Книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването
Изтегляне 0.91 Mb. Pdf просмотр
|
| Предговор на Франсоа Мориак Франсоа Мориак Често ме посещават чуждестранни журналисти. Боя се от тях, разкъсван между желанието да изложа цялостно мисълта си и страха, че давам оръжие на събеседник, чиито чувства към Франция не са ми известни. При тези срещи винаги оставам недоверчив. В онази сутрин младият израелец, който ме интервюираше за един вестник в Тел Авив, още от самото начало ми вдъхна симпатия, срещу която не се наложи да се съпротивлявам дълго, тъй като твърде скоро разговорът ни се превърна в личен. Разказах спомени от времето на окупацията. Невинаги обстоятелствата, в които сме били пряко замесени, ни засягат най-силно. Признах на моя млад гост, че нито едно видение от тези мрачни години не ме е белязало толкова, колкото онези вагони, пълни с еврейски деца, на гара Аустерлиц… Въпреки че не ги бях видял с очите си, моята съпруга ми ги описа, все още изпълнена с ужаса, който беше изпитала при гледката. По онова време не знаехме всичко за нацистките методи за масово унищожение. И кой ли би могъл да си ги представи! Но тези агнеци, отнети от майките им, това вече надминаваше всичко, което смятахме за възможно. В онзи ден, струва ми се, че за пръв път се докоснах до мистерията на беззаконието, чието откровение щеше да бележи края на една и началото на друга ера. Мечтата, която западният човек е създал през XVIII век, чието начало му се е сторило, че е зърнал през 1789 г., и която до 2 август 1914 г. укрепна благодарение прогреса на просвещението и научните открития, същата тази мечта окончателно рухна пред вагоните, претъпкани с малки момченца — и при това бях на хиляди километри от мисълта, че тези деца отиват да се превърнат в гориво за газовата камера и крематориума. Ето какво признах на журналиста и когато въздъхнах: „Колко пъти съм мислил за тези деца!“, той ми отвърна: „Аз съм едно от тях“. Той беше едно от тях! Той беше видял как в пещта, подклаждана с живи същества, изчезват майка му, любимата му сестричка и всички негови близки, с изключение на баща му. Колкото до бащата, синът е трябвало да присъства ден подир ден на неговото мъченичество, агония и смърт. И то каква смърт! За всички тези обстоятелства се разказва в книгата, която предлагам на читателите, които би трябвало да бъдат също толкова многобройни, колкото онези на дневника на Ане Франк, както и по какво чудо самото дете се е спасило. Твърдя, че това свидетелство, дошло след толкова много други и описващо ужас, за който бихме могли да считаме, че ни е познат като цяло, е все пак различно, особено и неповторимо. Случилото се с евреите от малкия трансилвански град Сигет, заслепението им пред съдбата, която навярно са имали време да избегнат, но са приели сами с необяснима пасивност, глухи за предупрежденията и молбите на един свидетел, спасил се от масовото изтребление и разказал пред тях какво е видял с очите си, на когото те отказват да повярват и го взимат за умопобъркан — тези сведения несъмнено са били достатъчни, за да вдъхновят едно произведение, което, струва ми се, не би могло да бъде сравнено с никое друго. При все това тази книга ме впечатли с друго. Детето, което тук ни разказва своята история, е било Божи избраник. От момента на пробуждането на съзнанието си то е живеело ради Бога, черпело е храна от талмуда, желаело е да бъде посветено в кабала, отдадено е било на Всевишния. Дали някога сме размишлявали за тази не толкова видима ужасна последица, не толкова поразителна колкото другите кощунства — най-лошата от всички обаче за нас, вярващите: смъртта на Бога в детската душа, която внезапно открива абсолютното зло? Нека се опитаме да осмислим какво се случва в него, докато очите му наблюдават отлитането в небето на кълбата черен дим, бълвани от пещта, в която малката му сестричка и неговата майка ще бъдат наблъскани подир хиляди други преди тях: „Никога не ще забравя онази нощ, първата нощ в лагера, която превърна живота ми в дълга нощ, скрепена със седем печата. Никога не ще забравя онзи дим. Никога не ще забравя личицата на дечицата, чиито тела видях да се превръщат в кълбета дим под нямото небе. Никога не ще забравя пламъците, погълнали завинаги вярата ми. Никога не ще забравя нощната тишина, която завинаги ме лиши от желанието за живот. Никога не ще забравя миговете, погубили моя Бог, моята душа и опустошените ми мечти. Никога не ще забравя това, дори да ми бе съдено да живея колкото самия Бог. Никога“. Тогава разбрах какво бях харесал в младия израелец: погледа му на възкръснал Лазар, останал завинаги пленник на мрачните брегове, където се бе залутал, сблъсквайки се с осквернените трупове. За него думите на Ницше изразяваха една почти физическа реалност: Бог е мъртъв; Богът на любовта, добротата и утешението. Богът на Авраам, Исак и Яков е изчезнал завинаги пред очите на това дете, вгледано в дима от човешкото жертвоприношение, изискано от расата, най-ненаситния измежду всички идоли. И колко още благочестиви евреи са преживели смъртта на Бога в душата си? В ужасния ден — един от многото други ужасни дни — в който детето присъства на обесването (да, обесването!) на друго дете с лице на печален ангел, както самият Визел ни го описва, момченцето чува някой зад него да въздъхва: „Къде е Бог? Къде е? Къде сега е Бог?“. И вътрешният му глас отвръща: „Къде ли? Ето Го увиснал на бесилото“. В последния ден от еврейската година детето участва в тържествената церемония на Рош Хашана, то чува как хилядите роби възкликват в един глас: „Благословено да е името Господне!“. До неотдавна то също е коленичело пред Бога, и то с какъв трепет, с какво страхопочитание, с каква любов! Днес детето се изправя и застава лицем. Създанието, унизено и оскърбено отвъд мислимото за ума и сърцето, предизвиква сляпото и глухо божество: „Днес вече не се молех. Вече не бях способен да се жалвам. Напротив, чувствах се много силен. Аз бях обвинителят. А Бог беше обвиняемият. Бях прогледнал и се бях оказал сам, ужасно сам на този свят, без Бог, без човеци. Без любов и милосърдие. Бях вече само пепел, но се чувствах по-силен от Него, Всемогъщия, с когото толкова дълго време бях свързвал живота си. Насред това молещо се множество бях сякаш страничен наблюдател“. А аз, който вярвах, че Бог е любов, какво можех да отвърна на младия си събеседник, чийто лазурен поглед бе съхранил отражението от онази ангелска печал, изписана някога върху лицето на обесеното дете? Какво можех да му кажа? Да му заговоря за младия израилтянин, неговия събрат, който навярно е приличал на него, за разпнатия, чийто кръст е покорил света? Да заявя, че онова, което за него е било препъникамък, за мен се е превърнало в крайъгълен камък на вярата и че в моите очи връзката между кръста и човешките страдания е ключът към непроницаемата мистерия, в която се е изгубила детинската му вяра? Сион е изникнал повторно от крематориумите и масовите гробове. Еврейската нация е възкръснала сред тези милиони мъртви. Именно благодарение на тях тя е заживяла отново. Ние не знаем цената на една-единствена капчица кръв, на една-единствена пролята сълза. Всичко е благодат. Ако Бог е Бог, то последната дума за всеки един от нас му принадлежи. Ето какво трябваше да кажа на еврейското дете. Но аз съумях единствено да го прегърна разплакан. $type=Предговор |