Книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването
Изтегляне 0.91 Mb. Pdf просмотр
|
| Глава втора Не можеше да става и дума да полегнем, нито дори да седнем всички. Решихме да се редуваме да седим. Щастливци бяха онези, които се оказаха до прозореца и можеха да наблюдават цветния пейзаж. В края на втория ден от пътуването започна да ни измъчва жажда. След това жегата стана непоносима. Освободени от всякакви социални ограничения, младежите се отдаваха открито на своите инстинкти и под закрилата на нощта се докосваха откровено пред нас, без да ги е грижа за нищо, сякаш бяха сами в света. А останалите се преструваха, че не забелязват нищо. Все още имахме провизии. Но нито веднъж не се нахранихме до насита. Пестяхме, основният ни принцип беше да заделяме за утрешния ден. Той можеше да бъде още по-ужасен. Влакът спря в Кашау 9 , малък град на чехословашката граница. Тогава разбрахме, че няма да останем в Унгария. Прогледнахме, но прекалено късно. Вратата на вагона се плъзна. Появи се немски офицер, придружен от унгарски лейтенант, който щеше да преведе думите му: — От този момент насетне преминавате под разпореждането на Германската армия. Онзи, който все още носи в себе си злато, сребро, часовници, трябва да ги предаде начаса. У когото открием нещо по-късно, ще бъде разстрелян на място. Второ: този, който се чувства болен, може да премине в болничния вагон. Това е всичко. Унгарският лейтенант мина сред нас с кошница и събра последните ценности на онези, които вече не искаха да усещат горчивия вкус на страха. — Във вагона сте осемдесет души — добави германският офицер. — Ако някой липсва, ще бъдете разстреляни всички, като кучета… Двамата изчезнаха. Вратите се затвориха отново. Бяхме попаднали в капан, от който нямаше мърдане. Вратите бяха заковани, обратният път — окончателно отрязан. Светът беше един херметически затворен вагон. Сред нас имаше една госпожа Шехтер, около петдесетгодишна жена, с десетгодишния си син, който клечеше в своя ъгъл. Нейният съпруг и двамата ѝ по-големи синове бяха депортирани по погрешка с първия конвой. Тази раздяла я беше сломила окончателно. Познавах я добре. Често ни посещаваше вкъщи: тиха жена с горящ, неспокоен поглед. Мъжът ѝ беше благочестив човек, прекарваше дните и нощите си сред книги в синагогата, поради което тя работеше, за да изхранва семейството си. Госпожа Шехтер беше изгубила разсъдъка си. В първия ден от пътуването ни беше започнала да стене и да пита защо са я разделили от близките ѝ. След това крясъците ѝ станаха истерични. На третата нощ, докато спяхме, притиснати гръб до гръб, а някои и изправени, внезапен вик прониза тишината: — Огън! Виждам огън! Виждам огън! За момент настана паника. Кой беше извикал? Беше госпожа Шехтер. Насред вагона, в бледата светлина, спускаща се от прозорците, тя приличаше на изсъхнало дърво в житно поле. С ръката си сочеше към прозореца и виеше: — Гледайте! Гледайте! Огънят! Ужасният огън! Смилете се над мене! Този огън! Неколцина мъже долепиха лица до решетките. Навън нямаше нищо друго, освен нощ. Дълго време останахме под въздействието на това ужасно събуждане. Все още потръпвахме при мисълта за него. При всяко проскърцване на колело по релсите ни се струваше, че под телата ни ще зейне пропаст. Безсилни да потиснем тревожното си безпокойство, опитвахме се да се утешим: „Горката, полудяла е…“. Сложиха мокър компрес на челото ѝ, за да я успокои. Но тя продължаваше да вие: „Този огън! Този пожар!“. Малкият ѝ син плачеше, хванат за полата ѝ, търсеше ръцете ѝ: „Няма нищо, мамо! Нищо няма… Седни…“. Гледката ми причиняваше повече болка, отколкото крясъците на майка му. Някои жени се опитваха да я успокоят: „Ще се срещнете отново със съпруга и синовете си… След няколко дни“. Тя продължаваше да крещи, не ѝ достигаше дъх, гласът ѝ се давеше в ридания: „Евреи, слушайте ме: виждам огън! Какви пламъци! Каква жарава!“. Сякаш зъл дух се беше вселил в нея и говореше от дъното на съществото ѝ. Опитвахме се да намерим обяснение, за да се успокоим сами, по-скоро за да дойдем на себе си, отколкото за да я утешим: „Горката, навярно е много жадна! Затова говори за огъня, който я изгаря…“. Но всичко беше напразно. От ужаса ни вагонът щеше да се пръсне. Нервите ни бяха пред скъсване. По кожата ни преминаваха тръпки. Сякаш лудостта щеше да обземе и нас. Вече не издържахме. Няколко младежи я заставиха да седне със сила, вързаха я и напъхаха кърпа в устата ѝ. Отново се възцари тишина. Момченцето беше седнало до майка си и плачеше. Успях да възстановя нормалното си дишане. Чувахме монотонното тракане на влаковите колела по релсите в нощта. Можехме отново да подремнем, да си починем, да посънуваме… Така изминаха още един-два часа. Повторен вик секна дъха ни. Жената се беше освободила от вървите и виеше още по-силно отпреди: — Вижте този огън! Пламъците, пламъците са навсякъде… Младежите отново я вързаха и напъхаха кърпата в устата ѝ. Дори я удариха няколко пъти. Окуражаваха ги: — Да млъкне тази луда жена! Да ѝ запушат устата! Не е сама! Нека я озаптят! Удариха я многократно по главата: с удари, които можеха да я убият. Малкият ѝ син се притисна към нея, без да протестира, без да каже нито дума. Той вече дори не плачеше. Нощта не свършваше. Сутринта госпожа Шехтер се беше успокоила. Клекнала в ъгъла си, с безизразен поглед, вперен в нищото, тя вече не ни виждаше. През целия ден остана така: безмълвна, с отсъстващ вид, чужда сред нас. В началото на вечерта отново започна да крещи: „Пожар, ето там!“. Сочеше към определена точка в пространството, винаги една и съща. Умориха се да я удрят. Жегата, жаждата, миризмата на нечистотиите, липсата на въздух ни задушаваха, но това не беше нищо в сравнение с тези сърцераздирателни викове. Още няколко дни и ние самите щяхме да закрещим. Но пристигнахме на някаква гара. Тези, които бяха близо до прозорците, ни казаха името ѝ: — Аушвиц. Никой никога не беше чувал това име. Влакът не потегли отново. Следобедът премина бавно. После вратите на вагона се плъзнаха. Двама души можеха да слязат, за да потърсят вода. Когато се върнаха, ни разказаха, че в замяна на един златен часовник узнали, че това е крайната спирка. Тук ще бъдем свалени от вагоните. Наблизо имало трудов лагер. Добри условия. Семействата няма да бъдат разделяни. Само младежите ще идат да работят във фабриките. Старците и болните ще се трудят на полето. Вътрешният ни барометър рязко наклони стрелката си към надеждата. Това беше внезапно освобождение от всичките страхове през предходните нощи. Благодарихме на Бога. Госпожа Шехтер стоеше в своя ъгъл, свита, няма, безразлична към всеобщата увереност. Малкият ѝ син я милваше по ръката. Мракът почваше да изпълва вагона. Заехме се да доядем последните си запаси. В десет часа всеки потърси удобно положение, за да подремне малко, и скоро всички заспаха. И изведнъж: — Огънят! Пожарът! Погледнете там! Събудили се рязко, ние се завтекохме към прозореца. Бяхме ѝ повярвали и този път, макар и само за миг. Но навън нямаше нищо, освен тъмна нощ. Засрамени се върнахме по местата си, все още изпълнени със страх, пряко волята си. Тъй като тя продължаваше да вие, отново започнахме да я удряме и с големи усилия я накарахме да млъкне. Отговорникът на вагона повика един германски офицер, който се разхождаше по перона, и го помоли болната ни спътница да бъде преместена в болничния вагон. — Търпение! — отговори онзи. — Търпение. Скоро ще я преместят. Към единайсет часа влакът потегли отново. Завтекохме се към прозорците. Конвоят бавно напредваше. Четвърт час по-късно той забави ход. През прозорците забелязахме ограждения от бодлива тел. Разбрахме, че това навярно е лагерът. Бяхме забравили за съществуването на госпожа Шехтер. Внезапно чухме страховит вик: — Евреи, вижте! Вижте огъня! Пламъците вижте! И тъй като влакът беше спрял, този път ние съзряхме пламъци, бълвани от един висок комин в черното небе. Госпожа Шехтер бе млъкнала от само себе си. Отново беше станала няма, безразлична и с отсъстващ вид и се беше свила обратно в ъгъла си. Гледахме пламъците в нощта. Във въздуха се носеше отвратителна миризма. Внезапно вратите на вагона се отвориха. Любопитни персонажи, облечени в раирани куртки и черни панталони, наскачаха вътре. В ръцете си държаха електрически фенери и палки. Започнаха да удрят наляво и надясно още преди да изкрещят: — Всички да слизат! Оставете всичко във вагона! Бързо! Наскачахме навън. Хвърлих последен поглед към госпожа Шехтер. Малкото ѝ момченце я държеше за ръката. Пред нас се виеха пламъците. Във въздуха се носеше миризмата на изгоряла плът. Сигурно беше около полунощ. Бяхме пристигнали. В Биркенау. |