Книга е абсолютно любителски и аматьорски. Предварително се извиняваме, за надяваме се, малките неточности и грешки в превода



страница1/7
Дата21.01.2018
Размер0.95 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7
Малката Тайк

Истинската история на една мила лъвица вегетарианка

Джордж Уестбоу

Преводът на тази прекрасна книга е абсолютно любителски и аматьорски. Предварително се извиняваме, за надяваме се, малките неточности и грешки в превода.

Желанието ни е тази книга да достигне до колкото се може повече български читатели, а ако някога се отпечата, някаква част от приходите да се използва в полза на бездомните животни на България!

Калоян Димитров и Тодорка Халачева

(Превод и обработка на текста)

Тази книга се посвещава на всички онези, които обичат и се грижат за животните, независимо дали домашни или диви, защото те ще получат обич и привързаност в замяна.

Маргарет и Кал

Съдържание

Предговор

Предговор към преработеното издание

Част I

Да отгледаш малко лъвче



Малката Тайк и Пинки

Преследвана от кучета

Беки

Твърде много посетители?



Вегетарианката

Ритната от товарно магаре

Автомобилен инцидент

Живот заедно

Пътуване с лъвица

Оазис на любовта

Камера! Снимай!

В зоологическата градина

Парадът

Първи сняг



Земетресение

Теглене на шейна

Представяне пред публика

Имп


Домакин на приятели

По телевизията

Част II

Тренировки по послушание



Да бъдеш внимателен

Изчезналият заек

Рибарят

Бояджията



Нападение!

Живот с лъвица

Епилог

Предговор



Родена от объркана и разстроена майка през един мрачен септемврийски ден, Малката Тайк накара светът да се замисли. Тя разпали най-дълбоки мисли у нас и ни накара да си припомним едно библейско пророчество. Тя ни разкри нашата искрена нежност по най-неочаквания начин. Трагедията и чудото могат да бъдат разделени само от няколко минути. Трагедията трая само няколко секунди. Чудото просъществува девет години, а според много хора то съществува и до днес. Така се започна истинската история на един много мил лъв, единствената в света лъвица вегетарианка според „Вярвате или не” на Робърт Рипли.

Предговор към преработеното издание

Изминаха много години откакто Малката Тайк почина и през всичките тези години откривах продължаващ интерес към нейния живот. Млади, както и възрастни продължаваха да коментират, пишат, или да се свързват с мен, от САЩ и от целия свят, най-често от Индия. Очевидно очарованието и интереса все още съществуват, особено сред новото поколение на обичащите животните. Това е причината, поради която аз и моят син преиздадохме книгата, добавихме нови истории, приключения и снимки на милата лъвица. Съпругът ми Джордж Уестбоу почина преди много години.

Все още има много истории и приключения на Малката Тайк и другите животни от Ранчото на Скритата Долина, които да бъдат разказани – може би по-късно, ако Добрият Господ позволи.

Маргарет Уестбоу Гайа

Част I


Да отгледаш малко лъвче

Уредникът на зоологическата градина и помощникът му стояха с опънати ръце нервно вкопчени в големите железни решетки на изхода на клетката. Те осъзнаваха своята неспособност да се справят с този яростен, гневен звяр, който се разхождаше напред-назад. Нейните изпълнени с болка кехлибарени очи не им позволяваха да се приближат на по-малко от ярд (бел. на пр. 1 ярд = 0.9 метра) разстояние. С оголени нокти и лъщящи зъби, тя ревеше, нахвърляше се към тях и дращеше решетките, които ги защитаваха от сигурна смърт.

Докато уредникът на зоологическата градина стоеше и тревожно чакаше в сградата на лъвовете, неговите страхове изведнъж преминаха в състрадание, защото осъзна, че тази объркана и разстроена лъвица има определен план за своите бебета след като се родят. Тя щеше да повтори, това което беше направила в миналото. Когато малките лъвчета се появиха на бял свят, тя ги смачка в мощните си челюсти, метна ги във въздуха и ги запрати към твърдите железни решетки, падайки сгърчени и безжизнени. Да, тя имаше план!

Тази яростна лъвица, на път да стане майка за пети път през последните седем години, водеше фанатична борба със затворническите решетки, зад които бе пленена, така че човешките същества можеха да надничат любопитно към нея само от „безопасна дистанция”. Шпертплатна стена беше набързо поставена около клетката й, за да й осигури някаква сигурност, но тя не беше цялостна и се появи твърде късно. Очевидно тази майка не се чувстваше сигурна зад тези студени железни решетки. Човешките същества я бяха вкарали там. Те я дразнеха и мъчеха, наблюдавайки нейната агония, а също така бяха способни да я унищожат.

Някой би казал, че тази лъвица е роден убиец, но уредникът и неговият помощник не мислеха така. Те бяха виждали майки на свобода, седящи над мъртвите си новородени и надаващи сърцераздирателни празни стенания, както си мислеха, опитвайки се да извикат малките си обратно към живота. Тази майка може би си имаше свои „причини” да унищожи малките си. Имаше някаква вероятност те да се родят сакати; животните понякога убиват сакатите. Изведнъж настана смут, когато едно новородено малко беше запратено към двамата чакащи мъже. Бързите и мощни челюсти на майката бяха оставили отпечатък върху мъника – предната му дясна лапа беше наранена. С разцепваща секундата бързина уредникът сграбчил новият повереник, който щеше да промени живота ми и да ме научи на толкова много.

Този уредник ми беше приятел и аз бях запланувал да посетя зоологическата градина през деня след раждането. Когато пристигнах първите му думи бяха: „Ела, имам нещо да ти покажа”. Заведе ме в задната стая и там в една кутия беше три паундовото (бел. на пр. 1 паунд = 0.45 кг, 3 паунда = 1.35 кг) наранено малко лъвче. Много мисли изпълниха ума ми, когато доближих съвсем малкото лъвче до бузата си, но всичко което можах да кажа беше: „Ти, бедно малко детенце (бел. на пр. - на английски език Малка Тайк означава малко детенце)”.

Да изпълнявам ролята на благодетел на потомък на яростна лъвица беше последното нещо, което ми минаваше през главата. Моята реакция беше просто израз на извиращата необяснима любов към животните насочена към това ранено малко лъвче. Тази любов е част от мен от както се помня.

Докато карах към вкъщи с раненото и кървящо „малко детенце”, буен вятър разпръскваше облаците и отнасяше многоцветните листа от клоните. Някой се носеха мързеливо по смарагдово зелените води на прекрасната Зелена Река, като бавно се отправяха по пътя си към морето. Повече от две мили блестящите води на реката се носеха покрай Ранчото на Скритата Долина. В този ден те бяха спокойни и необезпокоявани, но аз бях въодушевен и изпълнен с очакване относно отглеждането на това три паундово (1.35 кг) меко и пухкаво вързопче козинка.

У дома любопитните пауни се бяха подредили на покрива, докато нашите малки котета надзъртаха през белите колчета на оградата. Двете ни кучета териери подскачаха щастливо около нас, докато жена ми Маргарет милваше беззащитното малко същество. Но за тези новородени, замъглени очички, виждащи за първи път дневна светлина, това беше голям свят и – естествено, най-голямата и грижа бе бутилката топло мляко.

Като начало, Малката Тайк, лъвчето, трябваше да се научи на свобода без страх и това любовта да е нейната пътеводна светлина. Тук тя щеше да срещне и да бъде част от различните животни на Ранчото на Скритата Долина. Тук щеше да порасне, да бъде здрава и силна.

След внимателен преглед ветеринарите предложиха да ампутираме наранения крак. Научихме, че жлезата, която произвежда веществото смазващо лакътната става е разкъсана от жестоките майчини зъби и че тази течност изглежда е причината кожата и плътта на предното и краче да се превръщат в мъртва тъкан. Шинирахме крачето на Малката Тайк, третирахме раната с модерни чудотворни лекарства и я превързахме здраво, доколкото беше възможно. Но за това малко подхвърлено дете, родено в този неприветлив за нея свят, животът беше жесток и тя опита всичко възможно да освободи раненото си краче с малките си зъбки и нокти.

Тогава се появи жена ми с гениална идея. Разкрои фланелка с един ръкав за мъничето. Така тя я отряза и съши от нов, чист ленен плат и пъхнахме раненото и превързано краче в ръкава. Имаше ефект, но след два дни дренираната рана пропи превръзките и фланелката. Внимателно поставяхме отново лекарство, превръзки, шини и фланелки, но това често упражнение се превърна в тежко мъчение за безпомощното малко лъвче. Осъзнах, че скоро ще започне да асоциира тази ужасна болка с нас и това определено с порастването й ще я направи злобна. Нещо трябваше да се направи, трябваше да се подходи психологически. Този въпрос от първостепенна важност стоеше пред мен, докато заспивах на пресекулки по време на тричасовия период за хранене през нощта. Тогава ме осени идея. По-рано бях забелязал моя стара вълнена хавлия закачена в сутерена. Донесох старата хавлия и бяхме готови за нов подход.

Малката Тайк шинирана и превързана.

Жена ми и аз станахме много изобретателни с повтарящите се пред нас задачи. Отрязани с подходящият размер подплънки от марля, напоени с чудотворните лекарства бяха поставяни на лапата. Ленти лейкопласт бяха нарязани и краищата им залепени на удобен рафт над тоалетката. Всичко, което би могло да улесни нещата беше приготвено предварително, за да съкрати болезнената операция. След това с тихо движение аз хвърлях старата хавлия върху спящото лъвче и нежно го увивах в нея. Изваждах раненото краче през една от дупките на молци в хавлията, докато Маргарет здраво държеше двата края на борещото се и гърчещо се вързопче. С хирургически разрез смъквах старата превръзка и бързо поставях нова. Никога не говорехме докато поставяхме превръзката, но веднага щом и последното нещо беше поставено на място, започвахме да викаме, „Къде е малкото детенце? Къде е Малката Тайк?”, докато я развивахме и извършвахме „спасяването”. И двамата бяхме нетърпеливи да видим резултатите от новата ни техника. Маргарет и аз стояхме в безмълвна благодарност, докато малкото лъвче ближеше ръцете ни в знак на признателност за „спасението”. Предишното възмущение в нейните изтормозени от болка очи липсваше и ние осъзнахме, че нашият план е проработил.

Дните минаваха бързо и изглежда двадесет и четирите часа на денонощието не ни бяха достатъчни за всичката работа, която трябваше да се свърши. Имаше говеда, коне, пауни, пилета и много други птици и животни, за които да се погрижим. За съжаление приходите от животните ни не бяха достатъчно големи, за да плащаме за наемна работна ръка и всъщност не го и правехме. Въпреки че имахме малък бизнес в градчето и той също не беше достатъчно голям, за да плащаме за допълнителна помощ. Той изискваше много по-усилена работа всеки делничен ден от 9 часа сутринта до 6 часа вечерта, включително обслужването на много клиенти; и така излишно е да казвам, че ние бяхме две много уморени човешки същества всяка вечер, когато си тръгвахме от работа.

Бяхме щастливи, че имахме жилищни помещения зад тези, които използвахме за бизнеса си, и там приготвяхме и изяждахме храната си през делничните дни, както и храната на Малката Тайк. Докато бяхме в предните помещения на магазина, оставяхме радиото да работи тихичко за нея, и мисля, че така тя разви любовта си към музиката.

След часовете посветени на бизнеса имахме много домакинска работа в ранчото. Облечено в малък, дебел, топъл пуловер, за да му топли и да предпазва нараненото му краче, малкото лъвче беше носено с нас постоянно. По време на хубавите дни я оставяхме на меката тревичка, докато ние работихме, но скоро чувахме жалостно скимтене и хленчене. Тя се научи, че с думите: „Добре, Малка Тайк”, ние ще я грабнем в ръце отново, вероятно за вкусно топло мляко.

Научихме, че в животинското царство майката обикновено има решение за всеки проблем. Например, че в случай на запек при малките лъвчета, майката нежно ближе техните дупета, докато не постигне желания резултат. Когато ние се изправихме пред този проблем, възникнал поради липсата на активност от страна на малкото лъвче, аз използвах мека материя потопена в хладка вода, и това ми помогна да регулирам отделителната система на Малката Тайк, така че в резултат тя никога нямаше мръсно легло. С прилагането на антибиотици, крачето започна да се оправя, а малкото лъвче беше на път да оздравее.

Тогава ни сполетя трагедия – жена ми постъпи по спешност в болницата в града за сериозна операция. Сега проблемите станаха още повече. С толкова много същества зависещи изцяло само от мен и със бизнес, при който нов служител не би могъл да се обучи за по-малко от три седмици, аз се заех да продължа всичко сам. Денят ми започваше в пет часа сутринта с домакинската работа по хранене и грижи за нашите многочислени животни и птици. В седем часа шофирах до болницата в града, за да видя съпругата си. След това се втурвах да отворя мястото, където развивахме бизнеса си в 9 часа. Този бизнес беше свързан с малка хладилна фабрика, а клиентите и техните проблеми бяха на първо място. Когато телефонът позвънеше през деня ме плашеше ужасно, защото се страхувах, че може да е лоша новина от болницата. В 6 часа затварях фабриката, повтарях домакинските задължения в ранчото, и отново карах бързо повече от двадесет мили ( бел. на пр. 20 мили = 32 км) до болницата.

По време на всички тези скоростни вълнения, малкото лъвче спеше и се хранеше редовно, докато не я оставях сама в колата, за да посетя Маргарет. Оставена сама, тя започваше да скимти и плаче. Състоянието на жена ми се беше влошило и се нуждаеше от преливане на кръв, разбира се, аз веднага предложих да стана донор. Бях давал кръв много пъти преди това, но покрай всичкото това бързане и тревоги бях забравил, че бях хапнал оскъдна закуска. След мъчението по намирането на моята „деликатна” вена, за което бяха нужни няколко опита, дадох една пинта ( бел. на пр. 1 пинта = 0,6 литра ) кръв.

Сестрата ми каза да лежа спокойно около двадесет минути. Но двадесет минути за мен бяха безкрайност, с всичко онова, което трябваше да свърша. Поради това веднага щом сестрата напусна стаята аз се опитах да се изплъзна тихо и да си тръгна. Обаче, не се получи, и аз се стоварих в една безпомощна купчина на пода. Умът ми беше ясен, но краката не ме държаха. Хладилната фабрика отвори по-късно този ден, а Малката Тайк беше плакала в колата, до пълно изтощение. Някак си изкарах деня, а вечерта заспах уморен с малкото лъвче в кошница до леглото ми. Не ми беше нужна аларма, защото на всеки три часа нейният силен глас ми известяваше, че е гладна.

По време на следващото ми посещение в болницата оставих лъвчето със съпругата на ветеринаря, но и това не помогна, защото Малката Тайк беше свикнала с моя глас. Когато не ме чуваше, започваше да плаче обезумяло и не желаеше да яде. Нещо трябваше да се направи. Състоянието на жена ми се беше подобрило и сега можех да мисля по-ясно. Така аз купих малка чанта наподобяваща докторските чанти и я подплатих с няколко пелени. Поставих малкото лъвче скрито в нея. Когато стигнах болницата, втурнах се през вратата и нагоре по стълбите до стаята на жена ми. Отворих чантата, извадих лъвчето и бутилка топло мляко, която бях приготвил, и нахраних Малката Тайк. Това протичаше гладко за няколко дни, докато една сутрин не бях заловен в болничната стая на Маргарет от една сестра, която се бе промъкнала толкова тихо, че не я бях чул. Никога няма да забравя изненадата си, когато тя попита, „Какво има там?”, погледнах от стола, на който стоях и държах сучещото малко лъвче и отговорих тихо: „Това е малко лъвче.”

Очаквах да бъда изхвърлен моментално, но слисаната сестра се усмихна. Понякога усмивката значи толкова много. Новината се разнесе като горски пожар; а в следващия половин час пациентите в другите стаи от етажа получиха по-малко внимание от обикновено. Медицинските сестри бяха в стаята на жена ми, наблюдаваха и галеха сучещото лъвче. Тогава някой се провикна, „Идва директорът!” Това, бях сигурен, щеше да е пословично „изритване”, затова прибрах все още гладното лъвче обратно в чантата.

Но новината бе излетяла. Беше се разпространила из болницата и пред вратата стоеше директорката. С нейният въпрос „Какво е това, което чух?” аз извадих отново Малката Тайк от чантата. Тя се приближи към ъгъла, където стоях, опитвайки се да дам на лъвчето да суче от бутилката и опитвайки да си възвърна спокойствието. За моя изненада, директорката, усмихвайки се, взе малкото лъвче от ръцете ми и подаде на Малката Тайк бутилката, като същински ветеран. Въздъхнах си леко и се отпуснах на стола.

От тогава редовните посещения на лъвчето се превърнаха в специалната тайна на болницата. След няколко седмици Маргарет се завърна у дома, а още много седмици отминаха, докато домакинската работа и бизнеса отново се превърнат в обикновена рутина – разбира се, доколкото това е възможно за едно ранчо в пълен безпорядък, където питомни миещи мечки играят с голямо разнообразие от фазани, пауни и пилета, където дори сърничката и Канадския креслив гъсок се приближаваха до вратата да просят. Дори Петуния, скунксът, пристъпваше клатушкайки се и чакаше търпеливо за своята порция мръвка.

Опитвах се да си представя бъдещето на Малката Тайк, докато посещавах зоологическите градини и зяпах тези три- и четиристотин-паундови (135 - 180 кг) чудовища, ревящи предизвикателно към света. Опитвах се да си представя това малко същество като напълно израснала лъвица играеща около къщата с мен. Трябва да призная, че просто мисълта за това, понякога ме плашеше. Тогава, когато поставях малкото лъвче върху мекия килим във всекидневната ни, изпадах в паника обзет от мисълта, че тя може и да не порасне въобще, поради двете големи предизвикателства пред нея – това че е ранена и това че е без майка.

Вече беше способна да си държи главата над килима за няколко мига и се опитваше да ме достигне, бутайки шинираното си краче напред. Изглеждаше много малка и беззащитна, докато се бореше; хващайки я и поставяйки я до бузата си, се чух да си казвам, „Значи ти си „царят на зверовете”, ти Малка Тайк!”

Превързването и обличането ставаха вече всеки един ден, последвани от обичайното психологическо „спасяване” от старата изядена от молци хавлия, и бутилката топло мляко.

Малката Тайк и Пинки

Около три месеца преди да се роди Малката Тайк, нашата тигрова котка роди котенца на тавана на стария гараж. Когато се качих да ги видя, забелязах, че едното от малките приятелчета беше без абсолютно никаква козина. Отначало го помислих за дегу, защото дегутата се раждат без козина и кожата им е ярко розова. Но когато този малък приятел порасна, тя имаше красива дълга козина, която имаше цвят различен от всеки, който някога съм виждал – светло розово. С времето, около врата и се появи красива бяла грива. Много подходящо я кръстихме Пинки. Когато доведохме Малката Тайк в Ранчото на Скритата Долина, Пинки се лепна за нея като пиявица. Където и да намирахме Малката Тайк, там намирахме и Пинки – играещи или заспали върху някой мек стол.

Всеки ден шофирайки към магазина ни, Малката Тайк и Пинки идваха с нас. Там те играеха заедно в жилищните помещения на тихия звук на музиката от радиото, докато не се уморяха и заспиваха. Обикновено спяха на дивана, гушнати заедно. Приготвянето на бутилката мляко за Тайк беше за нас лесна работа. Отваряхме кутия кондензирано мляко и я смесвахме едно към едно с топла вода от чешмата. Скоро Малката Тайк се научи да се ослушва за звука от течащата вода, когато беше гладна. Когато се прибирахме вечер вкъщи в Ранчото на Скритата Долина, моята първа работа беше да оставя Малката Тайк и Пинки във всекидневната на къщата. Малката Тайк винаги се отправяше директно към камината и всеки ден изглеждаше изненадана, че огънят не гори. Започваше да ходи надолу-нагоре около камината, докато не изтъркулвах вътре голямо елшово дърво и не запалвах пламтящ огън. Като рутинна част от играта, тогава тя издърпваше малката си копринена възглавничка по-близо и се настаняваше кротко по средата й. От там се взираше в мен с големи очи – толкова големи за такова малко същество – сякаш, казвайки ми: „Това е начинът, по който трябва да се държи добре обученият господар.”

Когато тя беше на три месеца, раната на крачето и беше окончателно излекувана. Научи се да лудее и играе като си пази шинираното краче. Но се появи друг проблем. Малката Тайк трябваше да започва да преминава на твърда храна. Махнахме повечето от гумените и играчки, оставяйки само любимата кукла, и ги заменихме с кокали от прясно убити говеда. Едно подушване на кокалите беше предостатъчно на Малката Тайк. Тя моментално повърна всичката храна, която имаше в стомаха си. По-късно се научи да приема бебешка житна храна смесена с млякото й; но опитвайки се да я отбием и да и даваме месо безуспешно, започнахме да се тревожим, мислейки си за твърденията на учените, че месоядните животни, като лъвът, не могат да живеят без месо. Бяхме изправени пред задачата да научим Малката Тайк да придобие апетит към месото.

Маргарет писа за помощ на уредничката на зоологическата градина в Ню Йорк, и тази жена ни посъветва да капнем няколко капчици кръв в бутилката с мляко на Тайк. Направихме го, но тя не го докосна. Опитахме с десет капки, после с пет и дори само с една капка; но Малката Тайк не желаеше да участва в това.

Дни на спокойствие и мир в Ранчото на Скритата Долина.

Някой предложи да напояваме хамбургер с мляко в дланта на едната си ръка и да държим просто мляко в другата, тогава да и предложим да излочи първо млякото и после бързо да сменим ръката с тази носеща млякото и хамбургера. Опитах това, но Малката Тайк бързо се извърна, въпреки че, мисля, беше гладна. Избърсвах си ръцете в кърпата на близкия месар и после вземах на ръце малкото лъвче, но миризмата на месо по ръцете ми я караше да се поболява. Тя усещаше опасната миризма на кръв и съскаше със страх в очите, свивайки се в ъгъла на дивана. След това си измивах старателно ръцете, приготвях нова бутилка мляко и вземах в ръце Малката Тайк и любимата и кукла. Тя сучеше продължително и отиваше да спи на възглавничката с Пинки.

Когато Бъдни Вечер дойде имахме големи планове за всички, включително Малката Тайк. Семейното събиране щеше да се осъществи при роднините на жена ми в града. Този следобед, докато работех навън пред магазина, Маргарет отиде в жилищните помещения да вземе душ, така че да можем да тръгнем за тържеството направо от магазина. Ние използвахме печка с каменни въглища както за готвене, така и за отопление. И така, след като запалила огън в печката, Маргарет влязла да вземе душ преди да нахрани Малката Тайк и Пинки.

Малката Тайк свързваше течащата вода с времето й за хранене; така като чула течащия душ станала и скочила към течащата вода в другия край на стаята. Предпочела да скача от мебел на мебел, вместо да върви по пода. Скочила от дивана, на който спи върху нисък кухненски шкаф и от там директно върху нажежената до червено кухненска печка. Чу се смразяващ кръвта писък! Втурнах се вътре и намерих малкото същество превиващо се на пода в ужасни болки. Маргарет беше стигнала първа до мястото и беше видяла Малката Тайк да пада от печката, където беше оставила кожа от всичките си четири възглавнички на лапите и четири на шест инчова (10 см на 15 см) лента от коремчето й.

Бързо й осигурихме всяка възможна медицинска помощ, но е безсмислено да споменавам, че тази Коледа беше тъжна за нас. Малката Тайк, на по-малко от четири месеца, претърпя вторият си болезнен инцидент.

След като ветеринарите и обуха медицински възглавнички, ние я заведохме у дома в ранчото, където и постлахме голяма картонена кутия с попиващ памук за легло. Пинки стоеше вярна до нея, ближейки я и утешавайки я, както само тя си знаеше. Когато болката отстъпеше на няколко минути сън, Пинки изскачаше от кутията и наваксваше със своя сън, но оставаше наблизо. Когато Малката Тайк се събудеше и почнеше да плаче, Пинки скачаше обратно при нейната приятелка и започваше отново да я ближе и утешава. Тази рутинна процедура се повтаряше на всеки петнадесет минути през нощта.

Сега тежката еднообразна работа по лечението започна отначало. След приблизително шест седмици Малката Тайк отново направи първите си стъпки на наранените си крачета. Тя беше приучена напълно да ходи по нужда на определено място за два месеца, но лежейки безпомощно тези дълги седмици без да използва краката си, тя трябваше да се обучава на всичко отначало.

  1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница