Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

тихо трептяха и сияеха ярките шарки на спуснатите завеси на прозорците. Зад тях

се дочуваше глухият вой на мартенска нощна буря. Неда позабави движенията на

ръцете си, Ния спря да навива и я погледна. Девойката срещна погледа й със

замижали очи, сетне отеднаж ги разтвори широко, празни, уплашени. По устните на

Ния премина едва доловима усмивка. Тя рече тихо:

- Ей сега ще свършим ...

- Аха... - отвърна като ехо Неда. Пристъпите на нощната буря зад яките

прозорци на новата къща предизвикваха в девойката страх, но и чувство на

здравина и сигурност, та я унасяха в сладка дрямка. Ния започна да навива

кълбото по-бързо, а Неда продължаваше да се бори все тъй безуспешно с

непобедимата дрямка.

- Е, хайде, хайде - рече тихо Ния. - Върви да спиш.

- Не, аз ...

- Върви, върви. Аз сама ще довърша още малко. Не ми се спи.

Лазар и Ния останаха сами. Ния протегна нозе върху меката ямболия,

придръпна свенливо фъстана си и надяна останалата прежда на малките си, тесни

стъпала, обути в шарени чорапи. Върху новия мутаф, там, дето почиваше дебелата

ямболия, тя бе оставила чехличките си от тъмночервено кадифе, допрели едно до

друго тесните си връхчета. Ръката на младата жена отново започна да върти

кълбото, а другата й ръка .ритмично подръпваше проточилата се нишка. Лазар

прошумоля с вестника и го остави встрани, загледан пред себе си. Сетне рече:

- Иде веке време...

Ния отпусна ръце в скута си и се ослуша. Той продължи:

- Херцеговците и бошняците пак започват. Спрели беха през зимата, сега пак

започват. Не можа да се справи с них падишахът. Неспокойно е и по сръбската, по

черногорската граница. И нашите горе не стоят веке мирно; започна в Стара Загора

лани, ама то ще продължи. А се вижда: страхът на турците иде от по-далеко, от

московците иде. Не могат да скрият. Веке и насън им се привижда Московецът... -

Той стоеше все тъй загледан пред себе си и като че ли четеше някъде това, което

говореше. Поспря се за минутка, сетне бързо, живо сви нозе, прехвана ги с две

ръце и продължи, а на устните му трептеше мечтателна усмивка: - Едно време, Ния

... дете бех аз тогава... дойде да нощува у нас, в старата къща оттатък, един

рилски монах. Чуден човек беше той и словото му беше като жив огън. Верваш ли,

аз още помня неговите думи, ето, кажи го, двайсет и пет години оттогава. Сега

още по-ясни ми са тия думи, още по-прави. "Ние сме - така рече той, - ние сме

многоброен народ со свой език. Но ние сме един залив от големото славянско море,

а то хваща почти половината земя. Докъде се простира чак Русия - чак до Великия

океан, а ние сме дошли оттам преди векове. Русите са наши кръвни братя, и

поляците, и чехите, и сърбите, и хърватите, ето и бошняците, херцеговците...

Могъщ славянски род!" Тогава аз почувствувах каква голема сила сме ние и от

сърцето ми излезе секакъв страх. И сега става с мене такова нещо. Да сме сички

заедно... Да се дигнем сега сички срещу турчина - ето бошняци, херцеговци,

черногорци, сърбите, а с нас и Русия! Сърцето ми трепери .., Така си мисля сега:

иде време! Нели и учителката, Руменова, нели и тя каза: след три-четири години

Русия ще воюва с Туркия.

Той пак млъкна, усмивката изчезна от устните му, лицето му прие израз на

загриженост и тъга. Като заговори наново, гласът му беше станал по-тих, по-глух,

той сякаш забрави Ния край себе си: - Да ни събере некой сички заедно, да се

съберем сички заедно, братя... Ние тук засега сме само с надеждата си в Русия.

Чакаме. Ама така не бива! Ние сами требва най-напред да помислим за себе си.

Дочувам аз нагоре са излезли народни люде, ходят сред народа и по планините

ходят с оружие.

Той наведе глава, замисли се. Ния седеше с ръце в скута, чакаше да чуе

отново гласа на мъжа си, думите му пълни със смисъл, макар той още да не беше се

изказал ясно и докрай, Така заслушана, тя като че ли едва сега чу тревожния вой

и тътнеж на бурята вън и през сърцето й премина хлад, Но Лазар пак започна и тя

наостри слух:

- Виде се що може нашият народ... ето с Арап ага. Ама тъй - нещо да го

раздруса, да го заболи чак до сърцето. Като е робувал пет века.,, Кой ще го

раздруса, пък и оружие ще бъде нужно, много оружие, за сички, и топове ще бъдат

нужни. Аз съм като пред планина .,, извисила връх чак до небето. Нужно е да

раздвижиш секо камъче, сека песъчинка, сека тревичка, да раздрусаш целата

планина и тя ще тръгне, после Сама ще тръгне. А що си ти - един човек. Да са и

десет, да са и сто души!

- Ама ти що мислиш, Лазе... - промълви тихо Ния и тъй, думите й сами се

откъснаха от устата й.

Той се обърна бързо към нея, погледна я и нищо не отговори. После стана,

изви ръце отдире и както беше по чорапи, тръгна из стаята - по ямболията, по

мутафа към вратата и пак назад. Той обмисляше какво да каже на жена си, и какво

да премълчи: жената и мъжът са различни люде, но не могат един без друг; не

могат да бъдат във всяко нещо заедно, различни са те и по душа, и по тяло,

различни са в много неща, но винаги е по-добре, когато са заедно, когато са с

една мисъл. Той се спря пред нея и се загледа в прозорците насреща, в шарените

завеси там:

- Ти никога в нищо не си ме спирала, не си ме спъвала, никога не съм те

чувствувал като тежък товар, като камен на шията си, а некои така чувствуват и

много им тежи, не са свободни. И се мъчат, и се разкайват. Аз никога ... винаги

ми било леко да ходя до тебе.,.

Ния притвори очи и тихо, едва чуто въздъхна, да облекчи сърцето си от

бликналата радост, там, от самото й сърце. Лазар и сега беше същият - мил,

верен, най-близък човек. Тя долавяше, усещаше с какви мисли се бореше той,

знаеше накъде го теглеше винаги мъжкото му сърце. Но тя и сега беше в сърцето му

- каза го той. Не беше се отделил от нея с нищо. Минали бяха единайсет години,

започваше дванайсета година задружен живот, човешкото сърце на всичко се насища,

и на младост, и на хубост, а тя беше като безплоден корен до него и цветът й

скоро ще повехне, ще окапе. Мил, верен, свой единствен човек,,. Тя съжаляваше

себе си, че не можеше да го направи щастлив или може би по-щастлив - каква е

жената, която няма да даде рожба на своя мъж! Сега неволно се изтръгна от

гърдите й дълбока въздишка.

- Ти пак се разтъжи - погледна я той загрижен и дори сложи ръка на главата

й.

Тя улови ръката му, после с двете си ръце придърпа го нежно:

ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: - Никога нема да бъда като... като

къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си

длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз ... те оставих без рожба.

Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през

приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види

той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно,

пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й - по

крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза,

после по косите й, най-сетне и по цялото й лице - мокро от сълзи, - по влажните

затворени клепачи:

- Що говориш ти ... Що говориш! Да те оставя . ., тебе! Ами как ще живея аз

без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще

те натупам ... така ще те натупам, че ще събереш махалата ...

Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост

- жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й

бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й,

плувнали в сълзи, и каза: - Мене ми стига и тоя поглед, тия очи ... Какви

греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя! ... И друго нещо

искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете... жената гледа се в гнездото

да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.

Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната,

която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен

комитет в Преспа,

На другата вечер, едва що се прибра от чаршиЯта, Лазар каза на жена си още

от вратата:

- Да вечеряме, Нийо, аз ще излеза след вечеря. Той забеляза, че в погледа й

пробягна тревога, но

му отговори със спокоен глас:

- Добре, Лазе.

Той излезе пак на двора, да се умие на чешмата, а Неда, братовчедката му,

припна след него да му занесе чиста кърпа. После седнаха да се хранят и тримата.

Ния попита:

- Ще се позабавиш ли вън? - И сякаш се уплаши от въпроса си, бързо додаде:

- Питам дали да те почакаме, да ти отворим портата, като се връщаш.

Лазар отговори късо:

- Сам ще заключа портата, сам ще я отключа.

- Ще вземеш ли ключа?

- Дадох да ми направят още един ключ. Да ми се намира, когато ми се случи

да излизам. Защо да чукам нощем на портата? Вие с Неда легнете си спокойно.

Веднага след вечеря той излезе. Тихо отключи и пак заключи портата; да не

го усетят и Костадиновите люде, че излиза по това време,..

Събраха се в квартирата на Вардарски осмината членове на комитета. Стаята

беше толкова малка, че изглеждаше чудно как се побираха в нея толкова мъже -

насядали бяха всички, обръщаха се на една, на друга страна, движеха ръце, нозе.

Тук бяха Лазар Глаушев, Вардарски, Андрея Бенков, Миле Рибар, Борис Мутафчия,

Алекса Кочов, Атанас Кривиот, Аце Кутрев. На тая втора среща на комитета Миле

Рибар дойде въоръжен с кама и револвер - виждаха се те набучени в пояса му.

Вардарски се улови за него:

- Ти, Миле, какво. Да не си тръгнал да превземаш конака!

Миле Рибар поизпъчи широките си гърди, погледна изкосо учителя, който

изглеждаше още по-дребен и по-сух срещу него, и рече нетърпеливо:

- Аз, даскале, така я разбирам тая работа, дето сме я почнали сега:

оружието да е секога в ръката ти.

- Той нели е ловджия ... - усмихна се само с устните си Алекса Кочов, който

седеше до него.

Те тримата с Бориса Мутафчия бяха нови люде в тая дружина, С оръжието на

Мило Рибар започна и Лазар съвещанието на комитета тая вечер.

- Ние, Миле - каза той, - едва що започваме и най-напред ще ореме и ще

сейме. Както се каза оная вечер, да съберем най-напред народа около себе си. То

се знай, каза се и това, и за оружие ще мислим, и оружие ще събираме и набавяме,

сега ние нема да се борим с патриката за църкви и училища, а искаме да съборим

султана и царщината му. Нека сега да каже секой от нас що е свършил от това,

което решихме миналия път, и да видим как да продължим по-нататък. Ние с Андрея

- погледна той приятеля си - намерихме още по двама души, които мислят като нас,

дори Андрея има веке трима свои люде, та ние двамата станахме седмина. Така

излиза тая работа, като да е чакал секи досега да му заговориш. Щом само отвориш

дума, и се прилепва към тебе: хайде, готов съм! Дай, боже, се така да върви.

Всички слушаха мълчаливо. Гласът на Глаушев звучеше тихо, спокойно в

малката стая, само шарената дървена табакера на Вардарски минаваше от ръка на

ръка, свиваха си цигара и тия, които не пушеха, после палеха цигарите си един от

друг. Но Миле Рибар не издържа докрай.

- И моите така - прекъсна той Лазара, но избухна в кашлица от тютюна и през

кашлицата си добави: - И аз събрах трима ... аха!

- Наистина - продължи Лазар, - ние сега почваме от най-близките си люде...

роднини, приятели, ама нели си знайме, на сички е дошло веке до гуша от турска

управия и золуми. Разтуриха панаира, а нови вергии разхвърлиха, люде убиват.,.

Не ще да търпи народът

повеке.

- Не ще да търпи! - тупна по коляното с големия си юмрук Миле, - Иде ми да

агаларите... ни един да не стане веке!

Алекса Кочов го бутна с лакът - да мълчи, а самият той рече:

- Аз имам двама сега. Калфите ми. Ама са огън момчета.

Той се усмихваше все тъй - само с устните си, а сивите му очи гледаха зорко

изпод вежди. Беше бояджия, цял миришеше на кисело, щипливо, ръцете му бяха

винаги едва ли не до лактите в боя - ту зелена, ту червена, ту модра, а и сега

се тъмнееше някакво петно на бузата му.

Сух и блед, с тясно, продълговато лице, седеше до него Борис Мутафчия.

Кръстосал в скута си дълги възлести ръце, с които двайсет години прехвърляше

тежката совалка на мутафчийския разбой, навиваше козина, усукваше конопени

въжета и дебели ортоми, той слушаше с плътно стиснати тънки устни и сякаш никога

няма да отвори уста да продума. Но дойде ред и той да се изкаже:

- Брат ми Йоан, по-малкият... Те са цела дружина, се млади люде. Сичките ще

дойдат с нас.

И тоя път Борис Мутафчия не каза ни една излишна дума.

Разлаяха се кучетата по цялата махала. Старото куче на Аце Кутрев влачеше

из двора синджира си (той не беше го пуснал тая нощ заради гостите) и лаеше

дрезгаво, продрано; звънко отекваше край него лаят на по-младото, още незаякнало

куче, което Аце доведе неотдавна в двора си отнякъде. Той се ослуша за миг,

стана бързо, както беше седнал до вратата, и се провря навън. Тъкмо в същия

момент се раздвижи на мястото си Атанас Кривиот и рече, като попогледна Лазара,

после Вардарски:

- А моята дружина, тя ...

Той не довърши. В стаята се вмъкна все тъй ловко и бързо Аце Кутрев.

- Турци. Деврие - прошепна той тихо. Вардарски скочи. Изправи се и Миле

Рибар с ръка върху дръжката на револвера си. По лицата на всички премина и сякаш

се спря там бледа някаква светлина. Лазар махна отсечено с ръка и пошушна:

- Ще кажем ... жито се уговаряме да купуваме тая година. Ортаци сме.

- Не, не! - дигна ръка Аце и всички го погледнаха, като знаеха какъв

сдържан човек беше той. Вън кучетата лаеха разярено; дочуваха се оттам и човешки

гласове. Аце продължи бързо: - Вървете след мене сички. Учителят нека си остане

...

Той мина през тях и едва ли не ги разбута, отвори прозореца откъм градината

прозореца и Атанас с кривата си нога. В стаята остана само Вардарски сред облак

пушък, който се залюля на широка струя и се понесе през отворения прозорец,

оттам нахлу хладен, влажен нощен въздух. Докато подреди набързо столчетата край

стената, пооправи леглото си, дето бяха седели Лазар и Андрея Бенков - в стаята

пак се вмъкна Аце Кутрев през отворения прозорец и рече, като се обърна да го

затвори:

- Преведох ги през градината. Отидоха си ... Ама тия сега вън ... - обърна

се той към учителя и като че ли едва сега го улови страх.

- Аз ще ида - дръпна вратата Вардарски и излезе.

Той срещна турците вече в двора - те бяха прескочили оградата. Нощта беше

много тъмна, едвам проникваше насам светлинка през отворената врата на стаята на

Вардарски. Турците ругаеха високо, размахваше там един пушката си срещу младото

куче, което се нахвърляше с писклив лай, бухкаше по-нататък и се дърпаше на

синджира си и Караман. Вардарски позна сърдития глас на Шериф чауш от конака:

- Защо не отваряте бре... не спирате кучетата

Докога ще чакам!

Вардарски отговори на своя анадолски турски език, с който винаги забъркваше

местните турци, които говореха на някакво грубо, бедно турско наречие.

- Прощавай, Шериф чауш - каза той, - не съм чул да се тропа, а кучетата

лаят по цяла нощ.

Тоя път Шериф чауш не се уплаши много от анадолския му език и продължаваше

да вика сърдито:

- А някой излезе и пак се скри. Що говориш ти, даскале, как тъй не си чул!

Ти сам ли си тук? - попита той изеднаж. - Я да видя вътре.

- Заповядай ...

Вардарски го поведе към стаята си, а други петима заптии тръгнаха след него

в тъмното с подкованите си

обуща. Шериф чауш надзърна предпазливо в стаята, огледа я внимателно и

сякаш не искаше да повярва, че малката гола стая беше празна. В гласа му

прозвучаха примамливи, угоднически звуци:

- Е, даскал ефенди, ще дойдеш сега с мене в конака. Вика те каймакаминът за

малко.

- Как тъй - сопна се Вардарски. - Сега ли, посред нощ?!

Те и двамата стояха пред отворената врата на стаята, ламбата ги осветяваше

отвътре. Чаушинът гледаше учителя нетърпеливо и злобно. Заптиетата бяха

изпълнили малкия чардак и чакаха с пушки в ръце. Все пак Вардарски се опита да

се противи:

- В никой закон не пише такова нещо - да дигнеш човека посред нощ от

леглото. Утре аз сам ще дойда при каймакамина, сабахлен още.

- Каймакаминът чака, даскал. Ти да не си по-голям от него!

Вардарски се обърна мълчаливо, влезе в стаята да вземе горната си дреха и

мина пред чаушина към двора. Чаушинът тръгна след него, а Вардарски, дигнал

глава с високия си фес, не искаше и да го чака. Тръгнаха след тях и заптиетата.

Вардарски и чаушинът бяха вече в двора и срещу тях в тъмното внезапно се показа

Аце Кутрев: отишъл бе да прогони кучетата и сега се връщаше.

- Кой е тоя? - попита чаушинът стреснат. - Кой си те бре?

Вардарски отговори, без да се обърне:

- Хазаинът ми.

- Хайде и той! Хайде, тръгвай и ти с нас. Сега Вардарски бързо се обърна:

- Какво искате от него пък! Сиромах човек.

- Не, не, не! Хайде бре! Върви с нас! - побутна,, той Ацета Кутрев.

Отдире скръцна врата и се чу гласът на Митра Кутрева:

- Що ти сторил човекът ми бре, турчине! Той знай само мотиката... децата ни

гладни ли ще стоят!

Тя, изглежда, бе следила всичко от стаята си. Шериф чауш нищо не и отговори

и отново побутна Ацета Кутрев. Вардарски го изгледа през рамо:

- Остави човека да си вземе поне горна дреха. Като излязоха на улицата и

двамата задържани

вървяха между заптиетата, Шериф чауш изви глас присмехулно:

- Ти, даскал, струва ми се, и друг път си излизал така, та се сещаш да си

вземеш и дреха!

- Да, чауш. Излизал съм - отвърна късо Вардарски. После той се извърна към

чаушина и едва-едва се поспря: - И един като тебе ми извади окото с камшик. Но

после, чауш - повиши той глас, - сам пашата ми отвори вратата да излеза.

- Брей, брей, брей.

- Да, чауш.

Шериф чауш отведе задържаните право в затвора, който беше в един обграден

със здрава стена двор до конака. Вардарски не се и обърна да изкаже

недоволството си, че чаушинът го бе излъгал. Затворът беше ниска, стара каменна

сграда с тесен ходник и с по два кауша от двете му страни. На тавана на ходника

беше закачен фенер с газена ламба; мижава червеникава светлина се процеждаше

през зацапаните стъкла на фенера. Тъмничарят, Фаик онбаши1, отвори първата врата

вдясно и чаушинът побутна вътре Вардарски, сетне и Ацета Кутрев. В кауша беше

тъмно, вонеше на застоял спарен въздух и на нечист човешки дъх. Някъде към

дъното му някой се раздвижи, дочуваше се оттам как друг някой диша издълбоко, с

отворена уста. Вратата хлопна, изтрака ключ. Аце докосна леко с ръка учителя и

продума:

- Не мога да я разбера тая работа ...

- Ще я разберем... - отвърна неохотно Вардарски.

- Кои сте вие бре? - чу се оттатък продран глас, провлечен, по арнаутски

напевен.

- Тукашни люде - отвърна напосоки Аце в тъмнината.

- Тукашни ... утре ще ви видя, Седнете там, до

вратата.

1 Онбаши - десетник.

- Ор бре ... Кой си ти бре! Аз и в тъмното ще ти извия врата!

Вардарски нищо не отговори. Той протегна ръце напред и пристъпи

нетърпеливо, припряно докосна грапава, влажна стена и се спря. Придвижи се след

него предпазливо и Аце.

- Да седнем ли, учителю ...

Аз нема да седам. Кой знай какво е тука. Стоя дълго край него и Аце, но

после току седна на пода край стената.

време, но после се прибра с жена си в една къщурка в същата махала, дето живееше

Аце Кутрев. Едва що беше влязъл в къщурката си тая нощ, след като Аце Кутрев ги

изведе през градината си, нахълтаха в неговия двор трима заптии; дворът беше

разграден и турците направо почукаха на вратата му. Кривиот не успя нито да

помисли дори за бягство. Турците го извикаха вън и го отведоха. Уплаши се Атанас

Кривиот - мислеше си, че няма вече кой да го търси за убийството на Арап ага, а

сега ето бяха дошли да го вземат.

Сънливият тъмничар отвори за него втория кауш на същата страна на ходника -

селянин беше той, а вторият кауш беше тъкмо за такива люде. Това беше най-лошият

от четирите кауша на затвора - с пръстен под, с едно малко прозорче, та и през

деня едвам проникваше тук светлина. Като влизаше Кривиот и още на вратата беше,

чу откъм вътрешността на кауша името си. Фаик онбаши дръпна вратата и я заключи

отново, а вътре в кауша беше съвсем тъмно. Тогава Кривиот чу гласа на шурея си

Богоя:

- Тука сме, Атанасе, ние сичките ...

ще получи.

Зачуха се няколко гласа едновременно:

- Сички... ето ... Гьоре, Никола, Кръсте, Ордан, Недан...

Това бяха людете, с които Кривиот нападна кулата на Арап ага.

- Има ли тука други люде? - попита той с пресипнал глас.

- Нема ... нема .,. Сами сме,,, - чуха се пак няколко гласа и Кривиот

забеляза, че шуреят му вече не се обаждаше. - Ела по-близу,,, Седни тука ..,

Кривиот пристъпи нататък предпазливо. Подът на кауша беше влажен и

размекнат. Кривиот се спъна в нечии нозе, протегна ръце и най-сетне се намери

между другарите си, седна върху някаква дреха край стената.

- Е, Атанасе.,, загинахме.., - въздъхна, едва ли не проплака един от

селяните и току добави сърдито: - Богоя ни я нареди тая работа. Той,

- Той... Богоя,,, - обадиха се и други,

- Къде е той... - раздвижи се Кривиот и дори протегна ръка в тъмнината.

- Тука съм, - чу се наблизо угасналият гъгнив

глас на Богоя.

Кривиот изеднаж цял се преметна нататък, мина през нозете на двама от

другарите си, прегази ги. И кой знай как набара в тъмнината жилестия, тъничък

врат на шурея си:

- Кажи що си сторил! Нищо нема да скриеш!

- Пущи ме... пущи ме ... Живота си не ща...

- Говори!

Богоя помълча малко, Кривиот усещаше как дишаше той издълбоко, пресекнало,

поотпусна шията му и тоя започна:

- Беше на Благовец, събрахме се у Никола. Пихме ракия. Много пихме..

- Ти пи най-много, като улав! - чу се укорен глас.

- Е, аз най-много. Мене ме хвана. Нещо ми вели: мълчи, не говори! А езикът

ми сам започна да меле. Казах как влезохме в кулата и как стана с агите. Те

сички там знаеха и некой ми рече да не ломотя, ама аз... се за това ме сърбеше