Когато тялото казва не
Кое предизвиква този бунт в тялото?
Изтегляне 2.65 Mb.
|
| Кое предизвиква този бунт в тялото?
Учебниците по медицина разглеждат проблема изцяло от позицията на биологията. В някои редки случаи за причинители се сочат токсините, а като цяло се смята, че водеща роля има генетичната предразположеност. Медицинската практика се основава на тази изцяло материалистична теория. Нито специалистите, нито аз – нейният семеен лекар, дори сме си помисляли да вземем под внимание какво в личните преживявания на Мери би могло да е довело до това боледуване. Никой от нас не проявяваше любопитство за психологичното ѝ състояние преди появата на проблема и не се питахме как то е повлияло на развитието на болестта и изхода от нея. Ние се занимавахме само със симптомите по тялото – давахме лекарства срещу възпаленията и болката, оперирахме за отстраняване на гангренозната тъкан и за подобряване на кръвния поток, пращахме я на физиотерапия за възстановяване на подвижността. Един ден интуицията ми подсказа, че Мери трябва да бъде изслушана. Затова ми хрумна да си уговорим едночасова среща, за да може да ми разкаже повече за себе си и живота си. Тя беше напълно откровена. Под нейната смиреност и нерешителност се криеше изобилие от потискани емоции. Оказа се, че Мери е била малтретирана като дете, изоставяна и подхвърляна от едни приемни семейства на други. Тя си спомни как на седем години се е сгушвала с по-малките си сестрички на тавана, докато пияните ѝ осиновители крещяли и се биели отдолу. „Много се страхувах по онова време – призна тя. – Но бях най-голямата и трябваше да защитавам сестрите си. Мен нямаше кой да ме пази.“ Мери не беше споделяла тези неща с никого, дори със съпруга си, с когото живееше от двадесет години. Тя се беше научила да крие чувствата си за всичко от хората, включително и от самата себе си. Всяка изява на лично мнение, уязвимост или любопитство по време на детството е могла да я изложи на опасност. Нейната сигурност идваше от съобразяването с чуждите чувства и никога с нейните собствени. Беше в клопката на една роля, наложена ѝ като дете, и не съзнаваше, че и тя има право на внимание, да бъде изслушвана и да се грижат за нея. Мери се описваше като неспособна да отказва. Приемаше за свое задължение да бъде във вечна услуга на другите. Даже когато болестта ѝ стана много мъчителна, предимно се безпокоеше за съпруга си и за порасналите си деца. Дали чрез склеродермията нейното тяло не беше намерило начин да отхвърли това всеотдайно покорство? Вероятно тялото ѝ правеше онова, което умът не смееше – бореше се с безмилостното задължение на Мери да бъде в услуга на другите, което някога ѝ е било наложено като дете, а сама си беше вменила като възрастна. Предполагах същото и когато писах за нея в първата си статия за медицинската рубрика на “The Globe and Mail” през 1993 г.: „Ако не се научим да казваме „не“, тялото ни може да го стори вместо нас.“ За статията се позовавах на медицинска литература, разискваща въпроса за влиянието на стреса върху имунната система. Но схващането, че начините, по които хората се справят с емоциите си, могат да бъдат причина за появата на склеродермия или друго хронично заболяване, е анатема за мнозина лекари. Една ревматоложка от канадска болница беше изпратила язвително писмо до редактора, в което осъждаше както материала ми, така и самия вестник, защото го е публикувал. Според нея съм бил неопитен и не съм направил проучвания. Не е изненадващо, че специалистите отричат връзката между тялото и съзнанието. Навикът да разцепваме на две онова, което е една цялост, се вижда и в отношението ни към здравето и болестите. Опитваме се да разберем тялото, като го отделяме от разума. Искаме така да гледаме на хората – били те здрави или болни – сякаш съществуват в изолация от средата, в която растат, живеят, работят, играят, обичат и умират. Това са дълбоко вкоренените предразсъдъци на ортодоксалната медицина, които повечето лекари приемат безкритично по време на следването си, а след това ги пренасят и в практиката си. За разлика от много други науки, медицината тепърва трябва да усвои важния урок за теорията за относителността на Айнщайн. А именно, че гледната точка на наблюдателя обуславя изводите от наблюдението. Както отбелязва чешко-канадският изследовател на стреса Ханс Селие, сборът от предразсъдъците на учения едновременно определя и ограничава онова, което той или тя е способен да открие. Авторът пише в книгата си „Стресът на живота“ следното: „Повечето хора не осъзнават напълно до каква степен същността на научното изследване и изводите от него зависят от личното гледище на изследователя. Днес, когато науката и учените имат особено важна роля, на този съществен факт трябва да се обърне специално внимание.“1 В това свое откровение Селие, който също е лекар, е казал една истина, която дори днес, повече от четвърт век след написването ѝ, малцина проумяват. Колкото по-профилирани стават лекарите, толкова повече знаят за даден орган, но и толкова по-малко разбират човека, в когото се намира въпросният орган. Хората, които интервюирах за тази книга, ми споделяха почти единодушно, че техните лекуващи и семейни доктори не са се опитвали да разберат личната, емоционалната страна от живота на своите пациенти. Освен това се е долавяло и нежелание от страна на специалистите да се водят разговори на такива теми. След като разговарях с мои колеги за същите тези пациенти, открих, че дори след дълги години на лечение лекарят може да остане изцяло незапознат с живота и проблемите на болния, а да е наясно само с тесните граници на заболяването. Целта на тази книга е да опише влиянието на стреса върху здравето. И най-вече на скрития стрес, който е във всеки от нас. Той е скрит толкова надълбоко и така се е сраснал с нас, че го чувстваме като неразделна част от себе си. Въпреки че ще изложа много научни доказателства, книгата е насочена за широк кръг от читатели и нейната сърцевина, поне според мен, са индивидуалните случаи, които ще имам възможност да разкажа по-нататък. Осъзнавам, че тези случаи няма да бъдат убедителни за онези, които смятат подобни доказателства за смехотворни. Трудно е да се отрече огромната полза за човечеството от съвестното приложение на научните методи. Но не всяка съществена информация може да се потвърди при лабораторни или статистически анализи. Не всички аспекти на заболяването могат да бъдат сведени до факти, които подлежат на проверка от втори специалист или по строгите научни методи. Иван Илич пише в своята книга „Предели за медицината“: „Медицината може да ни каже толкова за същността на оздравяването, страданието и смъртта, колкото химичният анализ може да ни запознае с естетичните качества на керамичното изделие.“ Като отричаме проницателността на хората и техния опит, а се придържаме само към общоприетите знания, сами си налагаме по-ограничения светоглед. Определено имаме какво да наваксаме. Още през 1892 г. канадецът Уилям Ослър, един от най-добрите лекари на всички времена, е подозирал, че ревматоидният артрит, който е свързан със склеродермията, вероятно е болест, причинявана и от стрес. Днешните ревматолози изцяло пренебрегват това прозрение, въпреки че за изминалите 110 години, откакто Ослър е написал своя труд, са събрани доста научни доказателства в негова подкрепа. Ето докъде ограниченият научен подход е довел медицинската практика. Приемайки модерната наука за последната инстанция, решаваща здравословните ни проблеми, ние сякаш бързаме да отхвърлим познанията от по-старо време. Както е отбелязал американският психолог Рос Бък, до появата на съвременната медицинска технология и на научната фармакология лекарите обикновено са прибягвали до плацебо ефекта. Те са поощрявали вярата на пациента, че има способност за самолечение. За да има добър резултат, докторът е трябвало да изслушва пациента си, да спечели доверието му и да следва собствената си интуиция. Това са качествата, които лекарите изглежда са загубили, откакто привикнахме да се осланяме изцяло на „обективните“ данни, диагнозите на електронни машини и „научните“ методи за лечение. Затова излиянията на онази ревматоложка не са никак неочаквани. Истински ме изненада едно друго писмо до редактора, което дойде няколко дни след публикацията ми и беше в моя подкрепа. То беше от Ноел Б. Хършфийлд, професор по медицина от университета в Калгари. Той пише: „Новата научна дисциплина психоневроимунология вече разполага с категорични доказателства, признати от учени от редица области, че съществува тясна връзка между мозъка и имунната система… Съвкупността от емоции у даден човек и отношението му към продължителен стрес действително могат да доведат до различни заболявания, които медицината лекува, без да е способна да обясни произхода им. Такива са склеродермията, както и повечето от ревматичните болести, чревните възпаления, диабета, множествената склероза и безчет други проблеми от всяка област на медицината.“ Изненадващото в това писмо беше съществуването на нова област в медицината. Какво представлява психоневроимунологията? Както се оказа, това е наука за взаимодействията между разума и тялото, а също и за неразрушимото единство на емоциите и физиологията в развитието и живота на човека по време на здраве и боледуване. С тези обезсърчаващо сложни думи просто се казва, че тази дисциплина изучава начините, чрез които психиката ни (разумът ни и съвкупността му от емоции) си взаимодейства с нервната система на нашето тяло. Двете образуват основната връзка с имунната ни система. Новата наука е наричана и психоневроимуноендокринология, за да се наблегне, че ендокринната (хормоналната) система също е част от механизма, чрез който тялото ни изразява даден проблем. Едно новаторско проучване показва как тези връзки работят дори на клетъчно ниво. Ние тепърва откриваме научната основа на онова, което сме знаели преди, но сме забравили, за наше най-голямо съжаление. През изминалите векове мнозина лекари са разбирали, че емоциите играят ключова роля като причинители на заболявания или пък спомагат за възстановяването на здравето. Те са правели изследвания, писали са книги и са се опълчвали срещу господстващите течения в медицината, но винаги техните идеи, проучвания и теории са изчезвали като в медицински Бермудски триъгълник. Познанията за връзките между съзнанието и тялото, придобити от предишните поколения лекари и учени, са изчезнали безследно, все едно никога не са съществували. В августовския брой на “New England Journal of Medicine” от 1985 г. се казва с типичната академична самонадеяност, че „вече е време да се отхвърлят окончателно фантасмагоричните представи, че болестите са пряк резултат от състоянието на съзнанието.“2 Подобни съждения отдавна не служат за довод. Психоневроимунологията, за която пише в своето писмо д-р Хършфийлд, се е доказала, въпреки че някои от теориите на тази наука тепърва ще трябва да се борят за място в медицинската практика. Един бегъл поглед към заглавията от библиотеките или към сайтовете в интернет е достатъчен да ни убеди, че количеството на статии, книги и учебници, разглеждащи новите теории, се увеличава лавинообразно. Информацията вече достига до мнозина и чрез романите и списанията. Широката публика в много отношения дори е по-напред с материала, тъй като, за разлика от специалистите, не е обременена от остарели схващания. Например за хората без предварителна подготовка е по-безпроблемно да приемат, че не могат да разделят тъй самонадеяно тялото от съзнанието и че изумителният човешки организъм е нещо повече от някаква си съвкупност на съставни части. Нашата имунна система не е изолирана от ежедневните ни преживявания. Установено е, да речем, че имунната защита при иначе здрави младежи е потисната по време на тежки изпитни сесии. Още по-вероятни са здравословните проблеми при най-самотните студенти, които са в особено рискова група. Самотата се свързва и с един документиран случай на понижена имунна активност при група хоспитализирани психично болни. Дори да нямаше други примери от подобни изследвания – а има предостатъчно – е редно да се замислим за трайните последици от хроничния стрес. Напрежението покрай изпити определено е временно явление, но много хора несъзнателно прекарват целия си живот сякаш са под непрекъснатия поглед на властна и претенциозна изпитна комисия, чиито изисквания трябва да бъдат покрити на всяка цена. Не са малко и онези, които, макар и да не живеят сами, имат емоционално неравностойни връзки, не задоволяващи напълно потребностите им. Изолацията и стресът оказват влияние и върху хората, които вероятно са убедени, че водят щастлив живот. Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|