Книга е абсолютно любителски и аматьорски. Предварително се извиняваме, за надяваме се, малките неточности и грешки в превода

Една вечер, затворихме магазина и тръгнахме с колата към вкъщи, към Ранчото на Скритата Долина, за да се заемем с домашните задължения. След това, когато излязохме на разходка с колата, поради някаква причина не взехме с нас Пинки, въпреки че тя обичаше да се вози с нас в колата. Това беше последният път, когато видяхме Пинки. Всеки искаше тази необичайна котка и очевидно някакви хора са я отнесли от ранчото тази вечер, докато нас ни нямаше. Вярвам, че биха я върнали на Малката Тайк, ако можеха да видят как тя я търсеше и плачеше за нея. През следващите месеци тя оплакваше загубата на приятелката си, ядеше по-малко храна и отслабна. Стана толкова слаба и лека, че започнахме да се страхуваме да не умре. Тя не желаеше компанията на другите котки, искаше само Пинки. Когато нова котка пресичаше пътя й тя показваше силен интерес и бързо я доближаваше да я подуши; но когато разбираше, че не е Пинки, винаги се отдалечаваше със същия плачевен поглед.

След девет дълги месеци махнахме и последните шини и бинтове. Отначало изглежда Малката Тайк нямаше кураж да отпусне всичките си шестдесет и пет паунда (29 кг) върху неподкрепяния крак, но скоро се научи да лудее и играе с другите животни от ранчото.

Преследвана от кучета

Откакто Малката Тайк се научи да разчита на излекувания си крак, тя скиташе далеч от къщата, все по-далеч с всеки изминал ден в изследване на Ранчото на Скритата Долина. Случи се едно от онези нападения, когато бандата палави кучета ни се изплъзнаха незабелязано, а Малката Тайк не се върна в обичайното й време за хранене.

Претърсихме гористите склонове и изследвахме поречията, но нямаше прясна следа, която да ни насочи за посоката, в която е поела.

Тъмнината ни застигна, а все още не чувахме дълбокото, оплакващо се мяукане в отговор на отчаяните ни викове.

Телефонирахме на всички радио станции в околността на града, съобщавайки им за нашето изчезнало малко лъвче. Тяхното съдействие беше чудесно. Те излъчиха молба, ако някой види малкото лъвче, „Моля не го застрелвайте!” Продължаваха с обяснение, че тя е питомна и не е опасна и че обича да се вози в кола. Техните повтарящи се излъчвания също съветваха слушателите как да я хранят и кого да известят в случай, че я намерят.

Призори ние все още претърсвахме всеки инч от местата, където имахме чувството, че може да се скита. Съседите се присъединиха към търсенето, а все повече и повече мили хора се заинтересуваха. Съобщения за забелязване на необичайно изглеждащо животно идваха от всички посоки на двете области. Изследвахме всяка следа на няколко мили, а далечните оставихме на приятелите.

Втори ден мина без никакъв резултат, после и трети. Когато нощта покри околността отново се страхувахме, че най-лошото се е случило. Вероятно някоя от ловджийските глудници кучета в провинцията са я подгонили и убили. Лъвовете не могат да се катерят по дърветата и да плуват, а нямат и голям капацитет на белия дроб, за да издържат на дълго бягане. Следователно са уязвими на глудници ловджийски кучета. Може би някой луд човек я е убил. Премислихме идеята, че уплашеното малко лъвче, ако е все още живо, може би се крие, когато непознати се приближават, затова с натежали сърца ние благодарихме на всички и ги помолихме да се откажат. Огромно мнозинство скаути се включиха от все сърце в търсенето и с малка награда и те бяха изпратени по домовете си.

На четвъртия ден се присъединих към жена ми, която трябваше сама да управлява магазина, докато аз ръководех търсенето. Тъмнината падаше рано през тези зимни дни, и нощите бяха дълги. Напусках магазина преди залез слънце , за да свърша домакинската работа преди падането на тъмнината; и така вече готов да се върна в магазина, чух познатия тъжен рев. Идваше от посоката на повдигнатия ни басейн в подножието на склона от другата страна на къщата ни, където ромолящо изворче даряваше безкрайните си води на стотици златни рибки. Страхувах се да погледна, но като се обърнах видях, че листата на Филипинския бамбук се движат и се разтварят. Подскочих от радост, когато изнемощялото малко лъвче олюлявайки се се влачеше към мен. Беше твърде слаба, за да се обади. Празнотата и тъгата, които бяха надвиснали така тежко над Ранчото на Скритата Долина изведнъж се вдигнаха, когато щастливата новина за завръщането на Малката Тайк се разпространи като горски пожар. „Малката Тайк си е у дома, спасена!”

Беше загубила приблизително десет (4.5 кг) от нейните седемдесет паунда (32 кг). През дните, когато я гушкахме силно, тя изглежда искаше да ни каже нещо; но ние, човешките същества, които се надуваме с умствените си способности, не можехме да разберем простото изразяване на това диво същество. Може би тя искаше да ни разкаже за кошмарните си странствания и борбата с изтощението и глада през тези дълги дни и мъчителни нощи. До ден днешен не знаем къде е ходила или се е крила.

Беки

Бяхме щастливи от нашата работа и от нашите повереници. Дори сакато малко лебедче, млад черен лебед от далечна Австралия, дойде да живее с нас под закрилата на Малката Тайк. Тогава се появи Раки, миещата мечка, който обожаваше да се търкаля и закача с Малката Тайк. Понякога се изкачваше на някое дърво, сядаше и се провикваше, както само една миеща мечка може. За посетителите наистина беше странна гледка да се разхождат по горските пътеки по поречието с нашите необикновени спътници. Малката Тайк винаги беше плътно зад нас или до нас, след нея бяха двете ни малки кучета териери и Раки, калпазанейки по бреговете на реката и ходещ от време на време да поплува. Там беше и Бейби, сърничка с бяла опашка, която крачеше гордо и изящно, като следваше тази чудата група. И Беки, агънцето, което си мислеше, че всички те са от едно семейство. Позволявам си да кажа, че тя беше права, защото по произход всички те идваха от един и същ Източник на живота.

Обяд за двама приятели.

От къде се взе Беки? Беше пролет, времето когато се раждат агънцата, и аз я взех от кланицата. Отивах да видя мъжът, който се грижи за животните преди да бъдат заколени и го попитах дали има новородено агънце. Той каза, че ако изчакам докато докара говедата в улея за убиване, ще погледне. Чаках докато отвори голяма порта и започна да удря с камшика си говедата. Докато наблюдавах животните, стотици на брой, подкарани на заколение, забелязах крава насред стадото обикаляща в кръг и ревяща нервно. Служителят я псуваше, защото тя задържаше останалата част от стадото. Наблюдавайки, аз му извиках и му казах, че по този начин никога няма да я накара да тръгне, защото тя току-що е родила теленце и обикаля, за да защити новороденото си бебе. Когато служителят видя теленцето, започна да псува и мърмори нещо относно закона, според който те ще бъдат принудени сега да гледат и хранят кравата още тридесет дни. От неговото изразително обяснение разбрах, че ако кравата беше заколена минута преди да се роди теленцето, това щеше да е законно.

След това ние отидохме в заграждението за овце, където видях красиво бяло агънце само на няколко дни. Купих го моментално, след което попитах мъжа какво щеше да прави с него, ако не бях го купил. „О, вероятно щях да го направя на консерви”, беше неговият единствен коментар, докато аз бях гушнал мекото малко създание в ръцете си и се обърнах отвратен.

Докато разлиствах Библията си този ден, намерих заповедта „Не убивай!” Никъде не намерих, че тя се отнася само за човешките същества. По-нататък открих, че в началото, когато законът е даден на човека, ясно се казва, „Господ каза, Ето, давам ви всяка трева даваща семе, която е по лицето на цялата земя, и всяко дърво, на което има плод носещ в себе си семе; това ще бъде вашата храна!” (Сътворение 1:29).

Новото попълнение в ранчото.

Един ясен пролетен ден, Маргарет и аз се разхождахме към красивата ливада, която животните винаги идваха да посетят заедно с нас. Тук ние представихме Беки, агънцето. Тя беше нещо ново и другите същества бяха много любопитни. Кобилките и техните кончета се приближаваха да я подушат и после продължаваха доволно да пасат. Бони, товарното магаренце, обаче, беше ревнива и не можеше да реши дали харесва агънцето или не. Малката Тайк лежеше насред групата животни и тихо наблюдаваше.

Твърде много посетители?

В нашия магазин посетителите се увеличаваха с всеки изминал ден, тъй като все повече и повече хора чуваха за лъвицата, която отказва да яде месо. За нас това беше просто още един проблем. Радвахме се на посетителите, но времето се превърна в първостепенен фактор. За да направим тази допълнителна работа да си струва, Маргарет предложи да поставим касичка на тезгяха с бележка с надпис: „Щастливи сме да ви покажем Малката Тайк. В знак на благодарност, бихте ли дарили монета за Детската Ортопедична Болница в Сиатъл.” Когато първата касичка се напълни отидохме с колата до болницата. Това беше ден преизпълнен със събития за дечицата и Малката Тайк. Децата идваха – на патерици и с бастуни, на инвалидни колички и на носилки – на поляната, където лъвицата играеше. Репортери и фотографи бяха поканени, и скоро снимки се появиха в неделният брой на един от вестниците.

Тогава започнаха да идват тълпи от посетители. Понякога, когато си пристигахме у дома в ранчото, имаше петдесет-шестдесет души, заели поляните и направили си пикник, докато чакат да пристигнем с Малката Тайк. Една от най-големите атракции в града беше тази Малка Тайк. Скоро трима от най-висшестоящите чиновници в града ни навестиха в магазина и ни уведомиха, че има някакви оплаквания. Трябвало да построим висока дървена ограда, така че Малката Тайк да не се превръща в чак такава атракция, че да стане опасна, защото, въпреки всичко, тя е лъвица, нали?

Какво голямо коте!

Така на висока цена, построих осем стъпки висока здрава дъсчена ограда около парцела в близост до нашата фабрика. Тъкмо, когато поставях последната панта на вратите, дойде заповед от същия източник да съборя оградата. Това не ми изглеждаше логично, затова категорично отказах.

Не мина много време преди да започнем да се появяваме редовно в заглавията на нашия седмичен вестник. Заглавия като „Разразява се бойно поле около оградата на лъвицата” и „Собствениците протестират срещу оградата на лъвицата” се появиха, и много други, докато накрая тя не беше наречена „оградата на недоволството”. Такава си беше. Срещнахме се с градския съвет и доказахме, че оградата е законна и лъвицата не е заплаха. Следващото заглавие гласеше: „Градът прие добре лъвицата.” Обаче градският съвет прие заповед, гласяща, че всяко опасно животно „трябва да е в клетка”, докато се намира в пределите на града. Изпратиха ни копие на този закон и ние разбрахме, че той визира Малката Тайк.

В последвалите години, Малката Тайк привлече хиляди посетители в града. Тя се появяваше в списания и вестници по целия свят, както и в историите от синдикалните новини и по телевизията. Тази публичност поставяше малкото градче в новините от първите страници, и въпреки това, това беше единственото населено място, където на Малката Тайк не и беше позволено да се разхожда по улиците до мен. „Никой не е пророк в собствената си страна.”

Вегетариaнката

На четири години Малката Тайк беше вече зряла Африканска лъвица и тежеше триста петдесет и два паунда (158 кг). С всяка година ставаше все по-мила. На практика се отказахме от надеждата, че ще създадем у Малката Тайк апетит към месото. Обявихме награда от хиляда долара, които щяхме да платим в брой на драго сърце на всеки, който би дошъл и предложил рецепта, която включва месо и Малката Тайк би яла, но нищо не подейства. Винаги питахме посетителите ни с познания за животните по-големи от средностатистическите, дали не знаят някаква рецепта, включваща месо, която тя би харесала, защото учените постоянно казваха, че тя не би могла да живее без месо. В един от случаите попитах млад посетител същия въпрос и той беше човекът, който ме успокои. Обърна се и ме погледна сериозно, после попита, „Не си ли четеш Библията?” Признах си, че не я чета толкова, колкото може би трябва. Той продължи, „Прочети Сътворение 1:30, и ще получиш твоя отговор.” При първа възможност взех Библията си и отворих на пасажа, който ми посочи. За моя огромна изненада , прочетох следните думи: „И на всеки звяр на земята, и на всяка птица в небето, и на всичко що пълзи по земята, къде що има живот, давам всяка зелена трева за храна: и така стана.”

Повече не се тревожихме за диетата на Малката Тайк. Вече й приготвяхме храната по начин, който тя обичаше. Слагахме варени житни, сурови яйца и мляко. Дали заякваше от нея? Един от най-способните уредници на зоологически градини в тази страна каза, че Малката Тайк е най-добрият екземпляр от вида й, който някога е виждал.

Не благодаря. Вегетарианка съм.

Докато годините отминаваха бързо, ние се научихме да добавяме в храната й и други зърнени храни. Тези многобройни зърнени храни бяха прилежно изтеглени, поставяни и смесвани докато са в сухо състояние, така че да съставляват прецизно балансирана диета от протеини, въглехидрати, калций, мазнини и груба храна. Храната за няколко дни напред винаги беше подготвена под зоркото око на Маргарет и от сръчните й ръце и складирана в хладилника, докато не станеше време да се раздели на порции за храненето на Малката Тайк. Тя знаеше по колко от тези варени зърнени храни да смеси с подсладеното прясно мляко, пресни яйца и другите съставки, които добавяше, за да се получи питателна и вкусна храна. С две шепи от тази варена храна, половин галон мляко с две разбити яйца в него, Малката Тайк беше щастлива да се приведе и без да бърза да се наслади на всяко хранене. Обаче, отказваше да яде, докато любимата й гумена кукла не беше до паницата й.

От време на време някой паун се шляеше наоколо и хвърляше по някое око на ароматната й чиния, но дълбок рев го прогонваше уплашен, докато не се появеше нейният любим паун. Тогава Имп, котарака, се приближаваше крадешком, за да запълни странната група, и те се установяваха да похапнат. Хранехме Малката Тайк сутрин и вечер, а понякога и през деня, ако огладнееше.

За да поддържаме зъбите и венците й й давахме здрави гумени ботуши, вместо кокалите, които тя непоколебимо отказваше да гризе. Един ботуш издържаше при тази странна вегетарианка между три седмици и месец. За да насочим гризането й към нов ботуш, ние винаги го напръсквахме със сладко ухаещ парфюм. За да поддържа стомаха си трябваше да прекарва около час в ядене на сочни, високи треви на полето. Когато гледам лъвовете в зоологическите градини се чудя, дали и те не биха обичали да ядът в полетата.

Ритната от товарно магаре

Докато се разхождахме сред ливадите с Малката Тайк една ясна пролетна сутрин се натъкнахме на конете и нашето домашно товарно магаре Бони, галопиращи наоколо и хвърлящи високи къчове със задните си крака сякаш бяха особено щастливи да видят първите лъчи на изгряващото слънце, просветващи през огромните, приветливи яворови дървета. Бони, една от любимите приятелки за игра на Тайк, изглежда особено се забавляваше от лудорията, тя се изправяше на задните си крака и докосваше въздуха и отново тропваше на земята и мяташе задните си крака високо. Не забелязах, че Малката Тайк се е присъединила към забавлението, докато не видях как копитата на игривото магаре я удариха с отвратително тупване, точно в долната челюст. Тя се отпусна като посечено говедо сякаш животът й свършваше. Кръв бликаше от устата й, докато се втурнах към нея, за да направя бърза диагноза за степента, в която е пострадала. Няколко зъба липсваха, но челюстта й не беше счупена. По-голямата част от кървенето идваше от раздрания й език.

От близкото поточе донесох студена вода, с която да изплакна и облекча кървящата уста. Когато съзнанието се върна обратно в зашеметеният мозък на това отпуснато същество, тя започна да ближе опръсканите си с кръв предни лапи. Конете и Бони се събраха около нас да наблюдават, сякаш искрено съжаляваха. За няколко минути се разтревожих, да не би Малката Тайк да не може да прости. Обаче, моето безпокойство скоро изчезна и ние започнахме бавното си пътуване обратно към къщата.

Повече от седмица хранехме лъвицата с течна храна и й махнахме гумените играчки. Няколко седмици по-късно забелязахме да се образува нещо като мека торбичка под челюстта на Малката Тайк. Изглежда съдържаше водниста течност. Маргарет и аз я прегледахме от близо, след което решихме да заведем Малката Тайк до близкият ветеринар. Докторът излезе до колата ни, където погали нежно Малката Тайк, както бе правил много пъти в миналото, докато преглеждаше старите й наранявания. Тя се претърколи игриво, когато той напипа очевидно неболящата я торбичка. С думите ”Ще оправя това!” докторът изчезна в болницата. Появи се с малък хирургичен ланцет, добре скрит от погледа на Малката Тайк. Докато той приближаваше колата, ушите на Малката Тайк се снишиха до главата й, заръмжа и с предупредителен рев въртеше главата си ту насам, ту натам. Извиках на ветеринаря и го предупредих да не приближава колата. Вторачих се обратно към Малката Тайк и видях, че зениците на очите й са се присвили, колкото карфици. Само след като докторът се върна и остави ланцетът, Малката Тайк му позволи да я гали отново.

Бони и Тайк станаха добри приятели.

Много седмици по-късно посетихме ветеринарният лекар на голяма зоологическа градина и го помолихме да прегледа воднистата торбичка, която още стоеше упорито на челюстта на Малката Тайк. Разказахме му за опита ни с местния ветеринар. С приветлива маймунка прилепнала плътно до едната му ръка, ветеринарят галеше Малката Тайк по главата, докато опипваше воднистата торбичка. Бях безкрайно изумен, когато този доктор ме предупреди, че жлезата, която отделя слюнка е повредена, и че торбичката е начинът, по който природата спира потока на слюнката, докато жлезата се оправи. „Ако”, продължи той, „бяхте позволили торбичката да бъде премахната, течащата слюнка щеше да попречи на жлезата да се възстанови правилно и щеше да капе и капе, докато стане необходимо да се оперира и премахне цялата жлеза преди да е повредила и мозъка. Тя очевидно е знаела, кое е най-добро за нея.” Той се усмихна, докато милваше Малката Тайк.

За нас беше приятно и успокоително да знаем, че Малката Тайк в никакъв случай не желае да си отмъщава за множеството болки, които изтърпя и продължаваше да е приятелски настроена към всички животни в Ранчото на Скритата Долина.

Автомобилен инцидент

В ранчото имаше много вълнуващи приключения. Сред тях развъждането и грижата за нашите многобройни коне в никакъв случай не бяха от маловажните. Имахме чистокръвни Кентъки, Арабски и няколко прекрасни Паломинота ездитни коне. Това стана причина да науча много за паметта на лъва.

Връщах се в ранчото от дълго и изтощително шофиране с една от моите кобилки и нейното малко конче в ремаркето и Малката Тайк кралски разположила се на задната седалка на колата. Изведнъж бях изтикан от шосето от бързо движеща се кола, която ме изпревари на завой в моята посока, от моята страна на разделителната линия. Излязох от пътната настилка, докато разярения шофьор на другата кола ръкомахаше, но докато се опитвах да се върна отново на платното, ремаркето силно занесе, то се удари в мантинелата, която разби окачването на ремаркето на части и изпрати ремаркето, кобилката и двумесечното конче да катапултират лудо надолу по склона към долината. Силата на занеслото се ремарке завъртя колата в противоположната посока, блъскайки я право в стръмната стена на склона. Вратите зейнаха отворени, докато броните се нагънаха и увиснаха като ушите на уморено ловджийско куче. Съумях да отдръпна колата от шосето и излязох да проуча щетите. Части от ремаркето лежаха разпръстнати от шосето до долината надолу; но някак си, по някакъв чуден начин, кобилката и кончето се бяха отървали невредими. Въздъхнах облекчено, гледайки надолу към равнодушната кобилка, която пасеше доволно на пасището, докато разкраченото и конче сучеше.

Малката Тайк я нямаше на мястото й, разположена на задната седалка, и никъде не се виждаше. В мен взе да се появява страх, че може да е пострадала сериозно и се е завлякла някъде да умре. Претърсих склона надолу в радиус от хиляда ярда (900 метра), без резултат. Тогава, когато коли с любопитни хора започнаха да се насъбират, бързайки прекосих шосето и се заизкачвах по склона. Беше тук, след струва ми се цяла вечност, открих Малката Тайк да лежи ококорена и превъзбудена под ниските, приветливи клони на една огромна Дъгласова ела. Като се приближих тя изръмжа злобно и се нахвърли към мен с мълниеносно драсване с лапа. Паднах на земята с натежало сърце, борещ се със страховете обзели ума ми. Дали като резултат, тази катастрофа е насадила страха на дивото в това мило и благо сърце? Можеше ли плодовете на нашите грижи с любов в продължение на две години и половина да бъдат мигновено заменени от куп фучаща ярост. Циничните предсказатели предвиждаха, че някой ден тя ще се обърне срещу мен, но аз все още не съм загубил доверието си.

Когато денят премина в нощ най-накрая успях да склоня уплашеното същество да слезе по склона и да се качи в колата. Тя скочи бързо на задната седалка откъдето беше изхвърлена, съскайки, хъскайки и нахвърляйки се на всяко нещо, което се движеше около нея. Нощта се спусна около нас и аз забързано посредством прътите от мантинелата огънах броните и върнах прътите обратно на мястото им. Беше дълго и криволичещо пътешествие към дома сред тъмнината, като колата се клатушкаше и накланяше на всеки завой. Тези остри нокти се нахвърляха към мен на всеки завой и всеки път щом натиснех спирачките.

У дома не казах всичко на Маргарет. Съблякох кафевият си габардинен костюм и го смених с този в цвят каки, който обикновено носех в ранчото. Малката Тайк изглеждаше кротко разположила се, така че и приготвих храната и я сложих да спи. След това бързо приготвих един от камионите в ранчото и се върнах да прибера кобилката и кончето.

На следващата сутрин бях щастлив да открия, че Малката Тайк си е възвърнала милия нрав. Много седмици по-късно не бях разбрал, че Малката Тайк свръзва инцидента с моя кафяв габардинен костюм. По-късно го облякох и тя мигновено почна да ме ръмжи и да се зъби с яростна злоба, затова се отказах от идеята да ходя където и да е с нея тази вечер. Когато се преоблякох в костюма в цвят каки тя моментално заскимтя и нетърпеливо започна да ми се гуши. Тогава разбрах – кафевият костюм беше този, който караше и двама ни да страдаме. Години по-късно облякох отново този костюм и отново Малката Тайк изпадна в ръмжаща ярост. Не е необходимо да споменавам, че повече не облякох този износен костюм; той навяваше лоши спомени на лъвицата.

Живот заедно

Откакто беше малко лъвче, Малката Тайк обичаше да споделя любовта на Маргарет и моята и постоянно сновеше ту при единия ту при другия. Докато не порасна твърде голяма, обичаше да лежи със задни части в скута на единия и глава в този на другия, докато се возихме в колата. Ако ме беше последвала из ранчото, докато Маргарет беше заета с домакинската си работа, никога не забравяше да се вмъкне бавничко в къщата и да се разположи по цялата си дължина на пода в кухнята, за да покаже любовта си. Наблюдавал съм как Маргарет ходи насам-натам заета с готвенето, прескачайки на отиване и връщане това огромно същество, което наблюдаваше със силен интерес, сякаш и преподаваха първия урок по кулинарно изкуство. Как човек би могъл да свикне с това да има лъв в къщата? Е, Маргарет още ми се присмива за действията ми, когато един ден се прибрах уморен и гладен от работа в ранчото и се стоварих в мекия и удобен фотьойл във всекидневната. Попитах, „Къде е Малката Тайк?”

„Защо, ти току-що я прескочи, когато влезе през вратата!” беше нейният отговор, смеейки се.

Маргарет често казваше, „Предпочитам да отглеждам дузина лъва, ако трябва да ги гледам в къщата, отколкото – едно куче.” Вярно е че лъвът ще се опита да стъпва по най-сухите и чисти места преди да влезе в къщата. А там моментално ще се заеме да се почиства и ближе преди да легне долу. Кучето бяга през най-мръсните локви и копае дупки по поляните и изравя цветните лехи, и продължава подобното си на койот припкане час след час.