Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

стъклената стаичка, после

седна да прегледа тефтерите на баща си. Обръщаше лист по лист, мръщеше лице

и каза:

тефтери.

- Ще ги направим още по-добри. Нели това съм

учил аз?

Брат му Сандо го гледаше с потъмнял поглед. Но Георги излезе от стъклената

стаичка и се нареди с него и с калфите да продава - гологлав (а никой в

преспанската чаршия не сваляше феса си, грижливо сресан, бърз и ловък, търпелив

и любезен с купувачите.

" - Шваба ..." - повтаряха дълго за него преспанци,

топло. Преспанки извадиха всичко от къщите си, от най-тъмните ъгли на избите си.

Дворовете приличаха на панаирджийски сергии. Прозорците зееха с извадени рамки,

стаите кънтяха празни, с голи стени, с разтворени долапи и мусандри. Във всеки

двор пушеха огньове - топлеше се вода, изваряваха се блажните съдовеГ Дигаше се

на цели облаци бяла пара - във всеки двор се гасеше вар. По чешмите се трупаха

боси жени с котли и гюмове, бързо прекосяваха улиците. Навред се чукаше,

стържеше се, търкаше се, плискаше се вода, чуваха се бодри гласове, плачеха

изоставени деца. Мъжете се спотайваха в чаршията, обядваха с купешки хляб и

солчица или тахан халва, или с по-няколко маслинки; не се отиваше днес в къщи,

не се стъпваше, всичко беше обърнато наопаки, нямаше дори хляб в нощвите. Само

някой женски Пейо се навърташе там около жена си, да й помага под нейна команда.

Отдавна, може би никога, не се е случвал в Преспа такъв оживен, шумен Чисти

понеделник. Времето беше много хубаво, но не беше само времето ...

- Ама, стрино Васко, ти и отвънка ли ще варосваш?!

- И отвънка. После с модро ето тука, долу, по

края, и около прозорците. Да ми светне къщата и отвънка. Нели чакаме мори,

щерко, мили гости!

Други съседки по-нататък са изкарали на двора и най-новия си килим.

- Що, вие... пак ли килима? Нели го газихте в за Божик?

- Ако, ако... Да светне още повеке. На чисто и шарено да стъпи дедо Иван.

В друг двор още по-нататък са насядали жените и децата да обядват на

слънце; сух, изостанал хлебец или току-що опечено набързо прясно кравайче и

сърбат шумно с дървени лъжици разсол, със ситно нарязан крехък праз, останал още

от зимата. Запретнатите, подгизнали ръце потреперват от умора, но и от глад, и

от сладост в глада. Едно момченце, което всяка сутрин плаче подир батковците си,

когато тръгват за училище, а то остава в къщи, побутва майка си и пита

нетърпеливо с пълна уста:

- Ще дойде ли у нас дедо Иван?

- Ще дойде, мило, ще дойде и у нас.

От прозореца на горния кат се показва Маца Чучурска, оглежда се бързо,

пълното й лице, вече с провиснали бузи, просиява, дебелите й вежди отскачат

нагоре, младежки светят очите й. Тя вижда по дворищата наоколо разбързали се

съседки и не се сдържа:

Хайде, сестрици! Мийте, търкайте! Иде веке дедо ви Иван, иде!.. .

Мъжете се прибират по-късно тая вечер по къщите си. Здрач е вече и още

по-тъмно става, но жените току притичват по двора, влизат, излизат - все още има

какво да довършват ...

- Тука, тука стъпи, Риете! Немой с прашните кондури по измитото. А сега

събуй се, събуй се! Как ще влезеш тъй в къщи ..,

Разтворени са всички врати, отвсякъде лъха на чистота и свежест, от стените

- на прясна вар, всичко трепти измито, изпрано, подновено. По полиците блестят

излъскани медните съдове, светлеят и стъклата на малките прозорци, които цяла

зима не бяха отваряни.

Андрея Бенков влиза по чорапи в къщи, по изпраните черги и килими. Баба

Бенковица го посреща край огнището, но се вижда, че едвам се държи на нозете си

от умора. И тук всичко трепти от чистота, стените са варосани и стаята изглежда

по-широка. На оджака свети газена лампа, измито блести и нейното стъкло. В ъгъла

гори кандилото - измито е и то, старата жена е сипала ново дървено масълце, сияе

сребърният венец около потъмнялото скръбно лице на Богородица, Андрея се

оглежда:

- Хубаво, майко. Ти като че ли господа бога ще

посрещаш .. .

- Ами да, синко.,, Нели чакаме мили гости, нели чакаме тая година сам

господ да влезе во сека християнска къща ...

Старата жена се прекръсти с премалялата си ръка.

През един от последните дни на месец април, още щом се раздени, новината

тръгна от врата на врата,

от човек на човек:

- Русия обявила война ... Русия обявила война!.,, Някои подранили дюкянджии

се връщаха от портата, от улицата, за да съобщят в къщи:

- Русия . .. война!

Никой не смееше да покаже външно своята радост. Идваше краят на

християнската неволя, но още не беше дошъл. Война и докато дойдат русите,

ятаганът ще бъде все в ръцете на турчина. Сега в злобата си, в страха си,

агарянецът ще направи още по-големи поразии. Дано да са малко вече дните на

проклетата му сила...

Преспанци отвориха чаршията, както всеки ден, Още по-тихо, по-смирено. Ако

някой чирак или по-млад калфа не може да се сдържа в радостта си, че ще има

война и турците ще бягат - майсторът го хваща за

ухото:

радваме, на пастърма ще ни направят.

Но самият той уж случайно се поспира край дюкяна на съседа си и пита

изтихо:

- Чух ... чух ...

И тихо е в цялата чаршия. Не се чува тропот ни откъм папукчиите, ни откъм

казанджиите. Не се работи никому, всеки се помайва, слухти, чака, тръпне...

Още рано тая сутрин джамиите почнаха да се пълнят с турци. Сам каймакаминът

- никога преди това не бяха го виждали преспанци толкова рано по улиците, - а

след него и реизът и други някои от хюкюмата минаха през чаршията и влязоха в

чаршийската джамия. Пълна беше голямата джамия от стена до стена. Сред гробна

тишина главният ходжа четеше с глух, треперлив глас редове от корана. И такъв

беше гласът му, такива бяха думите, които изричаше - неясни, тайнствени за

повечето от богомолците - че час по час в тишината под високите сводове на

джамията се надигаше общ, сподавен вик, неудържим стон:

- Аллах... Бисмилях...

Ходжата призоваваше правоверните да се съберат под свещеното знаме на

пророка, за да спечелят с мъжество и безстрашие най-голямата награда за всеки

мюсюлманин, който излезе на бойното поле в защита на истинската вяра: вечно

блаженство в задгробния живот. Той дигна ръце към небето и гласът му прозвуча

пълен със закана:

- Братя по вяра и по кръв! Заклетият наш душманин, най-злият наш душманин

от векове, проклетият Московец, пак извади нож срещу нас. срещу нашата държава!

От четири дни той бие нашата граница в Кавказ и се приближава към Дунава от

север. Аз викам към вас, братя, с всички сили: вземете оръжието! Да пресечем

пътя му, да го сразим, да влезем в земята му и камък върху камък да не остане

там, да не остане ни една мъжка глава на рамената си, да вземем богатствата му,

жените и дъщерите му да молят за милост в нозете ни! Правоверни! Всеки от вас да

намери своето място в табурите на падишаха, всеки да намери другаря си и аллах

няма да изостави своя народ...

И пак се надигаше час по час общ вик и стон:

- Аллах ... Бисмилях ...

После се изпълни с турци дворът на джамията. Те приказваха бързо,

възбудено, ала никой не изпреварваше другия. Навред се чуваше и се повтаряше

едно и също име:

- Московецът ... Московецът... Московецът... Каймакаминът, реизът и другите

управници от хюкюмата минаха през тълпата, всеки мълчаливо се отдръпваше да им

отвори път. Те минаха през целия двор и не се спряха да заприказват с никого:

каза се и се обяви, което беше нужно, нека сега всеки намери своя път. Тъкмо на

излизане от портата на джамията каймакаминът срещна Кючук Кадри; заместникът на

султана в Преспа се престори, че не вижда убиеца, и го отмина. След убийството

на Ицо Баболев Кадрията не се вестяваше вече в Преспа. Сега той стоеше там

въоръжен пак с пушка, препасан със силяхлък, събрал бе около себе си и неколцина

от предишните си другари: Като се отдалечиха от портата на джамията, реизът

попита каймакамина, без да го погледне:

- Видя ли го? Кючук Кадри.

- Да.

Реизът тихо въздъхна.

В джамията беше и Реджеб сарачът. Той беше набожен турчин и също се боеше

от Московеца. Но Реджеб беше вече застарял човек и аллах не беше му отредил

такъв дял - да заслужи с оръжие вечно блаженство в рая на правоверните. Сиромах

човек беше той, цял живот бе се борил с иглата и сарачкия нож, такъв ще бъде и

задгробният му живот. Ех, така му е било писано...

Той излезе от джамията със сърце, натежало от тъга, от страх. Пак се

разбъркваше дюнята и не за доброто на бедните люде. Той мина край своя дюкян -

не беше го отворил тая сутрин - и влезе в самарджийницата на Нестор Чашка.

- Повели, Реджеб ага... - посрещна го съседът му.

Сложиха един нов самар да седне комшията. И пак тъй бяха наредени тук -

долу, на пода: Нестор, брат му, по-старият му син, седнал бе вече и вторият му

син, и всички работеха, пълнеха самари с ръженица, разпорваха едни, шиеха и

кърпеха други. Реджеб знаеше че от него се чакаше първата дума. Още повече днес

и нали той идеше от джамията, а там бяха всички аги и бесове, там беше и

каймакаминът, и реизът ...

- Е, Нестор, Нестор ... Лошо!

- Що има, Реджеб ага?

- Морабе1, Пак морабе.

---

1 М о р а б е - война.

- Московецът ударил. Иде отгоре.

Старият Нестор Чашка не можеше да отговори на тия думи с лъжливи думи. Стар

приятел му беше Реджеб ага, добър човек беше, ама беше турчин. Че идеше

Московецът отгоре, Нестор Чашка се радваше, а Реджеб ага не можеше да се радва

на такова нещо. Виж ти как са разделени людете! Но Реджеб и не чакаше отговора

на тия си думи. Той повече искаше да изкаже своите мисли и мъката в сърцето си,

та дано му олекне. И той продължи тъй, като на себе си:

- Московецът... Да дойде тука Московецът, ако не ми тегли ножа, аз пак ще

си бъда сарач .., с иглата, с ножа. Да му мислят Исмаил бей, Рамадан ага, да му

мислят каймакаминът, валията в Битоля, те без хлеб ще останат. Ама, Нестор...

пак за нас, сиромасите, идат най-много тия бели. - Той въздъхна и продължи с

отпаднал глас: - Имам аз ... ехе, в Анадола, имам син аскер. Ето шест години на

султана служи. Шест години не съм го виждал. Сега ще го пратят да се бие с

Московеца ... Дали ще го видя още еднаж ...

Погледна Нестор Чашка синовете си - те бяха тук, живи и здрави, дожаля му

още повече за турчина:

- Бог ще ти го пази, Реджеб ага. Не бери кахър.,

- Аллах ... ех, аллах ... Ама ето пак война иде. - Той си сви цигара,

запали я и се загледа някъде: - Ходжата вели: тръгвайте сички. А той ще тръгне

ли? Ама те моя син ще пратят срещу Московеца... Ходжата нема да върви,

каймакаминът нема да върви, султанът нема да върви, Исмаил бей и той нема да

върви, че коремът му е колкото една бъчва ...

Дочу се някъде отдалеко, откъм турските махали, глухо думкане на тъпани,

писклив вой на зурли. Ослуша се Реджеб, поклати глава:

- Хвана ги бесът, тия, нашите. Ще идат да бият Московеца. И повекето са

голтаци като мене. Не си гледат хала ки! Пък бейовете сеир ще си правят. Ех,

Нестор, Нестор ... Некак наопаки върви тая дюня! ..,

- Белки се оправи некак, Реджеб ага ...

- Цел живот чакам аз да се оправи, ама белки се оправи най-сетне. - И кой

знай как дойде тая мисъл в ума му, турчинът току добави: - Ти помниш ли, като ме

изгони от стария ми дюкян вашият Ицо Баболе?

Ама после пък него Кючук Кадри го уби с един

куршум. Той стана.

- Що бързаш, Реджеб ага, поседи.,, - обади се

по-старият син на Нестор Чашка.

- Ще вървя в дюкяна. Работа имам... Нели трябва да се живей некак...

Една тълпа от около сто или сто и петдесет души турци се събра на площада

при градския часовник. Това бяха редифи1 или такива, които се готвеха да тръгват

с башибозука и мнозина бяха въоръжени. Двама цигани надуваха зурли с изблещени

очи, други двама до тях блъскаха тъпани. Изправен беше там зелен байрак и край

него се перчеха неколцина млади бейски синове, облечени в скъпо облекло,

нагиздено със сърма и гайтани, на поясите им бяха пристегнати пълни с оръжие

силяхлъци. Малко встрани от тях стоеше още по-наперен Кючук Кадри с мартинката

си в ръце, а около него стояха група негови другари, и те с пушки и претоварени

силяхлъци. И не те, бейските синове, а Кючук Кадри даде знак за тръгване.

Трябваше да се покаже на гяурите турската сила, да се покаже и на ония турци,

които не проявяваха достатъчно омраза към московския гяурин. Циганите размахаха

зурлите, задумкаха по-бързо тъпаните, полюшна се, развя се зеленият байрак,

тръгна след него Кадрията с тайфата си, но редом с него и младите бегове - да не

останат по-назад. Проточи се дълго шествие и навлезе в чаршията, от улица в

улица.

махалите. Както наближаваше бумтежът на тъпаните, улиците опустяваха една след

друга, криеха се дори и малките чирачета, които и не знаеха накъде бяха тръгнали

тия турци със зеления байрак. А турците вървяха мълчаливи, едва-едва поглеждаха

изпод вежди - ето те са бабаитите, които Ще сразят московския гяурин, нека

трепери всеки враг на исляма и падишаха!

---

1 Р е д и ф - запасен войник.

той излезе от дюкяна си да изтърси там, във вадата край тясното тротоарче,

някакво кошче; сега, като нямаше да дойде риба от Охрид или Костур и людете се

заглеждаха повече в тлъстите агнета по касапниците, той продаваше спанак и

пресен лук. Това изтърси той във вадата - спаначени листа, перца от лук. И се

изправи с кошчето в ръка да погледа - тъпаните гърмяха току пред дюкяна му. Той

и не помисли да бяга, да се крие. И рибарският му нож, с голяма дървена дръжка,

стърчеше отдясно в пояса му. Забеляза го Кючук Кадри, втренчи очи в него, в ножа

му. Той свали пушката си, както беше на рамото му, взе я в лявата си ръка и току

мина пред байрака. Миле се почуди, като го видя пред себе си, и го гледаше

отвисоко, едър човек беше той и беше застанал на тротоарчето горе; срещу него

Кючук Кадри изглеждаше като недорасло момче. Турчинът замахна, подскочи дори и

удари една плесница на рибаря. Шествието поспря, но зурлите и тъпаните запищяха,

задумкаха още по-силно. Трепна, дръпна се Миле Рибар изненадан от удара, а

Кадрията посегна да вземе ножа му. Миле стисна с едрата си шепа ръката на

турчина върху дръжката на ножа, та Кючук Кадри сви лице от болка и веднага

дръпна ръката си като опарен. Сега турчинът посегна към револвера в силяхлъка

си, но Миле го ритна в корема, нурна се назад Кадрията и едвам го задържаха

неколцина от турците там, да не падне. Тъпаните спряха, жаловито изписука една

от зурлите и също млъкна. Погледна Миле Рибар спрялата се на улицата тълпа,

погледна я някак учуден и с презрение, после бързо се обърна с кошчето в ръка,

да си влезе, да се скрие в дюкяна. Тресна изстрел и още няколко. Миле посегна да

се улови за рамката на вратата и препречи цялата врата с широкия си гръб,

полюшна се, кошчето падна от ръката му, падна и той навътре в дюкяна, само

едната му нога остана да стърчи вън от вратата.

Сред турците се надигна бърза врява, чуха се сърдити викове, писна пак една

от зурлите, последваха я с гръм двата тъпана. Полюшна се и зеленият байрак,

размърда се цялата тълпа, задните побутваха по-предните, и току се повлякоха

всички надолу по улицата...

На другия ден заминаха за Битоля всички редифи

и двайсетина души от башибозука. С тях замина и Кючук Кадри. Каймакаминът

бе казал:

- Да се махне от града, че иначе ще бъда принуден да го затворя.

Същия ден замина за Битоля и целият преспански

гарнизон.

Откакто се чу за обявяването на войната между Русия и Турция, учителят

Райко Вардарски беше в непрестанна възбуда, която едновременно беше и радост, и

ненавист, и борческо въодушевение. Тоя ден той влезе два пъти в дюкяна на

Глаушев и Бенков, сядаше там на тясното миндерче, пушеше цигара след цигара и

все с това започваше разговора си отново и отново:

- Сега ние в никой случай не бива да седим со скръстени ръце! Сега ние

требва да помагаме со сички сили. Требва да решим нещо, нели сме комитет, да

съберем повече люде около нас ...

- Право е - съгласяваше се Лазар. - Русите во война влизат за нас, а ние

що... сеир ли ще гледаме само? И аз се за това мисля, Райко. Ама какво ще

измислиш, какво ще решиш ... Немаме ние голема сила - ни люде имаме готови, ни

оружие, а сме много далеко от Дунава. Не е работа да предизвикаме само турците,

та върху нашите глави да излеят сега яда си.

- Ние се умуваме. Ако бехме почнали по с време, сега и люде повече щехме да

имаме, и оружие, и повече смелост. Ама ти с твоите мудрости . . .

- Нема да тръскам аз дървото, преди да са узрели крушите. Нема полза, вреда

има голема. Ние требва да мислим за целия народ, като сме рекли да го водиме. И

простият овчар нема да тръгне из полето со затворени очи.

Когато кажеше своята дума учителят, сините очи на Андрея Бенков

заблестяваха още по-силно и плувваха във влага; сега него все го избиваше на

плач от някакво непрестанно умиление към всяко нещо. Той се улавяше за думите на

учителя, готов беше да ги повтори като свои, възбуден и той като него, ала и

сега не можеше да се отдели от Лазара; щом чуеше отговора му, той не намираше

какво да възрази, отпущаше ръце, макар миг преди това да беше готов да посегне и

към оръжие.

А имаше той вече и револвер, и пушка.

За убийството на Миле Рибар Вардарски чу в училището. Той не се откъсваше

лесно от училищната си работа, търпеливо дочака обедната почивка, но после се

спусна гологлав през чаршията - забравил си бе феса в учителската стая, тръгна

направо от клас - и се втурна задъхан в Лазаровия дюкян:

- Виде ли що става!

- Видех и не се чудя - отвърна спокойно Лазар. Вардарски избухна:

- Ама не може тъй бре, човече! Ти пак почна като по-рано? Люде ли сме ние

най-сетне, или овци търпеливи и волове безсловесни!

Лазар придръпна учителя към миндерчето:

- Седни, седни ... Чакай ... Не викай ... Вардарски опипа черната превръзка

на окото си и

седна. Но веднага пак започна да буботи, макар и със сподавен глас:

- Ние образувахме комитет за борба. Ето сега, като да е нарочно, върху нас

дигат най-напред ръка, върху комитета. Наш човек убиха, Милета, член на комитета

убиха.

си стоял пред дюкяна, а Кадрията посегнал да му вземе ножа. Ако си стоял Миле в

дюкяна, нищо немало да се случи.

- Е, що сега? Милета бог да го прости, и нищо повече! Ние требва да

отмъстим за него бре! И ние требва да ударим сега поне двама или трима от

агаларите.

- После те ще нахвърлят да изколят целата чаршия. Не може така.

- Те сега и без това може да се нахвърлят да ни колят сичките. Започват с

Милета и като виждат, че сме рая покорна, още повече ще се нахвърлят.

- Не знам дали започват веке, но ако ние предизвикаме, сигурно ще започнат.

- Аз вече не знам: от голем ум ли е това, нашето, или от страх.

Лазар почака малко, като че ли да прекипи яростта на Вардарски, и рече:

- Ето що съм наумил аз, учителю: ние ще убием само Кючук Кадри. Не знайме

дали той убил Милета, ударен е сиромахът с четири куршума, но Кадрията

пръв захванал. Той уби Ицо Баболев, той беше и с Арап ага. Ще го убием, за

да се знай, че не сме рая покорна, както велиш, а и секи разумен турчин ще си

рече: Кадрията отдавна си влачеше пояса. Нищо повеке нам не ни требва, ние нема

защо да дърпаме тъкмо сега дявола

за опашката.

- Това е друго нещо, макар ...

Ала Кючук Кадри още на другия ден изчезна от

Преспа.

закупи малко жито и скоро го разпродаде - още през зимата. Така стояха те с

Лазара сега, в началото на лятото, без работа - нямаше ни що да купуват, ни що

да продават. Задържали бяха само единия от калфите си, повече поради

привързаност към него - беше ведър, работлив млад човек, с пълна уста

разкривени, но бели, здрави зъби и все се усмихваше. Оставиха го те в празния

дюкян, да не стои без работа и без плата, женен човек беше с две деца.

Не се смущаваха ни Лазар, ни Андрея от своето безделие - време ли беше сега

да мислят за търговия и печалби? Илия, калфата им, повече се тревожеше от тях:

- Как ще седим тъй до ново жито ...

И все гледаше да си намери някаква работа из дюкяна - да изчисти, да закове

нещо, да размести нещо:

- Житарски дюкян, пък мишка не остана! Ще измрат от глад тука мишките, в

празните хамбари.

- Потърпи, потърпи... - отвръщаше му понякога Лазар. - Нема да останем без

работа. Нашата работа отсега нататък ще почне ...

Откакто започна войната и макар да беше през най-гладното време на

годината, когато всичко расте още и зрее по полето, пазарите в Преспа ставаха

много оживени. Идваха селяни от най-далечните села, но повече да ходят по

улиците, да се срещат, да ходят по дюкяните на своите приятели из чаршията.

Намаля и страхът им от турците, напущаха и своите, и господарските ниви, идваха

в града радостно възбудени, да се срещат тук от разни села, да питат и

разпитват. В пазарни дни дюкянът на Лазара беше пълен със селски народ, макар

нищо да не се купуваше, нищо да не се продаваше. Лазар и Андрея черпеха селските

си приятели с цигари и кафета - това беше сега работата на Илия: да отива да

поръчва кафета в близкото кафене за селските гости. А те все повече около

Лазара:

- Е, сега, бачо Лазаре, що... война, а? Какво ще става? Иде ли веке дедо

години, сега по не можем да трайме.

Радваха се тия груби, селски люде като деца, нетърпеливи, развълнувани, и

беше хубава тая радост, като сияеше по техните селски лица, опърлени от

слънчевия огън, от зимните ветрове, набръчкани, брадясали, измъчени. Лазар

намираше за всекиго по две-три думи:

- Потрайте още малко. Иде веке дедо Иван. Нашият живот сега ще започне.

Агите ще си отидат и вие

ще си останете там, по селата. Свободни!

В дюкяна идваха всеки ден и граждани - да поразпитат за войната, да кажат

и те какво бяха чули, да

изкажат и радостите, и тревогите си.