Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

слиза отвътре. Майстор Дуко каза поучително:

- Като е за къща, жените секога повеке разбират.

Отбиваше се често и Стоян Глаушев - колкото да погледа как се градеше

къщата на сина му, толкова и да побъбри с майсторите. Отби се няколко пъти и

Кочо, надзърташе и Раца, а децата им все тук се ровеха в купчините пясък. Само

Султана не дойде да погледне нито еднаж. Тя отказа да дойде и когато освещаваха

основите на новата къща, макар да се събра там много народ, заклаха и мъжко агне

за гощавка. Поканиха я и Лазар, и Ния, а тя само това рече:

- Нема да дойда.

Не се отвори вече нито еднаж лицето й, не се разведри, не омекна ни гласът

й, ни погледът й. Не викаше, не се караше, ще проговори две-три думи само когато

беше необходимо, а когато ставаше нужда да каже нещо на Ния - казваше го на Раца

или на някое от децата й, та да го чуе и Ния. Помръкна, помрачи се с нея и

цялата къща. Ала и сега Султана не нарушаваше с нищо реда в къщата. Тя не

говореше с Ния, не я поглеждаше, не споменаваше името й, но се случи еднаж

по-младата снаха да позакъснее за трапезата, улисана с някаква работа в стаята

си, и Султана се обърна към седналите там:

- Кажете й, че сме сложили.

И никому не даваше да почне, докато не седна на трапезата и Ния.

Опита се Раца, докато бяха сами, да я заприкаже, да я поразговори - такава

си беше тя, дотегна й това мълчание в къщи:

- Ех, майко... те ще се делят веке, Лазе и Ния, нема що, ама ти немой

толкова, ще се поболиш. Където се прави нова къща, сички са весели, за радост е

новата къща ...

- Що! - настръхна срещу нея Султана. - Ти знам, че си весела, сички сте

весели ... ама мене гроба ми градят там.

И Стоян отвори уста еднаж - дано да е преминало на старата:

- Охо! Първият кат отиде веке нагоре. Майстор Дуко..,

- Ха! - сопна му се Султана и така го погледна, че приказката му спря на

гърлото недоизречена. Очите й гледаха страшно, с почервенели клепки.

Макар да беше тя все така в огън, не се заглеждаше много сега в людете си.

Само Лазара дебнеше непрестанно, с жадни, тъжни очи, търсеше го непрестанно с

поглед, когато беше в къщи, и все поглеждаше към вратата, когато наближаваше

време да се прибере вечер. Не можеше да му се нагледа, но се пазеше да не

забележат другите тая нейна нова жажда. Лазар не й заговори вече за новата си

къща и тя изпитваше мрачна радост, когато забеляза, че той не мислеше много за

къщата си.

Другаде беше с мислите си Лазар Глаушев.

Райко Вардарски за всяко нещо гореше с цялата си душа, но повече беше

склонен да ръкомаха, да надува гуша, да гърми с гласа си, отколкото да

действува. Не липсваше смелост на учителя, не му липсваха и сили, но той като че

ли все не знаеше как да почне, кога да почне. Около една неделя след

заминаването си Руменова му писа, че ще помогне на малкия Брашнаров да замине за

Русия; нека бъде готово момчето всеки час да замине и тя ще пише кога да замине.

Вардарски дебна два дни пред къщата на Брашнарови, докато успя да предаде на

малкия какво бе писала учителката. И после все го преследваше, търсеше го да му

повтаря поръчката на Руменова - да не забравя, да бъде готов за път всеки час.

Двайсетина дни по-късно той получи второ писмо от Руменова, тоя път от Скопие.

Тя му пишеше да изпрати веднага момчето и как ще я намери то в Скопие. Вардарски

се смути, забърка се: за Битоля - лесно, ами сега чак в Скопие! Той не знаеше

как да изпълни поръчката на Руменова. Далеко е Скопие, а Васил Брашнаров е още

малък и трябва да бяга скришом от домашните си, от всички в Преспа! Вардарски

изтича при Лазара, откри му тайната на малкия беглец.

- Минава ли ти през ума какво ще стане - каза Глаушев, - ако се узнай, че

ние с тебе и учителката сме замесени в тая работа? Нема да е само за бегството

на малкия, ами Брашнаровци ще рекат, че ние ...

Ама - тръсна той глава отеднаж - добре е да замине това дете. Ние немаме ни

едно наше дете в Русия, а от другите градове се заминават да се учат там, се

пращат млади люде. И още по-харно, че е Брашнаровче. Брат му и татко му никога

нема да го пуснат там, по-скоро в Атина ще го пратят или ...

- И е способно дете - рече Вардарски.

- Пък ние с тебе - продължи Лазар - ще гледаме добре да я наредим тая

работа. Ние ни сме го подмамили, ни сме го насилили, то по своя воля и желание

тръгва. Ще бъде за негово добро и на народа си може да бъде полезен един ден. Да

имам аз син или брат като него, веднага ще го пратя в Русия. Така мисля за него

аз, като да ми е свое дете, и не мисля, че ще извършва злодеяние, като му

помогна да замине. Да можеше, бих отишъл за него при баща му, при брат му, да ги

убедя, ама нели знайш аз с них...

- Но и ти - изкриви към него окото си Вардарски - като да се боиш за тая

работа ...

- Боя се. Дете още, на далечен път тръгва... Ама виждам, че моята совест

никога нема да ме мъчи... Поразмисли Лазар два-три дни, посвети в тайната и

Андрея Бенков. На края го попита:

- Приемаш ли да помогнеш да свършим тая работа?

- Що ме питаш? Нели знайш .,,

- Е, харно. Ти ще заведеш Брашнарчето до Скопие.

- Ще го заведа.

- Да тръгна аз с него, може да се усъмни повеке Таки Брашнаров. Не, аз не

бива, щом ние с Таки ... Ами ще разгласим още днеска, че ти ще пътуваш по работа

до Скопие. След ден-два, като се поразчуе, ще наемем един кон и ще тръгнеш

нощем: горещо е времето, искаш да пътуваш по хлад. Брашнарчето ще чака вън от

града и ще изкарате с коня до Прилеп. Оттам може да наемеш кочия, ами гледай да

не ви познай некой.

Така и стана. Като се разчу, че изчезнал по-малкият син на Марко Брашнаров,

дигна се голяма врява по Преспа. Сам новият каймакамин отиде в дюкяна на стария

Брашнаров да го разпитва за детето му.

- Как стана тая работа, чорбаджи?

- Не знам, каймакам ефенди. Ядохме, прибрахме се да спим и когато

потърсихме детето на другия ден - нема го.

- Не знаеш ли кога е излезло от къщи?

- Не знам.

- Съмняваш ли се в некого, чорбаджи?

- Не се съмнявам, каймакам ефенди, но...

- Но все некой го е извел от къщи - намеси се Таки Брашнаров. - Подмамил

го, отвлекъл го некъде. Как иначе? Къде ще отиде то само?

Така мислеха всички - и Брашнаровци, и каймакаминът, и целият град:

отвлечено е детето за откуп. Малко ли пъти се бяха случвали такива задигания и

отвличания, особено по пътищата? Каймакаминът дигна рамена и не знаеше какво да

предприеме. Касаеше се, най-сетне, за едно гяурче... А самите Брашнаровци чакаха

всеки ден вест за откуп и не се тревожеха толкова за живота на детето, колкото

за големината на откупа. Когато се върна Андрея Бенков от Скопие и каза, че

малкият Брашнаров заминал за Русия, науми тогава Лазар да изпрати някого при

майката на беглеца да й каже, че детето й е живо и здраво.

- Немой - рече му Бенков. - Те, Брашнаровци, ще предадат човека на

каймакамина и кой знай що може да стане. Малкият ще пише писмо на баща си, щом

пристигне в Русия. Така му поръча учителката.

Мина някое време и по Преспа рядко ще се спомене за Брашнаровчето:

- Бре наистина: що стана с това дете?

Поуталожиха се страховете и на домашните му. Баща му все задържаше пари -

да не му поискат откупа внезапно, - а майка му търпеливо го очакваше и все й се

струваше, че ще се върне нощно време. Едва през последните дни на панаира се

получи писмо от малкия Брашнаров и пишеше той на баща си и майка си, че е в

Русия, в град Одеса. Не се узна кой донесе това писмо - оставил го в дюкяна на

Брашнарови някакъв непознат човек, а не казал от кого е и се загубил в

панаирската навалица. Това беше един скопиянец, пратила го бе учителката и Лазар

го научи как да предаде писмото ...

На втората неделя след панаира Лазар и Ния отидоха да живеят в новата си

къща. Пренесли бяха преди това някои вещи и всичко, що бе донесла Ния у Глаушеви

като прикя. Голяма беше новата къща, с широки, светли стаи, не можеха да я

подредят със своите вещи младите стопани, не им достигаха за такава къща, и

стаите кънтяха като празни. Ния бе запазила много от бащината си покъщнина, но

Лазар и сега не искаше да си служи с постилките и съдовете, с каците и бъчвите

на Аврам Немтур. Не искаше той и да огорчава жена си с такава, още нестихнала

ненавист към баща й, та каза:

- Подбери, Ния, което ти е по-свидно, а другото раздай на сиромаси. Ето

Костадин нищо си нема. Каквото не ни достига и ни е нужно, ние ще си го купим

ново.

наскоро забити пирони, по стените на стаята, която определиха за гостна,

трептяха свежи, весели шарки. Но повечето от стаите стояха голи - не се събираше

къща, не се пълнеше лесно и за късо време. Тогава старият Глаушев се реши и каза

на жена си:

- Да им дадем нещо... некой килим, некоя ямболия от по-новите. Празна им е

къщата.

Султана рязко отсече:

Стоян често се прокрадваше и влизаше в новата къща още преди да се настанят

там Ния и Лазар, На гощавката, когато младите стопани влязоха в новата си къща,

той пи много вино, пя песни, дигна се и хоро да завърти, та Лазар го задържа чак

до вечерта, докато му размине от виното, На гощавката бяха дошли и Раца и Кочо с

децата си, и Манда и Нона с мъжете и с децата си, събраха се и други люде, дошла

бе и Бенковица. Не дойде само Султана. Отиде сам Лазар да я покани, подканиха я

на тръгване и Кочо и Раца, та и Стоян се реши, но тя само това отговори на два

пъти:

- Там аз нема да стъпя.

новата къща на сина си, пееше песни и чукаше чашата си с Вардарски, Султана

лежеше ничком в стаята с огнището и стенеше, виеше като

вълчица. Така я завариха Кочо и Раца - прибраха се те рано следобед. Тя не

попита нищо за стария, нямаше защо и да пита - знаеше и сама за песните му, за

чашите, за всичките му лудости, когато има вино край него, а Лазар нищо няма да

му спре.

Той се върна късно привечер и беше още развеселен, но щом видя Султана -

намръщи лице престорено, а сините му очи, които никога не лъжеха, издайнически

святкаха - нему още му се пиеше вино, още му се пееше, още му се искаше да тропа

по новите дъски в Лазаровата къща. Султана прочете всичко по очите му, като по

книга, и му рече, ала и тя вече притихнала:

- Не виждаш ли бре, не разбираш ли! Къщата ти се дели, синовете ти се делят

...

- Младите! Като нема кой да държи здраво...

- Как ще държиш човека, жено! Кон ще задържиш, вол ще задържиш, колкото и

да е силен, а човека не можеш да задържиш. Него друга сила го води.

- Ти сега, знам аз: като надигнеш чашата - се много знайш, на секо нещо

корена и дъното търсиш. Ха върви да си легнеш! Цел смърдиш на вино и тютюн.

Подчини се Стоян, както винаги, но и волята му за още веселби и приказки

отеднаж се прекърши. Лицето на старата жена, тъмно-потъмняло, пламтящото чернило

на погледа й, загасналият й глас - това беше жива мъка. Попогледна я той и му се

доплака за нея. А тя пак ще рече, ще му се скара, че от виното го избива на

плач! Отиде той и си легна послушно. И веднага заспа.

Султана му подви отзад - да не му духа в гърба, че нощем започна да

студенее, сложи до общата възглавница бардучето с прясна вода - ще стане той

през нощта, ще търси вода и още повече сега, като е пил вино. Прибраха се и

Кочови в стаята си, утихна цялата къща, а старата жена ходи още дълго

насам-натам и все си намираше някаква работа. Настана дълбока нощ, а тя, уж все

залисана в работата си, току се ослушваше ту към входната врата, ту към малката

стаичка, дето до тая сутрин бяха шумели Ния и Лазар. Тихо беше навред, не се

чуваха ни стъпки, ни глас.

С новата къща Лазар Глаушев надви най-голямата си грижа за Ния. Тя беше пак

в бащиния си двор, имаше нова, широка и светла къща, разкопаха и разчистиха

място за градина, постлаха с плочи нова пътека към чешмата, шуртеше тя още

по-засилена - Лазар поднови кюнците и не се губеше ни капка от водата. Прибраха

те в новата къща и Неда - станала бе тя голяма мома, та имаше кой да помага в

домашната работа, имаше с кого да си поговори Ния. Лазар подканваше жена си да

си направи някоя нова дреха, да поизлезе някъде, а откакто почнаха нощите да

нарастват, те често събираха гости в новата си къща.

Лазар беше, както всякога, ласкав към Ния, не беше престанал той да се

възхищава от нея, от нейната хубост и от всяка нейна постъпка, макар сега не с

такава пламенност, но пак с цялото си сърце. Ала Ния забеляза, че той живееше и

друг някакъв живот.

Той не се радваше като нея на новата къща. Грижеше се да я нареди, да я

украси, но се виждаше - пак заради нея, а не за себе си. Беше мил и ласкав, но

като че ли пак само за нея - да не я натъжи, да я зарадва; такива бяха и

милувките му, топли, но някак сдържани. Той беше все някъде другаде с мислите си

- колко пъти тя бе го залавяла: ту няма да забележи нещо, ту няма да чуе, ту

веднага ще забрави. И Ния по своему си обясняваше всичко: Лазар не я обича или

поне не я обича, както преди. И нищо чудно, нищо чудно! Човек на всичко се

насища, а тя не можеше да му даде нищо повече.

Колкото и да криеше Ния тая своя нова голяма скръб, на няколко пъти се

издаде ту с поглед, ту с въздишка, ту с недоизречена дума. Пък и Лазар сам

долавяше душевните й терзания след толкова дълга дружба между тях и като знаеше

какво става и в него самия. Опита се да я поуспокои, да я утеши, но някак

отдалеко, предпазливо, та засили още повече всичките й подозрения.

- Стар съм веке аз... - ще каже той негли на шега. - Ама наистина! Ето виж

- и ще покаже белите коси около ушите си.

Тя бе ги забелязала още преди него - не бяха те

от старост, като бяха излезли толкова много още на тридесет и шест години.

И Ния потъваше по-дълбоко в своята нова мъка. Нахвърли се тя да реди и кити

къщата, после почна да трупа чеиз за Неда - наближаваше време да задомят

девойката. Но с това минаваше само времето. Човек никъде не може да избяга от

себе си.

признае това на жена си - нека стои тя по-далеко от сегашните му мисли и кроежи.

Тая есен пресианските агалари дадоха на Хайредин Арап ага обещания чифлик с

триста долюма земя, направиха му и кула на два ката, с хамбари.

- Пък ти, Хайредин ага - рекоха му те, - сам ще си събереш хора да ти

работят земята, изполичари и ратаи. Вземи от всяко село, ние няма да ти

попречим.

Те и тук си правеха своя сметка: ще остане Арап ага постоянен пъдар на

чифлиците им и ще сплаши още повече селяните да не бягат. Правеше си своя сметка

и Арап ага да стане и той чифликсайбия като тях. Сега той ходеше с тайфата си по

селата и принуждаваше люде да се заселват край неговата кула, да стават негови

изполичари. Събра там няколко семейства, накара ги да си направят къщи, задигна

от другите чифлици разни оръдия и вещи, подбра от цялото поле и добитък.

- Ето бре! - викаше на новите неволници. - Що искате повеке! Къщи ви дадох,

добитък и сичко. Тука ще живейте, при мене ще живейте! Ако некой избега,

главичката ще късам!

За по-малко от година време, до следващото лято, Хайредин Арап ага издигна

ново чифлишко село. Където имаше около чифлика му селска нива, той си я присвои.

Не се уморяваше да ходи от село на село и отвсякъде задигаше по нещо за своя

чифлик. Искаше той от селяните и пари, налагаше данъци и ги събираше. По това

време той уби още двама селяни.

Атанас Кривиот идваше често в града. Лазар почака доста време сам той да

заговори, но най-сетне го попита:

- Що има, Атанасе?

- Лошо.

- Лошо. Това го знайме. Чуваме и тука що става по селата. Арап ага ново

- Не била лесна тая работа, бачо Лазаре. И не може тъй, набързо.

- Не ти казвам да бързаш, ама нели има и една приказка: както сърце болело,

така и очи плакали.

- Говорих аз веке с неколцина. Наплашени са много людете, не се решават

лесно в такова нещо.

- Наплашени - повтори след него Лазар. - Колко души е избил досега Арап

ага? И жена уби, и дете. Още толкова ще избие и два пъти по толкова. Сега и с

чифлик се сдоби. Докато е той там, вие бел ден нема да видите. Така им речи.

Поразтреси ги, да се разбудят. Злодеят още по-малко ще ви жали, щом му се боите

толкова.

Мина пак доста време, Атанас Кривиот пак влезе в дюкяна на Лазара.

Мълчаливо му посочи Лазар да седне до него на миндерчето; в дюкяна имаше

неколцина купувачи и той ги дочака да си излязат.

- Атанасе - започна Лазар. - Това не е, да речем, заради тебе и заради

мене, или само заради тия там, които са пострадали, ами е за целия народ. Арап

ага не е само по нашата земя, целият народ страда от такива като него. Разбираш

ли... Като ударим ние него, надалеко ще се чуе. И да не мислиш, че само ние...

На много места веке народът се дига. А вие що? Още ли ще търпите Арап ага да ви

трие сол на главата, да ви коли като овни!

Селянинът търпеливо го изчака да се изкаже и като се обърна да даде отговор

- в очите му хитро заиграха светлинки. Кривиот каза:

- Бачо Лазаре, ние сме веке петима.

- Петима? Е, харно.

- Петима. И, ще кажа аз, стига са толкова.

- Не, не. Намери поне още двама-трима. Работата да е в кърпа вързана.

- Е, щом така велиш ... Ами ... Що става с оружието.

Лазар нищо не отговори. В дюкяна бе влязъл друг купувач и той го чакаше да

си излезе. Сетне стана и рече на двамата калфи, които нареждаха край стената

насреща врещи, пълни с ячмен:

- Ще слезнем долу, да покажа овеса на Атанаса. Хайде, Атанасе...

Той дигна един дървен капак на пода и се спусна по тясна, дървена стълба в

зимника под дюкяна. Атанас предпазливо го последва с кривата си нога. При

здрачната светлина, която идеше през отворения капак и от две малки прозорчета

към улицата - с железни решетки, цели замрежени от паяжини - Лазар поведе

селянина към един хамбар в ъгъла, догоре пълен с овес. Край стените наоколо се

виждаха и други такива хамбари, но бяха празни.

- Тука ние редко насипваме и за късо време, че е влажно... - рече Лазар и

бръкна с ръка дълбоко в овеса. Той търсеше нещо там и току измъкна една пушка с

доста широка цев, която беше запушена с парцалче.

Атанас разтвори жадно очи, посегна да вземе пушката, но Лазар я подпря на

хамбара и отново бръкна в овеса. Той извади оттам още три такива пушки една след

друга. Сетне извади и четири патронташа. По тях бяха наредени един до друг по

около тридесет патрона с лъскави пиринчени гилзи, във всяка от тях беше втъкната

едро, синкаво оловено зърно. Атанас не можеше да задържи радостната си усмивка и

току посягаше да вземе ту една, ту друга от пушките. Лазар сам му подаде една:

- Мартинки. Силно оружие. Опитахме ги. Ама вие можете ли с пушки? Ето ...

Дръпни тука. Сложи сега куршум. Затвори. Сега готово. Требвай сички да се

научите да стреляте.

- Нема ли други? - попита нетърпеливо селянинът.

- Ще има още. Това е моя грижа.

- Бачо Лазаре - стисна Атанас в големите си ръце пушката, но Лазар го

прекъсна, като посочи с пръст отворения капак на пода:

- По-тихо. Да не чуят калфите. Може и чужд човек да влезе.

И Атанас зашепна, но едвам сдържаше гласа си от вълнение:

- Като имаме това оружие... веке от нищо не се боя. Ще му видиме ние

сметката на Арап ага... Бачо Лазаре, кога ще ми ги дадеш?

- Тука не бива да стоят дълго. Влажно е, а може некой от калфите да ги

набара. Харни момчета са те, но по-харно нищо да не знаят. Ние затова насипахме

тоя овес тука...

Дай сега пак да ги скрием. - Сетне той улови селянина за ръката и продължи

с тих, но ясен глас дума по дума: - Тия дни ще ми донесеш тука в дюкяна четири

снопа ръженица, ама да е по-дълга. Ще гледаш да бъде привечер, малко преди да се

затвори чаршиЯта. А рано на другия ден, преди още да се раздени, ще дойдеш да си

вземеш ръженицата. Разбираш ли?

- Разбирам - и Атанас хитро намигна.

Той донесе ръженицата след два дни, а още по тъмно на другата сутрин Лазар

и Андрея му я върнаха. Във всеки сноп имаше по една пушка, а в една вреща бяха

вързани четирите патронташа. Един месец по-късно той пренесе на село по същия

начин още три пушки и три патронташа.

XIII

Хайредин Арап ага тая зима прекара в града. Лазар Глаушев го виждаше почти

чифликсайбия бе оставил двама от тайфата си да пазят чифлика му, а той

прекарваше зимата на по-топло в града. Преспанските агалари и бейове го

посрещаха и изпращаха с големи почести - нямаше вече да бягат селяни от

чифлиците им. Те канеха Арап ага на гощавки по селямлъците си, пиеха заедно

ракия, наливаха го с кафета по кафенетата. Той приемаше почестите, които му се

правеха, но си мислеше:

"Лъжете се, агалар. Пъдар аз вече няма да ви бъда."

Той имаше сега до петстотин долюма земя, имаше си кула, дигнал бе около

кулата ново село от четири къщи с петдесетина селяци - покорна рая. Щом се

запролети, накани се да замине за чифлика си: Арап ага знаеше да пази земята си

по-добре от някои преспански чифликсайбии, които не знаеха дори колко земя имат.

И агаларите пак около него:

- Пази добре там раята, Хайредин ага, пък и ние няма да те изоставим ...

- Бъдете рахат, агалар.

Започна да го гложди мисъл, че някой ден най-верният му другар Кючук Кадри

може да се изкуши и да се нарече ортак на чифлика му; те бяха винаги заедно,

заедно бяха грабили и убивали. Преди още да замине за чифлика, той наброи на

Кадрията тридесет лири и му рече:

- Ти, кардаш, гледай си кефа тук. Какво ще скиташ по селата! Стане ли ми

нужда от верен приятел и брат като тебе - веднага ще ти пратя хабер.

Кючук Кадри вярваше на всяка негова дума, а тридесетте алтъна още повече го

заслепиха. Арап ага замина с останалите свои двама голтаци, а другите двама го

чакаха в чифлика му, Още му бяха нужни тия гладни хрътове - тая година кроеше да

заграби още земя и добитък - къде силом, къде милом, - та да стане истински ага

и чифликсайбия.

Той заповяда на орачите си да навлязат при пролетната оран тук и там -

заграби нови няколко селски ниви, разора едно селско пасбище, навлезе и в земята

на съседните чифлици. За селските ниви и за пасбището никой не посмея да дойде

да се оплаче, но кехаите от съседните чифлици дотичаха един след Друг:

- Какво става, Хайредин ага! Тия твоите кяфири са влезли в наша земя?!