Книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването

Глава шеста
Духаше пронизващ, леден вятър. Но ние крачехме, без да ни мигне окото.
Есесовците ни накараха да ускорим крачка. „По-бързо, негодници, мръсни кучета!“ Защо не? Движението ни постопли. Кръвта се размърда във вените ни. Имахме чувството, че животът се връща в нас…
„По-бързо, мръсни кучета!“ Вече не вървяхме, а тичахме. Като автомати. Есесовците също тичаха с оръжие в ръка. Сякаш бягахме от тях.
Черна нощ. От време на време в мрака проехтяваха изстрели. Беше издадена заповед да се разстрелват тези,
които изостават от темпото на тичането. С палец върху предпазителя есесовците не пропускаха това удоволствие.
Само един от нас да поспреше за секунда и рязък изстрел отстрелваше мръсното куче.
Правех крачки машинално една след друга. Влачех кльощавото си тяло, което ми се струваше толкова тежко. Да можех да се освободя от него! Въпреки усилията си да не мисля, усещах, че бяхме двама: тялото ми и аз.
Ненавиждах го.
Повторих си: „Не мисли, не спирай, тичай“.
Край мене мъжете падаха в мръсния сняг. Проехтяваха изстрели.
До мен тичаше полски младеж на име Залман. В Буна работеше в склада за електрически материали.
Подиграваха му се, тъй като винаги се молеше или размишляваше върху някой проблем от Талмуда. Това за него беше начин да избяга от реалността, да не усеща ударите…
Внезапно получи болки в стомаха. „Боли ме коремът“ — прошепна ми той. Не можеше да продължи повече.
Трябваше да спре за миг. Помолих го:
— Потърпи още малко, Залман. Скоро всички ще спрем. Няма да тичаме така до края на света.
Но все още тичайки, той започна да се разкопчава и ми извика.
— Не мога повече. Коремът ми ще се пръсне.
— Насили се, Залман… Опитай…
— Не мога повече — стенеше той.
Панталонът му се свлече и той падна на земята.
Това е последният спомен, който ми остана от него. Не мисля, че беше разстрелян от някой есесовец, тъй като никой не го забеляза. Навярно е загинал, стъпкан от хилядите мъже зад нас.
Бързо го забравих. Отново се замислих за себе си. При всяка крачка с наболяващия ме крак ме побиваха тръпки.
„Още няколко метра — мислех си — още няколко метра и край. Ще падна. Малко червено пламъче. Изстрел.“
Смъртта ме обгръщаше и чак ме задушаваше. Прилепваше се към мене. Струваше ми се, че мога да я докосна.
Мисълта за смъртта, за края на битието, започваше да ме привлича. Да не съществувам повече. Да не усещам повече ужасните болки в крака си. Да не усещам повече нищо: ни умора, ни студ, нищо. Да изскоча извън редицата, да се оставя да се свлека отстрани на пътя.
Присъствието на баща ми беше единственото нещо, което ме възпираше… Той тичаше до мене запъхтян, на края на силите си, едва се държеше. Нямах правото да се оставя да умра. Какво ще прави той без мене? Бях единствената му опора.
Тези мисли ме занимаваха известно време, през което продължавах да тичам, без да чувствам наболяващия му крак, без дори да си давам сметка, че тичам, без да осъзнавам, че имам тяло, което препуска с все сили по пътя,
сред хиляди други тела.
Дошъл на себе си, опитах се да забавя малко крачка. Но нямаше начин. Вълните от мъже връхлитаха като прибой и щяха да ме стъпчат като мравка.
Бях просто един сомнамбул. Случваше се да затворя клепачи и сякаш тичах насън. Но от време на време някой ме блъскаше силно отзад и аз се събуждах. Друг пък ми изкрещяваше: „Тичай по-бързо. Ако не искаш да напредваш,
поне остави другите да минат“. Но ми беше достатъчно да затворя очи за секунда, за да видя как минава цял един свят, за да изсънувам цял един живот.
Безкраен път. Да се оставя да бъда тласкан от тълпата, да се оставя в ръцете на сляпата съдба. Когато есесовците се уморяваха, ги сменяваха. Нас никой не ни сменяваше. Със сковани от студ крайници, въпреки тичането, с пресъхнало гърло, гладни и запъхтени, ние продължавахме.
Бяхме господарите на природата, господарите на света. Бяхме забравили всичко: смъртта, умората,
естествените нужди. По-силни от студа и глада, по-силни от изстрелите и желанието да умрем, осъдени и скитащи,
ние бяхме единствените хора на тази земя.
Най-сетне Зорницата се появи на сивото небе. Бледа светлина почна да пълзи на хоризонта. Не издържахме повече, бяхме останали без сили, без илюзии.
Комендантът обяви, че вече сме изминали шейсет километра от тръгването. Отдавна бяхме преминали отвъд

границите на умората. Краката ни се движеха механично, пряко волята ни, сякаш без нас.
Минахме през едно изоставено село. Нямаше жива душа. Нито куче да излае. Къщи със зеещи прозорци. Някои напускаха редиците в опит да се укрият в някоя изоставена сграда.
Още един час вървене и най-сетне дойде заповед за почивка.
Като един човек всички паднахме в снега. Баща ми ме разтърси:
— Не тук… Стани… Малко по-нататък. Там има един хангар… Ела…
Нямах нито желание, нито сила да се изправя. Все пак се подчиних. Това не беше хангар, а тухларна с пробит покрив, изпочупени прозорци и стени, покрити със сажди. Не беше лесно да се влезе вътре. Стотици затворници се блъскаха пред вратата.
Най-сетне успяхме да влезем. Тук също имаше дебел сняг. Свлякох се на земята. Едва сега почувствах цялата си умора. Снегът ми се струваше като мек, топъл килим. Унесох се.
Не знам колко време съм спал. Няколко мига или цял час. Когато се събудих, нечия премръзнала ръка ме удряше по бузите. Насилих се да отворя клепачи: беше баща ми.
Колко се беше състарил в сравнение с вчера вечерта! Тялото му беше цяло сгърчено, превито на две. С
неподвижен поглед и пребледнели, напукани устни. Всичко в него издаваше крайна умора. Гласът му беше влажен от сълзите и снега:
— Не бива да заспиваш, Елиезер. Опасно е да се спи на снега. Можеш да заспиш завинаги. Ела, малкият ми,
ела. Стани.
Да стана? Но как можех да направя това? Как да се надигна от този нежен мъх? Чувах думите на баща си, но ми се струваха изпразнени от смисъл, като че ли ме беше помолил да понеса хангара на ръцете си…
— Ела, сине, ела…
Изправих се, стиснал зъби. Придържайки ме от едната страна, той ме изведе навън. Съвсем не беше лесно.
Беше също толкова трудно да се излезе, колкото и да се влезе. Под краката ни агонизираха стъпкани, премазани хора. Никой не им обръщаше внимание.
Излязохме навън. Леденият вятър шибаше лицето ми. Не спирах да хапя устните си, за да не замръзнат. Около мен сякаш всичко се носеше в мъртвешки танц. До световъртеж. Вървях из гробище. Сред вкочанени трупове,
дървесни пънове. Нямаше викове на отчаяние, нямаше оплаквания, нищо, освен мълчалива агония. Никой не молеше никого за помощ. Умирахме, защото трябваше да умрем. Не създавахме неприятности.
Във всяко вкочанено тяло виждах самия себе си. Съвсем скоро нямаше вече и да ги виждам, щях да бъда един от тях. Въпрос на часове.
— Ела, татко, да се върнем в хангара…
Той не отговори. Не гледаше мъртвите.
— Ела, татко. Там е по-добре. Ще можем да полегнем за малко. Ще се редуваме. Аз ще пазя теб, а ти — мен.
Няма да се оставяме да заспим. Ще бдим един над друг.
Той склони. Като стъпвахме по все още живите и мъртвите тела, успяхме да се върнем в хангара. И тутакси рухнахме на земята.
— Няма от какво да се боиш, малкият. Спи, можеш да поспиш. Аз ще бдя.
— Първо ти, татко. Спи.
Той отказа. Излегнах се и се опитах да заспя, да подремна, но напразно. Един Бог знаеше какво не бих дал да поспя малко. Но някъде дълбоко в себе си знаех, че заспиването означава смърт. И нещо в мен се бунтуваше срещу тази смърт. Около мен тя настъпваше безшумно, без насилие. Сграбчваше някой заспал, настаняваше се в него и постепенно го завладяваше. До мен някой се опитваше да събуди съседа си, навярно брат или приятел. Напразно.
Отчаян от усилията си, той се излегна на свой ред до трупа и също заспа. А него кой щеше да събуди? Протегнах ръка и го докоснах:
— Събуди се. Не трябва да заспиваш тук…
Той полуотвори клепачи:
— Без съвети — каза ми с угаснал глас. — Аз съм дотук. Остави ме на мира. Махай се.
Баща ми също бе леко позадрямал. Не виждах очите му. Каскетът му покриваше лицето.
— Събуди се — прошепнах му на ухото.
Той се сепна. Седна и се огледа, объркан и смаян. Сиротен поглед. Обиколи с очи всичко наоколо, сякаш внезапно беше решил да опише инвентара на цялата си вселена, да разбере къде се намира, на кое място, как и защо? След това се усмихна.
Винаги ще си спомням тази усмивка. От кой ли свят идваше?
Снегът продължаваше да стели едри парцали над труповете.

Вратата на хангара се отвори. Появи се старец със заскрежени мустаци и устни, посинели от студ. Това беше
Раб Елияху, равинът на една малка полска община. Много добър човек, почитан от всички в лагера, дори от капотата и старшите на блоковете. Въпреки изпитанията и нещастията, лицето му продължаваше да излъчва вътрешна чистота. Той беше единственият равин, към когото винаги в Буна се обръщаха с „раби“. Приличаше на стародавен пророк, неизменно сред народа, за да го утешава. И нещо странно, утешителните му думи не предизвикваха бунт. Те наистина носеха утеха.
Той влезе в хангара с поглед, по-искрящ от всякога. Изглежда, че търсеше някого:
— Не сте ли виждали някъде сина ми?
Беше изгубил сина си в тълпата. Беше го търсил напразно сред умиращите. След това беше копал в снега, за да открие трупа му. Напразно.
От три години бяха все заедно. Винаги един до друг в страданията, под ударите, за дажбата хляб и за молитва.
Три години от лагер в лагер, от подбор до подбор. И сега — когато му се виждаше краят — съдбата ги разделяше.
Когато се приближи до мен, Раб Елияху ми прошепна:
— Случи се по пътя. Изгубихме се от поглед, докато вървяхме. Изостанах малко от колоната. Нямах повече сили да тичам. И синът ми не забеляза. Нищо повече не знам. Къде ли се е дянал? Къде ли мога да го открия? Навярно сте го видели някъде?
— Не, Раб Елияху, не съм го виждал.
Той си отиде така, както беше дошъл: като сянка, разнесена от вятъра.
Вече беше излязъл през вратата, когато внезапно си спомних, че бях зърнал сина му да тича до мене. Бях забравил за това и не го бях казал на Раб Елияху!
После си спомних и друго: синът беше видял как баща му изостава, залита и отстъпва от колоната. Беше го видял. И бе продължил да тича напред, увеличавайки дистанцията помежду им.
В главата ми внезапно изникна ужасна мисъл: той бе поискал да се отърве от баща си! Беше усетил, че баща му изнемогва, беше преценил, че това е краят, и беше пожелал раздялата, за да се отърве от тази тегоба, да се освободи от товара, който би могъл да намали собствените му шансове за оцеляване.
Добре бях сторил, забравяйки това. И се радвах, че Раб Елияху продължава да търси обичния си син.
И въпреки волята ми от сърцето ми се надигна молитва към Бога, в когото вече не вярвах.
— Боже мой, Царю на Вселената, дай ми сила никога да не направя това, което стори синът на Раб Елияху.
Отвън, някъде от двора, където нощта бе паднала, долетяха викове. Есесовците заповядваха да се строим отново в редици.
Поехме отново на път. Мъртвите останаха на двора, под снега, като убити верни стражи, без да бъдат погребани. Никой не прочете за тях заупокойна молитва. Синове изоставяха телата на бащите си, без да проронят и една сълза.
По пътя снегът валеше, ли валеше, валеше безспир. Вървяхме по-бавно. Самите пазачи изглеждаха уморени.
Раненият ми крак беше престанал да ме боли. Навярно бе напълно измръзнал. Останах без крак. Беше се откъснал от тялото ми като колело от талига. Толкова по-зле. Трябваше да се примиря: ще живея само с един крак. Най- важното беше да не мисля за това. Особено в този момент. Да оставя мислите за по-късно.
Ходът ни бе загубил всякаква привидна дисциплина. Всеки вървеше, както искаше и както можеше. Повече не прозвучаваха изстрели. Пазачите ни навярно бяха уморени.
Но смъртта изобщо нямаше нужда от помощ. Студът си вършеше съвестно работата. На всяка крачка някой падаше и се избавяше от страданията.
От време на време есесовските генерали минаваха на мотоциклети покрай колоната, за да ни изтръгнат от нарастващата апатия:
— Дръжте се! Пристигаме!
— Кураж! Още само няколко часа!
— Почти сме в Глайвиц!
Тези окуражителни думи, макар и идващи от устата на нашите убийци, ни действаха изключително благотворно. Никой не искаше да изгуби играта сега, точно преди края, така близо до целта. Очите ни обхождаха хоризонта в търсене на загражденията с бодлива тел на Глайвиц. Единственото ни желание беше да стигнем там възможно най-бързо.
Нощта падаше. Снегът спря да вали. Вървяхме още дълги часове, преди да пристигнем. Видяхме лагера едва когато бяхме вече пред вратата.
Капотата ни настаниха набързо в бараките. Бутахме се, блъскахме се, сякаш това беше пътят към освобождението, вратата към живота. Стъпвахме върху ранени тела. Тъпчехме върху разкъсани лица. Нямаше викове
— само стенания. Самите ние — баща ми и аз — бяхме съборени на земята под всеобщия напор. Под краката ни някой изхриптя:

— Смазвате ме…, милост!
Този глас ми беше познат.
— Смазвате ме…, милост! Милост!
Същият глух глас, същото хриптене, които бях чувал някъде. Този глас някога ми бе говорил. Но къде? Кога?
Преди години? Не, трябва да е било в лагера.
— Милост!
Чувствах, че го премазвам. Задушавах го. Исках да се изправя, правех усилия да се отделя, за да му позволя да диша. Аз самият бях затиснат под тежестта на друго тяло. Дишах трудно. Впивах нокти в непознати лица. Хапех наоколо, за да си проправя път към въздуха. Никой не викаше.
Внезапно си спомних. Юлек! Младежът от Варшава, който свиреше на цигулка в оркестъра на Буна…
— Юлек, ти ли си?
— Елиезер… Двайсет и петте удара с камшик… Да… Спомням си.
Той млъкна. Последва дълга пауза.
— Юлек! Чуваш ли ме, Юлек?
— Да… — каза той с отпаднал глас. — Какво искаш?
Не беше мъртъв.
— Как се чувстваш, Юлек? — попитах го аз, не толкова, за да получа отговор, колкото, за да се уверя, че е жив и говори.
— Добре съм, Елиезер… Бива… Не ми достига въздух. Уморен съм. Краката ми са подути. Добре е да си почине човек, но цигулката ми…
Помислих си, че си е изгубил разсъдъка. Какво общо имаше цигулката?
— Какво цигулката ти?
Той се задъхваше:
— Аз…, аз се страхувам…, че ще счупят… цигулката ми… Аз…, аз я нося у себе си.
Не успях да му отговоря. Някой беше легнал върху мен и ми беше закрил лицето. Не можех вече да дишам нито през устата, нито през носа. Пот изби по челото и гърба ми. Това беше краят, краят на пътя. Задушаването е тиха смърт. Няма как да извикаш, да извикаш помощ.
Опитах се да се освободя от невидимия ми убиец. Цялото ми желание за живот се беше съсредоточило в ноктите ми. Дращех и се борех за глътка въздух. Разкъсвах гнила плът, която не реагираше. Не можех да се освободя от тежестта, затиснала гърдите ми. Кой знае? Може би се борех с някой мъртвец?
Никога не ще узная. Всичко, което мога да кажа, е, че бях в правото си. Успях да си проправя отвор в тази стена от агонизиращи, малък отвор, през който можах да си поемам въздух.
— Татко, как си? — попитах аз веднага щом успях отново да проговоря.
Знаех, че трябваше да е някъде наоколо.
— Добре съм! — отвърна ми далечен глас, сякаш долетял от друг свят. — Опитвам се да поспя.
Опитваше се да поспи. Правилно ли беше това, или не? Нима можеше да се спи тук? Не беше ли опасно да изгубиш бдителността си, та дори и за миг, когато смъртта във всеки момент можеше да те връхлети?
Така разсъждавах, когато дочух звука на цигулка. Звукът на цигулка в мрачната барака, където мъртвите затискаха живите. Кой луд свиреше на цигулка тук, надвесен над собствения си гроб? Или това беше само халюцинация?
Навярно беше Юлек.
Свиреше фрагмент от концерт на Бетовен. Никога не бях чувал толкова чисти звуци. Сред такава тишина.
Как беше успял да се освободи? Да се измъкне изпод тялото ми, без да го усетя?
Цареше пълен мрак. Чувах единствено цигулката и сякаш самата душа на Юлек беше лъкът. Свиреше живота си.
Целият му живот излизаше изпод струните. Изгубените му надежди. Изпепеленото му минало, погребаното бъдеще.
Свиреше това, което никога вече нямаше да изсвири.
Никога не ще успея да забравя Юлек. Как мога да забравя този концерт, изнесен пред публика от агонизиращи и мъртъвци! И днес, когато чуя да свирят Бетовен, затварям очи и от мрака изниква бледото, тъжно лице на моя полски другар, свирещ на цигулката си прощален концерт пред аудитория от умиращи и мъртви.
Не знам колко време свири той. Сънят ме обори. Когато се събудих, на дневната светлина видях пред себе си
Юлек — сгърчен и мъртъв. Близо до него лежеше цигулката му — стъпкана и разтрошена: малък, необичаен и затрогващ труп.
Останахме три дни в Глайвиц. Три дни без храна и без вода. Нямахме право да напускаме бараката. Есесовците пазеха вратата.
Бях гладен и жаден. Съдейки по вида на останалите затворници, навярно съм бил мръсен и изтощен. Хлябът,
който бяхме взели със себе си от Буна, отдавна вече беше изяден. И кой знае кога щяха да ни раздадат нова дажба?

Фронтът ни следваше по петите. Отново чувахме оръдейните изстрели съвсем наблизо. Но нямахме вече нито сила, нито смелост да се надяваме, че нацистите няма да смогнат да ни евакуират и че руснаците най-сетне ще дойдат.
Разбрахме, че ще бъдем депортирани в централната част на Германия.
На третия ден призори ни изгониха от бараките. Всеки беше метнал на гърба си по няколко одеяла, като молитвени покривала. Поведоха ни към вратата, която разделяше лагера на две. Там стояха група есесовски офицери. В редиците ни плъзна слух: подбор!
Есесовците извършиха триажа. Слабите — наляво; тези, които могат да вървят добре — надясно.
Баща ми беше отпратен наляво. Затичах се след него. Есесовски офицер изкрещя зад гърба ми:
— Върни се тук!
Шмугнах се между останалите. Мнозина есесовци се втурнаха да ме открият, създавайки такава суматоха, че доста от хората, насочени наляво, успяха да застанат отново отдясно, а сред тях — аз и баща ми. Прогърмяха изстрели, паднаха няколко убити.
Изведоха ни всички от лагера. След половин час вървене пристигнахме насред поле, през което преминаваха релси. Трябваше да чакаме тук пристигането на влака.
Валеше гъст сняг. Имаше забрана да сядаме и да мърдаме.
Снегът почваше да образува дебел пласт върху нашите одеяла. Донесоха ни обичайната дажба хляб.
Нахвърлихме му се. На някой му хрумна да утоли жаждата си със сняг. Другите скоро го последваха. Тъй като нямахме право да се навеждаме, всеки беше извадил лъжицата си и ядеше натрупания сняг върху гърба на своя съсед. Залък хляб, лъжица сняг. Есесовците, които наблюдаваха тази гледка, се заливаха от смях.
Часовете минаваха. Очите ни се умориха от взиране в хоризонта, в търсене на спасителния влак. Пристигна чак много късно вечерта. Безкрайно дълъг влак, съставен от открити вагони за добитък. Есесовците ни наблъскаха вътре: по стотина души във вагон — толкова слаби бяхме! Когато качването приключи, конвоят потегли.

Изтегляне 0.91 Mb.

Сподели с приятели: