Книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването

Подхванахме разговор с нашите спътници музиканти. Почти всички бяха евреи. Юлек беше поляк с очила и цинична усмивка на бледото си лице. Луис идваше от Холандия, прочут цигулар. Оплакваше се, че не му позволяват да свири Бетовен: евреите нямаха право да изпълняват германска музика. Ханс бе духовит млад берлинчанин.
Старши им беше един поляк: Франек, бивш варшавски студент.
Юлек ми обясни:
— Работим в склад за електрически материали недалеч оттук. Работата не е никак трудна, нито пък опасна. Но
Идек, капото, от време на време има пристъпи на лудост и тогава е по-добре да не си му пред очите.
— Имаш късмет, малкият — каза Ханс, усмихвайки се. — Попаднал си в добра бригада…
След десетина минути бяхме пред склада. Един германски цивилен служител — meister
11
— излезе да ни посрещне.
Обърна ни толкова внимание, колкото търговец на доставени му стари парцали.
Другарите ни имаха право: работата не беше трудна. Седнали на земята, трябваше да броим болтове, крушки и дребни електрически чаркове. Капото обясняваше дълго и обстойно важността на работата и ни предупреди, че тези от нас, които се скатават, ще си имат работа с него. Новите ми приятели ме успокоиха:
— Не се страхувай изобщо. Трябва да каже това заради meister.
Тук също имаше множество цивилни поляци, а също така и няколко французойки. Те поздравиха с поглед музикантите.
Франек, старшият, ме прати в един ъгъл:
— Не се преуморявай, не бързай. Но внимавай някой есесовец да не те изненада.
— Старши…, бих искал да съм до баща си.
— Добре. Баща ти ще работи тук, до теб.
Имахме късмет.
Две момчета се присъединиха към нашата група: Йоси и Тиби, двама братя от Чехословакия, чиито родители бяха ликвидирани в Биркенау. Даваха си душата един за друг.
Бързо се сприятелихме. Принадлежали някога към ционистка младежка организация, те знаеха безброй еврейски песни. Случваше ни се да си тананикаме приятни мелодии, извикващи спомена за спокойните води на
Йордан или величествената святост на Йерусалим. Също така често говорехме за Палестина. Техните родители също не бяха се решили да оставят всичко и да емигрират, докато все още имаше време. Решихме, че ако ни е писано да доживеем до освобождението, да не останем нито ден повече в Европа. А да вземем първия кораб за Хайфа.
Все още в плен на своите кабалистични мечти, Акива Друмер беше открил в Библията стих, числовото значение, на чиито букви му позволяваше да предскаже, че освобождението ще се случи в следващите няколко седмици.
Бяхме се преместили от палатките в блока на музикантите. Имахме право на одеяло, леген и калъп сапун.
Старшият на блока беше немски евреин.
Провървява ни, че именно евреин ни беше старши. Казваше се Алфонс. Младеж с учудващо остаряло лице. Той се беше посветил изцяло на каузата на „своя“ блок. Всеки път, щом му се отдадеше възможност, издействаше „казан“
топла супа за младите, слабите и всички онези, които мечтаеха по-скоро за допълнителна порция, отколкото за свобода.
Един ден, когато се завърнахме от склада, секретарят на блока ме повика:
— А-7713?
— Аз съм.
— След ядене отивай на зъболекар.
— Но… мен не ме боли зъб…
— След ядене. Задължително.
Отправих се към болничния блок. Двайсетина затворници чакаха на опашка пред вратата. Не след дълго разбрахме причината за повикването: изваждането на златните зъби.
Зъболекарят — евреин от Чехословакия — имаше лице, напомнящо посмъртна маска. Когато си отваряше устата, разкриваше се отвратителната гледка на жълтите му, развалени зъби. Седнах на стола и го попитах смирено:
— Какво ще правите, докторе?
— Просто ще ти извадя златната коронка — отвърна той равнодушно.
Хрумна ми да се престоря на болен:
— Не можете ли да изчакате няколко дни, докторе? Не се чувствам добре, имам температура…
Той сбърчи чело, замисли се за миг и премери пулса ми.
— Добре, малкия. Когато се почувстваш по-добре, ела отново. Но не чакай аз да те повикам!

Върнах се при него след седмица. Със същото извинение: все още не се чувствам укрепнал. Изглежда, че не се учуди, и не знам дали ми повярва. Вероятно беше доволен, че се върнах сам, както му бях обещал. Даде ми още една отсрочка.
Няколко дни след моето посещение затвориха кабинета, тъй като зъболекарят беше пратен в затвора. Щеше да бъде обесен. Беше уличен, че търгува в своя полза със златните зъби на затворниците. Не изпитвах никаква жалост към него. Дори бях много щастлив от това, което му се беше случило: златната ми коронка беше спасена. Един ден можеше да ми послужи да си купя нещо, например хляб или да откупя живота си. Вече се интересувах само от чинията с всекидневната супа и от комата изсъхнал хляб. Хлябът, супата — това беше целият ми живот. Бях само тяло. Или може би нещо още по-нищожно: един изгладнял стомах. Единствено стомахът долавяше, че времето минава.
Често в склада работех редом с едно френско момиче. Не разговаряхме: тя не знаеше немски, аз не разбирах френски.
Струваше ми се, че е еврейка, макар че тук минаваше за „арийка“. Беше депортирана за принудителен труд.
Един ден Идек беше обзет от бяс и аз се оказах на пътя му. Нахвърли се върху мен като див звяр, удряше ме по гърдите, по главата, разтърси ме, сграбчи ме повторно, ударите ставаха все по-силни, докато не се оказах цял облян в кръв. Тъй като стисках устни, за да не извикам от болка, той навярно приемаше мълчанието ми за презрение и ме удряше още по-силно.
Внезапно се успокои. Като че ли нищо не се беше случило, изпрати ме обратно да си върша работата. Като че ли бяхме участвали заедно в една игра, в която и двете роли бяха еднакво важни.
Довлякох се до своя ъгъл. Всичко ме болеше. Усетих как нечия хладна ръка бърше окървавеното ми чело. Беше френската работничка. Тя ми се усмихна тъжно и ми пъхна в ръката къшей хляб. Гледаше ме право в очите. Долових,
че искаше да поговори с мен и че страхът я задушаваше. Дълго време остана така, после лицето ѝ се проясни и тя ми каза на почти правилен немски:
— Прехапи си устните, братле… Не плачи. Пази гнева и омразата си за друго време; за по-късно. Ще дойде и този ден, но не сега… Почакай. Стискай зъби и чакай…
Дълги години след това четях вестник в парижкото метро. Срещу мен беше седнала много красива дама с черни коси и замечтан поглед. Бях виждал някъде тези очи. Беше тя.
— Госпожо, не ме ли познахте?
— Не ви познавам, господине.
— През 1944 година бяхте в Германия, в Буна, нали?
— Но да…
— Работехте в склад за електроматериали…
— Да — отвърна тя, леко смутена. И след миг мълчание добави: — Чакайте… Спомням си…
— Идек, капото…, малкото еврейско момче…, вашите мили думи…
Излязохме заедно от метрото и приседнахме на терасата на едно кафене. Прекарахме цялата вечер в спомени.
Преди да се разделим, я попитах:
— Може ли един последен въпрос?
— Аз знам какъв е, давайте.
— Какъв е?
— Дали съм еврейка? Да, еврейка съм. От религиозно семейство. По време на окупацията се снабдих с фалшиви документи и се представях за „арийка“. Именно затова ме включиха в групите за принудителен труд, а когато ме депортираха в Германия, избегнах концентрационния лагер. В склада никой не знаеше, че говоря немски:
това щеше да събуди подозрения. Няколкото думи, които ви казах, бяха по непредпазливост; но знаех, че няма да ме издадете…
Друг път трябваше да сменим дизеловите мотори на вагоните под надзора на немски войници. Идек нервничеше. Едва се сдържаше. Внезапно избухна в гняв. Жертвата беше баща ми.
— Стар безделник! — започна да крещи той. — И ти наричаш това работа?
И започна да го удря с железен прът. Първоначално баща ми се преви под ударите, а след това се прекърши на две като изсъхнало дърво, поразено от мълния, и рухна на земята.
Бях присъствал на цялата тази сцена, без да помръдна. Мълчах си. Мислех си по-скоро да се отдалеча, за да не отнеса ударите. И дори нещо повече: ако изпитвах гняв към някого в този момент, то не беше срещу капото, а срещу баща си. Сърдех са на него, че не е съумял да се опази от кризата на Идек. Ето в какво ме беше превърнал животът в концентрационния лагер…
Франек, старшият, един ден забеляза, че имам в устата си златна коронка:
— Дай ми тази коронка, малкият!
Казах му, че това е невъзможно, тъй като без тази коронка няма да мога да се храня.

— Че с какво пък толкова те хранят тук, малкия!
Намерих друг отговор: бяха вписали коронката в списъка при медицинския преглед; това можеше да ни навлече неприятности и на двамата.
— Ако не ми дадеш коронката, ще си платиш прескъпо!
Внезапно това симпатично и интелигентно момче вече не беше същото. Очите му светеха с алчен блясък. Казах му, че трябва да се посъветвам с баща си.
— Питай баща си, малкият. Но искам да ми отговориш още утре.
Когато разказах за това на татко, той пребледня, помълча известно време, а след това каза:
— Не, синко, не можем да го направим.
— Но той ще ни отмъсти!
— Няма да посмее, синко.
Уви, Франек знаеше какво да направи; познаваше слабото ми място. Баща ми никога не беше служил в армията и не успяваше да марширува в такт. Впрочем тук всички групови придвижвания трябваше да се извършват с маршова стъпка. Това беше повод за Франек да го измъчва и всеки ден да му нанася жестоки удари. Леви, десни: удар с юмрук! Леви, десни: шамари!
Реших самият аз да давам уроци на баща ми и да го науча да редува краката и да спазва ритъма. Започнахме да се упражняваме пред нашия блок. Аз командвах: „Леви, десни!“, а баща ми се упражняваше. Затворниците започнаха да ни се подиграват:
— Вижте как малкият офицер учи стареца да марширува… Хей, малкият генерал, колко дажби хляб ще дава старецът за това?
Но напредъкът на баща ми беше незадоволителен и ударите продължаваха да се сипят върху него.
— Още ли не можеш да влезеш в крачка, стар безделнико?
Тези сцени се повтаряха вече две седмици. Не издържахме повече. Трябваше да отстъпим. В този ден Франек избухна в див смях:
— Знаех си, малкия, знаех си, че ще дойдеш на моето. По-добре късно, отколкото никога. И тъй като ме накара да чакам, това ще ти струва и една дажба хляб отгоре. Дажба хляб за приятеля ми, прочут зъболекар от Варшава.
Затова че ще ти извади коронката.
— Какво? Моята дажба хляб, за да ми вземеш коронката?
Франек се усмихваше.
— А ти какво искаш? Да ти избия зъбите с юмрук ли?
Същата вечер в кабинета варшавският зъболекар извади коронката с помощта на една ръждясала лъжичка.
Франек стана по-мил. От време на време ми даваше допълнително супа. Но това не продължи дълго време.
Петнайсет дни по-късно всички поляци бяха преместени в друг лагер. Бях изгубил коронката си напразно.
Няколко дни преди заминаването на поляците преживях нещо друго.
Беше една неделна сутрин. Нямаше нужда този ден бригадата ни да отива на работа. Но тъкмо Идек не даваше да се издума за оставане в лагера. Наложи се да отидем в склада. Този внезапен ентусиазъм за работа ни учуди. В
склада Идек ни повери на Франек с думите:
— Правете каквото искате. Но направете нещо. Ако ли не, ще ви дам да се разберете…
И изчезна.
Не знаехме какво да правим. Уморени да стоим клекнали, всеки от нас на свой ред се разходи из склада в търсене на къшей хляб, забравен там евентуално от някой цивилен.
Когато стигнах до дъното на сградата, дочух шум, който идваше от една съседна стаичка. Приближих се и видях сламеник, а на него лежаха Идек и едно полуголо полско момиче. Разбрах защо Идек не се бе съгласил да останем в лагера. Да разкарваш стотина затворници само за да легнеш с едно момиче! Това ми се стори толкова смешно, че избухнах в смях.
Идек подскочи, обърна се и ме видя, докато момичето се опитваше да прикрие гърдите си. Понечих да избягам,
но краката ми бяха като заковани за пода. Идек ме стисна за гърлото. Каза ми с глух глас:
— Само почакай, малкият… Ще видиш ти как се бяга от работа… Ще си платиш за това, малкият. А сега връщай се на мястото си…
Половин час преди обичайния край на работния ден капото свика цялата бригада. Проверка. Никой не разбираше какво става. Проверка в този час? Тук? Но аз знаех. Капото държа кратка реч:
— Обикновеният затворник няма правото да се меси в чужди работи. Един от вас, изглежда, не го е разбрал.

Следователно ще бъда принуден веднъж завинаги да го накарам ясно да разбере.
Усещах как потта се стича по гърба ми.
— А-7713!
Пристъпих напред.
— Донесете Стойката! — заповяда той.
Донесоха му я.
— Лягай върху нея! По корем!
Подчиних се.
След това усещах единствено ударите с камшик.
— Един… два!… — отброяваше той.
Почиваше си между ударите. Единствено първите ми причиниха действително болка. Чувах го как брои:
— Десет… единайсет!…
Гласът му беше спокоен и достигаше до мен сякаш иззад дебела стена.
— Двайсет и три…
„Още два“ — помислих си в полусъзнание. Капото изчакваше.
— Двайсет и четири… двайсет и пет!
Беше се свършило. Но аз така и не разбрах, припаднах. Дойдох на себе си, докато ме обливаха с ведро студена вода. Все още лежах проснат на стойката. Виждах неясно единствено мократа земя пред себе си.
След това чух някой да крещи. Сигурно беше капото. Започвах да разбирам какво крещи:
— Изправи се!
Навярно бях понечил да се изправя, защото усетих, че се строполявам отново върху стойката. Как само исках да се изправя!
— Изправи се! — изкрещя той с все сила.
Да можех да му отговоря — казвах си, — да можех да му кажа, че не съм в състояние да помръдна. Но устните ми не ме слушаха.
По заповед на Идек двама затворници ме повдигнаха и ме отнесоха пред него.
— Погледни ме в очите!
Гледах го, без да го виждам. Мислех за баща си. Навярно страдаше повече от мене.
— Чуй какво ще ти кажа, свиньо! — каза ми хладно Идек. — Това беше заради любопитството ти. Ще получиш пет пъти по толкова, ако се осмелиш да разкажеш на някого какво си видял! Разбра ли?
Поклатих утвърдително глава, веднъж, десет пъти, до безкрай. Сякаш главата ми беше решила да кима положително безспир.
Една неделя, докато половината от нас, в това число и баща ми, бяха на работа, останалите от блока, сред които и аз, се възползвахме от възможността да поспим повечко.
Към десет часа завиха въздушните сирени. Тревога. Старшите на блоковете тичаха и ни събираха в блоковете,
докато есесовците търсеха закрила в убежищата. Тъй като беше относително лесно да избягаш по време на тревога
— пазачите изоставяха своите вишки и електричеството в бодливата тел биваше прекъсвано, — есесовците имаха заповед да разстрелват всеки, които се намира извън своя блок.
Само за няколко мига лагерът заприлича на евакуиран кораб. По алеите нямаше жива душа. Близо до кухнята бяха изоставени два до половината пълни казана с топла, димяща супа. Два казана със супа! Насред алеята имаше два казана със супа и никой не ги пазеше! Провален царски пир, върховно изкушение! Наблюдаваха ги стотици очи,
искрящи от желание. Две агнета, наобиколени от стотици вълци. Две агнета без пастир, дар от небето. Но кой ли щеше да се осмели?
Страхът беше по-силен от глада. Внезапно видяхме да се открехва вратата на блок 37. Появи се мъж, който запълзя като червей по посока на казаните.
Стотици очи следяха движенията му. Стотици мъже пълзяха редом с него, стотици мъже се примъкваха, цели издрани, по чакъла. Всички сърца тръпнеха, но повечето от тях от завист. Той единствен бе дръзнал.
Добра се до първия казан, сърцата ни затуптяха още по-силно: беше успял. Ревността ни разкъсваше, изгаряше ни като огън. Дори за момент не помислихме да му се възхитим. Мислено убивахме клетия герой, който се бе решил на самоубийство заради порция супа.
Достигнал до казана, в това време той се опитваше да се надигне до ръба му. Било от слабост, било от страх,
стоеше така, несъмнено напрягайки сетни сили. Най-сетне успя да се надигне до ръба на казана. За миг сякаш се огледа в супата, търсейки призрачното си отражение. После, без видима причина, нададе ужасяващ крясък, хриптящ вопъл, какъвто дотогава не бях чувал, и със зейнала уста завря главата си във все още димящата супа. Наскачахме от

детонацията. Паднал отново на земята, с лице, омазано със супа, мъжът се погърчи няколко секунди в подножието на казана и застина.
Тогава дочухме самолетите. Почти веднага бараките се разтресоха.
— Бомбардират Буна! — провикна се някой.
Помислих си за баща ми. Но все пак бях щастлив. Да гледам как пламъците поглъщат фабриката, какво отмъщение! Бяхме чували да се говори за поражението на германските войници по различните фронтове, но не знаехме дали да вярваме. А днес това бе музика за ушите!
Никой от нас не се страхуваше. И при все това, ако някоя от бомбите беше попаднала върху блоковете, на мига щеше да причини стотици жертви. Но ние вече не се страхувахме от смъртта, или във всеки случай не от подобна смърт. Всяка бомба, която избухваше, ни изпълваше с радост и ни възвръщаше доверието в живота.
Бомбардировката продължи повече от час. Ех, да можеше да продължи десет пъти по десет часа… След това отново се възцари тишина. Шумът от последния американски самолет заглъхна с вятъра и ние се оказахме сами в нашето гробище. На хоризонта се издигаше широка ивица черен дим. Сирените завиха отново. Това беше краят на тревогата.
Всички излязоха от блоковете. Вдишвахме дълбоко изпълнения с огън и дим въздух и очите ни искряха от надежда. Една бомба беше паднала в средата на лагера, в близост до мястото за проверка, но не беше избухнала.
Трябваше да я отнесем извън лагера.
Комендантът, придружен от своя помощник и старшия капо, извършваха оглед, като обхождаха алеите.
Въздушното нападение беше оставило върху лицето на коменданта следи от силен страх.
Насред лагера лежеше тялото на мъжа с лице, омазано със супа: единствената жертва. Казаните бяха отнесени обратно в кухнята.
Есесовците бяха заели отново постовете си по вишките, зад картечниците си. Антрактът беше приключил.
След час видяхме бригадите да се завръщат, марширувайки както обикновено. За голяма моя радост зърнах баща си.
— Доста сгради бяха поразени, но складът не пострада… — каза ми той.
Следобедът, в добро настроение, ние отидохме да разчистим развалините.
Седмица по-късно, на връщане от работа, забелязахме в средата на лагера, на мястото за проверка, черно бесило.
Уведомиха ни, че супата ще бъде раздадена след проверката. Последната се проточи по-дълго от обичайното.
Заповедите бяха изричани по-рязко от предходните дни и въздухът ги отразяваше по странен начин.
— Наложи! — изкрещя ненадейно лагерният комендант.
Десет хиляди шапки бяха сложени на главите на мига.
— Шапки долу! — десет хиляди шапки бяха свалени едновременно.
— Наложи!
Десет хиляди шапки бяха наложени на главите със светкавична бързина.
Вратата на лагера се отвори. Появи се есесовски отряд, който ни наобиколи: по един есесовец на всеки три крачки. Картечниците от вишките бяха насочени към плаца.
— Страхуват се от бунтове — прошепна Юлек.
Двама есесовци се отправиха към карцера. Върнаха се, застанали от двете страни на осъдения: един младеж,
родом от Варшава, с три години опит от концентрационния лагер зад гърба си. Беше силен и добре сложен момък,
великан в сравнение с мене.
С гръб към бесилото и лице, обърнато към съдията — лагерния комендант — той беше пребледнял, но изглеждаше по-скоро развълнуван, отколкото уплашен. Окованите му ръце дори не трепереха. Очите му наблюдаваха хладно наобиколилите го стотици есесовски пазачи и хиляди затворници.
Лагерният комендант започна да чете присъдата, като натъртваше на всяко изречение:
— В името на Reichsfuhrer
12
Химлер… затворник номер… е откраднал по време на тревогата… Съгласно закон… параграф… затворник номер… е осъден на смърт.
Нека това да послужи за предупреждение и пример на всички затворници.
Никой не помръдна.
Чувах ударите на сърцето си. Хилядите хора, които умираха всекидневно в крематориумите на Аушвиц и
Биркенау, вече не ме смущаваха. Но този младеж, опрял се на собствената си бесилка, дълбоко ме трогна.
— Няма ли скоро да приключва тази церемония? Гладен съм… — прошепна Юлек.
По знак на лагерния комендант Lagerkapo
13
се доближи до осъдения.
Двама затворници му помагаха в изпълнението на задачата. Срещу две чинии супа.

Капото понечи да завърже очите на осъдения, но последният отказа.
След дълъг момент на изчакване палачът метна въжето около врата му. Готвеше се да даде знак на помощниците си да издърпат стола изпод краката на осъдения, когато той извика със силен, ясен глас.
— Да живее свободата! Да бъде проклета Германия! Проклета! Про…
Палачите си бяха свършили работата.
Пронизителна като меч, във въздуха прогърмя заповед:
— Шапки долу!
Десет хиляди затворници отдадоха последна чест.
— Наложи!
После целия лагер, блок подир блок, трябваше да мине покрай обесения и да се втренчи в угасналите очи и изплезения език на мъртвия. Капотата и старшите на блоковете настояваха всеки добре да се вгледа в това лице.
След това шествие ни позволиха да се върнем в блоковете, за да се нахраним.
Спомням си, че тази вечер супата ми се стори превъзходна…
Виждал съм и други обесвания. Но никога не бях виждал някой от осъдените да плаче. Отдавна тези изсушени тела бяха забравили горчивия вкус на сълзите.
С изключение на един-единствен път. Oberkapo
14
на 52-ра кабелна бригада беше холандец: гигант над два метра.
Седемстотин затворници работеха под негово командване и всички го обичаха като брат. Никога не беше удрял никого, не беше изрекъл ни една обида.
При него служеше едно момче, един pipel
15
както ги наричаха тук.
Момче на около десетина години, с нежно и красиво лице: нещо невероятно в този лагер.
(В Буна мразеха пипелите: те често проявяваха по-голяма жестокост от възрастните. Веднъж видях един от тях,
около тринайсетгодишен, да бие баща си, че не си е оправил достатъчно добре леглото. Докато старецът тихо плачеше, онзи крещеше: „Ако не престанеш тутакси да ревеш, повече няма да ти нося хляб. Разбра ли?“. Но невръстният прислужник на холандеца беше обичан от всички. Имаше лице на тъжен ангел.)
Един ден се разнесе взрив в главната електростанция на Буна. Повикано на място, Гестапо установи саботаж.
Откриха следа. Тя отвеждаше към блока на холандския Oberkapo. И там, след проведен обиск, откриха значително количество оръжия!

Изтегляне 0.91 Mb.

Сподели с приятели: