Когато тялото казва не
Изтегляне 2.65 Mb.
|
| Какво все пак е стресът?
Селие е ученият, който налага думата с днешното ѝ значение. С насмешка описва как “der stress”, “le stress” и “lo stress” са навлезли съответно в немския, френския и италианския език. Той разбира стреса като биологично явление – поредица от всеобхватни процеси в тялото, независими от това, дали са осъзнати. Стресът предизвиква видими и невидими вътрешни промени, които настъпват, щом организмът усети, че благосъстоянието му е застрашено. Въпреки че нервното напрежение може да се яви като компонент на стреса, човек може да бъде стресиран и без да се чувства напрегнат. От друга страна, е възможно изпитването на напрежение, без да се задейства физиологичният механизъм на стреса. В търсенето на дума, която покрива значението на физичните промени, които е наблюдавал при експериментите си, Селие се натъква на „термина стрес, който отдавна е в употреба в разговорния английски език, особено като жаргон сред инженерите, със смисъла на сила, действаща срещу съпротивление“. Той дава пример с промените в ремъка, които настъпват след неговото разтягане, и със стоманената пружина, на която се оказва натиск. Част от тези промени могат да се видят и с просто око, но други се забелязват само чрез наблюдение под микроскоп. Аналогиите, които прави Селие, чудесно илюстрират главната идея – че силният стрес настъпва, когато изискванията към тялото станат твърде големи и то вече не може да ги понесе. Ремъкът се къса с плющене, а пружината се деформира. Активирането на стреса може да бъде предизвикано от физически проблем като инфекция или нараняване. Той може да дойде и след емоционална травма или само от заплахата за такава, била тя реална или въображаема. Последиците от стреса настъпват и когато опасността е извън съзнателните възприятия на човека или той си мисли, че е стресиран по „добър“ начин. Преди няколко години на 47-годишния инженер Алън му поставили диагнозата рак на хранопровода. Той говори именно за „добър стрес“, докато описва своя тъжен и самотен живот през годината преди да открият злокачествените образувания. Този „добър стрес“ не само го съсипал здравословно, но отклонил и вниманието му от болезнените проблеми, които също били постоянен фактор за назряващата бъркотия в организма му. Долната част на хранопровода му била отстранена заедно с горната част на стомаха, тъй като туморът успял да се разпространи и там. Ракът засегнал и няколко лимфни възли извън корема, затова Алън трябвало да премине през пет курса химиотерапия. Белите му кръвни телца така намалели, че още един курс щял да го убие. Шокът от диагнозата бил огромен, тъй като мъжът не пушел и не пиел, а винаги смятал, че води природосъобразен живот. От дълго време обаче си мислел, че има „слаб стомах“. Често страдал от лошо храносмилане и парене, което е симптом за попадането на стомашни киселини в хранопровода. За разлика от стомаха, повърхността на хранопровода не може да издържа на постоянното къпане с разяждаща солна киселина. Една мускулна клапа между двата органа и сложен неврологичен механизъм следят за нормалното преминаване на храната от гърлото към стомаха, без да позволяват на киселините да се изкачват нагоре. Когато тази система хронично не функционира нормално, се уврежда повърхността на хранопровода, правейки го предразположен към злокачествени образувания. Алън не обича да се оплаква и само веднъж споменал пред лекари за стомашните си проблеми. Той мисли бързо, говори бързо, въобще прави всичко бързо. Всъщност беше убеден, при това напълно, че лошото му храносмилане се дължи на навика да хапва на крак. Но прекаленото отделяне на киселини заради стрес и недобрият контрол от страна на автономната нервна система също играят роля за неговото заболяване. Както загатва името, автономната част на нервната система е извън съзнателното ни управление. Тя е отговорна за много от самостоятелните функции на тялото: сърдечния ритъм, дишането и мускулните контракции на вътрешните органи. Попитах Алън дали е чувствал стрес в периода преди да му поставят диагнозата. „Да. Бях подложен на стрес, но той се дели на два типа. Има лош стрес и добър стрес.“ Според неговата преценка, „лошият стрес“ идвал от липсата на пълноценни интимни отношения с Шели, за която е женен от десет години. В това той вижда и основната причина двамата да нямат деца. „Просто тя си има някакви много сериозни проблеми. Неспособна е да отвръща на ласките и романтичните ми жестове, затова не получавам всички онези неща, от които се нуждая. Постепенно загубих надежда за брака ни, а кулминацията беше появата на рака. Винаги съм усещал, че тази мъка ме поболява.“ А „добрият стрес“, според виждането на Алън, идвал от службата му. През последната година преди да открият тумора му той работел по единадесет часа на ден и по седем дни в седмицата. Попитах го дали някога е отказвал нещо. – Никога. Даже обичам да ме молят за услуги. Рядко съм съжалявал, че се отзовавам. Харесва ми да върша това-онова, да съм ангажиран. Само да ме потърсят и съм насреща! – Ами след като се разболя? – Научих се да отказвам. Постоянно казвам „не“. Живее ми се! Мисля, че да се научиш да казваш „не“ е важно за оздравяването. Преди четири години ми дадоха 15 процента шанс за оцеляване. Направих съзнателния избор да живея и си поставих срокове от пет и седем години. – Какво имаш предвид? – Ако доживея до петата годишнина от операцията, за мен ще е чудо. Иначе този срок ми хрумна съвсем спонтанно. Мисля си обаче, че ще надхитря смъртта и с още две години. А вече след седмата… – Да не ми намекваш, че след седмата година ще се върнеш към неразумния начин на живот? – Да, бих могъл. Не знам. – Правиш голяма грешка! – Вероятно е така, но друг път ще го обсъждаме. Сега съм добро момче. Ама наистина! Казвам „не“ на всички. Преживяването на стрес преминава в три компонента. Първият е събитието – физическо или емоционално, – което организмът възприема като заплаха. Това е стресовият фактор, наричан още стресор. Вторият е свързан с анализиращата система, която възприема и интерпретира информацията от стресора. В случая с човешките същества тази анализираща система е нервната, в частност мозъкът. Последният компонент е противодействието на стреса, което може да бъде физиологично или под формата на поведенческо приспособяване към доловената заплаха. Веднага забелязваме, че определянето на даден стресор зависи от анализиращата система, която му прикача дадено значение. Ужасът от земетресение се възприема като пряка заплаха от много организми, но не и от бактериите. Загубата на работа е далеч по-стресова за един чиновник, който живее със семейството си от месец за месец, отколкото за опитния бизнесмен, който може да превърне всичко около себе си в злато. От важно значение също са индивидуалният характер и моментното психологическо състояние на човека, когото стресорът атакува. Макар и материално осигурен, опитният бизнесмен също може да е податлив на жесток стрес при служебен провал, особено ако неговото самочувствие и чувство за пълноценност зависят от положението му във фирмата. Друг човек на негово място не би преживял същата ситуация толкова тежко, ако намира опора в семейството си, контактите с приятели или в стремежа си към духовно усъвършенстване. Загубата на работата за първия ще е огромен проблем, а вторият ще види в събитието шанс за нови благоприятни възможности. Всяко стресово събитие е уникално към момента, в който настъпва, но има своя резонанс от миналото. Интензивността му и последиците от него зависят от редица фактори, свързани с индивидуалния характер на всеки човек. Това, което определя кое е стрес за нас, е въпрос на лично предразположение и нещо повече – на лична предистория. Селие установява, че стресът засяга преимуществено три типа органи или тъкани в тялото: в хормоналната система видими промени настъпват в надбъбречните жлези; засегнати в имунната система са далакът, тимусът и лимфните жлези; чревните стени на храносмилателната система. При аутопсии на плъхове със стрес се виждат уголемени надбъбречни жлези, свити лимфни органи и възпалени черва. Всички тези последици се причиняват от централната нервна система и от хормоните. В тялото ни циркулират многобройни хормони – разтворими химични вещества, оказващи влияние върху работата на органите, тъканите и клетките. Произвеждат се в жлезите с вътрешна секреция, а чрез кръвообращението достигат до даден орган и оказват влияние върху работата му. При заплаха хипоталамусът в мозъчния ствол отделя кортикотропин – освобождаващ хормон (CRH), който изминава краткото разстояние до хипофизата – малка жлеза с вътрешна секреция, закрепена за костите в основата на черепа. Стимулирана от CRH, хипофизата на свой ред отделя адренокортикотропен хормон (ACTH). Кръвта пренася ACTH до надбъбречните жлези, които са малки органи, скрити в мастната тъкан върху бъбреците. Там ACTH стимулира производството на хормони от кората на надбъбречните жлези. Така се стига до секрецията на кортикоидни хормони (от “cortex” – кора), като най-важният от тях е кортизолът. По един или друг начин той въздейства на почти всяка тъкан в тялото – от мозъка до имунната система и от костите до червата. С помощта на кортизола работи и безкрайно сложната система, извършваща физиологични проверки и балансиране, чрез която тялото организира своята реакция на стреса. Първата задача на този хормон е да ограничи противодействието на стреса, като понижи имунната активност и я поддържа в безопасни граници. Функционалната връзка между хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните жлези се нарича ендокринна ос. Тя е центърът на телесния стресов механизъм. Участва в много от хроничните състояния, които ще разгледаме в по-нататъшните глави. Тъй като хипоталамусът и мозъчните центрове, които обработват емоциите, имат двупосочна комуникация помежду си, емоциите упражняват директното си влиянието над имунната система и органите именно чрез ендокринната ос. Според Селие уголемяването на надбъбречните жлези, свиването на лимфоидната тъкан и язвите по червата се дължат на завишеното влияние на ACTH върху надбъбречните жлези, потискащия ефект на кортизола върху имунната система и способността му да допринася за образуването на язви по червата. Много пациенти, които взимат лекарства със съдържание на кортизол за проблеми като, да речем, астма, колит, артрит или рак, са изложени на риск от стомашно-чревно кървене. Затова може да се наложи да взимат и други медикаменти за предпазване от появата на язва. Именно кортизолът е една от причините при хроничен стрес да сме по-податливи към това заболяване, но той сериозно допринася и за изтъняването на костите. При депресираните хора този хормон се произвежда в големи количества, вследствие на което, особено при стресирани и потиснати жени в постменопаузата, може да се стигне до развитието на остеропороза. Разбира се, това повърхностно описание на последиците от стреса е неизчерпателно, тъй като той включва в себе си и засяга практически всяка тъкан в тялото. Както отбелязва Селие, „дори непълното скициране на противодействието на стреса ни принуждава да споменем мозъка и нервите, хипофизата, надбъбречните жлези, бъбреците, кръвоносната система, съединителната тъкан, щитовидната жлеза, черния дроб и белите кръвни телца, но също и да посочим разнообразните взаимоотношения между тях“23. Стресът въздейства върху много клетки и тъкани в имунната система, които не са били добре изучени по времето, когато Селие е правил новаторското си проучване. Немалка роля в реакцията на организма към заплахата играят още сърцето, белите дробове, скелетните мускули и емоционалните центрове в мозъка. За да се запази вътрешното ни равновесие, е нужно адекватно противодействие на стреса. Това противодействие няма универсални характеристики. Може да се задейства като отговор на всяка атака – физична, биологична, химична или психологична – но и само при съзнателното или несъзнателно усещане за някаква заплаха. Същността на заплахата представлява дестабилизацията на хомеостазата – състоянието на дадена система (например човешкия организъм), при което отделните елементи запазват относително стабилно равновесие и функционират нормално. За улеснение на противодействието, било то борба със заплахата или бягство от нея, кръвта се пренасочва от вътрешните органи към мускулите, а сърцето започва да я изтласква по-бързо. Мозъкът се съсредоточава върху опасността, като забравя за глада или сексуалния нагон. Енергийните запаси се мобилизират под формата на захарни молекули. Имунните клетки трябва да бъдат активирани, а с тази задача се заемат адреналинът, кортизолът и други вещества. Всички тези действия трябва да се извършат в сигурни граници: твърде много захар в кръвта ще причини кома; прекомерно активната имунна система ще произведе химикали, които са токсични. И така, противодействието на стреса може да се разбира не само като реакция на тялото към заплаха, но още и като опит да се опази хомеостазата. По време на една конференция за стреса, проведена в Националния здравен институт (САЩ), учените използваха определение за стреса, което го разглежда като „състояние на дисхармония или застрашена хомеостаза“24. Според това определение, стресорът е „заплаха, реална или въображаема, която може да наруши хомеостазата“25. Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|