Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

езикът. Сичко си казах.., и казах, че, такова, че аз заклах Арап ага с ножа си,

Зеха сички да ми се смеят, а мене кръвта,.. съвсем веке в главата. И почнах да

се карам, да викам: аз го заклах бре Арапа, ей с тоя нож! И въртя ножа...

- А в това време - чу се пак същият глас - туп! Полякът Асан ага на

вратата.

- А в това време Асан ага на вратата - повтори Богоя, преглътна и продължи:

- Влезе, нищо не вели. Не взе и ракия. Мене отеднаж ми се събра умът, ама.,.

После, като си отиде, започна кавга: чул е, не е чул. И още на другата нощ

дойдоха заптии, дигнаха ни сички. Затвориха ни тука ...

Той млъкна. И пак се чу същият глас, сърдит и предизвикателен:

- Ха де! Разправяй по-нататък. Защо мълчиш..,

- Не си ща живота веке, Атанасе, брате... - проплака Богоя. Преглътна

сълзите си и продължи: - Днеска ме заведоха при един... може би забитин1. Кажи,

вели, сичко. Ние, вели, сичко знайме, но ти си кажи. Мене сега умът ми е в

главата, ама ... грабнаха ме, свалиха ме долу и - бой, бой! Загубих се от мъка.

И се това: кажи! Не изтърпех, Атанасе - проплака той пак. - Сичко казах. И за

даскала, и за бачо Лазара, та и за Аце Кутрев, че сме били в неговата къща.

- Жив нема да те оставя веке! - затисна го цял Кривиот и Богоя писна с

изтънял глас:

- Аман .., прости ми, Атанасе, брате!.., Атанас се отдръпна от него с

отвращение.

- Лайно! Изял си ни сички. Ама аз съм крив - нели те знаех що за лайно

смрадливо си!

Седяха един до друг край влажната каменна стена седмината селяци и дълго

никой нищо не продума. Чуваше се само дишането им - тежък беше въздухът тук, а

двама от тях бяха заспали в късния нощен час...

Лазар Глаушев мина незабелязано по тъмните пусти улици, тихо влезе в къщата

си. Ния го чакаше будна. Някое време той все се ослушваше накъм улицата - да не

би да са тръгнали турците подир него, - и едва когато си легна и духна ламбата,

рече на жена си в тъмнината:

- Знайш ли... аз искам така да бъде, че с нищо да не те тревожа. Защо не

спиш? Като знам, че ме чакаш

---

1 Забитин - офицер.

сили в себе си.

Ния като че ли обмисляше отговора си. После рече;

- Ти си гледай своята работа спокойно. За нищо нема да те питам, нема да ти

преча в нищо. Ти не мисли за мене. Будна съм ... ама не ми се спи и затова съм

будна. - Тя обърна към него глава в тъмнината и гласът й прозвуча по-ясно, близу

до него: - Аз едно знам: каквото вършиш ти, се е добро. И е нещо важно ... и за

нас, и за другите люде.

- Сега ще се случва по-често да закъсневам нощем - каза той доверчиво, но

на нея й се стори, че той остана по-далеко, зад някаква ограда.

През сърцето и минаха студени тръпки, тя обърна глава и нечуто въздъхна.

Ослушан в нощната тишина, Лазар кой знай за кой път се питаше: как бяха ги

подушили турците, как бяха узнали, че се бяха събрали тая нощ в квартирата на

Вардарски? По-добре, че се измъкнаха през прозореца - и той заспа успокоен.

Едва що бе започнало да се зазорява и той чу гласа на Ния:

- Лазе... - Тя леко го побутна: - Лазе, некой

тропа на портата.

Лазар и сам чу бързи, нетърпеливи удари с чукчето на портата им, скочи

веднага и премина в отсрещната стая, която беше над улицата. Той видя в ранния

още здрач сенките на трима заптии пред портата. Върна се бързо, скри револвера

си в едно малко скривалище, което му бе направил майстор Дуко в дебелата външна

стена под един прозорец, поприбра се и излезе да отвори. В двора бяха наскачали

и Костадин, и Траяна.

- Кой ли е по това време ... - питаха се те и Костадин вече отваряше

портата.

Лазар посрещна Шериф чауш на входната врата на къщата си, а другите две

заптиета останаха в двора.

- Що има, Шериф чауш... толкова рано?

- Каймакаминът те вика, чорбаджи - отвърна почтително чаушинът и направи

селям1 с ръка, докосна едва-едва челото си, а отзад се люлееше дългият пискюл на

феса му. - Хайде, чорбаджи, чакат те. .

---

- Заповедай, Шериф чауш, влез за малко, докато се облека.

Турчинът влезе. Лазар му подаде стол в широкото преддверие и продължи:

- Аз ей сега... Ама каква е тая работа, Шериф ага, що съм потребвал толкова

на каймакамина. Заповедай една цигара.

Турчинът си мислеше: "Казаха ми да го отведа в затвора и аз ще го отведа, в

ръцете ми е. Но такъв човек е той, че ако му помогна с нещо, все ще имам някакъв

хаир от него." Като завиваше цигарата, той гласно каза на развален преспански

говор:

- Чорбаджи, нема да крия от тебе.,, казано ми е право в хапуза да те

исках да ти развалям съня. - Без да бърза, той наплюнчи цигарената книжка с

езика си и залепи цигарата, после додаде: - Некакъв хаирсъзин казал лоши думи за

тебе, чорбаджи. За тебе, демек, и за оня, кьоравия даскал.

Лазар му поднесе огнивото - знаеше ли нещо повече турчинът? - и рече

гласно:

даскала, взехте ли го и него?

- Аха. Взехме го.

Лазар влезе в стаята да се облече, Ния мълчаливо му помагаше, ръцете й

едва-едва трепереха. Той й каза:

- Некой ме наклеветил нещо. Или некакво подозрение. Вервам да ме пуснат още

днеска. Дай ми за секи случай и зимното палто. "Ами ако са узнали за Арап ага?"

- мина му изеднаж през ума и той усети как изстина лицето му, покри се със

студена влага.

Ния погали пребледнялото му лице и тихо попита:

- Ама ти боиш ли се от нещо?

- Не, не! - сепна се Лазар. Той се показа на прага и попита чауша: - А

други има ли дали сте задържали и други люде, Шериф чауш?

---

- Нема други, чорбаджи. - После той продължи с доброжелателски тон: - Ти,

чорбаджи, ще правиш инкяр1. Не знам, не съм чул, не съм видел. Каквото и да е. И

сто души да казват, че ти си сторил, демек, това или онова, щом правиш инкяр -

не бой се. Пък ние в конака - надебели глас чаушът - нели знайме какъв човек си

ти. Хазър2 ли си веке?

Лазар се върна отново в стаята и Ния мушна във вътрешния джеб на палтото му

една малка кесийка, задържа там ръката си:

- Вътре са десет половинки лири. Да ти са на сгода. От баща си го знам: с

тоя ключ секакви врати се

отварят.

Вън едва що се бе развиделило, но по улиците вече се мяркаха люде и

повечето излизаха за полето, с мотики и копачки, в това пролетно утро ...

Затвориха и Лазара в кауша при Вардарски и Аце Кутрев. През двете

прозорчета на кауша - с дебели железни решетки - едвам проникваше утринната

светлина. Вардарски веднага се спусна към Лазара - той бе стоял през цялата нощ

подпрян на стената - гнусеше се да седне на пода,

- Каква е тая работа, а?

- Наклеветил ни некой...

- Ами ако... - и Вардарски отеднаж млъкна. Приближи се и Аце. Лазар усети

удар в сърцето си

И попита стреснат:

- Ами ти ... защо? Има ли и други?

- Доведоха снощи некого и след нас,

- Ор бре! - чу се дрезгав сънлив глас: - Що сте се развикали, вашата майка

гяурска, още е нощ вънка!

Вардарски рязко се обърна и току понечи да се втурне нататък, но Лазар го

улови за ръката:

- Остави...

Край стената насреща бяха налягали трима дрипави арнаути и единият от тях

бе се надигнал на лакът и въртеше глава заканително:

- Ще ви строша кокалите! Сус там, вашата майка

---

1 Инкяр - отричане.

арнаутина:

- Ние сме другари сега тука. Защо псуваш? Стой Щ си там мирно.

- Искам да спя! - тръсна глава арнаутинът.

- Е хайде, спи! - И Лазар подръпна Вардарски към другата стена: - Немаме

ние работа с них. Ела да седнем тук, ето върху моята дреха.

Ставаше все по-светло, мътна дневна светлина изпълни през двете нечисти

прозорчета целия кауш.

По едно време ключът на вратата изтрака, показа се там Фаик онбаши -

тъмничарят.

- Хайде. Излизайте.

Наскачаха тримата арнаути, отправиха се към отворената врата и пръв между

тях, разкривил бабаитски рамена, същият, който напсува новите гости на затвора.

Той и сега ги изгледа изкосо, предизвикателно - да не сте посмеяли да излезете

преди мене!

Станаха да излязат Лазар, Вардарски, Аце и тъкмо Лазар да прекрачи прага на

вратата - по ходника пред него се полюшна Атанас. Лазар бързо го дръпна в кауша:

- Какво! - прошепна той в лицето на Кривио, кой- тонесе? Атанас веднага се

съвзе и отговори също шепнешком:

- Моят... шурей сичко издал. Тука са и те сичките.

И Лазар видя как зад широкия гръб на Кривио минаха другите селяни, и

последен, с наведени очи, с отпуснати рамена - Богоя.

- Сичко ще отричате! - зашепна отново Лазар. - И на огън да ни сложат. И не

се познаваме, чу ли, не се познаваме! Излизай ... - И той го побутна навън.

В двора бяха излезли около двайсетина затворници. Тъмничарят стоеше до

оградата, която делеше двора на две половини, а зад оградата стоеше друго заптие

с пушка. До кладенеца на единия край на отсамната част на двора бяха застанали

тримата арнаути - миеха се, пълнеха с вода една очукана стомна. Като се

отстраниха те от кладенеца, приближиха се там да пълнят стомни и бардучета

неколцина цигани. Там наблизу чакаха реда си неколцина селяни от железнишките

села - окъсани, рошави, брадясали, види се отдавна бяха в затвора. Малко

по-отсам стоеше Атанас Кривия и край него - шестимата му другари, но Богоя

стоеше встрани от тях и пак тъй, с наведени очи, с отпуснати рамена, дори някак

цял приклекнал на тънките си

нозе.

Около един час по-късно тъмничарят викна на турски:

Лазар пусна в ръката му половин лира:

- Ще те моля, онбаши, поръчай шест кафета за

нашия кауш.

Лицето на тъмничаря просия:

- Бъди рахат, чорбаджи. Гледай си кефа ... Като влязоха отново в кауша

Лазар, Вардарски и

Аце Кутрев, а скоро след тях и тримата арнаути, тъмничарят затвори вратата,

но не я заключи. Спря се същият арнаутин сред кауша, изви ръце на хълбоците си и

рече на Лазара със своя завален, по арнаутски напевен преспански говор:

- Ор бре... Ти ли си уредил бре Хайредин ага? Чухме ние за него. Е, аферим

бре, аферим бре, алал

ти вера!

Той говореше с искрено възхищение. Лазар отговори смирено:

- Грешка имаш, ага.., как ти беше името ... Не

съм уреждал аз никого.

- Ех, ех, ех... Немой така бре! От мойто уста никога нема да излезе, аз съм

Джафер ага бре и аферим ти велям, ако си каурин! Ихтибар1 ти правя, щом си такъв

бабаитин, алал ти вера бре!

- Не, Джафер ага, грешка имаш.

Арнаутинът сви дебелите си черни вежди, които сякаш подпираха силно

изпъкналото му чело, махна снизходително с ръка:

- Е, харно, харно, щом си рекъл да мълчиш. - После изеднаж отвори широко

очи, разкриви цялото си лице в някаква хитра усмивка, стисна в кръг палеца и

показалеца си, размаха ги и продължи полугласно: - Знайш ли ... Инкяр ша

правиш! Сос инкяр от бесилка можеш да слезеш. Мене слушай!

Влезе заптие с тенекиен поднос и на него - шест

---

арнаути:

пред себе си, сега сърдито изръмжа през зъби:

- Чудя ти се на ума!..

Джафер ага пристъпи и седна кръстнозе на пода срещу тримата гяури; седнаха

до него и другарите му. Заптието поднесе кафетата, а Лазар извади кутията си с

тютюн и огнивото. Арнаутите си свиха цигари, запалиха ги, шумно сръбна от кафето

си Джафер ага, след него и двамата му другари. Запалиха цигари и тримата гяури,

сръбнаха и те от кафето си. Джафер ага като че ли тъкмо това бе чакал - изпъчи

гърди, изправи горделиво глава:

- Е, чорбаджи... Ние не сме турци бре, ако ни е верата турска. Хвърлят вина

върху нас, че сме убили двоица заптии. Не! Не сме ние. - Той сръбна пак от

кафето си и едва ли не смукна половината чашка. И продължи нехайно: - Тука, в

съседния кауш, има един ваш... селянин некакъв, вчера ме извикаха да го бия с

дърво, да каже що знай, що не знай. Плаче кератиЯта като жена. Не може да

изтрай. Сега вънка научих, че той за вас казал, че вие сте уредили Хайредин ага,

Ти, ето и тоя, и тоя ... Така рекъл кодошът1 му с кодош! Ако ми го дадат още

еднаж в ръцете - жив нема да го пусна. Голем ихтибар правя аз, чорбаджи, на

такива като тебе.

Той погледна Лазара и после едвам доловимо му намигна.

Стана Джафер ага, станаха след него и двамата му другари, отидоха си в своя

ъгъл насреща. Дълго стоя замислен Лазар Глаушев - обмисляше той, претегляше

всяка дума, която чу от арнаутина. После се обърна към Вардарски, обърна се и

към Ацета Кутрев, да ги призове с поглед. Нададоха те ухо и двамата, дори Аце се

приподигна, приближи се повече. Лазар тихо заговори и гледаше пред себе си,

премисляше и сега всяка дума:

- Тоя тука, насреща, ясно ми каза: ако му попадне Богоя още еднаж в ръцете,

може да го умъртви. И

---

ще отричаме, ще отрече и той, Богоя, каквото е казал. Атанас ще го принуди и той

да се държи по-здраво. Тогава ще го предадат пак в ръцете на арнаутина. Сега

само той, Богоя, е слабото ни место. Ако дам една-две лири на оня, там, насреща

- жив нема да го пусне от ръцете си.

Лазар млъкна. Млъкнаха някое време и другите двама мъже от двете му страни.

Раздвижи се отеднаж Аце Кутрев, изправи се на колената си и се приведе към

Лазара с лице близу до лицето му. Лазар дори се поотдръпна - като пламък го

полъхна дъхът на Ацета. Лицето на градинаря, обрасло с червеникава четина, беше

побледняло, той гледаше Лазара отблизу с остри, студени очи, нямаше в тях ни

жал, ни милост. Той изрече с тих, но ясен глас:

- Нека му извие врата. Ти сам велиш: той, Богоя, ни е слабото место.

Другите аз ги знам сичките - ни един нема и дума да изтърве. Богоя сичките ще ни

обеси. Само той. Щом той млъкне, от нас нема веке кой да проговори.

Аце чакаше отговор и погледът му беше все тъй твърд и студен. Чу се от

другата страна и гласът на Вардарски - сърдит, издрезгавял, но някак далечен:

- И аз така мисля, макар че...

Той не каза нищо повече. Лазар го погледна изкосо - Вардарски припряно

оправяше превръзката на окото си. Приподигна се Лазар, опря гръб плътно на

стената и рече:

- Ами вие, да попаднете под дървото на тоя там насреща, сигурни ли сте, че

нема да се разприказвате?

Още не сте опитали.

- Аз нема да кажа ни дума - отвърна бързо Аце. -

На парчета да ме направят. Ни дума! Вардарски мълчеше.

- Аз пък не знам дали ще устоя - рече Лазар и като помълча малко, добави: -

Как да предам тогава Богоя в ръцете на този джелатин!

Аце махна с ръка и се дръпна на мястото си.

- Загасвай огъня, където се подхванал - рече той, ядно. - Да не отиде

сичко. Така знам аз. Богоя се издал - запуши му устата. Пък ако не можем да

изтрай-ме и ние - каквото си надробим, това ще си сърбаме,

Лазар не отговори. Малко по-късно той стана, пристъпи към средата на кауша,

извади тютюневата си кутия.

- Джафер ага - подвикна някак весело, - ела да свием по една. Веке отдавна

не сме палили цигара.

Скочи арнаутинът, приближи се. Лукава усмивка пробягна по лицето му:

- Да запали ме, чорбаджи...

Той взе кутията и като я отвори - върху тютюна светнаха две половинки лири.

Арнаутинът ловко ги прибра и започна да си свива цигара. Лазар тихо продума:

- Пък ако ти падне оня ... кодоша. де - ти не го бий много. Слаб човек е

той, може още повеке да се уплаши и да каже още повеке лоши приказки за нас. Ти

немой, гледай по-кротко с него ..

- Бъди рахат, чорбаджи.

Вардарски чу късия им разговор, въздъхна и се присви към стената, притихна.

Още щом влязоха седмината селяни в своя кауш и ключът на вратата зад тях

изтрака, Атанас Кривиот пак сграбчи шурея си, разтърси го цял:

- Ще отричаш сичко, ще отричаш сичко! Биха ме, кажи, уплаших се. И тия там

- бачо Лазара, даскала... не ги познаваш, не си ги виждал!

- Няма веке ... нема ... Каквото и да става ... - тракаше с челюстите си

Богоя, увиснал като дрипа в силните ръце на Кривио.

- И да си знайш: жив нема да те оставя, ако не отречеш сичко, каквото си

издърдорил. Нели знайш, като кажа аз еднаж ...

Той го бутна напред, но не сваляше очи от него, после отиде и седна край

стената. Насядаха там и другите селяци. Бяха постлали горни дрехи, пропити вече

с влага. През единственото прозорче едва се процеждаше светлинка, сива, здрачна,

ъглите на кауша тънеха и сега в мрак; тук-там по влажния пръстен под проблясваше

размазана рядка кал. И беше студено в тая влажна, мрачна дупка, а вън, зад тия

дебели каменни стени, сияеше ведър, топъл мартенски ден.

Богоя пак се отдели от другарите си, сви се в най-тъмния ъгъл, тъкмо под

прозореца, сякаш да се скрие там. Но те и шестимата го виждаха - малка купчинка

там, в ъгъла. Мрачно проблясваха очите им в полумрака и каквото да продумваха -

всяка тяхна дума идеше от една и съща, постоянна, обща мисъл: за Богоя, От него

бе им дошло това зло, от него можеше да им дойде още по-голямо зло, да им дойде

и гибел,

Те не всички бяха успели за си вземат хляб от къщи, яли бяха вече от

донесената храна и сега изсипаха от няколко торби само изостанали късчета черен

хляб.

- Немаме и стомна за вода.

- Като те пуснат вън, тогава ще пиеш.

- Кога ще ни пуснат пак... Трай ли се без вода!

И пак всички попоглеждаха към Богоя, мрачно святкаха очите им. Не го покани

никой да вземе и той един залък от общата храна. Селяните прибраха торбите вече

празни. Умълчаха се. Що ги чакаше в тая дупка? Глад, жажда и тоя страх, който

разяжда човека отвътре като червей.

- Той, Атанас, нели му е шурей, жали го.,,

- Жали го Атанас, ама той сички ще ни изяде,

- Изял ни е веке.

Кривиот мълчеше. Богоя беше брат на жена му; той го жалеше нея, а не него.

Ще го пита тя един ден, ще писне: "Къде е Богоя, брат ми ... Ти си го убил в

затвора, удушил си го с тия ръце!" Как ще й дадеш отговор? Ами ако не устои

Богоя пак!... И ако трябва да го стисне за гърлото - той трябва да го стисне,

Атанас, макар да му е шурей. Той, Атанас, взе най-напред на душата си тия люде.

И Атанас се смъкна долу, сви се до стената, обхвана глава с двете си ръце - да

не вижда нищо, да не чува, да не мисли нищо и сякаш сам да се задържи, както бе

уловил с две ръце главата си, да се задържи, да не скочи ...

Другарите му не го и поглеждаха, не очакваха нищо от него - жално му беше

нему за шурея, Богоя следеше от тъмния ъгъл погледите им, движенията им и да не

беше толкова тъмно, те биха видели как трепереше цял, както беше събран на

купчинка. Но те не поглеждаха сега и него. Те се гледаха помежду си и, очите им

говореха ясно, открито. Оставаше, още да скочи някой пръв, да се хвърли пръв

върху предателя...

Ключът на вратата скръцна остро и тракна два пъти. На вратата се показа

тъмничарят, а зад него стояха двама заптии с пушки. Тъмничарят викна от вратата:

- Ставай ти бре, Богой ... Излизай!

Богоя скочи с неподозирана сила и се втурна към вратата. Тъмничарят я

дръпна, ключът отново скръцна и изтрака в ръждясалата ключалка.

- Изпуснахме го... - рече някой от селяците в кауша. Надигна се и Атанас

Кривиот, огледа се. Чу се и друг глас:

- Сега веке, съвсем ще ни нареди Богойче... Недан беше най-младият между

тия селски люде.

Нямаше още ни двадесет години. Той мълчеше през цялото време и току се

озърташе, като че ли с пламтящия си поглед да срине тия влажни, каменни стени

наоколо. Умълчаха се всички и едва сега рече той с въздишка:

- Да знаех ... да знаех ... щех да побегна към Железник. Немаше да се дам.

Там, по планините, ходят едни люде и аз со них. Виж къде ни докараха, в това

тъмнило...

Никой не му отговори. А те всички знаеха, че от някое време по Железник

ходеше една хайдушка дружина. Но сега те бяха тук, в тъмното, между тия каменни

стени. Късно беше да въздишат за Железник...

Мина час време, минаха и два часа. Вратата пак се отвори, влезе в кауша

Богоя, тъмничарят затвори отвън, а той като че ли нямаше сили да стои на нозете

си, подпря се с гръб върху дървената врата. Но,сега лицето му сияеше и се

виждаше отдалеко как дишаше бързо-бързо, с полуотворена уста.

- Отрекох! - викна той и спря, да си поеме дъх. После продължи пак на

пресекулки: - Отрекох сичко... Нищо не знам, рекох, за Арап ага... Аз вчера от

страх, биха ме ... Нищо не знам ... Тия люде ... даскала, бачо Лазар... не ги

знам... тъй, в града съм ги виждал, а иначе... Те това е, братя. - Той се

усмихна и дребното му лице цяло се набръчка: - И оня, арнаутинът, тоя път не ме

би много... Вика, замахва, а като удари - не боли много ...

Бледа светлинка мина по лицата, в очите на шестимата селяци насреща. Богоя

мина през кауша - чуваше се как лепнеха по калта на пода босите му нозе, - отиде

и приседна до Кривио.

Лазара. Дядо Стоян и Кочо току-що бяха излезли за чаршията и Неда разказа всичко

на старата Глаушица. каквото бе чула и видяла девойката иззад вратата на стаята

си.

питам ... Откраднал ли е Лазе, или е убил некого... Душмани, това е. Ами

даскала? Него пък защо... Той и в общината не се меси. Ха си върви сега, Недо.

Ако научите нещо повеке, да дойдеш да ми кажеш. Ама те може да го пуснат още

днеска.

Тя отпусна ръкавите си, както бе се запретнала да мие съдове, попристегна

портата, за да натири кравата, която държеше заради Андрея - да има той всеки

ден прясно мляко и масло. Глаушевица я намери в двора.

- Стана ли Андрея?

- Още спи, ама време му е веке да става.

а - Ами тая сутрин заптии са забрали Лазара.

- Що думаш! Защо мори, сестро, що е сторил човекът?

- Дойдох и аз да питам Андрея. Знай ли той нещо...

- Влез, влез ...

Андрея, сънен още, подигна рамена, стисна устни, но старата Глаушица