Книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването

Менгеле, прочутият доктор Менгеле (типичен есесовски офицер с жестоко лице, нелишено от интелигентност, и монокъл): в компанията на други офицери, с диригентска палка в ръка. Палката се движеше, без да трепне, ту надясно, ту наляво.
Аз вече стоях пред него:
— Възраст? — попита той с тон, който се опитваше да мине за бащин.
— Осемнайсет години — гласът ми трепереше.
— В добро здраве?
— Да.
— Професия?
Дали да не кажа, че съм студент?
— Земеделец — чух се да произнасям.
Този разговор бе траял само няколко секунди. Но ми се струваше, че беше продължил цяла вечност.
Палката посочи наляво. Направих половин крачка напред. Искаше ми се най-напред да видя накъде щяха да отведат баща ми. Ако го отведяха надясно, щях да го последвам.
Палката отново посочи наляво. Камък ми падна от сърцето.
Ние все още не знаехме в коя посока бе по-добре, надясно или наляво, не знаехме кой път отвежда на каторга и кой към крематориума. При все това се чувствах щастлив: бях до баща си. Шествието ни продължаваше бавно да напредва.
Към нас се приближи друг затворник:
— Доволни ли сте?
— Да — отвърна някой.
— Нещастници, отивате в крематориума.
Изглежда, казваше истината. Недалеч от нас имаше ров, от който излизаха гигантски пламъци. Горяха нещо там. Един камион се приближи до изкопа и изсипа товара си: това бяха дечица. Бебета! Да, видях го, с очите си го видях… Дечица в пламъците. (Учудващо ли е, че оттогава изгубих съня си?)
Ето значи къде отивахме. Малко по-далече имаше втори ров, по-голям, за възрастните.
Ощипах се по лицето. Бях ли все още жив? Бях ли буден? Не можех да повярвам на очите си. Как беше възможно да горят хора, деца и светът да си мълчи? Не, всичко това не можеше да бъде истина. Кошмар… Скоро щях да се събудя стреснат, с разтуптяно сърце, и да се озова отново в детската си стая, сред книгите…
Гласът на баща ми ме изтръгна от мислите ми:
— Жалко… Жалко, че не отиде с майка си… Видях много деца на твоята възраст, които тръгнаха с майките си…
Гласът му беше страшно тъжен. Разбрах, че той не искаше да види това, което щяха да ми причинят. Не искаше да вижда как изгарят единствения му син.
Студена пот покриваше челото му. Но му отвърнах как не съм вярвал, че в наше време горят хора, че човечеството никога не би простило…
— Човечеството? Човечеството не го е грижа за нас. Днес всичко е позволено. Всичко е възможно, дори пещите за кремация… — Гласът му секна.
— Татко, ако е така, не искам повече да чакам. Ще отида към електрическите мрежи. Това е за предпочитане пред часовете агония сред пламъците.
Той не ми отговори. Плачеше. Цялото му тяло се тресеше. Около нас всички плачеха. Някой почна да рецитира
Кадиша, молитвата за мъртвите. Не знам дали в дългата история на еврейския народ някога преди се бе случвало живи хора да произнасят заупокойна молитва за самите себе си.
— Yitgadal veyitkadach chme raba… Да се слави и свети Името Му… — шепнеше баща ми.
За първи път почувствах как в мене се надигна бунт. Защо трябваше да се слави и свети Името Му? Вечният,
Царят на вселената, Всемогъщият и Страховитият си мълчеше, за какво да съм Му благодарен?
Продължавахме да вървим. Полека-лека се приближавахме към рова, от който се разнасяше адска топлина.
Оставаха ни двайсетина стъпки. Ако исках да се самоубия, сега беше моментът. Колоната ни трябваше да направи още петнайсетина стъпки. Хапех устни, за да не чуе татко, че зъбите ми тракаха. Още десет крачки. Осем. Седем.
Вървяхме бавно, сякаш след катафалката на собственото си погребение. Още четири стъпки. Три стъпки. Сега току до нас се откри ровът с неговите пламъци. Събирах сетни сили, за да изскоча от редицата и да се хвърля върху бодливата тел. В дъното на душата си се сбогувах с баща си, с целия свят и неволно думите сами дойдоха и се отрониха от устните ми: Yitgadal veyitkadach chme raba… Да се слави и свети Името Му… Сърцето ми биеше до пръсване. Ето. Намирах се пред ангела на смъртта…
Но не. На две крачки от рова ни заповядаха да завием наляво и ни накараха да влезем в една барака.
Стисках силно ръката на баща си. Той ми каза:

— Спомняш ли си за госпожа Шехтер във влака?
Никога не ще забравя онази нощ, първата нощ в лагера, която превърна живота ми в дълга нощ, скрепена със седем печата.
Никога не ще забравя онзи дим.
Никога не ще забравя личицата на дечицата, чиито тела видях да се превръщат в кълбета дим под нямото небе.
Никога не ще забравя пламъците, погълнали завинаги вярата ми.
Никога не ще забравя нощната тишина, която завинаги ме лиши от желанието за живот.
Никога не ще забравя миговете, погубили моя Бог, моята душа; и опустошените ми мечти.
Никога не ще забравя това, дори да ми бе съдено да живея колкото самия Бог. Никога.
Бараката, в която ни вкараха, беше много дълга. На покрива имаше няколко синкави прозорчета. Навярно така изглежда преддверието на Ада. Толкова обезумели хора, толкова крясъци, такава животинска жестокост.
Посрещнаха ни дузини затворници с палки в ръка, те ни заудряха безразборно, навсякъде, без никаква причина.
Засипаха ни със заповеди: „Събличайте се голи! Бързо! Raus! Вземете само колана и обувките си в ръка…“.
Трябваше да хвърлим дрехите си в дъното на бараката. Там вече имаше цяла купчина. Съвсем нови и стари костюми, разкъсани палта, дрипи. Постигнахме истинско равенство — равенство в голотата. Треперехме от студ.
Неколцина есесовски офицери обикаляха из помещението и търсеха яки мъже. Ако силата беше така ценена,
може би трябваше да се постараем да изглеждаме по-силни? Баща ми мислеше обратното. По-добре беше да не се набиваме на очи. Да споделим съдбата на мнозинството. (По-късно щяхме да узнаем, че постъпихме правилно.
Подбраните в този ден щяха да бъдат включени в Sonder-Kommando, бригадата, която обслужваше крематориумите.)
Бела Кац — синът на един едър търговец от моя град — беше пристигнал в Биркенау с първия конвой седмица преди нас. Узнал за нашето пристигане, той успя да ни съобщи, че избран заради физическата си сила,
собственоръчно е трябвало да вкара тялото на баща си в пещта за крематориума.
Ударите продължаваха да се сипят:
— Всички на бръснар!
С колана и обувки в ръка ме завлякоха към бръснарите. Изтъпените им машинки за подстригване изтръгваха кичури коса, премахваха всяко косъмче по тялото. В главата ми се въртеше една-единствена мисъл: да не се отдалечавам от баща си.
Освободили се от ръцете на бръснарите, ние се залутахме из тълпата, срещнахме приятели и познати. Тези срещи ни изпълваха с радост — да, с радост: „Слава на Бога! Жив си още!“.
Но други плачеха. Възползваха се от останалите им сили, за да поплачат. Защо се бяха оставили да стигнат дотук? Защо не бяха умрели в постелята си? Гласовете им се давеха в ридания.
Внезапно някой се хвърли на шията ми и ме разцелува: Ехил, братът на сигетския равин. Плачеше с горещи сълзи. Помислих си, че плаче от радост, задето все още е жив.
— Не плачи, Ехил — казах му аз. — Жалко за останалите…
— Да не плача? Стоим на прага на смъртта. Скоро ще го прекрачим… Разбираш ли? Ще идем там, вътре. Как да не плача?
През синкавите прозорчета на покрива наблюдавах постепенното разсейване на нощта. Бях престанал да се страхувам. Освен това ме налегна нечовешка умора.
Отсъстващите дори вече не занимаваха мислите ни. Все още ги споменавахме: „Кой знае какво е станало с тях?“, но слабо се вълнувахме от съдбата им. Бяхме неспособни да мислим за каквото и да било. Сетивата ни бяха притъпени, всичко чезнеше в някаква мъгла. Не бяхме способни да се съсредоточим. Инстинктът за самосъхранение и самозащита, самолюбието — всичко бе изчезнало. В един върховен момент на просветление ми се стори, че сме прокълнати души, скитащи в света на небитието, души, обречени да блуждаят в пространствата до края на човешкия род в търсене на изкупление, в опит да намерят забрава — без надежда някога да я открият.
Към пет часа сутринта ни изгониха от бараката. Капотата
10
ни заудряха отново, но бях престанал да усещам болката от ударите.
Обгърна ни леден вятър. Бяхме голи, с колани и обувки в ръце. Заповядаха ни: „Бегом марш!“. И ние хукнахме.
След няколко минути стигнахме до друга барака.
При вратата имаше варел с керосин. Дезинфекция. Всеки се топва вътре. Следва горещ душ. И всичко набързо.
Излизайки изпод струята, ни погваха веднага навън. Отново тичане. Друга барака: складът. Много дълги маси.
Планини от дрехи на каторжници. Тичаме. На минаване ни хвърлят панталони, куртка, риза и чорапи.
Само за няколко секунди вече не бяхме хора. Ако ситуацията не беше трагична, навярно щяхме да избухнем в смях. Какви странни и смешни дрехи! Меир Кац, огромен мъж, беше получил детски панталон, а Щерн — нисък и слаб човечец, куртка, в която цял потъваше. Скоро пристъпихме към наложителните размени.

Погледнах към баща си. Колко се беше променил! Очите му бяха помътнели. Искаше ми се да му кажа нещо, но не знаех какво.
Нощта си бе отишла напълно. На небето грееше Зорницата. Аз също се бях превърнал в друг човек. Ученикът,
изучаващ Талмуда, детето, което бях, бе изгоряло в пламъците. Единственото, по което си приличахме с него, беше външната обвивка. Черен пламък бе проникнал в душата ми и я беше опустошил.
Толкова събития се бяха случили за няколко часа, че бях изгубил напълно представа за времето. Кога бяхме напуснали домовете си? Ами гетото? А влака? Минала беше само седмица? Или една нощ — една-единствена нощ?
От колко време стояхме така на ледения вятър? Час? Само един час? Шейсет минути?
Навярно това бе сън.
Недалеч от нас работеха затворници. Едни копаеха дупки, други пренасяха пясък. Никой от тях не ни поглеждаше. Бяхме изсъхнали дървета насред пустиня. Зад гърба ми хората разговаряха. Нямах никакво желание да ги слушам, да разбера кой говореше или за какво. Никой не се осмеляваше да повиши глас, въпреки че нямаше пазач наблизо. Хората шепнеха. Навярно заради гъстия пушек, който тровеше въздуха и те хващаше за гърлото…
Вкараха ни в друга барака, в лагера на циганите. В редица по петима души.
— Повече никой да не мърда!
Тук нямаше под. Само покрив и четири стени. Краката ни затъваха в калта.
Отново започна чакането. Заспах прав. Мечтаех за легло, за милувката на мама. Събудих се: бях прав, с крака,
затънали в калта. Някои рухваха и лягаха на земята.
Други им крещяха:
— Да не сте полудели? Казаха ни да стоим прави. Беда ли искате да ни навлечете?
Като че ли всичките беди на света вече не се бяха посипали върху главите ни. Полека-лека всички насядахме в калта. Но трябваше светкавично да се изправяме на крака всеки път, щом влезеше някой капо, за да провери дали някой не носи чифт нови обувки. Трябваше да му ги дадем. Безполезно беше да се съпротивляваме: следваше порой от удари и в крайна сметка човекът се прощаваше с обувките си.
Аз самият имах нови обувки. Но тъй като бяха покрити с дебел пласт кал, никой не ги беше забелязал.
Съответно поблагодарих и благослових Бог, задето беше създал калта в своя безкраен и чуден свят.
Внезапно настъпи тягостно мълчание. Беше влязъл един есесовски офицер, а заедно с него и дъхът на ангела на смъртта. Погледите ни се съсредоточиха върху пълните му устни. Застанал в средата на бараката, той се обърна към нас:
— Намирате се в концентрационен лагер. В Аушвиц…
Пауза. Наблюдаваше ефекта, който бяха произвели думите му. И до днес лицето му е запечатано в паметта ми.
Едър мъж, около трийсетгодишен, с изписано чело и зеници на престъпник. Гледаше ни като глутница прокажени кучета, вкопчили се в живота.
— Запомнете това — продължи той. — Помнете го постоянно, запечатайте го в паметта си. Вие сте в Аушвиц.
А Аушвиц не е санаториум. Това е концентрационен лагер. Тук трябва да работите. Ако не отидете право в пещта. В
крематориума. Или работа, или в пещта — изборът е във ваши ръце.
Вече бяхме преживели много през тази нощ, мислехме си, че нищо не може да ни уплаши. Но тези сухи думи ни накараха да потръпнем. „Пещта“ в речта му не беше дума, лишена от съдържание: носеше се из въздуха, примесваше се с дима. Това беше навярно единствената дума с реален смисъл тук. Той излезе от бараката. Нахлуха капотата и се разкрещяха:
— Всички специалисти — шлосери, дърводелци, електротехници и часовникари — крачка напред!
Преместиха останалите в друга барака, този път каменна. Разрешено бе да седнем. Надзираваше ни един депортиран циганин.
Внезапно баща ми се преви от колики. Той се изправи и тръгна към циганина, помоли го учтиво на немски:
— Извинете… Можете ли да ми кажете къде са тоалетните?
Циганинът го изгледа продължително от главата до петите. Като че ли искаше да се увери, че мъжът, обърнал се към него, е същество от плът и кръв, живо същество, притежаващо тяло и корем. После, сякаш внезапно пробудил се от летаргичен сън, зашлеви такава плесница на баща ми, че той рухна на земята и се върна на мястото си на четири крака.
Не помръднах. Какво се беше случило с мене? Току-що удариха баща ми пред очите ми, а аз дори не трепнах.
Бях видял и си бях замълчал. Вчера щях да впия нокти в плътта на този престъпник. Толкова ли се бях променил?
Така бързо? Сега започнаха да ме измъчват угризения. Мислех си единствено, че никога няма да си го простя. Баща ми навярно беше усетил, защото ми прошепна в ухото: „Не ме боли“. На бузата му все още личеше червеният отпечатък от ръката.

— Всички навън!
Дузина цигани дойдоха и се присъединиха към нашия надзирател. Около мен засвистяха палки и камшици.
Краката ми сами ме понесоха. Опитвах се да се прикрия от ударите зад останалите. Грееше пролетно слънце.
— В редици по петима!
Затворниците, които бях видях сутринта, работеха до нас. До тях нямаше пазачи, единствено сянката на комина… Замаян от слънчевите лъчи и мечтите си, усетих, че някой ме дръпна за ръкава. Беше татко: „Върви,
момчето ми“.
Вървяхме. Вратите се отваряха и затваряха. Продължавахме да вървим сред електрифицираните огради от бодлива тел. На всяка крачка — бяла табела с черен череп на смъртта, който се взираше в нас. Надпис: „Внимание!
Опасно за живота“. Горчива подигравка: та нима тук въобще съществуваше място, на което животът да не е в опасност?
Циганите се бяха спрели пред една барака. Замениха ги есесовци, които ни обградиха. Револвери, картечници,
полицейски кучета.
Походът бе траял половин час. Огледах се наоколо и забелязах, че оградите от бодлива тел бяха зад гърбовете ни. Бяхме излезли от лагера.
Беше хубав майски ден. Из въздуха се носеха пролетни ухания. Слънцето клонеше на запад.
Но едва тръгнали, след малко зърнахме друг лагер. Желязна врата, над която имаше надпис: „Трудът освобождава!“.
Аушвиц.
Първото ми впечатление: беше по-добре от Биркенау. Бетонни сгради на два етажа вместо дървените бараки.
Тук-там имаше градинки. Отведоха ни до един от тези „блокове“. Насядали на земята около вратата, отново зачакахме. От време на време разпореждаха някой от нас да влезе. Това бяха душовете, задължителна формалност при влизането във всички тези лагери. Дори да се налагаше по няколко пъти на ден да се отива от единия до другия лагер, всеки път трябваше да се минава през душовете.
Излезли изпод топлата вода, ни оставяха да треперим от студ в нощта. Дрехите бяха останали в блока и ни бяха обещали нови.
Около полунощ ни заповядаха да тичаме.
— По-бързо! — крещяха пазачите. — Колкото по-бързо тичате, толкова по-скоро ще си легнете.
След няколко минути лудешки бяг стигнахме до нов блок. Тук ни очакваше отговорникът. Беше млад поляк,
който ни се усмихваше. Заговори ни и въпреки умората ние го слушахме търпеливо:
— Другари, намирате се в концентрационния лагер Аушвиц. Очаква ви дълъг път, изпълнен със страдания. Но не губете кураж. Вече сте преминали през най-голямата опасност: подбора. Е, хайде сега, съберете сили и не губете надежда. Всички ще дочакаме деня на освобождението. Вярвайте в силата на живота, вярвайте докрай. Гонете отчаянието и ще отдалечите от себе си смъртта. Адът не трае вечно… А сега ще ви помоля, или по-скоро ще ви дам съвет: нека между вас се възцари приятелство. Ние всички сме братя и споделяме една и съща участ. Над главите ни се носи един и същ дим. Помагайте си едни на други. Това е единственият начин да оцелеете. Но стига приказки,
вие сте уморени. Чуйте — намирате се в блок 17; аз съм отговорникът за реда тук; всеки може да дойде при мен, за да се оплаче от някого. Това е всичко. Вървете да спите. По двама в едно легло. Лека нощ.
Първите човешки думи.
Веднага щом се добрахме до наровете, ни обори тежък сън.
На другия ден сутринта „старите кучета“ не проявиха към нас жестокост. Отидохме до умивалниците.
Раздадоха ни нови дрехи. Донесоха ни черно кафе.
Напуснахме блока около десет часа, за да може да бъде почистен. Навън се постоплихме на слънцето. Бяхме в по-добро настроение. Усещахме благотворното въздействие на нощния сън. Приятели се срещаха, разменяха по няколко изречения. Разговаряше се за всичко, освен за онези, които бяха изчезнали. Общото мнение беше, че войната е на път да приключи.
Около обяд ни донесоха супа: чиния гъста супа за всеки. Въпреки че бях премалял от глад, отказах да се докосна до нея. Все още бях някогашното разглезено дете. Баща ми изгълта и моята порция.
След това, в сянката на блока, се отдадохме на обедна почивка. Есесовският офицер навярно ни беше излъгал в калната барака: Аушвиц действително бе санаториум…
Следобед ни строиха в редици. Трима затворници донесоха маса и медицински инструменти. Всеки трябваше да мине покрай масата с навит ръкав на лявата ръка. Трима от „старите“, хванали игли, ни татуираха номер на

лявата ръка. Аз станах А-7713. Оттук насетне нямах вече друго име.
По залез-слънце сигнал за сбор. Бяха се върнали работническите бригади. Край портата оркестърът свиреше военни маршове. Десетки хиляди затворници се строяваха в редици, докато есесовците ги преброяваха.
След сигнала затворниците от всички блокове се пръснаха в търсене на приятели, роднини и съседи,
пристигнали с последния конвой.
Дните минаваха. Сутрин: черно кафе. На обяд: супа. (На третия ден ядях с охота безвкусната супа.) В шест часа следобед: сигнал за сбор. След това хляб и още нещичко. В девет часа: в леглото.
Бяхме вече от осем дни в Аушвиц. Случи се преди вечерния сигнал. Очаквахме с нетърпение удара на камбаната, възвестяващ края на проверката. Внезапно дочух някой да върви между редиците и да пита:
— Кой от вас е Визел от Сигет?
Онзи, който ни търсеше, беше дребен човечец с очила, с остаряло, набраздено от бръчки лице. Баща ми му отвърна:
— Аз съм Визел от Сигет.
Дребният човечец го изгледа продължително, с присвити очи:
— Не ме ли познахте… Не ме ли познахте… Аз съм вашият роднина Щайн. Нима сте ме забравили? Щайн!
Щайн от Антверпен. Мъжът на Рейзел. Съпругата ви беше леля на Рейзел. Често ни пишеше… и то какви писма!
Баща ми не го беше познал. Навярно се бяха срещали за кратко, защото винаги беше затънал до гуша в делата на общината и малко се интересуваше от семейните дела. Винаги беше някъде другаде, потънал в мислите си. (Един път в Сигет беше дошла на гости една наша братовчедка. Живееше у нас и се хранеше на трапезата ни цели петнайсет дни, преди баща ми за пръв път да забележи присъствието ѝ.) Не, не можеше да си спомни Щайн. А аз веднага го познах. Познавах и съпругата му Рейзел, преди да замине за Белгия. Той каза:
— Депортираха ме през 1942-ра. Дочух да се говори, че е дошъл конвой от вашия район, и дойдох да ви потърся.
Помислих си, че може би имате новини от Рейзел и двете ми момченца, които останаха в Антверпен…
Не знаех нищо по въпроса. От 1940 година майка ми не беше получавала нито едно писмо от тях. Но излъгах:
— Да, майка ми получи писмо от семейството ви. Рейзел е добре. Децата ви също…
Той плачеше от радост. Сигурно искаше да остане по-дълго време, да научи още подробности, да се засити с хубави новини, но един есесовец се приближи и той трябваше да си върви. Извика ни, че ще дойде пак на другия ден.
Камбаната извести, че можем да се разотиваме. Отидохме да си вземем храната за вечеря — хляб и маргарин.
Бях ужасно гладен и излапах дажбата си още на място. Татко ми рече:
— Не трябва да изяждаш всичко наведнъж. И утре е ден…
И като видя, че съветът му е прекалено закъснял и вече не е останало нищо от дажбата ми, дори не се докосна до своята:
— Не съм гладен — каза.
Бяхме в Аушвиц от три седмици. Нямаше какво да правим. Спяхме много. Следобед и през нощта.
Единственото ни желание беше никъде да не се местим, да останем тук колкото се може по-дълго време. Не беше трудно: беше достатъчно никога да не се запишем като квалифицирани работници. Черноработниците ги пазеха за накрая.
В края на третата седмица отговорникът на блока беше сменен, преценен като твърде човечен. Новият ни отговорник проявяваше жестокост, а помощниците му бяха истински чудовища. Добрите дни бяха отминали.
Започнахме да се питаме дали не е по-добре да се оставим да бъдем записани за следващото преместване.
Щайн, нашият роднина от Антверпен, продължи да ни посещава и от време на време носеше по половин дажба хляб:
— Дръж, това е за теб, Елиезер.
Всеки път, когато идваше, по страните му се стичаха сълзи, засъхваха и се втвърдяваха. Той често казваше на баща ми:
— Грижи се за сина си. Много е слаб и изтощен. Грижете се за себе си, за да избегнете подбора. Хранете се! С
каквото и да е, когато и да е. Поглъщайте всичко, което можете. Слабите не изкарват дълго време тук…
А самият той беше толкова кльощав, толкова изтощен и слаб…
— Единственото нещо, което ме кара да живея — имаше навика да повтаря той — е мисълта, че Рейзел и децата са все още живи. Ако не бяха те, нямаше да издържа.
Една вечер дойде при нас със сияещо лице.
— Току-що пристига конвой от Антверпен. Утре ще ги навестя. Навярно ще имат новини…
Отиде си.

Повече така и не го видяхме. Беше получил новини. Истинските новини.
Вечерта, легнали на сламениците, се опитвахме да попеем хасидски напеви и Акива Друмер ни късаше сърцето със своя дълбок, нисък глас.
Някои разговаряха за Бог, за неведомите му пътища, за греховете на еврейския народ и за бъдещото избавление.
Аз бях престанал да се моля. Как добре разбирах Йов! Не отричах Неговото съществуване, но се съмнявах в абсолютната Му справедливост.
Акива Друмер казваше:
— Бог ни изпитва. Иска да види дали сме способни да надмогнем лошите инстинкти, да убием в себе си
Сатаната. Нямаме право да се отчайваме. И ако ни наказват безмилостно, това е знак, че Той още повече ни обича…
Херш Генуд, сведущ кабалист, говореше за края на света и идването на Месията.
Само от време навреме насред тези дърдорения в съзнанието ми изплуваше една мисъл: „Къде ли е мама сега…, ами Ципора…“.
— Майка ти е все още млада жена — каза веднъж баща ми. — Трябва да е в някой трудов лагер. А Ципора,
нима не е вече голямо момиче? Навярно и тя е в някой лагер…
Как ни се искаше да вярваме, че е така! Преструвахме се: ами ако другият вярваше в това?
Всички квалифицирани работници вече бяха изпратени в други лагери. Бяхме останали не повече от стотина черноработници.
— Утре е ваш ред — съобщи ни секретарят на блока. — Ще заминете с конвоите.
В десет часа ни раздадоха всекидневните дажби хляб. Наобиколиха ни дузина есесовци. Над вратата все така висеше табелата: „Трудът освобождава!“. Преброиха ни. И ето че вървяхме сред полето, по огрятия от слънцето път.
По небето се носеха малки бели облачета.
Вървяхме бавно. Пазачите не бързаха. Това ни радваше. При преминаването ни през селата мнозина германци ни оглеждаха без учудване. Навярно вече бяха виждали не едно такова шествие…
По пътя срещнахме германски момичета. Пазачите почнаха да ги задяват. Девойките радостно се кикотеха. Те се оставяха да ги прегръщат, да ги пощипват и се заливаха от смях. Смееха се, шегуваха се и разменяха любовни закачки през по-голямата част от пътя. През всичкото това време не ни се налагаше да понасяме крясъци и удари с приклади.
След четири часа пристигнахме в другия лагер: Буна. Желязната врата се затвори зад гърбовете ни.

Изтегляне 0.91 Mb.

Сподели с приятели: