Книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването

Звънът на камбаната ни върна отново в реалността. Трябваше да отидем да си легнем. Връщахме се от много далеч. Вдигнах очи, за да зърна лицето на баща си, приведен над мен, да се опитам да уловя усмивката му или нещо,
което напомняше усмивка по изсъхналото, остаряло лице. Нищо подобно. Нямаше и сянка от изражението. Беше се предал.
Йом Кипур
16
. Денят на изкуплението.
Трябваше ли да постим? Въпросът се обсъждаше разгорещено. Постенето можеше да означава по-сигурна и побърза смърт. Тук се постеше през цялата година. Всеки ден беше Йом Кипур. Но някои настояваха, че трябва да постим именно защото беше опасно да го правим. Трябваше да покажем на Бог, че дори тук, в този тесен ад, бяхме способни да Го славим.
Аз не постех. Преди всичко, за да доставя удоволствие на баща си, който ми бе забранил да го правя. Но също така нямаше вече никаква причини да постя. Вече не приемах мълчанието на Бог. Поглъщайки канчето супа, аз съзирах в това действие бунт и протест срещу Него.
И загризах къшея хляб.
Усещах огромна празнина, зейнала дълбоко в сърцето ми.
Есесовците ни направиха хубав подарък за новата година.
Връщахме се от работа. Веднъж прекрачили вратите на лагера, доловихме във въздуха нещо необичайно.
Проверката продължи по-малко от друг път. Супата за вечеря беше раздадена набързо и погълната на мига с чувство на тревожно безпокойство.
Вече не бях в един и същи блок с баща ми. Бяха ме преместили в друга бригада, за строителство, където трябваше да мъкна тежки каменни блокове по дванайсет часа дневно. Старшият на моя нов блок беше германски евреин, нисък на ръст, с пронизващ поглед. Тази вечер той ни съобщи, че никой няма право да напуска блока след вечерната супа. На мига започна да обикаля страшната дума: подбор.
Знаехме какво означава това. Някой от есесовците щеше да дойде да ни огледа. Ако откриеше някой заслабнал,
някои „живи мощи“, както ние се изразявахме, щеше да запише номера му: годен за крематориума.
След супата се скупчихме между леглата. По-старите казваха:
— Имате късмет, че ви доведоха тук по-късно. Сега е направо истински рай в сравнение с това, което беше преди две години. Тогава Буна беше същински ад. Нямаше вода, нямаше одеяла, супата и хлябът бяха оскъдни.
Нощем спяхме полуголи, а беше минус трийсет градуса. Всеки ден събирахме стотици трупове. Работата беше много тежка. Днес си е направо един малък рай. Капотата имаха заповед всеки ден да убиват определен брой затворници.
И всяка седмица — подбор. Безмилостен подбор… Да, вие имате късмет.
— Достатъчно! Замълчете! — помолих аз. — Ще ни разкажете историите си утре или някой друг ден.
Те избухнаха в смях. Не току-така бяха ветерани.
— Страх ли те е? Ние също се страхуваме. Преди имаше защо.
Старците останаха в своите ъгли, неми, неподвижни, наплашени. Някои се молеха.
Трябваше да почакаме още час. След един час щяхме да узнаем присъдата: смърт или отсрочка.
А баща ми? Сетих се за него едва сега. Как щеше да премине през подбора? Беше толкова грохнал…
Старшият на нашия блок не беше напускал концентрационните лагери от 1933 година. Той вече беше минал през всички касапници, през всичките фабрики на смъртта. Към девет часа той застана насред блока.
— Achtung!
17
Моментално се възцари мълчание.
— Слушайте добре какво ще ви кажа (за пръв път чувах как гласът му трепери). След малко ще започне подборът. Трябва да се съблечете чисто голи. След това един по един да минете пред есесовските лекари. Надявам се, че всички ще успеете да преминете прегледа. Но вие също трябва да допринесете за успеха си. Преди да влезете в страничната стаичка, пораздвижете се, та да придобиете по-бодър вид. Недейте да вървите бавно, тичайте!
Тичайте сякаш Дяволът ви гони по петите! Не гледайте есесовците. Тичайте право напред!
Той замълча за миг, после добави:
— И най-важното: не се страхувайте!
Ето един съвет, в който много ни се искаше да се вслушаме.
Съблякох се и оставих дрехите си върху леглото. Тази вечер нямаше никаква опасност някой да ги задигне.
Тиби и Йоси, които смениха бригадата едновременно с мене, дойдоха и ми казаха:
— Да останем заедно. Така ще сме по-силни.
Йоси мърмореше нещо под носа си. Навярно се молеше. Не знаех, че Йоси е вярващ. Даже винаги съм си

мислел тъкмо обратното. Тиби, силно пребледнял, мълчеше. Всички затворници от блока стояха изправени до леглата си. Навярно така се изправят хората пред Страшния съд.
— Идват!…
Трима есесовски офицери бяха наобиколили прочутия доктор Менгеле — същия този, който ни беше приел в
Биркенау. Старшият на блока се насили да се усмихне и ни попита:
— Готови ли сте?
Да, бяхме готови. Есесовските лекари също. Доктор Менгеле държеше списък в ръката си: с нашите номера.
Даде знак на старшия на блока: „Можем да започваме!“. Сякаш ставаше дума за игра.
Първи премина „елитът“ на блока, Stubenelteste
18
, капотата, надзирателите, всички в отлична физическа форма,
разбира се!
След това дойде редът на обикновените затворници. Доктор Менгеле ги оглеждаше от главата до петите. От време на време отбелязваше някой номер. Изпълваше ме една-единствена мисъл: да не допусна да запише номера ми, да не допусна да види лявата ми ръка.
Пред мен останаха само Тиби и Йоси. Те преминаха. Имах време да осъзная, че Менгеле не беше записал номерата им. Някой ме побутна. Беше мой ред. Затичах се, без да поглеждам назад. Главата ми се въртеше: ти си кльощав, ти си слаб, ти си кльощав, подходящ за пещта… Тичането ми се струваше безкрайно, имах чувството, че тичам от години… Ти си прекалено кльощав, ти си прекалено слаб… Най-сетне пристигнах на края на силите си.
Поех си дъх, попитах Йоси и Тоби:
— Записаха ли ме?
— Не! — каза Йоси и добави с усмивка: — При всяко положение нямаше да успеят, ти тичаше толкова бързо…
Разсмях се. Бях щастлив. Прииска ми се да ги разцелувам. В този момент останалите нямаха значение! Не ме бяха записали.
Тези, чийто номер беше отбелязан, заставаха настрана, изоставени от всички. Някои ридаеха мълчаливо.
Есесовските офицери си отидоха. Появи се старшият на блока, лицето му отразяваше всеобщата ни умора:
— Всичко мина добре. Не се тревожете. На никого нищо няма да се случи. На никого…
Все още се опитваше да се усмихне. Един нещастен евреин, кльощав и сух, го запита горчиво с треперещ глас:
— Но, но, Blockalteste
19
, мен ме записаха!
Старшият на блока даде воля на гнева си: как така някой отказваше да му повярва!
— Какво означава това? Да не би да лъжа? Казвам ви веднъж завинаги: нищо няма да ви се случи! На никого!
Просто ви харесва да тънете в отчаяние, идиоти такива!
Иззвъня камбаната, която известяваше, че подборът е приключил в целия лагер.
С все сила се затичах към блок 36; срещнах баща си по пътя. Идваше при мен:
— Е? Мина ли?
— Да. А ти?
— Аз също.
С какво облекчение си отдъхнахме! Баща ми беше подготвил за мене подарък: половин дажба хляб, получена в замяна на парче каучук, намерено в склада, което можеше да послужи за направата на подметка.
Камбаната. Трябваше вече да се разделяме и да идем да си легнем. Всичко беше определяно от една камбана. Тя ми даваше заповеди и аз ги изпълнявах автоматично. Ненавиждах я. Когато ми се случваше да мечтая за един по- добър свят, представях си единствено свят без камбана.
Изминаха няколко дни. Вече не мислехме за подбора. Ходехме на работа както обикновено и товарехме тежки камъни във вагоните. Порциите бяха намалели: това беше единствената промяна.
Бяхме станали преди изгрев-слънце, както всеки ден. Раздадоха ни черно кафе и дажба хляб. Готвехме се да идем на обекта, както обикновено. Притича старшият на блока:
— Моля за тишина. Тук имам списък с номера. Ще ви ги прочета. Всички, които ще спомена, тази сутрин няма да ходят на работа: ще останат в лагера.
И той тихо прочете десетина номера. Бяхме разбрали: това са номерата от подбора. Доктор Менгеле не беше забравил.
Старшият на блока се отправи към стаята си. Десетина затворници го наобиколиха, вкопчиха се за дрехите му:
— Спасете ни! Вие ни обещахте… Искаме да отидем на обекта, все още имаме достатъчно сила за работа. Ние сме добри работници. Можем…, искаме…
Той се опита да ги успокои, да ги разубеди, да им обясни, че оставането в лагера не означава кой знае какво, че не е толкова трагично:
— Аз оставам тук всеки ден…

Това беше доста слаб аргумент. Той го почувства, не каза повече нито една дума и се затвори в стаята си.
Камбаната току-що бе отекнала.
— Стройте се в редици!
Сега нямаше голямо значение колко тежка бе работата. Най-важното беше да се отдалечим от блока, от пещта на смъртта, от центъра на Ада.
Видях баща ми да тича към мен. Внезапно ме обзе страх.
— Какво става?
Задъхан, той не успяваше да проговори.
— И на мене също… и на мене също… И на мене ми казаха да остана в лагера.
Бяха записали номера му, без да забележи.
— Какво ще правим? — попитах го разтревожен.
Но той искаше да ме успокои:
— Още не е сигурно. Още има шансове да го избегнем. Днес ще направят втори подбор… този път окончателен…
Мълчах.
Той чувстваше, че му остава малко време. Говореше бързо: искаше да ми каже толкова много неща. Оплиташе се в думите си, гласът му се давеше. Знаеше, че след няколко мига ще ми се наложи да тръгна. Щеше да остане сам,
съвсем сам…
— Ето, вземи този нож — каза ми той — вече нямам нужда от него. А на теб може да ти послужи. Вземи и тази лъжица. Не ги продавай. Бързо! Хайде, вземи каквото ти давам!
Наследството…
— Не говори така, татко. (Бях на път да избухна в ридания.) Не искам да говориш така. Запази си лъжицата и ножа. Ти имаш нужда от тях толкова, колкото и аз. Ще се видим отново тази вечер, след работа.
Той ме погледна с уморени и помътнели от отчаяние очи. И ми каза:
— Моля те… Вземи ги, направи това, за което те моля, синко. Нямаме време… Направи това, което ти казва баща ти.
Капото изкрещя заповед да тръгваме на работа с маршова стъпка.
Бригадата се насочи към вратите на лагера. Леви, десни! Хапех устни. Баща ми беше останал до блока, облегнат на стената. След това започна да тича, за да ни догони. Може би беше забравил да ми каже нещо… Но ние марширувахме прекалено бързо… Леви, десни!
Вече бяхме достигнали вратите. Брояха ни насред оглушителния шум от военната музика. Бяхме навън.
През целия ден вървях като в сън. Тиби и Йоси ми подхвърляха от време на време по някоя утешителна дума.
Капото също се опитваше да ме успокои. Днес ми дадоха по-лека работа. Късаше ми се сърцето. Колко добре се отнасяха с мен! Като към сирак. Мислех си: дори и сега татко продължава да ми помага.
Аз самият не знаех какво искам, дали денят да мине бързо, или да се проточи. Страхувах се, че вечерта ще се окажа сам. Колко хубаво щеше да бъде да си умра тук!
Най-сетне поехме по обратния път. Как ми се искаше да ни заповядат да тичаме!
Военният марш. Вратата. Лагерът.
Затичах се към блок 36.
Дали все още по земята се случват чудеса? Той беше жив. Беше преминал през втория подбор. Беше съумял да докаже своята полезност… Върнах му ножа и лъжицата.
Акива Друмер ни напусна, жертва на подбора. В последните си мигове вървеше между нас със стъклен поглед,
признавайки на всеки слабостта си: „Не издържам вече… Свърши се…“. Беше невъзможно да му повдигнем духа. Не слушаше това, което му казваха. Само повтаряше, че за него всичко е свършено, че не може повече да се бори, че не са му останали нито сили, нито вяра. Внезапно погледът му стана празен, очите му се превърнаха в две зейнали рани, в два бездънни кладенеца, изпълнени с ужас.
Той не беше единственият, изгубил вярата си в тези дни на подбор. Запознах се с един равин от малко полско градче, прегърбен старец с постоянно треперещи устни. Молеше се през цялото време — в блока, на обекта, в строя.
Рецитираше по памет цели страници от талмуда, обсъждаше ги на глас, задаваше въпроси и си отговаряше. Един ден се обърна към мен:
— Свършено е. Бог вече не е с нас.
И сякаш се беше разкаял, че произнесе тези думи толкова хладно и рязко, затова добави с приглушен глас:
— Знам. Нямаме право да говорим такива неща. Знам го много добре. Човекът е прекалено малък, прекалено нищожен и незначителен, за да разбере неведомите пътища на Бога. Но какво да сторя? Не съм мъдрец, не съм

праведник, не съм светец. Аз съм обикновено човешко създание от плът и кръв. Понасям адските мъки с душа и тяло. Също така имам очи, за да видя какво се върши тук. Къде е Божието милосърдие? Къде е Бог? Как мога да вярвам, как човек може да вярва в този милосърден Бог?
Клетият Акива Друмер, ако можеше да продължи да вярва в Бог, да вижда в тази Голгота пратени от Бога изпитания, навярно щеше да премине благополучно през подбора. Но в момента, в който беше доловил първите пропуквания във вярата си, той беше изгубил своите основания да се бори и беше започнал да агонизира.
По време на подбора той вече беше обречен предварително и сам положи врата си пред палача. Само ни помоли:
— След три дни вече няма да съм на този свят… Прочетете Кадиш за мен.
Обещахме му: след три дни, когато видим да се издига димът от комина, да си спомним за него. Да се съберем десетина души и да отслужим специална служба. Всички негови приятели да прочетат Кадиш.
И тогава той пое към болницата с почти уверена стъпка, без да поглежда назад. Очакваше го линейка, за да го отведе в Биркенау.
Бяха страшни дни. Получавахме повече удари, отколкото храна, претрепвахме се от работа. И три дни след заминаването му забравихме да прочетем Кадиша.
Настъпи зимата. Дните станаха къси, а нощите — почти непоносими. В ранните утринни часове леденият вятър ни шибаше като камшик. Раздадоха ни зимни дрехи: малко по-дебели раирани куртки. Старите откриха и тук повод за шега:
— Сега наистина ще усетите вкуса на лагера!
Тръгвахме на работа както обикновено, с премръзнали тела. Камъните бяха толкова студени, при докосването им ни се струваше, че ръцете ни залепват за тях. Но човек свиква с всичко.
На Коледа и Нова година не работихме. Имахме право на по-гъста супа.
Към средата на януари дясното ми стъпало започна да се подува от студа. Не можех вече да стъпвам на него.
Отидох на преглед. Лекарят — прочут еврейски медик и затворник също като нас, беше категоричен:
— Трябва да се оперира! Ако изчакаме, ще се наложи ампутация на пръстите и може би на крака до коляното.
Само това ми липсваше! Но нямах избор. Лекарят беше насрочил операцията, нямаше място за обсъждане.
Дори бях доволен, че той взе решението.
Сложиха ме на легло, застлано с бели чаршафи. Бях забравил, че хората спят на чаршафи.
Болницата съвсем не беше лоша: имахме право на хубав хляб и по-гъста супа. Нямаше камбана, нямаше проверка, нямаше работа. От време на време успявах да изпратя хляб на баща си.
До мен лежеше унгарски евреин, покосен от дизентерия. Кожа и кости, с угаснал поглед. Чувах само гласа му:
това беше единственият признак на живот. Откъде намираше сили да говори?
— Не бързай да се радваш, малкият. Тук също има подбор. Дори по-често, отколкото навън. Германия не се нуждае от болни евреи. Германия не се нуждае от мене. Със следващия конвой ще ти докарат нов съсед. Чуй ме и последвай съвета ми: напусни болницата преди подбора!
Тези думи, които сякаш идваха изпод земята, от едно безлико същество, ме изпълниха с ужас. Да, несъмнено,
болницата беше доста тясна и ако тези дни докараха нови болни, трябваше да се намери място за тях.
Но може би моят безлик съсед, страхуващ се, че ще е измежду първите жертви, просто искаше да ме прогони, за да се освободи леглото ми и самият той да получи шанс за оцеляване. Може би искаше само да ме уплаши. Ами ако казваше истината? Реших да изчакам събитията.
Лекарят дойде да ми съобщи, че ще ме оперират на другия ден.
— Не се страхувай — добави той — всичко ще мине добре.
В десет часа сутринта ме отведоха в операционната зала. „Моят“ лекар беше там. Това ме успокои. Чувствах, че в негово присъствие нищо лошо не би могло да ми се случи. Всяка негова дума беше утеха за мен и всеки негов поглед ми вдъхваше надежда.
— Малко ще те заболи — каза ми той — но това ще мине. Стисни зъби.
Операцията продължи цял час. Не ме приспаха. Не изпусках лекаря от очи. След това усетих, че губя свяст…
Когато дойдох на себе си и отворих очи, първо видях безкрайна белота, чаршафите си, а след това зърнах лицето на лекаря, надвесено над мен:
— Всичко мина добре. Смелчага си ти, малкият. Сега ще останеш тук две седмици, ще си починеш колкото трябва и всичко ще бъде наред. Храни се добре, дай покой на тялото и нервите си…
Аз само следях движенията на устните му. Едва разбирах какво ми говори, но боботещият му глас ме успокояваше. Внезапно ме изби студена пот: не си усещах крака! Нима го бяха ампутирали?
— Докторе — промълвих аз — докторе?

— Какво има, малкия?
Не събирах смелост да го попитам.
— Докторе, жаден съм…
Той нареди да ми донесат вода. Усмихваше се. Готвеше се да излезе, за да преглежда други болни.
— Докторе?
— Какво?
— Мога ли все още да си служа с крака си?
Той престана да се усмихва. Обзе ме страх. Каза ми:
— Малкият, имаш ли ми доверие?
— Пълно доверие, докторе.
— Е добре, чуй сега: след петнайсет дни ще си напълно възстановен. Ще можеш да ходиш като всички останали. Стъпалото на крака ти се беше напълнило с гной. Наложи се единствено да спукаме този джоб. Не сме ти ампутирали крака. Ще видиш, след петнайсет дни ще се разхождаш като всички останали.
Нямаше какво друго да направя, освен да изчакам петнадесет дни.
Но още на другия ден след моята операция в лагера се разнесе слух, че ненадейно фронтът се бе приближил.
Говореше се, че Червената армия напредва към Буна: вече ставаше въпрос за часове.
Бяхме свикнали с този род слухове. Не за първи път някой лъжепророк известяваше установяването на световен мир, преговори с Червения кръст за нашето освобождение или подобни бръщолевеници… И ние често им вярвахме… Това си беше инжекция с морфин.
Но изглежда, този път пророците бяха по-сериозни. Последните нощи бяхме чули оръдията в далечината.
Тогава моят безлик съсед рече:
— Не се оставайте да ви залъгват с илюзии. Хитлер е преценил добре как да изтреби до крак всички евреи,
преди часовникът да отброи дванайсетия час, така че те да не могат да чуят сетния удар.
Аз избухнах:
— Какво искате да кажете? Да не би да трябва да считаме Хитлер за пророк?
Гаснещият му, застинал поглед придоби съсредоточен израз. Накрая изрече с тих глас:
— Имам повече доверие в Хитлер, отколкото в когото и да било другиго. Той единствен удържа на обещанията си, на всичките си обещания по отношение на еврейския народ.
Следобедът на същия ден, около четири часа, както обичайно камбаната призова всички старши на блокове на доклад.
Завърнаха се сломени. Успяха да размърдат устни само, за да произнесат една-единствена дума: „Евакуация“.
Лагерът щеше да бъде опразнен и ни изпращаха в тила. Къде? Някъде навътре в Германия. В други лагери: не е като да нямаше.
— Кога?
— Утре вечер.
— Може би руснаците ще пристигнат преди това…
— Възможно е.
Всички добре разбирахме, че това беше невъзможно.
Лагерът се беше превърнал в кошер. Хората тичаха, надвикваха се едни други. Във всички блокове кипеше подготовка за поемане на път. Бях забравил за болния си крак. Един лекар влезе в отделението и обяви:
— Утре, веднага след падането на нощта, лагерът поема на път. Блок подир блок. Болните могат да останат в лечебницата. Те няма да бъдат евакуирани.
Тази новина ни наведе на размисли. Дали есесовците щяха да оставят стотици затворници да се излежават в болничните блокове в очакване на своите освободители? Щяха ли да позволят на евреите да дочакат дванайсетия час? Очевидно не.
— Всички болни ще бъдат разстреляни — каза безликият човек. — И с последна партида ще бъдат хвърлени в крематориума.
— Навярно лагерът е миниран — отбеляза друг. — Веднага щом приключи евакуацията, всичко ще бъде взривено.
Колкото до мен, не мислех за смъртта, но не исках да се отделям от баща си. Ние бяхме изстрадали заедно вече

толкова много: не беше моментът да се разделим.
Изтичах навън, за да го потърся. Снегът беше дълбок, прозорците на блоковете — покрити със скреж. С едната обувка в ръка — тъй като не можех да обуя десния си крак, тичах, без да усещам нито болката, нито студа.
— Какво ще правим?
Баща ми не отговори.
— Какво ще правим, татко?
Беше потънал в мислите си. Изборът беше в ръцете ни. Поне веднъж можехме сами да решим съдбата си. Да останем и двамата в болницата, където можех да го вкарам като болен или като санитар с помощта на моя лекар.
Или пък да последваме останалите.
Бях твърдо решен да последвам баща си, където и да е.
— Е, какво ще правим, татко?
Той мълчеше.
— Да вземем да се евакуираме с останалите — казах му аз. Той не отговори. Гледаше крака ми.
— Мислиш ли, че ще можеш да вървиш?
— Да, така мисля.
— Надявам се, че няма да съжаляваме за избора си, Елиезер.
След войната узнах съдбата на онези, които бяха останали в болницата. Те просто бяха освободени от руснаците девет дни след евакуацията.
Повече не се върнах в болницата. Отправих се към моя блок. Раната ми се беше отворила и кървеше: снегът под стъпките ми аленееше.
Старшият на блока раздаваше двойни дажби хляб и маргарин за из път. Можехме да вземем колкото си искаме дрехи и куртки от склада.
Беше студено. Легнахме си.
Последната нощ в Буна. Още една последна нощ. Последната нощ вкъщи, последната нощ в гетото, последната нощ във вагона и сега — последната нощ в Буна. Колко още време животът ни щеше да се точи от една „последна нощ“ към друга?
Не успях да мигна. През заскрежените стъкла проблясваха червени светлини. Гърмежите на оръдията раздираха нощната тишина. Колко близо бяха руснаците! Между тях и нас се простираше една нощ — нашата последна нощ.
Шепнехме си по леглата: с малко повече късмет руснаците ще бъдат тук преди евакуацията. Все още таяхме надежда.
Някой се провикна:
— Опитайте се да поспите. Съберете сили за пътуването.
Това ми напомни последните заръки на мама в гетото.
Така и не успявах да заспя. В крака си усещах пареща болка.
На сутринта лагерът изглеждаше напълно различен. Затворниците се появиха в странни облекла: човек би казал като на маскарад. Всеки беше навлякъл по няколко ката дрехи едни върху други, за да се предпази от студа. Клети пътуващи шутове, по-широки, отколкото високи, по-скоро мъртви, отколкото живи, клети клоуни, чиито призрачни лица се подаваха изпод катовете затворнически дрехи! Палячовци.
Опитвах се да намеря по-широка обувка. Напразно. Разкъсах едно одеяло и увих ранения си крак. След това обиколих лагера в търсене на допълнителен хляб и някакви картофи.
Някои казваха, че ни отвеждат в Чехословакия. Не, в Грос-Розен. Не, в Глайвиц. Не, в…
Два часа следобед. Снегът продължаваше да трупа.
Сега часовете минаваха бързо. Почна да се здрачава. Денят чезнеше в сивотата.
Внезапно старшият на блока се сети, че бяхме забравили да почистим след себе си. Той заповяда на четирима затворници да измият паркета… И то един час преди напускането на лагера! Защо? За кого?
— За освободителната армия! — извика той. — Да знаят, че тук са живели хора, а не свине.
Значи ние бяхме хора? Блокът беше основно почистен, лъснат и в най-отдалечените ъгълчета.
В шест часа камбаната почна да бие. На умряло. Погребението. Шествието се готвеше да потегли.
— Строй се в редици! Бързо!
За няколко мига всички бяхме строени в редици, по блокове. Нощта току-що бе паднала. Всичко беше наред и вървеше по план.
Прожекторите светнаха. Стотици въоръжени есесовци надойдоха от тъмнината, придружени от овчарски кучета. Не спираше да вали сняг.
Вратите на лагера се отвориха. От другата страна нощта сякаш беше още по-тъмна.

Първите блокове тръгнаха.
Ние чакахме. Трябваше да изчакаме излизането на петдесет и шест блока преди нашия. Беше много студено. В
джоба си имах две парчета хляб. С какъв апетит само бих ги излапал! Но нямах правото на това. Не сега.
Наближаваше нашият ред: блок 53…, блок 55…
— Блок 57, ходом марш!
Снеговалежът не спираше.

Изтегляне 0.91 Mb.

Сподели с приятели: