Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

ни вик, ни глас, види се, поради изстрелите. Падна и той там, до тротоара пред

един дюкян. Двама от младежите веднага побягнаха по посока към българските

махали, но другите двама сякаш и не мислеха да бягат, дигнаха пушките на

убитите, бръкнаха и в силяхлъците им, извадиха револвери и ножове, а единият

гръмна още един път в главата на Кючук Кадри със собствения му револвер. Едва

след това те и двамата също побягнаха по посока на християнските махали.

Когато се чуха изстрелите, Андрея Бенков беше някъде навътре в дюкяна с

калфата и току се приближи с бързи стъпки към Лазара, който седеше на

миндерчето.

- Те са ... - пошушна Андрея.

Лазар кимна мълчаливо с глава.

Тихо беше из цялата чаршия. Ала изеднаж откъм горния край на улицата се

зададе голяма група люде, които бързаха, някои и тичаха към махалите. Веднага

след тях и около тях започнаха да се затварят дюкяни, групата на бягащите се

увеличаваше и бързо се приближаваше насам, по посока на махалите. Лазар скочи,

излезе на улицата, след него и Андрея. Те пресрещнаха бягащите и Лазар викна:

- Къде... къде сте тръгнали! Що не си стоите по дюкяните?

- Турци убиха там ... Кючук Кадри убиха...

- Е, та що! Вие ли сте ги убили, та бегате? Връщайте се сички по дюкяните

си... - Между тия изплашени люде имаше и от заклелите се въстаници, които на

другата сутрин трябваше да превземат с оръжие конака. Лазар извика някои от тях

по име: - Иоско ... Петре Нунков ... Здраве ... и вие ли! Връщайте се сички по

дюкяните си бре, люде!...

Някои започнаха да се връщат, след тях и други. Които бяха затворили

дюкяните си наоколо, започнаха пак да ги отварят. Все пак някои отминаха към

махалите, но повечето се върнаха и улицата бързо се разчисти. Върнаха се в

дюкяна си и Лазар с Андрея.

- Да беше се позакрил поне ти - рече колебливо Андрея.

- Ха!... - махна с ръка Лазар. - Хубава работа. Излезехме да спираме

людете, пък сега ние да побегнем, а?

Из чаршията отново стана тихо. Всеки се спотайваше в дюкяна си, рядко ще

прекоси някой улицата. Не мина много време, по чаршийните улици излязоха заптии,

по двама, по трима, с пушки в ръце.

- Виждаш ли - усмихна се Лазар. - Ще ни пазят.

Малко по-късно по улицата насреща се зададе Шериф чауш с други двама

заптии, също и те тримата с пушките си. Като наближиха на десетина стъпки, те

изеднаж се насочиха право към дюкяна на Лазар а.

- Скоро бегай! - изшушука Андрея бързо.

- Късно е веке... - отвърна Лазар. - Ще видим що е ...

Шериф чауш влезе в дюкяна, след него и другите двама заптии.

- Хайде с мене, чорбаджи - рече чаушинът на Лазара. - Вика те за малко

каймакам ефенди.

Лазар се усмихна горчиво, само с устни:

- Пак ли ме вика ... или - пак в затвора, а? - Без да чака отговор, той

стана от миндерчето и се

обърна към Андрея, но много повече говореха очите му: - Изпратете утре рано

житото... Може и без мене. Андрея кимна - разбрал бе той, на другата сутрин

нападението върху конака трябваше да стане, макар и без Лазара. Но в същото

време към него се обърна и Шериф чауш:

- И ти ще дойдеш с нас, чорбаджи.

Тясното лице на Андрея побеля, останаха там само сините му очи и в миг

потъмняха, размътиха се. Той облиза бързо пресъхналите си устни, посегна под

жилетката си и викна пресипнало:

- Бегай, Лазаре!... Аз ще избия тия кучета!

В бледата му ръка блесна револвер и веднага се чу изстрел. Шериф чауш

притисна пушката към гърдите си, а с другата ръка се улови за рамото. Андрея

успя да гръмне върху другото заптие, но третото от заптиетата го изпревари с

пушката и го уби с един куршум. После и тримата турци насочиха пушките си към

Лазара, развикаха се на турски:

- Излизай! Излизай! Тръгвай!

Той пристъпи, приведе се към убития си другар, погали изстиващата му ръка,

челото му:

- Андрея ... брате мой ...

- Хайди! Хайди! - дръпна го Шериф чауш.

- Не ме пипай, чауш! - изправи се срещу него Лазар. Сетне погледна още

еднаж мъртвия и излезе от дюкяна, следван от тримата заптии.

В дюкяна остана само калфата и дълго не се решаваше да се приближи до

мъртвия. После дюкянът се напълни с люде.

Затвориха Лазара в същия вътрешен кауш на тъмницата, в който преди време

бяха затворили Атанаса Кривио и другите селяни. Сега каушът беше празен,

студената мътна светлина в единственото прозорче сякаш и не можеше да премине

през решетката от дебели, ръждясали железа. Лазар отиде и се подпря с рамо на

влажната стена, по-близу до прозорчето, загледа се там - не можеше да се откъсне

от света, от който идеше тая светлина, живия свят, дето бяха останали всички

други люде, и Ния там, и майка му, и Вардарски ... и мъртвият вече Андрей. Сега

Лазар мислеше най-вече за него, за Андрея, и някъде по-нататък, в здрач

някакъв, бяха другите му мисли, мярваше се по-ясно там пребледнялото, скръбно

лице на Ния, зорките очи на майка му, загледани в него, рошавата глава на

Вардарски, черната превръзка на окото му, която разсичаше надве лицето му, и той

говореше нещо, викаше сърдито... Но по-близу там, пред него, в застиналата

светлина на малкия прозорец беше Андрея. Макар че всичко бе станало толкова

бързо и неочаквано, Лазар не се учудваше, не беше изненадан от постъпката на

другаря си, от внезапната му смърт. Андрея винаги бе готов да се хвърли пръв във

всяко нещо, да се хвърли пръв и в огън. Той бе живял с мисълта, че ще умре

скоро, млад още, че смъртта го е набелязала и върви по стъпките му, той бе

свикнал много с тая мисъл и може би не се боеше вече от смъртта, не бе тя много

страшна за него, може би не бе и помислил той за нея, когато изтегли оръжието

си. Сега Лазар мислеше и за преголямата, ревнива обич на Андрея към него. Но не

беше само това, не беше само неговата голяма разпаленост, безстрашието му пред

смъртта, голямата му обич към него - Андрея сигурно бе помислил, че като

задържат него - Лазара, - ще пропадне въстанието, което бе решено за другата

сутрин; като задържаха и него - Андрея, той не можеше да предаде на другарите си

поръчките на Лазара - да дигнат бунт и без него... Андрея Бенков бе легнал на

пода в дюкяна с отметната назад глава, фесът му се бе дръпнал и челото му стоеше

открито, мраморнобяло и гладко; побеляло бе и цялото му лице, но не беше

изчезнала и сега от него тъжната, морна сянка, едва-едва бяха отворени устните

му и някак горчиво присвити. Очите му, в които винаги бе горял чист огън и

смелост, и жажда за живот, сега бяха плътно затворени, върху лицето му бе

останала само скръбната сянка на смъртта.

- Андрея ... брате мой ... - повтори Лазар тихо и отново се разделяше с

другаря си, но чувствуваше, че тая скръб не беше всичката му скръб по него, тая

болка не беше цялата му болка, и едва не продума гласно: - Ами майка му сега!

... Как ще го прежали ...

Лазар се дръпна от прозорчето, сякаш да се отдалечи от мъртвия си приятел,

от прескръбната му майка, от Ния, от собствената си майка - не беше сега време

за скърби... Той се отдалечи към отсрещния тъмен ъгъл, сетне пак се върна и пак

назад. Друго беше по-важно сега: "Не започнахме ли с грешка? ... Убийството на

Кючук Кадри ..." И Лазар се оправдаваше пред себе си: убийството на Кадрията

беше решено и поради смъртта на Миле Рибар; така влезе и остана тая мисъл в

главите на всички. И така трябваше да бъде заради Милета! Но Кючук Кадри беше и

много опасен турчин, той би повел утре всички турци, щом се дигне въстанието.

Така турците могат да се уплашат, да се стъписат... Не са вече гяурите рая

покорна, а бият с оръжие!...

Е, каквото и да е, каквото и да е... Което станало, вече е станало. И

мислите на Лазара преляха в друг, близък улей: какво ще стане тая нощ, рано

утре, преди да се съмне? Ще се дигнат ли преспанци и кой ще ги поведе -

Вардарски, Атанас Кривиот, Аце?... Ще излязат ли всички, които са се клели, и

всички, които имат оръжие ... Това е сега най-важното. Ния, Андрея, сиротата му

майчица, неговата собствена майчица... това после, всичко това после, после ...

И Лазар ходи кой знае колко време от ъгъл до ъгъл, прозорчето неусетно бе

започнало да тъмнее.

Вън се чуваха гласове, стъпки, звъннаха ключове, проскърцаха врати. Мина

доста време и всички тия шумове и гласове отново се повториха. Пуснали бяха

другите затворници на следобедна разходка из двора - Лазар си спомняше

предишното си престояване в тоя мрачен зандан. Тогава с него бяха и Вардарски, и

Аце Кутрев ...

Но няма да стои дълго тук Лазар! Тая нощ и преди още да се раздени, ще

дойдат Вардарски, Кривиот ... ще разбият вратата или разтрепераният тъмничар ще

раздрънка ключовете и сам ще я отвори. Докато още светлееше в кауша, Лазар избра

най-сухото кътче край една от стените и се спря там, после отеднаж седна направо

върху пръстения под. Сивото петно на прозорчето бързо чезнеше и Лазар неволно

започна да се ослушва навън - няма ли да екнат изстрели наблизу...

Така мина цялата нощ. Гърмежи не се чуха тая нощ. Лазар видя как на същото

място срещу него се

показа четвъртитото петно на прозорчето и ставаше все по-светло, докато

застина в същата мътна, студена светлина.

Преди още да пуснат затворниците на утринна разходка в двора, тъмничарят

отвори вратата на неговия кауш и мълчаливо хвърли вътре един голям вързоп с

постилки и завивки; сетне се върна и донесе торба, един голям сахан с похлупак,

сложи ги на пода до вратата и затвори кауша. Лазар дълго гледа вързопа сред

кауша, лъскавия похлупак на сахана до вратата и само това си помисли:

"Требва да е дошел некой от нашите... Сигурно майка ..."

Друга мисъл бе обладала цялото му съзнание:

"Нема въстание в Преспа."

Като се дочу вън шум и тропот - вече пущаха затворниците в двора, - Лазар

се съживи:

"Дано да ме пуснат и мене ... Ще видя, ще попитам що става ..."

Изведоха го, след като прибраха другите затворници. Пред оградата на

затвора стоеше само заптието часовой. Същото стана и за следобедната разходка,

същото стана и на другия ден. Сега Лазар се бореше с друга мисъл: дали турците

не бяха подушили бунта?... Тъмничарят мълчеше навъсен, а Лазар нямаше ни един

грош в джеба си, за да го накара да проговори. Едва на четвъртия ден го изведоха

заедно с другите затворници. И още отдалеко видя майка си пред оградата на

затвора, близу до нея стоеше и калфата му. Те носеха пак храна и друга някаква

завивка. Подаде му часовоят всичко това през оградата, а Султана в същото време

се караше:

- Що е това! Толкова дни веке не можем да те видим! Аз и при каймакамина

ходих... да не убил некого моят син! ...

- Нищо, майко - прекъсна я Лазар, - и това ще мине... ами... Що има, що

нема там... как сте в къщи сички ....

Тя се загледа в него и той по очите й позна, че бе го разбрала. Кимна й

мълчаливо, за да я насърчи, и тя каза:

- Нищо нема. Сички сме си в къщи. Само Андрея, синко... - потрепера гласът

й. - Отиде си момчето, погребахме го завчера, учителят му каза слово и сички

плакаха...

- А стрина Бенковица ...

- За нея де - побърза Султана. - За нея и аз искам да ти кажа. Изгоре веке.

Почерне. Топи се като восък на огън секи ден.

- Учителят ли му каза слово?

- Учителят Вардарски.

- Имаше ли много народ?

- Мноого, много!

В скръбта си за Андрея, за старата му майка, Лазар си помисли: "Преспа нема

да въстане. С това ще се свърши сичко ..." Той чу пак гласа на майка си:

- Оня, едноокият де... като улав. Ама той се кога си е бил... От къща на

къща, от човек на човек и знайш ли що дърдори? Косите ти да се дигнат ...

Тя забеляза как просия лицето на Лазара и млъкна. Лазар си мислеше: "Ами

той е там ... Вардарски. Той ще запали огъня ..." Преди да си отиде, Султана му

предаде пак чрез заптието една малка кесийка. Лазар напипа едри монети -

меджидии.

- Донесе я Ния в къщи - рече майка му и току се сопна: - Ама тебе нещо ти е

много весело тука! ...

Лазар наистина се усмихна, та се бялнаха зъбите му отдалеко, но забави

отговора си. После каза:

- Ами скоро ще излеза оттука, майко. И кажи на едноокия да си стои на

думата, на думата да си стои, така му кажи. Още днеска, майко.

Пак се загледа в него Султана и му кимна с очи.

- Ще му кажа.

Тая вечер Вардарски започна:

- Днес Лазар поръчал на майка си да ми каже, че требва да устоя на думата

си. Разбирате ли що значи това? Друга дума аз не съм му давал, освен за

въстание. На тая дума иска Лазар да устоя.

Аце Кутрев каза мрачно: " - Ние стоиме на думата си, ама другите не стоят.

- Другите, другите... - повтори като ехо след него Атанас Кривиот.

Те тримата се събираха всяка вечер в стаята на Вардарски.

Както бе уговорено, на другата сутрин след убийството на Кючук Кадри, два

часа преди да се съмне, на три определени места недалеко от конака трябваше да

се явят заклелите се преспанци с пушките си. Те бяха четиридесет и осем души, а

се явиха в уговорения час само двадесет и двама заедно с останалите членове на

комитета. И те, като видяха, че никой друг не идва, бързо се разотидоха. След

убийството на Андрея Бенков и след задържането на Лазара Глаушев всички се бяха

уплашили. И тия също, които все пак излязоха на уговорените места. В словото си

при погребението на Андрея учителят открито говори за бунт, за борба, за

смелост, за позори и я страх на отреклите се от клетвата си, после той ходи от

къща в къща, от човек на човек да увещава заклелите се мъже да тръгна г срещу

конака, да им внушава храброст. Тридесети на души пак дадоха дума да излязат с

пушките си, но никой друг не се решаваше да тръгне след него. А когато съставяха

плана за въстанието, те всички - и Лазар, и Андрея - бяха уверени, че щом

превземат конака, щом обезвредят заптиите и ударят камбаните на двете църкви, ще

се дигнат с оръжие поне още стотина мъже, ще се дигнат на крак всички преспанци.

Такъв дух владееше над целия християнски народ в Преспа, та и по селата също. А

сега? Какво бе станало, кой вдъхна отново страх и трепет в сърцата на

преспанци?

Вардарски, Аце Кутрев и Атанас Кривиот се събираха всяка вечер в тясната

стаичка на учителя да се вайкат, да ругаят, да кроят безплодни планове. Тая

вечер Вардарски каза и това:

- Лазар иска да устоя на думата си и аз ще устоя! Макар и сам да остана.

- Що говориш, даскале... - рече унило Кутрев. - Не е там работата, да се

хвърлим с главата надолу. Работа требва да се свърши. А как ще бъде то без люде?

...

- Вие нема ли да дойдете с мене? - пулеше учителят в тях пламналото си око.

От тая махала, край реката, бяха излезли дванайсет души по уговорените

места; в една къща наблизу

се криеха четиримата убийци на Кючук Кадри. Ще излязат и те - друг път

нямаше за тях. Атанас Кривиот въздъхна:

- Ех... ще излезат пак двайсетина души, ама... Тъкмо в тоя миг някой тихо

почука на прозореца откъм градината. Вардарски скочи и го отвори: там бе

застанал зетят на Тръпко Велев, който все още живееше в съседната стаичка със

семейството си, но отдавна се бе облякъл в граждански дрехи.

- Даскале - продума той тихо. - Идат ти гости. Отвори оттатък.

По чардака вън се чуха неколко тихи стъпки. Скочи да отвори Аце Кутрев и

дръпна вратата широко, чак до стената, от някакво смесено чувство на изненада и

тревожно любопитство, пък и на страх. Показаха се там, осветени от бледата

червеникава светлина на ламбата, трима въоръжени мъже, и тримата з непозната

униформа, вече доста износена, пропита с прах, само на рамената им бодро се

червенееха широки пагони. Руси! И тримата носеха високи калпаци, а по тях

искряха някакви знаци, разярени лъвчета, дигнали се на задните си нозе,

жълтеникави искри проблясваха и по копчетата им на гърдите. Руси!! Препасани

бяха с ремъци, отпред с по две кожени сумки, през рамената им висяха навити

шинели, торби. И тримата бяха обути в прашни ботуши, бяха се спрели пред

вратата, подпрени на пушките си, по които стърчаха дълги, островърхи щикове.

Вардарски се взираше отдалеко в тях, привел малко встрани глава, после се втурна

и бутна с лакът Ацета Кутрев, да им стори

по-широк път:

- Моля ... влезете! Заповедайте. - И току извика развълнуван, но и с нотка

на разочарование в гласа си: - Васил Брашнаров ... Тръпко ... вие ли сте?

Той протегна ръка да се ръкува с нощните си гости и ги въвеждаше един по

един в стаята си. Те бяха Васил Брашнаров, Тръпко Велев и още един около

тридесетгодишен, непознат мъж, и тримата в опълченска униформа. Не бяха руси, но

все пак...

Десетина минути по-късно тримата неочаквани гости седяха един до друг върху

тясното легло на Вардарски, а в ъгъла срещу тях бяха пушките им с щикове едва ли

не до тавана, поясоците им с по две сумки, шинелите им, раниците. Насядали бяха

там и Вардарски, Аце Кутрев, Кривиот, зетят на Тръпко Велев и не можеха да

откъснат очи от тримата опълченци. Тръпко не беше се променил, а тънките

мустачки и едва що подкаралата брадичка на Васил Брашнаров не можеше да скрие

неговото все още почти детско лице, само в погледа му се долавяше някаква

строгост и съсредоточеност. Третият опълченец беше непознат.

- А вие откъде сте, ваша милост? - попита Вардарски.

Мургавото лице на непознатия опълченец просия и той показа едри бели зъби,

усмихваха се и очите му хитро, загадъчно:

- Ами аз ... и аз съм преспанец.

И тримата мъже насреща се взираха в него, мъчеха се да го познаят, а той

продължи:

- Наум Овчаров ме викат. Не ме познавате, отдавна съм напуснал аз Преспа,

немам никого тук. Забегнахме преди петнайсет години с баща ми чак в Кишинев.

Знаете ли де е? Оттатък Влашко, в Бесарабия. Там се записах опълченец, воювахме

ние и тримата тук, а сега, ето, пак в родния край ...

Вардарски веднага се улови за тримата опълченци:

- Тъкмо навреме идвате.

- Чакай, даскале - побутна го Аце Кутрев. - Не сме ги попитали още дали не

са гладни.

- Гладни сме - рече Тръпко Велев. - Много сме гладни. - И той се обърна към

зет си. - Нема ли нещо, Стойко, там у вас... да похапнем ...

Скочи Аце Кутрев, след него и Стойко. Сложиха на гостите да вечерят.

Най-напред започна Наум Овчаров:

- ...Минахме в Плоещ, в Романия, и там се събраха към пет хиляди българи от

всички краища, имаше и оттук, от нашите места мнозина. Събраха ни в шест дружини

и сички под руска команда с генерал Столетов. После се събрахме докъм осем

хиляди, имаше между нас секакви люде: и учени, и прости, и дюкянджии, и

градинари, и секакви работници, народ, секакъв. Идваха и други да се записват,

много още. но дойде команда: стига са тия българи, руският цар има

войска! Преминахме Дунава след руската войска, а идеше много войска и след

нас. После ние минахме под командата на генерал Гурко. И никъде турците не

можаха да устоят срещу руската сила, а и ние вървехме насакъде с русите. Минахме

през много места. Превзехме Велико Търново - старата българска престолнина.

Минахме през Стара планина. Познахме що е глад и жажда през ония юлски дни. А се

случваше да останем и без патрони, само со щиковете си срещу турчина. Не знам

дали се боят от нещо тия руски люде - не се плашеха те ни от глад, ни от жажда,

ни от куршум. И ние с тех, и ние ...

После той разказа и за битката при Стара Загора: - Ние търсихме да се

срещнем со Сюлейман паша. Взехме Стара Загора и минахме в полето надолу - ехеее,

широко, широко поле! - а срещу нас безбройна турска войска. Не даваха и те лесно

царството си, а беха седем пъти повеке от нас! Те се дигнат срещу нас, с нозе да

ни прегазят, скачаме и ние: - На щики! ... С пушките, со щиковете, с ножове и

саби, с нокти и зъби ... И пак се дръпнем повалени и двете страни, а между нас

остават натръшками из полето стотици мъртви - и техни, и наши. Кой знай колко

пъти се дигнахме така. Не мислиш дали ще умреш, или ще останеш жив. Искаш само

да убиваш, все повеке, искаш само да надвиеш. Там, между нас, беше подполковник

Калитин. Руски офицер. Два пъти го раниха и той не излезе от боя. Знаменосецът

падна. Към знамето посегат турци. Хвърли се към него подполковник Калитин, дигна

го: - Вперед, ребята! - Ние сички след него. Как ще се жалиш! Убиха го там,

загина там Калитин. Четири часа се бихме в самия град. Не можеш да ги спреш:

убиеш един - трима се хвърлят върху тебе. Даде се команда за отстъпление. С нас

се дигна целият град - жени, деца . .. бегат. Гореше и градът. Турците ще помнят

тоя бой. И ние ще го помним, останаха там много наши другари. За нас генерал

Гурко каза: "Вие се показахте такива герои, че целата руска армия може да се

гордей с вас. Вие сте ядро на бъдещата българска армия. Ще минат години и тая

бъдеща българска армия ще каже с гордост: "Ние сме потомци на славните защитници

на Стара Загора." Това запомних аз дума по дума...

Овчаров млъкна и стоя тъй, сякаш още се вслушваше в думите на руския

генерал. Аце Кутрев му подаде кутията си с тютюн. Вардарски се обърна към Васил

Брашнаров:

- Разкажи и ти нещо. Къде си бил... Ние тука не можахме да ви видим, не

можахме да ви посрещнем. Разказвайте, поне да чуем ...

Младият опълченец взе кутията да си свие и той цигара. Някогашният му

учител се навъси:

- И ти ли пушиш ...

Васил дигна към него хубавите си млади очи:

- Знаеш ли, учителю... Дълго време там, в Русия, при много случаи като че

ли се още чувах гласа ти. Ти ме поучаваше и там кое е добро и кое е зло, Вервай,

през целото време там се не се решавах да запуша с другарите си, се чувах твоя

глас: "Тютюнът е отрова!" Но... войната променя човека. - Той смукна от цигарата

си два пъти едно след друго и продължи: - Аз се записах опълченец в Киев. После

нашата дружина мина под командата на генерал Радецки, а ни водеше пак генерал

Столетов. Минахме през цела Мизия и се спрехме на Шипка - голем проход по

средата на Стара планина. Оттам, стръмно надолу, се слиза в Средногорието и още

по-нататък, в Тракия. Не бехме ние много войска на Шипка, руси и българи. А беха

ни сложили на такова место... Дочу се по едно време, че срещу нас иде голема

турска войска. Беше през първите дни на август. Ще изгорим по нагорещените

камънаци. Виждаше се, наближаваше към нас голема сила. Позасилихме ние позициите

си, чакахме да ни дойде помощ. Започнаха да се изкачват нагоре към нас

най-напред бежанци от тракийските села и градове, хиляди уплашени люде с добитък

и покъщнина, кой каквото е успел да дигне. Надолу по полето се дигнаха стълбове

дим, гореха нашите села, а по пътищата се дигаха облаци прах - движеше се насам

многобройна турска войска. Към нас се приближаваше Сюлейман паша, да пробие тук