Книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването

След това един ден експулсираха от Сигет чуждоземните евреи. А Моше Клисаря беше чужденец.
Наблъскани от унгарските жандарми във вагони за добитък, те тихо ридаеха. На перона със заминаващи влакове ние също плачехме. Влакът изчезна на хоризонта, оставайки след себе си единствено гъст, черен дим.
Чух един евреин зад мене да въздиша:
— Какво да се прави? Война е…
Депортираните бяха бързо забравени. Няколко дни след отпътуването им се говореше, че се намират в Галиция,
където работили и дори били удовлетворени от съдбата си.
Изминаха дни. Седмици, месеци. Животът се беше върнал в нормалното си русло. В домовете ни се възцари спокойствие и безметежност. Търговците уреждаха сделки, учениците живееха сред своите книги, а децата играеха на улицата.
Един ден, когато понечвах да вляза в синагогата, видях Моше Клисаря седнал на една пейка пред вратата.
Той разказа какво се беше случило с него и спътниците му. Влакът с депортираните прекосил унгарската граница и на територията на Полша бил поет от Гестапо. Там спрял. Евреите трябвало да слязат и да се качат в камиони. Камионите се отправяли към една гора. Накарали ги да слязат. Принудили ги да изкопаят широки ровове.
Когато приключили с копаенето, хората на Гестапо се заловили за своята работа. Спокойно, без да бързат, те избили пленниците си. Всеки трябвало да се доближи до ямата и да положи врата си. Бебетата били подхвърляни във въздуха и картечарите ги използвали за мишени. Това се случило в гората на Галиция, близо до Коломия. Но как той самият, Моше Клисаря, бе успял да се спаси? По чудо. Бил ранен в крака, помислили го за умрял…
В продължение на дни и нощи той обикаляше еврейските домове и разказваше историята за Малка, девойката,
агонизирала в продължение на три дни, както и тази за Тоби Шивача, който умолявал да го убият преди синовете му…
Моше се беше променил. Очите му не излъчваха радост. Вече не пееше. Не ми говореше повече за Бог или за кабала, а единствено за това, което беше видял. Хората не само отказваха да повярват на историите му, но дори не го изслушваха.
— Опитва се да събуди състраданието ни към съдбата му. Какво въображение…
Или пък:
— Бедният, той е полудял.
А той ридаеше:
— Евреи, изслушайте ме. Само за това ви моля. Не искам пари, не искам състрадание. Искам да ме изслушате!
— викаше той в синагогата между следобедната и вечерната молитва.
Самият аз не му вярвах. Вечер след службата често присядах край него и слушах историите му, опитвайки се да проумея мъката му. Изпитвах единствено съжаление към него.
— Мислят ме за луд — шептеше той и сълзи като разтопени капки восък се стичаха от очите му.
Веднъж го попитах:
— Защо искаш толкова да повярват в това, което казваш? На твое място щеше да ми е все едно дали ми вярват или не…
Той затвори очи, сякаш за да спре времето:
— Не разбираш — каза той отчаяно. — Не можеш да разбереш. Спасих се по чудо. Успях да се върна дотук.
Откъде почерпих тази сила? Исках да се върна в Сигет, за да ви разкажа за смъртта. За да можете да се подготвите,
докато е време. Да живея? Не държа вече на живота. Аз съм сам. Но исках да се върна и да ви предупредя. А ето че никой не ме слуша…
Това се случи към края на 1942 година.
После животът потече отново нормално. Радио Лондон, което слушахме всяка вечер, обявяваше радостни новини: всекидневни бомбардировки над Германия, Сталинград, подготовка на втория фронт и ние, сигетските евреи, очаквахме по-добрите дни, които сега вече нямаше да закъснеят.
Продължавах да се посвещавам на учението си. През деня — на талмуда, през нощта — на кабала. Баща ми се занимаваше с търговията си и с общинските дела. Дядо ми дойде, за да отпразнува Нова година с нас и да присъства на службата на прочутия равин от Борша. Майка ми си науми, че е време да се намери подходящо момче за Хилда.
Така се изтърколи 1943 година.
Пролетта на 1944 година. Прекрасни новини от руския фронт. Вече не съществуваше никакво съмнение за поражението на Германия. Само въпрос на време бе, на месеци или може би дори на седмици.
Дърветата бяха разцъфтели. Година като всички останали, с пролетта, с годежите, сватбите и ражданията.
Хората казваха:
— Червената армия напредва с великански крачки… Хитлер не ще може да ни стори зло, дори да иска…

Да, ние се съмнявахме дори в неговото желание да ни изтреби.
Нима ще избие цял един народ? Ще унищожи население, пръснато из толкова много страни? Толкова милиони хора? И по какъв начин? При това в средата на XX век!
Освен това хората се интересуваха от всичко друго — от стратегията, от дипломацията, от политиката, от ционизма — само не от собствената си съдба.
Дори Моше Клисаря беше замлъкнал. Беше се уморил да говори. Луташе се из синагогата и по улиците,
прегърбен, забил поглед в земята, избягвайки да гледа хората в очите.
По онова време беше все още възможно да се закупят сертификати за емиграция в Палестина. Бях помолил баща си да разпродаде всичко, да ликвидира всичко и да заминем.
— Твърде стар съм за това, сине — отвърна ми той. — Твърде стар съм, за да започна нов живот. Твърде стар съм, за да тръгна отново от нулата в една далечна страна…
Радио Будапеща обяви идването на власт на фашистката партия. Миклош Хорти беше заставен да помоли един от лидерите на Партията на кръстосаните стрели да сформира новото правителство
6
Това още не беше достатъчно, за да се разтревожим. Несъмнено бяхме чували да се говори за фашистите, но за нас си оставаше като абстракция. Извършваше се просто някаква смяна на един министър с друг.
На другия ден дойде още една тревожна новина: със съгласието на правителството германските войски бяха навлезли на унгарска територия.
Безпокойство започна да се пробужда тук-там. Един наш приятел, Берковиц, завърнал се от столицата, ни разказа:
— Евреите в Будапеща живеят в атмосфера на страх и ужас. Антисемитските посегателства са всекидневие по улиците и във влаковете. Фашистите нападат еврейски магазини, синагогите. Положението започва да става много сериозно…
Тези новини се разпространиха из Сигет с мълниеносна бързина. Сега за тях се говореше навсякъде. Но не за дълго. Оптимизмът скоро се възраждаше:
— Германците няма да стигнат дотук. Ще останат в Будапеща. Поради стратегически и политически съображения…
Не бяха минали и три дни, когато колите на германската армия се появиха по улиците ни.
Ужас. Германските войници с техните стоманени каски и с емблемата им — череп на смъртта.
При все това първото впечатление, което добихме от германците, беше успокояващо. Офицерите бяха настанени в частни домове и дори у евреи. Отнасяха се към своите домакини сдържано, но възпитано. Никога не изискваха невъзможното, не правеха груби забележки и понякога дори се усмихваха на домакинята. Един германски офицер живееше в дома срещу нас. Беше настанен в една от стаите на семейство Кан. Казваха, че е очарователен мъж:
спокоен, симпатичен и вежлив. Три дни след настаняването си беше донесъл на госпожа Кан кутия шоколадови бонбони. Оптимистите ликуваха:
— Е? Какво ви казвахме? Вие не искахте да ни повярвате. Ето ги вашите германци. Какво мислите за тях? Къде е прочутата им жестокост?
Германците бяха вече в града, фашистите бяха вече на власт, присъдата беше вече произнесена, а евреите в
Сигет все още се усмихваха.
Осемте дни на Пасха.
Времето беше прекрасно. Майка ми шеташе из кухнята. Вече нямаше отворени синагоги. Събирахме се в частни домове: не трябваше да предизвикваме германците. На практика всяко жилище се превръщаше в молитвен дом.
Ядяхме, пиехме, пеехме. Библията ни повеляваше да се радваме през осемте празнични дни, да бъдем щастливи. Но сърцето ни не бе щастливо. От няколко дни то биеше по-учестено. Искаше ни се празникът да свърши,
за да не сме задължени да разиграваме тази комедия.
На седмия ден от Пасха завесата се вдигна: германците задържаха старейшините на еврейската община.
От този момент нататък всичко се разви много бързо. Походът към смъртта беше започнал.
Първа мярка: евреите нямат право да напускат жилищата си в продължение на три дни под страх от смъртно наказание.
Моше Клисаря пристигна запъхтян у нас и изкрещя на баща ми:
— Предупредих ви… — И избяга, без да дочака отговор.
Същия ден унгарската полиция нахълта във всички еврейски домове в града: евреинът нямаше вече право да държи у себе си злато, бижута и ценности; всичко трябваше да бъде предадено на властите под страх от смъртно наказание. Баща ми слезе в мазето и зарови спестяванията ни.
Вкъщи майка ми продължаваше да се занимава с обичайните неща. Понякога спираше и ни поглеждаше

смълчана.
Когато трите дни изтекоха, излезе ново постановление: всеки евреин трябва да носи жълта звезда.
Няколко от видните членове на общината дойдоха на посещение при баща ми, който имаше връзки във високите етажи на унгарската полиция, за да го попитат какво мисли за положението. Баща ми не го считаше за прекалено черно, или поне не искаше да обезкуражава останалите, да сипва сол в раните им:
— Жълта звезда? Хайде, какво толкова? От това не се умира…
(Клети татко! Ти от какво умря?)
Но вече се издаваха нови постановления. Нямахме вече право да влизаме в ресторантите и кафенетата, да пътуваме с железниците, да посещаваме синагогата, да излизаме на улицата след осемнайсет часа.
После дойде гетото.
В Сигет бяха създадени две гета. Едно голямо в центъра на града, което заемаше четири улици, и друго по- малко, разпростиращо се на множество улички в покрайнините. „Змийската улица“, където живеехме, се намираше в пределите на първото гето. Тъй че си останахме у дома. Но тъй като къщата беше разположена на ъгъл,
прозорците, гледащи извън гетото, трябваше да бъдат заковани. Предоставихме няколко наши стаи на роднини,
които бяха прогонени от жилищата си.
Малко по малко животът отново „се нормализираше“. Бодливата тел, като зид, която ни заобикаляше, не ни вдъхваше действителни страхове. Дори се чувствахме достатъчно добре: та нали бяхме само сред свои. Една малка еврейска република… Властите създадоха Еврейски съвет, еврейска полиция, бюро за социално подпомагане,
работнически комитет, отдел по хигиената — цял един управленски апарат.
Всички бяха очаровани от това. Вече нямаше да виждаме с очите си враждебните лица, изпълнените с омраза погледи. Край на страха, на тревогите. Живеехме сред евреи, сред братя…
Несъмнено имаше и неприятни моменти. Всеки ден германците взимаха мъже, за да товарят въглища на военните влакове. Имаше твърде малко доброволци за този тип работа. Но иначе атмосферата беше спокойна и вдъхваща доверие.
Общото убеждение беше, че ще останем в гетото до края на войната, до пристигането на Червената армия. След това всичко щеше да си е както преди. В гетото не властваха нито германците, нито евреите: такава беше илюзията.
Две съботи преди Петдесетница хората се разхождаха безгрижно под пролетното слънце из препълнените улици. Разговаряха весело. Децата си играеха на лешници
7
по тротоарите.
Заедно с неколцина другари изучавахме един трактат от талмуда в градината на Езра Малик.
Настъпи нощта. Двайсетина души се бяха събрали в двора на къщата ни. Баща ми им разказваше анекдоти и излагаше мнението си за положението. Беше добър разказвач.
Внезапно вратата на двора се отвори и Щерн — бивш търговец, станал полицай — влезе и отведе баща ми настрана. Въпреки мрака, който почваше да ни обгръща, видях как татко пребледня.
— Какво има? — попитахме го.
— Нищо не знам. Викат ме на извънредно заседание на Съвета. Навярно се е случило нещо.
Хубавата история, която беше започнал да разказва, щеше да остане незавършена.
— Отивам веднага — каза баща ми. — Ще се върна възможно най-скоро. Ще ви доразкажа всичко. Изчакайте ме.
Бяхме готови да го чакаме с часове. Дворът заприлича на чакалня пред операционна зала. Очаквахме единствено вратата да се отвори отново, да се разтворят небесните порти. Към нас се присъединиха и други съседи,
до които бе достигнала мълвата. Гледахме часовниците си. Времето минаваше твърде бавно. Какво ли можеше да означава едно толкова продължително заседание?
— Имам някакво лошо предчувствие — рече майка ми. — Този следобед видях нови лица в гетото. Двама германски офицери от Гестапо, струва ми се. Откакто сме тук, не се бе появявал нито един офицер…
Беше почти полунощ. Никой нямаше желание да се прибере и да си легне. Някои прескачаха до къщите си, за да проверят дали всичко е наред. Други се разотиваха по домовете си, но молеха да ги известим веднага щом баща ми се върне.
Най-сетне вратата се отвори и той се появи пребледнял. Всички тозчас го наобиколиха.
— Разказвайте! Кажете ни какво става? Кажете нещо…
В този миг бяхме толкова жадни да чуем утешителна дума, изречение, което да потвърди, че няма повод да се

страхуваме, че събранието е било най-обикновено и банално, че са обсъждали социални и санитарни проблеми…
Но беше достатъчно да погледнем съкрушеното лице на баща ми, за да ни стане всичко ясно:
— Ужасна новина — промълви най-сетне той. — Депортация.
Гетото трябвало да бъде напълно ликвидирано. Отпътуването щяло да става улица по улица и започвало още утре.
Искахме да знаем всичко, да се запознаем с всички подробности. Новината ни зашемети, но държахме да изпием горчивата чаша до дъно.
— Къде ни водят?
Това било тайна. Тайна за всички, освен за един-единствен човек: президента на Еврейския съвет. Но той не поискал да каже, не можел да каже. Гестапо го било заплашило с разстрел, ако проговори.
Баща ми отбеляза с разтреперан глас:
— Носят се слухове, че ще бъдем депортирани някъде в Унгария, за да работим в тухларните. Изглежда, че основната причина е прекалената ни близост до фронта…
И след кратко мълчание добави:
— Всеки има право да вземе само личните си вещи. Раница, храна, малко дрехи. Нищо друго.
Отново се възцари тежко мълчание.
— Идете събудете съседите — рече баща ми. — Нека се приготвят…
Сенките край мен се надигнаха като от тежък сън. Разотидоха се безмълвно във всички посоки.
За миг останахме сами. Изведнъж Батя Рейх, роднина, който живееше у нас, влезе в стаята:
— Някой хлопа на закования прозорец, онзи, който гледа към улицата!
Едва след войната узнах кой беше похлопал. Един инспектор от унгарската полиция, приятел на баща ми. Беше ни казал преди устрояването ни в гетото: „Бъдете спокойни. Ако над вас надвисне заплаха, ще ви предупредя“. Ако тази вечер бе успял да разговаря с нас, навярно все още можехме да избягаме… Но когато успяхме да отворим прозореца, беше прекалено късно. Отвън нямаше никого.
Гетото се пробуди. Една след друга светлините светваха зад прозорците.
Влязох в дома на един приятел на баща ми. Събудих домакина, старец със сива брада и замечтани очи,
прегърбен от дългите часове, прекарани над книгите.
— Събудете се, господине. Събудете се! Пригответе се за път. Ще бъдете експулсиран утре, вие и семейството ви, вие и всички евреи. Къде ли? Не ме питайте, господине, не ми задавайте въпроси. Един бог знае. В името на всичко свято, ставайте…
Той не разбираше нищо от това, което му казвах. Сигурно си мислеше, че съм си изгубил разсъдъка.
— Какво говориш? Да се подготвим за отпътуване? Какво отпътуване? Защо? Какво става? Да не си полудял?
Все още полусънен, той се вгледа в лицето ми, погледът му бе изпълнен с ужас, сякаш очакваше от мене да избухна в смях и най-сетне да му призная:
— Връщайте се в леглото. Спете. Сънувайте. Нищо не се е случило. Това беше само шега…
Гърлото ми беше пресъхнало и думите ми с мъка се изтръгваха от него, устните ми бяха парализирани. Нищо повече не можех да му кажа.
Тогава той разбра. Надигна се от постелята и започна да се облича автоматично. След това се доближи до леглото, където спеше съпругата му, и докосна челото ѝ с безкрайна нежност; тя разтвори клепачи и ми се стори, че на устните ѝ разцъфна усмивка. След това се отправи към леглата на двете си деца и рязко ги разбуди, изтръгвайки ги от сънищата им. Избягах оттам.
Времето течеше много бързо. Вече беше четири часа сутринта. Баща ми тичаше наляво-надясно, крайно изтощен, утешаваше приятели, отбиваше се до Еврейския съвет, за да провери дали междувременно постановлението не е отменено — до последния момент кълнът на вярата продължаваше да крее в сърцата ни.
Жените варяха яйца, печаха месо, приготвяха сладки, шиеха раници. Децата сновяха почти навсякъде, с наведени глави, чудеха се къде да се дянат, къде да намерят място, на което да не пречат на възрастните. Дворът ни се бе превърнал в същински панаир. Ценности, скъпи килими, сребърни свещници, молитвени книги, библии и други култови предмети бяха струпани на прашната земя, под чудно синьото небе, клети вещи, които сякаш никога не бяха принадлежали никому.
В осем часа сутринта умората натежа като разтопено олово във вените, крайниците и мозъка. Тъкмо се молех,

когато внезапно от улицата прогърмяха викове. Бързо свалих филактериите
8
и се завтекох към прозореца.
Унгарските жандарми бяха влезли в гетото и крещяха на съседната улица:
— Всички евреи да излязат! Размърдайте се!
Еврейските полицаи влизаха в къщите и казваха с разтреперан глас:
— Време е… Трябва да оставите всичко това…
Унгарските жандарми удряха с приклада на пушките си и палките си безразборно, без каквато и да е било причина, наляво и надясно, старци, жени, деца и недъгави.
Домовете се опразваха един след друг и улицата се изпълни с хора и вързопи. В десет часа всички обречени бяха навън. Жандармите направиха проверка един път, два пъти, двайсет пъти. Настана тежка жега. Потта се стичаше по лицата и телата.
Децата плачеха за вода.
За вода! Вода имаше съвсем наблизо, в къщите, в дворовете, но беше забранено да напускаме редиците.
— Мамо, вода, вода?
Еврейските полицаи от гетото успяваха скришом да отидат и да напълнят няколко стомни. Сестрите ми и аз им помагахме, с каквото можем: все още имахме право да се придвижваме свободно, тъй като бяхме записани за депортация с последния конвой.
Най-сетне в един часа на обяд сигналът за тръгване бе даден.
Настъпи радост, да, радост. Несъмнено хората си мислеха, че няма по-голямо адско мъчение от това да седиш на каменната настилка, сред вързопите, насред улицата, под палещото слънце. Струваше им се, че всичко друго е за предпочитане. Отправиха се на път, без да погледнат към опустелите улици, към празните и помръкнали домове,
към градините, към надгробните камъни… На гърба си всеки носеше раница. В очите на всеки се четеше страдание и блестяха сълзи. Бавно и тромаво процесията напредваше към вратите на гетото.
И аз бях там, на тротоара, наблюдавах ги как минават, неспособен да помръдна. Ето го главния равин, превил гръб, с покрусено лице, понесъл бохча на гръб. Самото му присъствие сред експулсираните беше достатъчно да направи тази сцена нереална. Струваше ми се, че виждам откъсната страница от книга с приказки, от някой исторически роман, посветен на Вавилонския плен или пък на Испанската инквизиция.
Покрай мен преминаваха един след друг: учители, приятели, останалите, всички онези, от които се бях страхувал, всички онези, над които можех и да се посмея някой ден, всички онези, с които бях живял през годините.
Вървяха съкрушени, помъкнали раниците и живота си, изоставили домашното огнище и детските си години,
превити като бити кучета.
Отминаваха, без да ме погледнат. Навярно ми завиждаха.
Шествието се скри зад ъгъла. Още няколко крачки и щеше да излезе извън стените на гетото.
Улицата приличаше на изоставен набързо пазар. Човек можеше да открие какво ли не: куфари, кърпи, кожени чанти, ножове, чинии, банкноти, документи, пожълтели портрети. Всички тези неща, което за момент хората са мислили да отнесат със себе си, но в крайна сметка са ги зарязали. Тези неща бяха изгубили напълно стойността си.
Стаите зееха навсякъде. Отворените врати и прозорци отвеждаха към пустотата. Всичко беше на всички. Не принадлежеше вече на никого. Всеки можеше да си вземе каквото поиска. Отворен гроб.
Грееше лятно слънце.
Бяхме прекарали деня, без да сложим залък в устата си. Но не бяхме никак гладни. Бяхме изтощени.
Баща ми беше придружавал депортираните до вратите на гетото. Преди това ги бяха накарали да минат през голямата синагога, където бяха щателно претърсвани, за да се провери дали не носеха в себе си злато, сребро или други ценни предмети. Не се беше минало без нервни пристъпи и удари с палки.
— Кога е нашият ред? — попитах баща си.
— Вдругиден. Освен ако… освен ако нещата се наредят. По силата на някакво чудо навярно…
Къде отвеждаха хората? Все още ли не беше известно? Не, тайната беше добре пазена.
Нощта беше паднала. Легнахме си рано. Баща ни беше казал:
— Спете спокойно, деца мои. Ще бъде едва вдругиден, във вторник.
Понеделникът отмина като лятно облаче, като сън в ранните утринни часове.
Улисани в подготовката на раници, печенето на хляб и сухари, не мислехме за нищо. Присъдата беше произнесена.
Вечерта мама ни накара да си легнем много рано, за да имаме сили, както ни каза самата тя. Последна нощ у дома.
На зазоряване бях вече на крак. Искаше ми се да имам време да се помоля, преди да ни експулсират.
Баща ми се беше събудил преди всички нас, за да узнае няма ли някакви новини. Беше се върнал към осем часа.

Имаше една добра новина: не днес щяхме да напуснем града. Трябваше единствено да се преместим в малкото гето.
Там трябваше да чакаме последния транспорт. Щяхме да заминем последни.
В девет часа сутринта неделните сцени се повториха. Въоръжени с палки жандарми крещяха: „Всички евреи да излязат навън!“.
Бяхме готови. Излязох пръв. Не исках да виждам лицата на родителите си. Не исках да избухвам в ридания.
Останахме седнали в средата на улицата също като всички останали завчера. Напичаше същото адско слънце.
Измъчваше ни същата жажда. Но вече нямаше кой да ни донесе вода.
Гледах нашата къща, където прекарах години в търсене на моя Бог, постех, за да ускоря идването на Месията,
представях си какъв ще бъде животът ми. Никак не бях тъжен. Не мислех за нищо.
— Станете! Преброяване!
Изправихме се. Преброиха ни. Седнахме. Пак се изправихме. И отново на земята. До безкрай. Очаквахме с нетърпение да ни отведат. Какво чакаха? Най-сетне дойде заповед: „Напред!“.
Баща ми плачеше. За пръв път го виждах да плаче. Никога не си бях представял, че е способен на това. Мама вървеше с каменно лице, безмълвна и замислена. Гледах малката си сестричка Ципора, с прилежно сресаните ѝ
руси коси и червено палтенце под ръка: малко седемгодишно момиченце. На гърба си носеше раница, която беше прекалено тежка за нея, но стискаше зъби: вече знаеше, че е безсмислено да се оплаква. Жандармите удряха безразборно с палките: „По-бързо!“. Вече изнемогвах. Пътят едва беше започнал, а аз се чувствах толкова слаб…
— По-бързо! По-бързо! Напред, ленивци! — крещяха унгарските жандарми.
Именно в този миг започнах да ги мразя и днес омразата ми е единственото нещо, което все още ни свързва. Те бяха първите ни потисници. Те бяха първите лица на ада и смъртта.
Заповядаха ни да тичаме. И ние се затичахме. Кой би повярвал, че в нас са останали все още сили? Зад прозорците, зад спуснатите им капаци нашите съграждани ни наблюдаваха как преминаваме.
Най-сетне стигнахме дестинацията. Хвърлихме раниците на земята и подхванахме в един глас:
— Боже, Царю вселенски, смили се над нас в Твоето велико милосърдие…
Малкото гето. Само преди три дни тук все още бяха живели хора. Хора, на които бяха принадлежали вещите, с които ние сега си служехме. Те бяха експулсирани. Ние вече съвсем ги бяхме забравили.
Бъркотията беше още по-голяма, отколкото в голямото гето. Навярно жителите бяха прогонени набързо.
Обиколих стаите, обитавани от семейството на моя чичо. На масата имаше чиния с недоизядена супа. Тестото чакаше да бъде метнато във фурната. Книгите бяха разпилени по пода. Навярно чичо ми е мислил да ги вземе със себе си?
Настанихме се. (Какъв израз!) Отидох да потърся дърва, за да напалят сестрите ми огън. Въпреки умората си мама се залови да приготви ядене.
— Трябва да се държим, да се държим — повтаряше тя.
Настроението на хората не беше толкова лошо: вече започваха да свикват с положението. На улицата се дочуваха дори оптимистични разсъждения. Говореше се, че швабите няма да сколасат да ни експулсират… Що се отнася до вече депортираните, уви, няма какво да се направи. Но нас вероятно ще ни оставят да водим тук мизерен живот до края на войната.
Гетото не беше охранявано. Всеки можеше свободно да влиза и излиза от него. Бившата ни прислужничка
Мария беше дошла да ни види. Тя ни умоляваше с горещи сълзи да я последваме на село, където ни бе подготвила сигурно скривалище. Баща ми не искаше и да чуе за това. Той се обърна към мен и двете ми по-големи сестри:
— Ако искате, отидете. Аз ще остана тук с мама и малката…
Разбира се, ние отказахме да се разделим.
Нощ. Никой не се молеше нощта да мине бързо. Звездите бяха само искрици от буйния огън, който ни изгаряше.
Ако някой ден този огън стихне, в небето не би имало вече нищо друго, освен угаснали звезди — мъртви очи.
Нямаше какво друго да сторим, освен да си легнем в леглата, леглата на отсъстващите. Да си починем, да съберем сили.
На утрото нямаше и помен от тази тъга. Струваше ни се, че сме на почивка. Казвахме си:
— Кой знае, може би ни депортират за наше добро. Фронтът не е толкова далече, скоро ще се чуват оръдията.
Тогава ще евакуират и гражданското население…
— Сигурно се опасяват да не станем партизани…

— Според мене цялата тази работа с депортацията е един голям фарс. Ама да, не се смейте. Швабите просто искат да заграбят скъпоценностите ни. Впрочем те знаят, че всичко е закопано и че ще трябва да го изкопаят: по- лесно е, когато собствениците са на почивка…
На почивка!
С тези оптимистични разговори, в които никой не вярваше, времето минаваше по-бързо. Няколкото дни, които преживяхме тук, бяха приятни и спокойни. Взаимоотношенията между хората бяха съвсем приятелски. Вече нямаше богаташи, нотабили, „важни клечки“, а единствено осъдени с една и съща, все още неизвестна присъда.
За нашето експулсиране беше избрана съботата, почивен ден.
Предната вечер участвахме в традиционната петъчна трапеза. Изрекохме обичайните благословии над хляба и виното и изядохме храната, без да продумаме. Чувствахме, че за последен път сме заедно около семейната трапеза.
Прекарах нощта, прехвърляйки спомени и мисли, не успях да заспя.
На сутринта бяхме на улицата, готови за отпътуване. Този път нямаше унгарски жандарми. Беше постигнато споразумение с Еврейския съвет, който сам щеше да организира всичко необходимо.
Конвоят ни се отправи към голямата синагога. Градът изглеждаше пуст. Но зад кепенците на прозорците нашите довчерашни приятели навярно очакваха сгодния момент да разграбят къщите ни.
Синагогата приличаше на голяма железопътна гара: багажи и сълзи. Олтарът беше счупен, килимите —
изтръгнати, стените — оголени. Бяхме толкова многобройни, че едва успявахме да си поемем дъх. Прекарахме тук ужасяващи двайсет и четири часа. Мъжете стояха в долната част, а жените на първия етаж. Беше събота: човек би казал, че сме се събрали за службата. Но като не можеха да излязат, хората ходеха по нужда в един ъгъл.
На другия ден сутринта вървяхме към гарата, където ни очакваха конвоите с вагони за добитък. Унгарските жандарми ни наредиха да се качваме по осемдесет души във вагон. Оставиха ни малко хляб и няколко ведра с вода.
Провериха решетките на прозорците на вагоните, за да се убедят в тяхната надеждност. Сетне вагоните бяха запечатани. Във всеки вагон беше назначен отговорник: ако някой избягаше, отговорникът щеше да бъде разстрелян.
На перона, ухилени до ушите, се разхождаха двама офицери от Гестапо. Като цяло работата бе добре свършена.
Продължително изсвирване прониза въздуха. Колелата заскърцаха. Потеглихме.

Изтегляне 0.91 Mb.

Сподели с приятели: