това в книгата си "Семейна конференция". В състояние ли е човекът да приема истински и дълбоко онзи, който седи срещу него? В състояние ли е действително да му помогне? Ако го приема от сърце и душа, ще му осигури възможност да израства, да се разгръща, да се променя в положителна посока.
Тогава пред другия човек ще се открие път, поемайки по който той ще се научи да решава проблемите си, ще излекува психиката си, ще стане по-продуктивен и градивен.
Приемането е като плодородната почва, позволяваща от хвърленото в нея малко семенце да разцъфти прелестно цвете. Тази почва служи на детето да реализира потенциала си. Ще се озадачите, ако ви се случи Да наблюдавате как някое дете си отпуска душата пред понякога абсолютно чужди хора. To ще сподели с тях много неща и по-късно родителите му ще останат изключително изненадани от историите, които ще им бъдат предадени. Детето просто се е усетило прието и е придобило увереност. Така е можело да довери всичко, което му се е искало. В подобни случаи биват разкривани тайни или излагани истории, до този момент оставали скрити някъде дълбоко в него.
Голяма част от родителите си мислят, че абсолютното приемане ще възпрепятства развитието на децата. Възпитателните им подходи продължават да се опират на езика на неприемането като на най-подходящото средство за подпомагане. Нека още веднъж прибегнем до сравнението с почвата, която би трябвало да храни малкия кълн. При неприемането тя е наситена с оценки, осъждане, критика, проповеди, напомняне, предупреждения, морализиране, назидание и раздава-не на команди. Като цяло децата вземат под внимание подобни послания. Индиговите обаче реагират още по-чувствително, че понякога и направо "развиват алергия" спрямо тези словеса. Бидейки "крале и кралици", на тях им е трудно да проумеят, че не срещат безусловна любов и чистосърдечност. Те бързо схващат, че е много по-удобно да запазват за себе си чувствата, мислите и проблемите си. Езикът на приемането - тъкмо обратното - ги кара да "се разтопяват". Той разчиства пътя за съпричастността към детските чувства и проблеми.
Пасивното приемане обаче изобщо не е достатъчно. Едно дете никога не може да бъде сигурно, че е прието, докато възпитаващият го не му демонстрира активно положителната си нагласа. Има се предвид тя да му бъде удостоверена с думи и действия.
Приемането може да бъде показано:
1. Без думи
Безрезервното отношение се проявява, например, посредством езика на тялото, посредством жестове, изражението на лицето или други начини на поведение.
2. С ненамеса
Като не се намесват, родителите могат да демонстрират, че приемат действията на детето. Намесата би се изразявала в това да му се пречи, да му се оказва контрол, да му се влиза в стаята, както и - да се правят опити то да бъде предпазено от грешки.
3. С пасивно изслушване
Увереността на детето, че го слушат внимателно, непрекъснато се поддържа чрез "ах, да", чувам те, хм и пр.
4. С думи
В разговор на детето се дава да разбере, че всичко, което мисли и прави, е приемливо.
5. С активно слушане
При активното слушане се поддържа процес на общуване, при който говорещият и слушащият са настроени да проявяват внимание един към друг. Слушащият удостоверява на говорещия, че го разбира, като повтаря посланието му. Така се изключва възможността за недоразумения. Често ние излъчваме няколко послания едновременно и не се разбираме правилно.
Томас Гордън пише: "При активното слушане слушателят се опитва да разбере какво изпитва говорещият или какво означава неговото послание. После формулира това със свои думи (код) и го съобщава за потвърждение на говорещия. Слушащият не изпраща свое послание, например - осъждане, мнение, съвет, аргумент, анализ или въпрос. Той възпроизвежда ни повече, ни по-малко, а само това, което според него е означавало посланието на говорещия."
Много от терапевтите и консултантите постигат успех именно защото владеят и умеят да използват езика на приемането. Родителите също могат да се научат как да подхранват увереността на детето си, че е прието. Ако успеят да постигнат това, говорейки и показвайки отношението си, действително ще са овладели едно много ценно помощно средство и ще са в състояние да постигнат удивителни резултати. Те биха могли съществено да повлияят на начина, по който детето им ще изживява и изразява чувствата си. Само от тях зависи дали то ще спазва границите и правилата, които са му формулирали.
Каквито и положителни резултати да носи приемането на детето от страна на родителите, няма по-важно от неговото вътрешно чувство, че е обичано. Защото да обичаш един човек "такъв, какъвто е" представлява истински акт на любов. Да се чувстваш приеман значи да се чувстваш обичан. Естествено, че е хубаво да се отнасяме така с всички хора. Но индиговите деца с право изискват от нас да се научим да ги приемаме такива, каквито са. Те осъзнават своето величие и важност. Те настояват също така да им дадем доказателства, че забелязваме и сме съгласни с този факт! Ако едно индиго е сигурно, че е безрезервно обичано от родителите си, то разполага с най-добрата основа за своето развитие. Оставя се любовта да го води и очаква от нас да направим същото.
Индигото изобщо не се нуждае от родители, чиито представи за родителството са като досегашните. Това, от което неотложно се нуждае, е любов, любвеобилно насочване и - както вече многократно бе казано - яснота. В подобни "лесни" наглед чувства, действия и състояния се изразяват задачите на днешните родители.
Посланията от първо лице
Намирам, че за да се разбират хората по-добре, следва да използват помежду си послания от първо лице. Толкова сме свикнали да си служим с послания във второ лице, че и през ум не ни минава да се замислим какво само "натъпкваме" в тях. Аз-посланията позволяват на човека да остане при себе си и при своите чувства и мисли във всяка ситуация. Ти-посланията съдържат обикновено някакви неприятни изказвания, обобщения или обвинения и най-вече - не излъчват усещанията на човека, който говори. Използването на първите предлага възможността да неутрализираме назряващата разправия. Като родители вие имате правото на свои собствени мисли и чувства и можете да ги изразите от първо лице, без да отправяте упреци към детето.
Например, чрез Аз-посланието една майка може да каже: "Чувствам се наранена, когато правиш това." Чрез Ти-посланието същото би звучало така: "Нараняваш ме, когато правиш това." Детето намира съществена разлика в тези два подхода. В първия случай майката съобщава какво чувства и е валидно за нея в момента; във втория случай приписва на детето нещо, което то със сигурност не е предизвикало нарочно.
Разговори, поведени с послания във второ лице най-често завършват с кавга или просто биват прекъснати. Никой от участниците не се чувства щастлив или доволен. Никой не се чувства разбран. В посланието от първо лице не се съдържа същото по степен намерение за започване на спор. Това не означава, че изречените от родителите Аз-послания винаги "са наред". За едно дете бездруго е достатъчно тежко да чуе, че поведението му е създало проблем или дори е причинило болка на майка му. Но да му съобщите какво изпитвате все пак винаги звучи по-малко заплашително, отколкото да го обвинявате.
Децата-индиго се отличават от другите деца, защото обикновено не приемат за свои емоцио-налните модели на родителите си. Когато към тях се отнасят несправедливо, те са разочаровани от толкова много неистинност и неискреност. Това може да доведе до екстремни реакции като например:
1. " Превъртане", тоест - изпускане на нервите.
2. Абсолютно отдръпване.
3. Веднъж завинаги прекратяване на опитите да се отдаде право на родителите, тъй като това бездруго не си струва.
1 Има една изключително ценна книга за въздействието на посланията, която ви препоръчвам да прочетете: Масару Емото, "Посланието на водата" - бел. авт. Виж www.watermessage.hit.bg
Съвместният живот с малките индиго може да накара родителите да съберат повече кураж и увереност, за да осъзнаят вътрешните си преживявания и чувства. В повечето случаи индигото все едно знае как да намери слабото им място. To майсторски се ориентира кое е най-правилното поведение спрямо тях, на "кое копче да натисне", за да ги обърне на сто и осемдесет градуса. Открийте му своите чувства, своята ранимост - тогава то ще ви уважава и почита. Тъкмо тогава вие ще говорите на неговия език. Едно индиго с присъщата му потребност за истина и чистосърдечност със сигурност няма да ви използва и мами - независимо от факта, че всяко дете се нуждае от сфери, в които да изпробва докъде може да стигне.
Като разкриват себе си пред децата си, родителите вече извършват голяма крачка напред. Вземането на такова решение не е никак просто, още повече, когато ти липсва подобен опит. Но нали каквото пожънеш това ще посееш. Искреността и откритостта благоприятстват доверието, а върху тази почва може да се изгради една истинска "междучовешка" връзка. Детето опознава родителите такива, каквито са, като по този начин то също бива окуражено да им се открие такова, каквото е. Вместо да се отчуждават един от друг, помежду им се създават близки отношения и никой повече не е чужд у дома си.
Преодоляване на конфликтите без поражение
На английски тази форма на преодоляване на конфликтите се нарича "Win-Win" (англ.: печеля, побеждавам). Това означава, че при постигане на някакво решение няма победители и победени, защото то е приемливо и за двамата, тоест - всеки от тях е победител. Би могло да се каже, че е и двете страни са удовлетворени, защото накрая се стига до споразумение, с което сами са се съгласили.
Например, майката или бащата и детето се намират в конфликтна ситуация, засягаща потребностите - детето иска нещо, а те си имат своите основания да му откажат. Уговарят го да потърсят заедно приемливо за всички решение. Всеки от тях може да дава предложения. После ги оглеждат критично и накрая се спират окончателно на едно, което харесва и на възрастните, и на детето. Този подход отначало е необичаен и изисква готовност за експериментиране и от "двете партии".
Но той дава резултати и прави живота значително по-лесен. Тъй като малките индиго очакват чистосърдечност и се впечатляват от честността на другите, както и когато ги третират като равностойни партньори, бързо се включват и спазват уговорките. Те обичат и ценят тази форма на отношенията.
3.2. Как индиговото дете се оправя с трудностите?
Силното дете ще полага усилия да решава всички проблеми в съответствие с най-висшите си принципи Трябва да му се отговаря коректно, с любов и доброта To не е в състояние да приема отговори, лишени от искреност и от стремеж към разбирателство само защото са ни лесни и удобни за даване. Детето ще се опита се остави на ръководството на съкровените си чувства: да направи най-доброто за себе си и за другите. Но изгубило своето равновесие, трудно ще намира решения на проблемите. To е изолирано от вътрешното си знание, то е объркано, дезориентирано и не разчита на собствената си предвидливост. He може да си представи как би обединило космическото си съзнание със земната действителност. В резултат на това се отдръпва с усещането, че е самотно и неразбрано. Проблемът остава нерешен.
Скуката
Често се твърди, че индиговите деца бързо биват обзети от скука. Сякаш нещо отвътре ги тласка непрекъснато да сменят обекта на вниманието си. Те се нуждаят от специална съпричастност и сменящи се дразнители, за да не скучаят. Към това се добавя и обстоятелството, че имат дарбата да възприемат много повече от другите хора. Мислите им се отнасят нанякъде от само себе си. Децата не се досещат, че ние не можем да видим и разпознаем същите неща като тях. Опитват се да се докоснат до нас на душевно ниво, но обикновено се отказват, защото се натъкват на неразбиране.
Материалният свят - какъвто е в резултат на намесата на човека - им е безинтересен. Рутинните задачи също им дотягат. Те биха се посветили no-скоро на онези, които са доловили сами. Ето защо всекидневно трябва да изразходват много сили, за да се въздържат и да не се заемат с истински "същественото и важното" за себе си. Тъй като по принцип не им се разрешава "да се измъкват", да вършат нещо друго, започват да скучаят. Децата знаят, че биха учили по-добре, ако им се позволи сами да проявяват активност и да разсъждават, но повечето образователни системи не са организирани така, че да оставят всяко едно да се занимава по начин, който му приляга. Рядко някой им поставя изисквания, съобразени със свръхсетивните и духовните им заложби и това важи както за техните родители, така и за цялостното им обкръжение и училището.
Какво представлява всъщност скуката? Може би започваш да го разбираш, заседиш ли се на едно място по-продължително, отколкото е прието в забързания ни свят? Скуката се поражда най-често от принудата да вършиш нещо, което не се припокрива с вътрешното ти убеждение и влечения. Дали малките индиго просто не се нуждаят от повече свобода? Дали зад техния на пръв поглед отегчен вид не се крие умората им от света, който не съответства на собствените им представи? Дали не искат да им оставяме повече време за почивка?
Индиговите деца са генетично по-различни. Те са пробудени. Пред тях се спускат по-малко завеси, отделящи земния и духовния свят; те мислят и схващат бързо, енергията им тече със светкавична скорост през духовните решетки* на мозъка под формата на идеи и мисли. Всичко, което не се извършва достатъчно динамично за техните възможности, ги гнети и мислите им се отклоняват другаде.
Но не само генетичното им устройство - устройството на мозъка им е по-различно. Между дясната и лявата му половина съществуват повече "мостове", които ускоряват съвместното им функциониране. По тази причина децата-индиго се нуждаят от по-чести смени на обектите, към които да насочват вниманието си, за да поддържат интереса си буден. Докато разсъждават, учат и творят, те трябва да се движат, за да запазват някакво душевно равновесие, позволяващо им да се съсредоточат и мислят по-добре и по-ясно. Освен това ги занимават предимно теми, които засягат сферата на духовното, на етичното. Занимава ги опазването на природата. Тези деца действително се ръководят от възвишени идеали.
Живеем във време на бързо разпространение на информацията. Още един повод да редуцираме учудването си, когато наблюдаваме как децата се заиграват или заемат с нещо за кратко. Поривът към движение, към промяна ги кара "да продължат нататък". He може да се каже, че непременно всичко им дотяга, но скуката ги спохожда винаги, щом им се наложи да се посветят по-дълго на едно и също занимание. Във всеки случай постоянното повтаряне на вече познатото не буди възторга им. Но може да се случи тъй, че да си имат любима играчка, с която често да си играят. Никога няма обаче да седят с часове като поколението преди тях, забавлявайки се с някакъв чарк, освен ако не се движи. В бъдеще ще се правят все повече ходещи, говорещи, писукащи, отговарящи на въпроси играчки, които ще предизвикват любопитството и възхищението на тези деца.
Те си имат свой начин на почивка, дори това не винаги да се разбира или да може да се забележи. Повечето се разтоварват, например, тъкмо чрез движение. Ситуации, които за нас са no-скоро стресови, за тях се оказват релаксиращи. Ако внимателно наблюдавате едно дете, ще забележите, че същото се случва и пред компютъра. Голяма част от хората смятат, че всички тези игри са вредни, но по вида на децата можем да заключим, че разведряват и зареждат с енергия. Просто времето е такова, че компютрите са навсякъде (за щастие, редом с игрите, пълни с насилие, съществуват и други, чието съдържание без съмнение въздейства положително).
Изглежда странно, че някакви си дребосъци могат да се оправят със сложни програми, a родителите, на които това не винаги се удава лесно, се възползват от обясненията им. Децата-индиго са толкова бързи в своята находчивост, че думите, с които биха могли да се изразят по-понятно, често не им идват веднага на ум. Работата с компютъра стимулира двете мозъчни полукълба, интуицията и творчеството - и тук вече не може да става дума за скука.
|
